Елиф Шафак
Дворецът на бълхите (49)

Апартамент №10: Мадам Лелче

— Притесняваш ли се, Су?

— Добре съм — изрепчи се Су. Все още стискаше учебника по английски.

— Да ти направя кафе с мляко и да се сгреем. Извади от шкафа две чаши — каза Мадам Лелче, като се опитваше да не обръща внимание на неканената си гостенка. Всъщност бе решила следващия път да измисли подходяща причина и да я върне от вратата, за да пресече завинаги пътя й към този дом. Но момиченцето беше толкова оклюмало, че пак не можа да го направи.

Су въздъхна. Не й се пиеше кафе с мляко в тази жега. Всъщност нямаше значение дали ще изпие една „скапана“ кола, или „скапано“ кафе с мляко. Напоследък беше модерно да се казва „скапан“. Зачеса кльощавите си крака и стана от креслото. Отвори стъклените вратички на бюфета в единия край на хола, присви очи и се вгледа. Колко много неща имаше тук: порцеланови чаши, чашки за ликьор, чаши за шампанско, стъклени чаши за вода, ръчно изработени пана, сребърни лъжици и множество извезани с дантела кутии, чието предназначение не можеше да определи. Хвърли едно око и хареса две бледолилави чаши с дръжки като бръшлян. Посегна и взе кръглата лакирана табла, която бе непосредствено зад чашите. В средата имаше красива рисунка. Застанал на дървена стълба, някакъв мъж с калпак и мустаци придържаше жена с рокля до глезените. Жената бе отпуснала глава на рамото на мъжа. Двамата сякаш бяха на някакъв планински връх, от който се откриваше прекрасна гледка. На фона се виждаше къща и сенчеста гора в преливащи нюанси на зеленото. Су обърна таблата, като че искаше да разбере какво се случва по-нататък. Но на гърба нямаше рисунка; в единия край с изящен шрифт бе написано „Вишняков“.

Сложи чашите на таблата и затвори с крак вратичката на шкафа. Понечи да се върне обратно, но нещо привлече погледа й встрани.

Вратата на хола, от която се излизаше в коридора, бе открехната и там… там беше много странно.

Тихичко приближи, отвори широко вратата и замръзна на място. Изкушена, стъпка по стъпка се приближаваше към коридора. С всяка крачка все повече се смайваше, побиваха я тръпки.

— Колко захар да сложа? — извика от кухнята старата жена. Но тъй като не получи отговор, намали котлона, на който топлеше млякото, и се върна при гостенката си. Видя, че в хола няма никого, и първо си помисли, че детето си е отишло. Ала щом съзря, че вратата към коридора е отворена, неволно посегна към врата си. Нямаше го. Сиво-сините й очи панически шареха из хола и накрая зърнаха ключа с кадифена панделка на масичката в ъгъла. Пребледня. Сърцето й щеше да изскочи. И се втурна след детето.