Елиф Шафак
Дворецът на бълхите (46)

Апартамент №2: Сидар и Габа

Когато момичето тресна вратата и си тръгна, Сидар се почувства нищожен. Изчака до вечерта с надеждата, че ще му прости и ще се върне. Накрая, като видя, че чака напразно, закачи каишката на Габа и двамата се понесоха по улиците.

За двайсет минути изминаваха разстоянието до арменското католическо гробище. От всички гробища в града, най-много харесваше тези. За да може Габа да влезе, избута докрай красиво декорираната врата, която не даваше и най-малка представа за светлото пространство, скрито зад нея. Както винаги, пазачът измърмори неодобрително. В началото бе подозрителен към всяка тяхна крачка, но с времето се примири и реши, че кльощавият младеж е просто особняк, който никому не пречи.

Когато Сидар се появи на широкия калдъръмен път, който пресичаше страничните пътеки в гробището, един стар човек, седнал на пейка в близост, му махна. Бяха се засичали и преди. Поздравяваха се, но никога не бяха разговаряли.

— Ето, че пак си дошъл — каза старецът, като му даде знак да седне до него. — Още си много млад. Защо бързаш толкова?

Сидар седна в другия край на пейката и внимателно огледа мъжа. Беше поне на седемдесет и пет години. Може би осемдесет. Очите му бяха като мъниста — малки, кръгли, сиво-сини.

— Виждал съм и гробове на деца — възрази Сидар.

— Не казвам, че си млад да умреш, а че си млад, за да мислиш за смъртта — отвърна мъжът.

Лаят на Габа се чуваше отдалеч. Сидар наостри слух. Нямаше защо да се тревожи. Сигурно някой му даваше храна. Или пък се канеше да грабне вкусното лакомство. „Джаф, джаф! Благодаря за геврека, много мило от ваша страна!“

— Днес и аз си мисля за смъртта — каза старецът, който очевидно имаше желание да побъбри. — Тази сутрин се обади сестра ми. Сънувала лош сън. Деца сме. Държим по едно шише, само че млякото в него е странно. И вместо да капе се лее. Отвътре изскачат бели мишки колкото малкия ми пръст. Майка ни дръпва оттам, сестра ми обаче се връща обратно. Знае, че млякото е мръсно, но пие. Майка ни се ядосва. „Какво направи? Това е голям грях!“ — крещи тя. Сестра ми се разплаква и на майка й става мъчно. Взима я в скута си и я утешава: „Недей да плачеш! Всевишният ще ти прости!“ Аз стоя до тях и също плача.

Габа отново се разлая. Сигурно някакви хора му се радваха. Макар че нито старецът, нито Сидар виждаха нещо от пейката, неволно погледнаха към входа на гробището. Всичко беше наред. Лаят означаваше: „Може да ме погалите, ако дадете още един геврек.“

— От години не сънувам, а и да сънувам, не помня сънищата си. Сестра ми ги помни. И те все се сбъдват. На младини не харесваше никого. Признаваше само книгите. Горката ни майка много се притесняваше. Забрани й да чете, понеже носът й кървеше. Но тя се криеше и пак четеше. Обичаше романите. Четеше на френски. Откакто съм се родил, така си я спомням — вглъбена в някоя книга; знаех, че след малко от носа й ще потече кръв. Можех да я предупредя, но не исках да я притеснявам. Стоях така и я гледах, чаках да капне кръв. По страниците на романите, които четеше, все имаше петна от кръв. И да искаш, не можеш да ги изтриеш, оставаха си така. Сестра ми имаше дневник, говореше си с него. Веднъж се върнахме от училище и гледаме, няма и следа нито от романите, нито от дневника. „Изхвърлих всичко“ — каза майка ми. Сестра ми пребледня като платно. Обичаше майка, но никога не й прости.

Габа започна да ръмжи. Явно нещо го тормозеше. „Джаф! Щом не ми давате геврек, махайте се от главата ми!“

— Омъжи се много късно. Мъжът й беше очен лекар и имаше кабинет в Шишли. Обичаха се. Нямаха деца. Горкият, почина внезапно. Пресече улицата, без да се огледа, и някаква кола го блъсна. Виждал съм много хора, съсипани от тъга, но сестра ми направо се смали от мъка. Нито ядеше, нито пиеше. Закачи из цялата къща снимки на мъжа си. Както някога говореше с дневника си, така си говореше със снимките. Тогава направих голяма грешка. Реших, че ако махна вещите на зет ми, ще го забрави по-лесно. Един ден тайно прибрах снимките и раздадох всичките му вещи на приятели и познати. Както не прости на майка, така не прости и на мен. Напусна и дома си. Мислех, че ще й бъде трудно да живее със спомените за мъжа си.

А когато спомените изчезнаха, си отиде и тя. Пренесе се на друго място. Не се омъжи повече и нито веднъж не ме прие в дома си. От години се срещаме в сладкарница. Сънищата й винаги се сбъдват.

— Добре де, как изтълкува този сън? — попита Сидар?

— Каза, че ще умре без време. Сигурно затова майка ни се ядосваше толкова.

— Мислиш, че ще се самоубие? — попита Сидар.

Ала старецът никога не бе мислил за тази дума, нито някога я бе чувал. Премигна със сините си като мъниста очи и с празен поглед се вгледа в Сидар.

Лаят на Габа ставаше все по-яростен: „След като вие не се махате, аз ще се махна!“ Сидар скочи, макар че му се искаше да попита още нещо стареца. На входа на гробището, както предполагаше, неколцина младежи бяха наобиколили кучето и му се радваха. Преди да изтича при Габа, спря за миг, за да махне на стария човек, но той, сякаш осъзнал, че е останал сам на пейката, се бе обърнал на другата страна и продължаваше да мърмори под нос.