Елиф Шафак
Дворецът на бълхите (41)

Апартамент №3: Фризьорът Джемал

Джемал се ядоса, че Джелал не се върна и веднага щом изпрати последния си клиент, каза на помощниците си да затворят салона и хукна навън. Привечер се бе захладило и му дойде доста добре. Поразходи се петнайсет минути из навалицата и без да знае накъде върви, се шмугна в една пресечка, където бяха наредени пет съвсем еднакви бирарии. Допи му се бира, макар да нямаше такъв навик. Хареса си едно от заведенията и влезе. Имаше доста народ. Избра масата, която бе най-близо до вратата. Поръча бира и пържени картофки на сервитьора със съсухрено лице и хлътнали бузи, който явно никак не бе доволен от работата си и умът му бе зает с друго. Докато чакаше, видя един доста мургав мъж, който се бе свлякъл върху масата по диагонал на неговата. Торбичките под очите му бяха в три различни нюанса на лилавото. Без да откъсне дори за секунда очи от Джемал, мъжът извика сервитьора и въпреки че дъхът му ужасно вонеше на алкохол, прошепна в ухото му:

— Поопиитай гоо защщоо сее е върнааал?

Когато установи, че сервитьорът не го разбира, се нервира и почна отначало:

— Поопиитай гоо заащоо си е тръъъгнал и заащоо се е върнаал и заащоо, като щее си хооди, се е върнаал… Джемал, който разбираше, че пияният говори за него, но не можеше да схване какво казва, се сконфузи. Точно в този момент сервитьорът застана до него:

— Бъди търпелив, братле. Той ни е редовен клиент. Днес е малко притеснен и се заговаря с всеки срещнат. Но със сигурност няма да направи нещо нередно — каза с отегчен глас.

Бирата беше достатъчно студена. А картофките — ужасни. Плуваха в кетчуп и майонеза. Нямаше нищо против кетчупа, обаче ненавиждаше майонеза. Ядоса се, че не каза на сервитьора предварително. Промени позата, в която седеше. Обърна се настрани, така че да гледа не към масата по диагонал, а към тази, която бе вдясно от него.

Точно там седяха четирима доста яки мъже. Единият бе вдигнал нагоре превързания си палец, на който точно в областта на нокътя имаше засъхнала кръв. Един от приятелите му тихо промърмори:

— Братле, защо не си идеш у дома? Защо още седиш с тоя превързан пръст?

Съседът му го подкрепи:

— Всъщност не разбрах защо се върнахме. Сигурно сме единствените, които след спешна операция се връщат пак в кръчмата.

— Не става! — каза огромният мъж с гърбавия нос и енергично поклати глава. — Хванахме се на бас, нали? И след като загубих, ще си понеса последствията. Ако бях някой цървул, който след три шева се предава, щях да ходя бос, нали така? Щом сме дошли да пием, ще пием. При това ще пием за здравето на моя пръст, защото, ако не бях сериозен мъж, ако не държах на думата си, този пръст щеше да бъде съвсем здрав, нали така? Но аз удържах на думата си. Това означава, че раната ми е доказателство за моята почтеност, нали така? При това положение, щом като пием за здравето на моя пръст, значи пием за почтеността ми, нали така?

Другите мъже с нежелание вдигнаха чаши и атмосферата на масата се нажежи.

Да беше някой друг път, както и да е. Джемал щеше да се подразни от данданията и да си тръгне. Ала днес много му се пиеше. Въпреки пиянските подмятания на мъжа с лилавите торбички под очите, кетчупа и майонезата върху картофките и пръста, който навяваше мисли за насилие, продължи да седи и да пие.

Тъй като не бе свикнал да пие, преди да преполови втората бира, очите му кървясаха. Втренчи се в лекетата на прокъсаната тук-там покривка и тъжно въздъхна. Защо неговият близнак бе толкова различен? Нямаха ли някакви допирни точки? И след като бяха толкова различни, защо все още работеха заедно? Когато изпи и третата бира, реши да каже на Джелал, че вече е време всеки да тръгне по своя път.