Елиф Шафак
Дворецът на бълхите (44)

Апартамент №3: Фризьорски салон „Джемал и Джелал“

Джемал излезе от бирарията и дали защото не можеше да върви по права линия, или пък защото бе решил да се раздели със своя брат близнак, та всеки да тръгне по своя път, той не отиде вкъщи, както имаше намерение, а просто в един момент се озова пред Двореца на бълхите. Като внимаваше да не докосне някой от вонящите пликове с боклук на тротоара, протегна глава над яркозеления надпис, който се мъдреше на оградата, и се замисли за съдбата на фризьорския салон. Само че това което видя, го накара да застане нащрек. Вътре бе запалена свещ, чийто пламък слабо трептеше. Без съмнение часове по-рано чираците бяха затворили салона. Свъси вежди и се загледа към ниския балкон на апартамента. Явно крадецът бе влязъл оттам.

Джемал не бе куражлия, но сега бе обърнал три големи бири и реши, че след като може сам да се захване с нова работа, ще успее да тегли един бой на онези вътре. Измъкна от боклуците една счупена закачалка и потъна в градината. Мина покрай коприненото дърво и с един отскок се оказа на балкона. Както предполагаше, вратата бе леко открехната. Нахълта вътре, втурна се към мъжа, който стоеше до свещта и… мигновено пусна закачалката.

В същото време другият, видял решимостта на внезапно нахълталия нападател, грабна уреда за коламаска и скочи. Джелал не беше куражлия. При други обстоятелства сърцето му щеше да се пръсне, но ето, че и той бе обърнал три големи чаши бира. Ала за разлика от близнака си, може би защото под въздействието на алкохола рефлексите му бяха позабавени, въпреки че в последната секунда разбра кой е човекът в тъмното, не успя да спре навреме. Когато командата „Недей!“ застигна дясната му ръка, вече беше късно. Уредът за коламаска се стовари върху рамото на Джемал, а копчето за регулиране на температурата изхвърча във въздуха.

 

 

Близнаците бяха на десет години, когато баща им се върна от Австралия, за да ги отведе със себе си. С трепет и вълнение слушаха мъжа, на когото се възхищаваха. Разказваше им как е работил усърдно, че е спечелил много пари и ето сега е дошъл, за да вземе семейството си в страната на прогреса. Там ги очаквала къща с цвят на варена царевица, а в градината имало люлка от гума на автомобил. Близнаците слушаха баща си и не мръдваха от скута му, а през това време майка им подреждаше багажа. Вещите, които не можеха да вземат, раздаде на приятели и роднини и дълго се сбогува с всички съседи.

Един ден преди да заминат, Джемал и Джелал се въртяха неспокойно на постланите на пода завивки. От вълнение не можеха да заспят. Баща им влезе в стаята. Погали ги по главите и извади от джоба си една снимка. На нея наистина се виждаше голяма жълта къща. Отпред, точно както той разказваше, имаше малка градина и люлка. И на люлката седеше пълна жена с грейнало в усмивка лице. Червената й коса бе сплетена на дебела плитка и захваната на кок зад врата. „Нали е красива?“ — попита ги баща им. Близнаците срамежливо кимнаха в знак на съгласие. Не приличаше на жените, които бяха виждали досега, особено пък на майка им. Баща им прибра снимката в джоба си и пак ги погали. „Ние тримата заминаваме утре — каза той. — А майка ви засега ще остане тук. Като се настаним, ще дойдем да вземем и нея.“

Въпреки крехката си възраст и огромното възхищение, което изпитваха към баща си, още в същия миг и двете деца разбраха, че това е лъжа. По-късно, когато останаха сами, не обелиха и дума по този въпрос. И двамата се престориха, че не са чули. А когато най-сетне успяха да заспят, им се присъни червенокосата жена. Сутринта, като се събудиха, не бяха сигурни дали наистина бе дошла, или не.

— Навремето бях толкова впечатлен от думите на баща ми…

Джемал бе коленичил и докато говореше на близнака си, търсеше копчето за регулиране на температурата.

— Онази голяма страна, красивата жена… — каза умислен Джемал. — Заради това продадох майка си. Долен човек съм аз. Замених своята майка, която ме е родила, кърмила и отгледала за хубавата къща. С времето човек става материалист или пък животът го прави такъв. Но как едно дете може да е меркантилно?

На следващия ден отпратиха майка си по някаква причина. Когато се убедиха, че се е отдалечила достатъчно, тримата натовариха куфарите в багажника.

— Но ти не постъпи така. Не продаде майка ни заради охолството — рече Джемал, а в това време брат му се пъхна под един стол и извади копчето за регулиране на температурата. — Ти не продаде душата си. Не продаде човешкото в себе си. Плю на богатството и скочи от колата. Върна се заради мама. Искаше да накараш и мен да се върна. Само как тичаше след нас. Години наред не можех да забравя тази сцена. Как викаше да спрем… чак до края на селото тича след нас.

Джемал извади от джоба си носна кърпичка. Сгъна я на две, четири, осем, шестнайсет, като при всяко сгъване дълго издухваше носа си в нея. През това време дойде токът. Джелал изтича до кухнята и донесе вода. Преди да подаде чашата, капна пет капки лимонова есенция.

— Благодаря ти — каза Джемал.

— Беше ми се изхлузила обувката — отговори Джелал.

Джемал се терзаеше, че все още изпитва болка, гледаше с невиждащи очи пламъка на свещта и се опитваше да осъзнае това, което бе чул.

— Беше ми паднала обувката — повтори Джелал. Всъщност искаше да замълчи. Ала устата му говореше, без да го пита. Да не беше изпил поне третата бира.

— Точно като се качвахме в колата, една от обувките ми падна, излетя на някъде. Затова слязох от колата. Но още преди да се обуя, забелязах, че мама се задава по пътя. Когато я видя, татко веднага потегли. На куц крак изтичах към вас, но не можах да ви настигна. Тръгнахте. Виках ви. Тичах след вас чак до края на селото.

Джелал, който винаги бе страдал, че е отхвърлен от баща си, и Джемал, който винаги се бе измъчвал, че е отхвърлил майка си, хем сконфузено, хем боязливо се втренчиха в огледалото. И каквото и да видяха в него, всеки стигна до извода, че собственото му положение е по-страшно от това на другия.

— Има още нещо, което трябва да знаеш — каза Джелал. — Мама беше невежа жена. След като заминахте, се стопи от мъка. Казаха й за един ходжа. Взе ме и отидохме при него. Беше млад мъж, очите му сякаш бяха стъклени. Оказа се, че е сляп. Стана му мъчно за мама. Каза: „Досега не съм правил магия за лошо и не бих направил, но тъй като този човек си го заслужава, ще ти помогна. Ще блокирам пътя им, ще преобърна колата, ще потопя кораба, ако трябва, за да сме сигурни, че никога няма да стигнат до Австралия. Искаш ли да го направим? Кажи, това ли е желанието ти?“ — попита той. Мама се позамисли. Плака, подсмърча и накрая не можа да издържи:

— Да, това е!

Джемал не осъзна веднага думите на брат си, сякаш мозъкът му бе замръзнал. Искаше да се намеси, да каже нещо, но не знаеше какво и само мисълта да отвори устата си му се струваше непосилна. Поне да не беше изпил третата бира.

— Горката ни майка, изглеждаше толкова безпомощна, че дори не бе в състояние да разбере за какво става дума. Ходжата ми обясни как се прави магията. Даде ми коса от царевица, сипа в едно шише светена вода и написа на един лист нещо, което не ми беше ясно. „Раздели косата на два снопа и ги завържи. Сложи ги в хартията. Навий ги като цигара и ги запали — каза той. — В този момент ще чуеш глас, който ще те напътства да изпълниш всичко както трябва. В никакъв случай не докосвай огъня. Когато изгасне съвсем, хвърли пепелта в светената вода, а нея изсипи в корена на червен трендафил. После нещата ще дойдат от само себе си“ — и приключи.

Токът отново спря. Пламъкът на свещта лумна в непрогледния мрак.

Веднага щом се върнахме вкъщи, мама каза:

— Хайде, прави каквото каза ходжата.

Разделих косата от царевица, направих я на два снопа — единият малък, другият голям. Сложих ги в хартията, хубаво ги завих на руло, след което ги запалих. Ако можеше да видиш какви очи бе облещила мама. За Бога, да можеше да видиш надеждата в тези очи и каква помощ очакваше тя от мен. Хартията се запали, а аз си мислех, че нищо няма да стане. И както не вярвах, неочаквано чух глас точно както каза ходжата. Някой крещеше. Сякаш чух твоя глас. Разтреперих се, взех светената вода и я излях върху пламъка. Той запращя и угасна. Изведнъж се успокоих, но нищо не казах на мама. Светената вода и пепелта изсипахме в корена на един червен трендафил. Вечерта си легнахме. Призори се събудих от нечий глас. Станах от леглото и какво да видя, мама бе коленичила в градината и плачеше:

— Джелал, какво направих! Как можах да прежаля детето си? Дано нищо не им се е случило!

— И на двамата ли? — попитах.

— И на двамата — отговори.

Погледнах ръцете й, целите бяха надрани. Беше изтръгнала трендафила от корена му, само и само да развали магията.

— Джелал, нали нищо няма да им се случи? — попита ме тя.

— Няма — отвърнах.

— Да не би да не си направил точно това, дето каза ходжата? — попита тя.

— Не го направих точно — казах.

Така се зарадва, че рече:

— Браво, моето умно момче!

След това ме прегърна с благоговение. Тогава разбрах, че те обича повече от мен. За съжаление любимият й син бе този, който замина.

Изведнъж Джемал усети как настръхва от главата до петите. Стана да затвори вратата на балкона, но усети, че му се завива свят и отново коленичи.

— Щом някой каже светец или ходжа, умирам от страх. Сякаш се връщам в онзи ден. Не защото вярвам. Ако искаш да знаеш, не вярвам нито в светците, нито в ходжите. Честно казано, след всички тези години вече се съмнявам, че онази коса от царевица е издавала звуци. Явно съм се уплашил и съм помислил, че чувам гласове. Но все пак в мен винаги остава съмнение. Ако го нямаше, мама щеше да се обърне в гроба. Така ми се струва.

Помълчаха още две минути. Токът дойде точно по средата — едната минута мина в мрак, а втората — в светлина.

— Значи затова се ядоса, когато се шегувах за светците. Да пукна, ако си отворя устата още веднъж.

Джелал въздъхна. Не отговори на близнака си. Беше си такъв по характер — или се сдържаше, или преминаваше всички граници.

— Ако искаш да затворим салона! Ако се притесняваш да подстригваш коса срещу гроба на светеца, можем да си отворим фризьорски салон на друго място.

— Я стига! — засмя се Джелал. — Ти май ме бъркаш с четката с кокалената дръжка.