Елиф Шафак
Дворецът на бълхите (4)

Апартамент №3: Фризьорски салон „Джемал и Джелал“

— Боже, какъв грях сторихме, та ни изпрати тази смрад! Живеем направо в боклука! Скоро ще започнем да ровим като кокошки.

Тъй рече Джемал, а когато той разказваше нещо, всички жени, им кои от сърце, други от уважение, се заливаха от смях. Този път обаче не стана така, а точно обратното — още преди да довърши разказа си, тягостна тишина завладя фризьорския салон.

Тишината тук бе рядко явление. Разбира се, можеше да се случи, ако по чудо в един момент секнеха уличните шумове. Например, за да избегнат трафика на главната улица, всички коли завиваха по улица „Журнал“ колкото да задръстят и нея, а клаксоните направо пронизваха слуха на хората. Продавачът на дини бе отворил сергия на ъгъла, а неговият конкурент обикаляше квартала и на всеки двайсет минути минаваше през едно и също място с разбрицания си камион, на който бе поставил високоговорител. На десет метра от тях между блоковете имаше две дървени люлки със седалки от двете страни и една ненужна пързалка, чиито метални части се нагряваха като тиган през лятото и изгаряха дупенцата на дечицата, които се пързаляха. Та с две думи, ако колите, клаксоните, продавачът на дини и неговият конкурент, децата, които си играеха в детския кът, сякаш по даден знак изведнъж замлъкнеха, можеше да настъпи тишина. Но тъй като шумът във фризьорския салон бе не по-малък от този навън, за да се възцари и тук пълна тишина, макар и за кратко, трябваше да се случат наистина необичайни неща. В ъгъла имаше телевизор, който винаги бе включен на един и същи музикален канал, та и той трябваше да замлъкне, макар и за миг. Но това можеше да стане само ако спреше токът, и то за минути, докато се задейства генераторът, или пък ако някой от клиентите случайно седнеше на дистанционното. И така, за да настане тишина във фризьорския салон, също по даден знак трябваше спре ревящият въздух от малкия сешоар; монотонното бучене на прозрачните каски за сушене на коса, които стояха над главите на клиентките като чалмата на велик везир; къкренето на самовара, който непрестанно работеше в кухничката; механичното скърцане на вентилатора, който не спираше да се върти; звукът от алуминиевото фолио, с което фризьорите завиваха снопчетата коса, за да направят цветни кичури; шуртенето на водата в мивката за миене на косата; звукът, който клиентът издаваше при съприкосновението с водата, защото тя беше или много топла, или доста студена; неприятният звук, който се чуваше при триенето на пилата за маникюр; припукването, което се носеше от стаята за коламаска в дъното на салона; звукът от лопатата и метлата, които през пет минути бяха изваждани от помощниците, за да изметат снопчетата коса от пода; разговорите, които понякога се освежаваха с нови попълнения, понякога се успокояваха и леко стихваха, но никога не замираха. И дори всичко това да можеше да се случи, то задължително трябваше някой да е отрязал езика на Джемал.

Ала светът е пълен с чудеса. Или поне така беше в Двореца на бълхите. И ето, неизвестно откъде, огромни плътни облаци от тишина нахлуха през отворения докрай прозорец. Изпълниха стаята и като мека звукоизолираща постеля покриха всички източници на шум. В тази напълно завладяваща тишина Джелал въздъхна спокойно и тихо. Не обичаше препирните, безпорядъка и непрекъснатото крякане от сутрин до вечер. Но нищо не можеше да направи. Просто собственият му брат, неговият еднояйчен близнак, по цял ден му пилеше нервите с врявата, която вдигаше. Джемал бе много приказлив. През цялото време искаше да говори и все имаше какво да каже. Изглежда, изобщо не му пукаше за ужасния акцент, който така и не можеше да изкорени, а и както по всичко личеше, оттук нататък щеше да му бъде още по-трудно. Така или иначе, той не спираше да говори, като междувременно не откъсваше поглед от екрана на телевизора. Оплюваше всеки музикален клип, който излъчваха, непрекъснато ругаеше чираците и надавайки слух към разговорите на другите, не пропускаше да каже на всеки по нещо, като всичко това не ставаше последователно, а сякаш наведнъж.

И все пак Джелал не можеше да му се сърди прекалено много. Като доста хора, чийто по-малък брат бе имал по-тежко детство, той таеше състрадание и обич към своя близнак, който бе дошъл на този свят три минути и половина след него. Израснаха разделени. Джелал бе останал на село при майка си. Бе живял в задушаваща, но изпълнена с обич утроба, на мястото, където бяха неговите корени. А пък Джемал бе заминал заедно с баща си в Австралия. Там бе живял на свобода, но беззащитен и съвсем самотен сред чужди хора, говорещи чужд език. Никога не се бе установил напълно и караше дните си почти чергарски. След детството и младостта, когато пътищата им бяха разделени не по тяхна воля, Джемал неочаквано се завърна в Турция и пътищата им отново се пресякоха. Всички роднини решиха, че се е завърнал от копнеж по родината, и затова отчасти му простиха равнодушието отпреди години, когато не дойде на погребението на майка си. Работата е там, че държавите все си играят с чувствата на жителите. Когато хора от слабо развита страна поживеят в някоя развита държава и особено след като станат част от нея, започват да обичат онези, които се присъединяват към тях. Така след завръщането си в Истанбул Джемал даряваше с пълни шепи обич на християните, които бяха сменили вярата си и бяха станали мюсюлмани; на чужденците, които се бяха приютили в Турция; на туристите, които всяка година, без да пропуснат, прекарваха отпуските си тук и особено към снахите западнячки, които се бяха оженили за турци и бяха дали на децата си турски имена.

Всъщност, понеже смяташе Австралия едва ли не за своя родина, не харесваше особено нито Турция, нито турците. Да не говорим за туркините! Имаха тесни рамене и широки ханшове и без да изпитват каквито и да е притеснения от това, постепенно се раздуваха и телата им от главата до петите заприличваха на гнила круша. На всичко отгоре бяха доста консервативни по отношение на косите си, подстригани все по един и същи начин и еднакви на цвят. Все още не бе попаднал на туркиня, която да се подстриже късо като мъж. Беше необяснимо, че точно тези, които не можеха да оставят и едно косъмче по тялото си, не скъсяваха косите си. Не, на Джемал не му бе приятно тук. И все пак единствената причина да не отиде другаде бе, че близнакът му се бе забил в Турция. Дойде само заради хатъра на останалата от миналото своя половинка, чието име е различаваше точно с една буква и звучеше почти като неговото, заради бездната в неговото съзнание, която не се бе затворила. Без съмнение, ако можеше да го изтръгне от тези земи, щеше да го заведе в Австралия. Ала с цялото си същество усещаше, че Джелал няма да дойде с него, че няма да може да живее на друго място, освен в родината си и след толкова много години събра всичките си вещи и парцали, всички пари, които бе спестил, и тъй като нямаше друг изход, се настани в Истанбул.

Колкото до Джелал, въпреки че никога нямаше да признае, в момента, в който се срещна със своя близнак, дълбоко в себе си усети и вътрешно напрежение. Чакаше го на летището в салона за посрещачи на терминала на външни линии и когато мъжът с коремче, къдрава коса и голям нос с радостни възклицания се затича към него, Джелал най-напред се обърка, а след това се засрами, втренчен в разтворените му обятия. Колко необичайно бе облечен — бе нахлузил изключително смешна тениска с картинки на кенгура, под нея тревистозелени бермуди и най-ужасното нещо бяха кожените сандали на грозните му космати крака, които се набиваха в очите. Колко беше енергичен! За да каже една дума, размахваше ръце и крака, непрекъснато буташе някого, през цялото време събаряше нещо. Леле, колко много говореше! Облян в сълзи, люто се кълнеше, че повече никога няма да се разделят. Коментираше някакви абсурдни планове и дявол да го вземе — въобще не млъкваше! Според думите му, които се сипеха неспирно, имаше намерение да вложи парите, които бе донесъл, като уставен капитал и да работят заедно. Прегърна брат си, който носеше куфарите му, лепна няколко целувки на бузите му — точно като вендузи, после като един начинаещ акробат, който се опитва да запази равновесие, за да не падне от въжето, заразмахва ръце насам-натам и насред летището се развика:

— Ето ги страхотните близнаци! Не е толкова важно какво точно ще работим, важното е повече да не се разделяме. Ако изплуваме, ще изплуваме заедно, ако потънем, ще потънем заедно!

А Джелал, който се чудеше къде да се дене от срам, още отсега имаше чувството, че е потънал. Обзет от тревога, остана загледан в съвършено непознатото, по-чуждо от всичко чуждо свое копие.

Джелал не беше от хората, които щяха да си затворят очите и да скочат в нещо напълно неизвестно, но тъй като се бе размекнал пред своя близнак, не можеше да се противопостави кой знае колко на ентусиазма му. И когато настъпи моментът да се разберат кой каква работа може да върши, и двамата се сепнаха от съвпадението, пред което съвсем неочаквано се озоваха — независимо един от друг, дори и когато не общуваха, по най-различни причини и пътища бяха предпочели една и съща професия. Джелал беше дамски фризьор. Джемал пък бе изкарал години наред във фризьорски салон, където работеше и мъжко, и дамско фризьорство. Благодарение на това откритие възторгът на Джемал нарасна двойно. „Близнаците фризьори“ гордо бе извикал той. След това, сякаш изричаше нещо съвсем различно, с още по-голямо вълнение бе изкрещял: „Фризьорите близнаци“! Вярваше, че Всевишният, който виждаше безкрайното задоволство, изписано на лицето му, веднага ще изпълни всички точки от неговата молба, която бе подготвил във вид на доста дълъг писък. Докато ленивият му брат пресмяташе плюсовете и минусите на отварянето на фризьорски салон, той с невиждан интерес вече бе запретнал ръкави и дори бе започнал да търси подходящо помещение. Когато на Джемал му хрумнеше някоя приемлива идея, той се въодушевяваше и искаше час по-скоро да бъде направено всичко необходимо по въпроса. Тъй като през онези дни той не знаеше и не искаше да знае какъв град е Истанбул, сам хукна да търси място за салона. Още преди да бе минала и седмица, бе наел необходимото помещение. При това бе предплатил в брой наема за една година. Беше в сграда с изглед към Босфора, незаконно построена на едно възвишение. Погледнато отпред, помещението бе на втория етаж, а отзад изглеждаше, че е на партера. Щом видя апартамента, Джелал разбра, че истинската причина брат му да го наеме, е красивата панорама и напразно упорито се противопоставяше, обяснявайки, че клиентките няма да обърнат внимание на изгледа. Така или иначе, се настаниха там и месеци наред гониха мухите. Междувременно заваляха проливни дъждове. Салонът бе наводнен четири пъти и веднъж бе нападнат от някакви твари, по следите на които се разбра, че са бездомни котки. Когато накрая на петия месец успяха окончателно да се отърват от омазаните с кал и косми вещи, решиха с парите, които бяха останали след прибързаното вложение на Джемал, да опитат още веднъж. Този път Джелал щеше да избере мястото. Той търси дълго и внимателно прецени всички варианти в зависимост от възможностите, които имаха. Накрая реши, че за тях ще е най-подходящо да наемат помещението, което даваха под наем в един доста оживен квартал, на търговска улица, пресечка на ужасно натоварен булевард. Беше апартамент на партера, непосредствено до градината пред доста неподдържан, някога представителен блок с пепеляв цвят.

— Не е ли странно? — каза Джемал в един от първите им работни дни. — Аз съм по-голям дърдорко, но отидох и намерих помещение в най-безлюдния квартал. А ти, дето постоянно мълчиш, намери най-шумното място. Значи сме противоположни не само един на друг, а и на самите себе си.

Само че този контраст не се забелязваше на снимките отпреди три години, когато заедно участваха в Деветнадесетия традиционен конкурс по фризьорство в Мармара. После по настояване на Джемал снимките бяха увеличени 50 на 60 см, поставени в рамки и закачени срещу входа. Този ден Джемал бе облякъл оранжева тениска с папагали, а Джелал бе с обикновена бежова риза. Ала в крайна сметка, тъй като и двамата направиха едни и същи прически, отпаднаха при класирането. Прическата, която обичаха най-много, бе хванат от врата кичур, увит около дебела, изплетена от медночервена коса плитка, прикачена в леко висящ кок над врата. В различни периоди от живота си независимо един от друг и двамата бяха правили този кок на най-различни манекенки и на снимките, направени по време на работа, приликата им бе смайваща. Клиентите умираха да ги гледат и да откриват една по една разликите. А и без това дамските фризьори непрекъснато повтарят себе си. Щом прекрачите прага на салона, забързаното време навън, загубва ритъм и очертания и се разтегля като мръсна дъвка на асфалта, която в летните горещини се залепва на подметките, и колкото повече я дърпате, толкова повече се разтяга, дърпате, а тя се разтяга… Хубавото на повторенията е, че са познати. Край тях човек се чувства уверен и в безопасност, сякаш е сред стари познайници. Дамските фризьори, на които късметът не би се усмихнал лесно в друга професия заради тяхната леност, дължат успеха си на колелото на повторенията, което постоянно се върти. Всичко, което клиентите правят тук, са го правили и преди, ще го повтарят до безкрай и занапред. Всички фризьорски каталози са еднакви, но всеки път се разглеждат отново. Женските списания, които се предават от ръка на ръка, никога не се четат до края, просто небрежно се преглеждат. Но няма никакъв проблем клиентките да ги разгръщат все на едно и също място. Докато седят пред огледалата, жените взаимно се оглеждат. Нищо, че от едно поглеждане до друго няма кой знае каква промяна във вида на оглеждания човек. Те пак се обръщат и хвърлят поглед отново и отново. Вестниците не се четат страница по страница, преглеждат се от началото до края и от края към началната страница. Чайовете винаги остават недопити, изстиват, пак се приготвят, пак се изпиват донякъде и пак изстиват. Непрестанните разговори прекъсват тук-там, прескачат от тема на тема, едни и същи приказки се повтарят отново и отново. По телевизията постоянно излъчват едни и същи клипове, които хората бегло поглеждат, правят се едни и същи коментари за едни и същи песни и едни и същи изпълнители… Нο, от друга страна, не е необходимо нещо да бъде напълно завършено. Нали в крайна сметка животът е низ от повторения. Той няма начало и край. Дори светът да има дъно, дори да дойде второто пришествие Израфил няма да засвири с тръбата… докато сте на фризьор. Нито земетресение ще разтърси Истанбул, докато сте във фризьорския салон. Не и докато сте там.

Клиентките постоянно откриваха разликите между снимките на стената. Както е известно, женското око е по-склонно първо да открива разликите, а после приликите. Покажете на някой мъж за три секунди снимката на пет красиви манекенки с конски опашки в сини бански, застанали край басейн. Най-вероятно ще види следното — една красива манекенка с конска опашка и син бански, застанала край басейн, и това по пет. После покажете същата снимка на никоя жена. Ето какво може би ще види тя — край един басейн са застанали пет манекенки, някои от тях са по-изправени, други по-прегърбени. Косите им са вързани на конски опашки, които на някои отиват повече, на други по-малко. Облечени са със сини бански — някои изглеждат слаби, а други са по-закръглени, едни са красиви, но други са още по-красиви.

Ала когато станеше дума за снимките на Джемал и Джелал от Деветнадесетия традиционен конкурс по фризьорство в Мармара, дори набитото женско око се затрудняваше да открие разликите. Като оставим настрана дрехите, с които бяха облечени, и сребърните бижута на Джемал, дори изражението на лицата им бе еднакво. Докато работеха, бяха навели глава настрани по един и същи начин; еднакъв бе ъгълът, под който бяха приведени над манекенките, докато правеха косите им; по един и същи начин бяха свъсили вежди и сбръчкали чело, сякаш за да покажат колко сериозно приемат работата си, та дори и пръстите си бяха извили еднакво. И все пак имаше и малка разлика, която не убягваше от погледа — Джемал лекичко прехапваше долната си устна, може би защото знаеше, че не е толкова добър фризьор като брат си; може би защото не обичаше колкото него леко висящия над врата кок, направен от дебело изплетена плитка от медночервена коса, или може би защото в този момент единствената му мисъл бе час по-скоро да приключи с работата и да намери нещо за ядене. Откакто се върна в Турция, Джемал не подпираше и се тъпчеше с всякакви тестени храни, защото беше доста лаком. Джелал пък ядеше като врабче и като се заговореше за храна, винаги си представяше супа. Как тогава телата им оставаха еднакви, и то напълно еднакви! Това бе една от необяснимите загадки, които дори редовните клиентки на салона не биха могли да разгадаят.

Колкото до работата им обаче, приликите между тях изчезваха и на преден план изплуваха разликите. По тази причина клиентите ни Джемал бяха едни, на Джелал съвсем други. Разбира се, понякога според моментните си настроения клиентките предпочитаха единия вместо другия. Например тези, които, разбира се, умираха да бъбрят с Джемал, предпочитаха прическите им да прави Джелал. Особено за специални дни — за годеж, сватби, за неотложни срещи, всички предпочитаха него. За важните събития, както и за спешните случаи, точният човек бе Джемал. Онези, които се бяха опитали сами да подстрижат косата си и я бяха нафъкали криво-ляво, онези, които използваха евтин къдрин и косата им изглеждаше сякаш са бръкнали в контакт; онези, които така бяха тупирали косата си, че главите им приличаха на птиче гнездо; онези, които, дочули от някого, яко се бяха намазали с бабини измишльотини и бяха чака ли да изсъхнат; онези, които се бяха намазали с кислородна вода, за да изсветлят косата си и тя бе заприличала на метла; онези, които сутринта си бяха боядисали косата, но привечер вече този цвят не им харесваше; онези, които бяха потърпевши от опитите на неопитни фризьори; онези, които се бяха подстригали неподходящо и на другия ден вече съжаляваха, всички те се жалваха и без да крият притеснението си, се оставяха в ръцете на Джелал. В такива тежки случаи неговият нрав, който бе съвсем различен от този на брат му, действаше на дамите в салона като балсам. Той бе разумен и мълчалив и заради уважението към работата си, и заради доказаните си умения да спасява коси, независимо от неспасяемото им състояние клиентките бяха единодушни и спокойни, че в крайна сметка всичко ще бъде наред.

Между братята никога не възникна проблем от сорта кой кога и на кого е направил прическата. Както по повечето въпроси, и по този имаше неизречено споразумение. Тъй като във времето никой не нарушаваше разпределението на ролите, което стана от само себе си, никой на никого не се сърдеше. Когато някоя жена влезеше в салона, повечето пъти я проследяваха с поглед няколко минути. Веднага разбираха какъв е проблемът и я посрещаха подобаващо. Когато пък някоя клиентка отваряше вратата толкова рязко, че едва не я откачаше от пантите, и на лицето й бе изписано отчаяние, Джелал спираше работа и бавно се насочваше към нея, за да я посрещне.

В същото време погледът му се стрелваше към косата на жената, за да прецени степента на отговорността, която го очаква. А когато нямаше място за притеснение, ролята на посрещач се падаше на Джемал. Той също прекъсваше разговора, който водеше в момента, и с учтивост, чиято доза все не можеше да улучи, се покланяше и посрещаше посетителя. Ако клиентката бе вече позната, не пропускаше да я клъвне с упрек, че от последното й посещение е минало доста време. Според Джемал всяка жена всеки ден трябваше да изкарва поне един час във фризьорския салон.

Всъщност, ако погледнем редовните посетители на салона, имаше само един клиент, чиято коса от самото начало бе правена само от Джелал. Един човек, който поне колкото него се успокои от безценната нечувана дотогава тишина, която завладя фризьорския салон — Мадам Лелче. Беше дребничка жена, която живееше съвсем сама на последния етаж в Двореца на бълхите в апартамент №10. Без да пропуска, на всеки петнайсет дни отиваше да отрежат връхчетата на изтънялата й рядка коса, гладко да я срешат и веднъж месечно да я боядисат в цвят платине. Тя бе станала постоянна тема за коментари на редовните посетители и балсам за езиците им. Жената бе доста възрастна за платинено русо или пък платинено русото бе в повечко за годините й. Беше на седемдесет и осем. Възраст, неподходяща за блондинка. Това както и да е, но поне да не беше толкова сериозна, толкова важна. Беше пример за достолепие. Ако беше духовита или поне малко се шегуваше, ако в очите й проблясваха искрици от бохемския живот, който бе водила, без да се срамува, без да й пука от нищо и от никого и ако бе просто една щастлива старица, цветът на косата щеше да й отива. Всъщност твърде далече от разпуснатия живот, беше една от онези жени, които спазват всички норми, бе стриктна, подредена и достолепна като златно кюлче, а на всичко отгоре — платинено руса. Е, това вече се струваше прекалено на редовните клиентки на фризьорския салон.

Беше прекалено, защото в закодирания свят на цветовете и боите правилата са строги. Всички знаят това. Изрусените коси нямат нищо общо с уважението. Правилото може да бъде нарушено само при едно условие — ако наистина русото е по рождение. Това е истински проблем за жените, които са руси по природа. Червенокосите, чернокосите, светлокестенявите, албиноските могат да боядисват косите си толкова често, колко искат, както и във всички тонове, които поискат. Те обаче не се сблъскват по сто пъти на ден с въпроса дали това е истинският цвят на косата им. Желанието на жените да бъдат блондинки задължително е съпроводено с лъжа и склонност към нечестност. Всъщност измамата им много скоро излиза наяве. Докато те се опитват да убедят човека срещу себе си, корените на косата им тайничко се подават. Русият цвят на косата превръща възторжените му почитателки в измамници и ги прави дълбоко асоциални.

Обаче ето, нито цветът на косата, нито това, че на тези години се гримираше, накърняваше уважението, което Мадам Лелче събуждаше у хората. С прекалената си сериозност и величественото си мълчание още през първия ден тя показа, че ще бъде клиентка на Джелал и че това никога няма да се промени. Ако се съдеше по блясък в очите им, двамата се разбираха много добре. Но тъй като твърд рядко си разменяха по някоя дума, беше трудно да се проумее как така се сближиха. И без това, ако зависеше от тях, думите трябваш да се раздават на хората с месечни купони. Всеки трябваше да знае, че думите, които се отронват от устата му, са ограничени като водата, която пие, и земята, която обработва, и че докато говори, изразходва ограничения си дял.

Колко жалко обаче, че днес следобед обожаваната и от двамата тишина, продължи не повече от четири минути. Внезапно някой бясно бутна вратата и тя се разтресе със звън. Наред с монотонния глас на продавача на дини, който звучеше така, сякаш издаваше заповеди, в салона нахлу млада жена. Трите дами, седнали на въртящите се столове пред огромното огледало на стената, бяха клиентки на Джемал. На вратовете им бяха завързани найлонови мушами с леопардов десен и като цяло те съвсем не бяха за гледане. Обърнаха се заедно с ролките, щъркелите, бонетата и алуминиевото фолио на главите им и хубавичко огледаха новата, която щеше да се присъедини към редиците им. Щом разбраха коя е, с много по-голямо любопитство я огледаха от главата до петите. Това бе един много важен миг, защото до този момент Синята Метреса не бе прекрачвала прага на фризьорския салон.

Джелал хвърли бегъл поглед към вратата и продължи работата си. Нямаше никакво намерение да се занимава с друго, освен с изрусяването на възрастната си приятелка. А и на всичко отгоре новата клиентка, която и да бе тя, не изглеждаше като за него. Ала Джемал не бе така апатичен като своя близнак, нито пък неосведомен като него. Точно обратното, можеше да се каже, че и зиме и лете, от сутрин до вечер на воля бе разпространявал във фризьорския салон клюките, които се носеха за Синята Метреса. Например знаеше, че е на двайсет и две години. Беше чул също, че преди няколко седмици някакъв младеж на улицата бе казал нещо по неин адрес и когато тя се нахвърлила върху него, той обърнал нещата на шега, но тогава тя отворила плика с боклук, който носела, за да хвърли в контейнера, и изсипала съдържанието му върху главата на натрапника. Знаеше още, че когато домоуправителят Хаджи бе изчислявал сметката за вода, която идваше общо за всички и всяко семейство плащаше според броя на членовете му, бе написал за нея разписка не за един, а за двама души, тя бе вдигнала скандал. Знаеше, разбира се, че бе наела апартамент №8 самостоятелно и бе казала, че ще живее сама, и че въпреки това живееше като метреса на един търговец на зехтин на годните на баща й; че човекът най-малко четири дни седмично не излизаше от дома й и това, че винаги бе ужасно недружелюбен. Знаеше всички тези неща, а истината беше, че умираше да узнае повече.

Джемал подаде купичката за кичури на младия помощник с акне по лицето и с глуповата усмивка тръгна към вратата. Докато вървеше, набързо „щракна“ в цял ръст неочакваната клиентка. Ами в тялото й май нямаше нещо, заради което чак толкова да бъде харесано. Дори да не беше съвсем като круша, все пак беше крушовидно. Беше облечена с дълга, тънка, трептяща рокля с презрамки. Доста прилично облекло за една метреса. Но тъй като отдолу нямаше подплата, заради слънчевите лъчи, които се процеждаха през стъклената врата, краката й от горе до долу съвсем ясно се виждаха.

Създаваше усещането, че хем иска да скрие тялото си, хем да го покаже. А може би просто беше объркана. Лицето й… всъщност най-интересно бе лицето й. Лицето на някои хора е като магнит, покрит с кожа. Всички непознати черти на характера им, всички възходи и падения, същинската им същност е събрана там. Те мислят с лицето си, говорят с лицето си, движат се с лицето си, спорят, огладняват, радват се, обичат или се обичат с лицето си. Тялото, което носи лицето, е необходима, но неуместна основа. Всъщност те представляват едно ходещо лице. Затова никога не могат да скрият чувствата си. Това, което чувстват и начина, по който го чувстват, веднага се изписва на лицето им. И бледото лице на Синята Метреса, украсено с мъничка синя халка на носа, с цяло гърло крещеше, че страшно й се иска никой да не забележи колко много се притеснява в този момент. Джемал направи още една крачка и нарушавайки правилата за посрещане на клиенти във фризьорския салон, се ръкува с младата жена. Макар да нямаше затруднения при разговори с нежния пол, той винаги подценяваше жените и подобно на повечето прикрити хомосексуалисти, изпитваше специален интерес към онези от тях, към които другите жени се отнасяха с възхищение, но и с омраза.

Синята Метреса мина през отделните части на помещението, като се опитваше да се измъкне от стрелкащите любопитни и смущаващи погледи и с предпазливи, бързи крачки се насочи към въртящото се кресло, което й посочи Джемал. Когато зае мястото си до останалите жени пред широкото и високо огледало, погледите към нея зачестиха и ставаха все по-явни. Леко кривогледата блондинка, която посещаваше салона веднъж седмично, за да намажат корените й, и по никакъв начин не можеше да бъде убедена, че не е необходимо да го прави толкова често; светлокестенявата нервачка, която, докато чакаше действието на къдрина, палеше цигара след цигари и нервно поклащаше крака си, между чиито пръсти бяха поставени тампони от памук заради току-що направения й педикюр; позакръглената червенокоска, която заедно с косата боядисваше и веждите си, и над очите й постепенно, докато боята засъхваше, се бяха поя вили две дебели оранжеви черти и дребната възрастна женица, коя то седеше в края, бяха приковали поглед в Синята Метреса сякаш чакаха да бъдат представени.

Стараейки се, доколкото бе възможно, да не я докосва, помощникът с акнето завърза на врата на Синята Метреса найлонова мушама с леопардови шарки и петна от боя. След това бързо се отдалечи. Чиракът ужасно се притесняваше, тъй като заради акнето непрекъснато чуваше гадни шеги по свой адрес. Притесняваше се, защото лицето му, сякаш бе негов враг, се представяше на хората и зачервено от срам, съобщаваше всички грехове, които през нощта бе извършил с една ръка. Да работи в дамски фризьорски салон в този силно емоционален етап от живота си, за него бе цяло нещастие. Докато момчето непохватно вървеше назад, не забеляза котката, която тихичко се бе вмъкнала през отворения прозорец. Когато, без да иска, я настъпи, животното жално измяука и вниманието на всички жени в салона се насочи към него.

Беше едра катраненочерна котка с дълги косми и жестока муцуна. Бе от онези котки, дето смятат, че откакто свят светува, между тях и хората вилнее кървава битка, и гледат всеки, когото срещнат, с присвити очи все едно виждат нищожество. Точно под носа й козината й бе снежнобяла и образуваше кръг, който продължаваше до края на челюстта. Създаваше илюзията, че само преди малко тази муцунка е била потопена в купичка с кисело мляко. Заради това въпреки всичко котката изглеждаше симпатична.

— Ела, Боклучко! Ела, пакостнико — извика Джемал, когато видя, че Синята Метреса хареса котето.

— Защо наричате котето Боклучко? — попита Синята Метреса.

Животинчето, което веднага бе схванало, кой би му обърнал внимание, вече бе започнало да се примъква. Тя го хвана с две ръце и го вдигна нагоре. После си преправи гласа така, както жените правят, когато се радват на бебетата, и зададе същия въпрос:

— Защо те наричат Боклучко? А, миличкото ми? Може ли някой да каже Боклучко на такова красиво коте?

— Защото главата на господина все е завряна в боклука — отговори весело Джемал. Боклучко му се виждаше по-сладичък от всякога, тъй като бе повод да се сближи със Синята Метреса. — Сигурно в цял Истанбул няма да намериш коте с по-голям късмет. Така де, пък да кажеш, че е кой знае колко красиво. За Бога, само погледни муцунката му. Виждали ли сте някога коте, което гледа по-лошо от него? Трябвало е да се роди змия, но понеже в момента е нямало подходяща кожа, по неизбежност дошло на този свят като коте. Но каквото и да направи, все пак намира начин да бъде обичано. Сигурно има дяволски косъм или нещо такова. При когото и да отиде, все ще си намери нещо за ядене. Но няма да се насити, със сигурност никога няма да се нахрани. Тъпче се, тъпче се, след което си поема дъх в сметището. И без това неговото царство е точно до бунището и оградата. Честна дума, ако не го бях видял със собствените си очи, нямаше да повярвам, че е истина. Тъкмо се бяхме настанили в този салон. Боядисахме го и вече се занимавахме с довършителните работи. През целия ден търчахме по работа и вече бяхме скапани, гладни като вълци, чудехме се какво да направим, накъде да тръгнем и решихме да си поръчаме храна от съседното заведение, където предлагаха пилешко месо. А нали знаете колко големи са порциите! Имат и гарнитура — пилаф, салата, пържени картофки, която не можеш да изядеш. Както й да е, да не се отклонявам. Нещо се беше объркало и ни бяха изпратили едно пиле повече. Ние не го върнахме, нали бяхме умрели от глад, и решихме, че ще го изядем. Разбира се, не можахме. Всеки от нас едва успя да изяде това, което си бе поръчал. Особено пък Джелал само си боцна оттук-оттам като врабче. Докато ние се хранехме, вашият хубавец бе надушил миризмата и пристигна. Тогава още не знаех, че го наричат Боклучко. Дойде красавецът, застана срещу нас и започна да се облизва. Ще речеш, че горкичкият дни наред нищо не е хапвал. Дожаля ни за него, взехме, че му дадохме цяла порция пилешко месо. Честна дума, ако лъжа, да стана на гума, този така се отнесе в яденето, че щеше се задави от вълнение, сякаш го преследваха добермани, за да го разкъсат. Не остана дори кокалче, омете всичко. Пред очите ни изяде една препълнена чиния с пилешко, че дори я облиза. По това време Пророкът на Котките живееше в апартамент №2. И той е един малоумник! Имаше 30 котки. Накъдето и да погледнеш, отвсякъде излизаха котки. Но поне онази миризма беше по-нормална от сегашната воня на отпадъци, както и да е. Точно това коментирахме, преди да дойдете. Тъкмо казвах на Джелал, че ако продължаваме да живеем по този начин сред отпадъците, скоро ще започнем да ровим като кокошките. Така ли е, Джелал?

Джелал кимна в знак на потвърждение, което според него бе напълно достатъчно.

— Боклучко нападаше всичко, което бе за ядене, научи се да яде от храната на котките от апартамент №2. Но когато Пророкът на Котките му тегли един хубав пердах, с наведена глава се върна при нас. Дойде и хубавичко дояде остатъците от нашата храна. Изблиза дори остатъците от яденето на Джелал. Дадохме му пържени картофки, не ги хареса много, много, но и тях ги омете. Зарязахме си работата и с ужас наблюдавахме животното. Обзаложихме се кога точно ще се пръсне.

Не само жените пред огледалото, дори маникюристката, въпреки че беше слушала тази история най-малко четирийсет пъти, и помощниците следяха с интерес разказа на Джемал. Може би не беше чак толкова добър фризьор като брат си, но като дойдеше ред за разтягане на локуми, нямаше равен на себе си. Учудващо, но по отношение на приказките беше майстор. Сега, ако можеше да го пуснат в някоя страна, дето трудно може да се открие на картата, само за да разбере какво говорят хората около него и за да пуска лафове, за нула време щеше да говори свободно чуждия език. Тъй като дълго живя в Австралия, турският му не беше на ниво, но за пет години изцяло го усъвършенства. Единственият проблем бе акцентът му, който го издаваше. Ала Джелал не беше съвсем сигурен дали по-малкият му брат, с когото имаха три минути и половина разлика, все още говореше с акцент, защото не успяваше да се справи с него, или просто си мислеше, че така е по интересен на клиентките.

Натъпка се до насита, след което стана и се протегна. Само че не можеше да ходи. Беше се превърнал в огромен търбух и не можеше крачка да направи. Тръгна, влачейки корем. А ние — след него. Излезе навън, затъркаля се към градината и скочи на оградата. Само какъв скок направи. Толкова бе натежал, че коремът му се закачи и без малко да падне. Решихме, че вече ще се свие на кълбо и ще заспи, че два дни няма да се съвземе. Няма такова нещо. Знаете ли какво направи? Скочи от другата страна на оградата. Там бе оставен някакъв плик с боклук. За съжаление започнахме да живеем сред боклуците. Взе, че си набута главата в плика и започна да рови в сметта. Погледнахме и какво да видим, беше намерил купчина глави от риба и лакомо си гризкаше. Не знам какво още е ял след това. На нас ни прилоша. Колкото повече ядеше, толкова по-тежко ни ставаше. Не можахме да издържим и побягнахме, скрихме се вътре. Честна дума, още е пред очите ми, все едно че бе вчера, направо се страхувам от този сладур. Чували сме за много котки, които, като останат гладни, и изяждат стопаните си. Боклучко обаче дори с пълен стомах може да изяде всички нас, да ни схруска. И като капак да си дояде с остатъците от бунището.

— Май разбра, че говорим за него — каза закръглената червенокоска. Тъй като се притесняваше, че докато се смее, си бръчка челото, а пък не можеше да се сдържи, се опитваше поне да не движи веждите си.

— Какво като разбере, да не би да не е истина? То неговото не е стомах, а бунище. И името му клони към бунище, и стомахът му е бунище — промърмори Джемал. След което се обърна към котето, което от известно време стоеше и го наблюдаваше в присвити очи, и размаха сешоара, който държеше в ръка.

Сешоарът. Котаракът, който от опит знаеше, че дори да падне в кофа с вода, не е толкова страшно, колкото да остане срещу вихъра ни този ревящ звяр, с един скок скочи от скута на Синята Метреса и се измъкна през отворения прозорец. Постоя секунда, след което за последен път с недоволство в погледа огледа клиентките на фризьорския салон и като играчка, в която вместо дунапрен са сложили някакъв механизъм, се изниза в празното пространство. Ала още преди лапичките му да стъпят в градината, нещо странно кацна на главата му. Като изсъхнало листо или като парченце хартия бавно, нереално бавно от последния етаж на Двореца на бълхите се спускаше тъмносиня детска кадифена рокличка. По краищата на якичката и ръкавите й бяха зашити красиви дантелки, а отгоре бяха нарисувани десетки мънички русалки. Тъкмо преди да падне на земята, котакът се оказа на пътя й и тя падна върху него. Котката и рокличка се приземиха заедно.

— Вижте, вижте, отгоре се сипят роклички! — разкрещя се развълнувано маникюристката, която през това време беше застанала пред рафтчето близо до прозореца и търсеше тъмночервен лак №113.

Само за миг Джемал, закръглената червенокоска, леко кривогледата блондинка и помощниците се озоваха пред прозореца. Понеже не можа да устои, секунда след това и Синята Метреса с любопитство и нежелание, тръгна към тях. След нея закуцука светлокестенявата нервачка с педикюра, като внимаваше да не стъпва на крака с лакираните нокти. Наистина отгоре валяха дрехи — какви ли не цветове, най-различни детски дрешки. На това неочаквано представление на тротоара, освен насъбралите се десетина човека имаше и други хора. Всички бяха вдигнали глава нагоре и се опитваха да видят човека, който хвърлеше дрехите. Ала действащото лице в тази сцена не се появяваше. На прозореца на апартамента на последния етаж в Двореца на бълхите, който гледаше към градината, през определени интервали се стрелваше само една бяла женска ръка без накити, след което се прибираше. При всяко появяване ръката пускаше по някоя дреха в празното пространство.

Докато дрехите валяха една след друга, маникюристката се надвеси през прозореца и с радостта, с която се посреща първия сняг, се опита да хване една от тях. Между престилките, роклите, чорапите, пуловерите, ризите, пуловерите без ръкави успя да хване една наситено жълта панделка.

— Недейте, срамота е — каза Мадам Лелче, която досега седеше безучастно. Плътният й глас с леко дрезгав тембър се извиси и постепенно заглъхна.

В момента, в който изпита сладостта от това, че се оказва свидетел на лудостта на някого друг, маникюристката замърмори с огромно нежелание, защото трябваше да изглежда добродетелна. С ужасно кисела физиономия отиде и хвърли панделката върху купчината в градината. Само след една-две минути дъждът от летящи дрехи спря от само себе си. Финалният полет направи синя ученическа престилка. Разтвори се като срамежлив парашут и безмълвно полетя надолу. Прозорците на последния етаж с трясък се затвориха и снежнобялата ръка изчезна вътре. Зяпачите от тротоара започнаха да се разотиват на групички, а клиентите седнаха по местата си.

— Момче, направи за всички по кафе — каза Джемал на помощника без акне. — Честна дума, скъсаха ни нервите — след което се отпусна на дивана до стената. Изведнъж усети колко е уморен. — Писна ни, наистина ни втръсна, честна дума! Откакто се пренесохме тук, няма нещо, дето да не е валяло на главите ни. Тази жена е ненормална. У тях не остана нищо здраво. Като я хванат лудите, отваря прозореца и давай, хвърля надолу каквото има. Ще дойде ден, когато ще вдигне телевизора и ще го изхвърли. Не е ясно на чия глава ще падне, някой ще си отиде ей така!

За миг се замисли. Притесни се без причина. Но веднага се окопити. Откакто се помнеше, все се страхуваше от безпричинно обземащата го тъга.

— Колко е изобретателна! Никога не хвърля едно и също нещо втори път. Джелал, спомняш ли си, че веднъж беше пуснала долу вратовръзките на мъжа си и те останаха дни наред да висят на коприненото дърво. — Тъй като не се надяваше, че ще получи отговор от него, се обърна не към него, а към клиентките и продължи:

— Джелал отиде и свали вратовръзките. Не извика децата, за да не счупят клонките на дървото. Сам се покатери. Ако не беше той, вратовръзките на горкия човек още дни на ред щяха да висят там.

Джелал се усмихна притеснено:

— Дано някой излезе да събере дрехите. Навън се стъмва, наистина могат да ги отмъкнат — промърмори той само за да се отърве от насоченото към него внимание.

— Събира ги, събира ги, новата им домашна помощница е слязла долу и събира всичко. Горката жена, пламнала е от срам сякаш тя ги и е изхвърлила — намеси се маникюристката.

— Няма да изкара дълго, скоро и тази ще напусне — промърмори светлокестенявата нервачка, докато издухваше дима от цигарата си. Застанал пред огледалото, наведен на една страна, помощникът с пъпките започна да маха една по една тънките ролки, като се опитваше да разбере до каква степен кичурите коса са обработени от къдрина.

— Ох, коя жена ще издържи Хигиен Тижен, всяка идва и бързо си ръгва — каза Джемал.

— Хигиен Тижен, Хигиен Тижен — разкикоти се кривогледата блондинка. — От четири месеца тая жена не е излизала навън. Можете ли да си представите? От страх, че ще пипне някоя болест, не смее да си покаже носа навън. И през това време съвсем й се разхлопа дъската.

— Не бе, мила, това не е само напоследък. Хората разказват, че по принцип й хлопа дъската. Мадам Лелче помни тяхното пренасяне в блока. Нали, Мадам Лелче? — извика маникюристката. Като повече то свои връстнички и тя изпитваше някаква необходимост, когато разговаря с някой по-възрастен, да говори по-високо.

Всички глави се обърнаха към възрастната жена. Всъщност никой не знаеше защо я наричат Мадам Лелче; чудеха се и дали е мюсюлманка, или не. Но ако някой се поинтересуваше, сигурно щяха да му отговорят, че е туркиня и мюсюлманка. Наричаха я Мадам не защото не можеха да я нарекат по друг начин заради съмненията в нейната религия или гражданство, а защото с цялото си същество усещаха в нея нещо по-различно и не можеха да определят какво точно е то. Това, което я различаваше от другите не бяха само годините и обноските й, по-различното в нея сякаш бе много дълбоко в същността й, в странността й. Маята, с която бе замесена, бе по особена и затова името й беше Мадам. От друга страна, от години беше тук. Бе пуснала по-дълбоки корени от всеки друг. Между съседите тя бе единствената родена и израснала в Истанбул. Всички се бяха преселили отнякъде и се бяха установили в града, а нейният живот бе преминал в този квартал. За разлика от тях обаче все още се крепеше, загърбила както бъдещето, което така и не идваше, така и миналото, което не си отиваше; не се бе мъкнала след другите и не бе мъкнала други след себе си. Името й бе Лелче, защото бе остатък от миналото, в което никой от тях не бе живял.

Мадам Лелче се усмихна дискретно и наведе глава. Погледна ръцете си, обсипани с кафеникави петна. Същите петна, само че по-малки и бледи, се бяха разпръснали от слепоочията към бузите й. Ако това бяха най-ярките цветове по лицето й, като много жени на нейните години щеше да изглежда далеч по-възрастна. Всъщност оранжевото червило, което стоеше по-скоро като лепнато върху тънките й устни, отколкото като намазано; слънчевото жълто на златните й обеци във формата на листенца; аленото на ружа по бузите й, който подчертаваше преплетените като мрежа бръчки; светлолилавите тонове на сенките, които бе сложила на клепачите си; блясъкът на красивите й синьо-сиви очи, и, разбира се, платиненото русо на косата й придаваха на външния й вид лекомисленост. Това, че без да обръща внимание на напредналата си възраст, се бе боядисала така, я правеше впечатляващо комична. И като всички впечатляващо комични хора, тя си имаше и плашеща страна.

С този си вид тя бе реална пречка за разговорите на присъстващите. Докато беше там, те се въздържаха да злословят и не изпитваха удоволствие от изкуството да клюкарстват. Но се случваше и обратното. Сериозното поведение на Мадам Лелче напомняше на жените във фризьорския салон насладата, която бяха вкусили в гимназията, когато направиха общ фронт срещу една учителка, която се правеше на праведна, и в същото време копнееха да й направят впечатление. Думите й, които звучаха като лозунги и ценностите, които изповядваше, прочистваха и внасяха ред в безкрайните им разговори. Удоволствието беше пълно, когато понякога успяваха да включат и нея в цветущите си приказки. Беше страхотно да разберат, че недосегаемите хора също имат неприятности като всички останали. Закръглената червенокоска не можа да издържи и се изказа в подарена на маникюристката, като се опита да убеди възрастната жена:

— Тя си е била такава още като млада. След като се е оженила, нещата са се влошили още повече. Болна е на тема чистота.

— Миличка, и какво лошо има в това? Просто е капризна — опита се да отклони въпроса Мадам Лелче.

— Скъпа Мадам Лелче, това не е каприз, а болест — развика се маникюристката, окуражена от подкрепата, която получи. — Може би дори е по-лошо от болест. Когато си болен, просто знаеш, че си болен. Отиваш на лекар, лекуваш се, нали така? Само че няма лекарство за болните на тема чистота. Дори и да има госпожа Тижен не би сложила хапчето в устата си, защото ще го сметне за твърде мръсно.

— Колко жалко. И всичко отнася детето — добави леко кривогледата блондинка.

— Не говорете така — намеси се в разговора Мадам Лелче. — Тижен е много грижовна към детето си. Пък и може ли една майка да мисли лошо на чедото си.

— Добре де, Мадам Лелче, какъв е смисълът от такава обич? Виж, че през цялото време хвърля долу дрешките на детето — почти изкрещи маникюристката.

— Така ли? — попита Мадам Лелче учудено?

Маникюристката повиши тон, развълнувана от факта, че е успяла да каже нещо, на което възрастната жена нямаше как да възрази:

— Разбира се, ами нали всичко, което се изсипа върху нас, беше на детето. Защо никога не хвърля собствените си дрехи? Жената може да си е откачена и особнячка, може да е всякаква, обаче не е луда. Когато й изнася, акълът й си е съвсем на място, да е жива и здрава!

Възрастната жена недоверчиво сви тънките си устни:

— Значи е изхвърлила дрехите на детето, а? И защо ли?

— Защо мислите? Защото е смахната.

Лицето на Мадам Лелче помръкна. Маникюристката усети, че е си е позволила твърде много, и млъкна. Ала все пак беше доволна, че е казала, това, което имаше да каже.

— А на нас какво ни пука, като е откачена, да си е откачена — разнесе се боботещият глас на Джемал. Колкото и да обичаше клюките, се притесняваше, че Джелал ще се ядоса заради това, че с празните си приказки маникюристката бе притеснила старицата.

— Ние ли трябва да се занимаваме с проблемите на всеки побъркан? Нима в Истанбул има друго, освен откачалки? Навсякъде е пълно с откачалки и с булгур. Повярвайте ми, ако започнем да разговаряме с всеки от тях, животът ни ще се задръсти. Момче, какво стани с кафетата? Хайде, донеси ги, че ще изстинат!

Джелал прояви търпение и смени темата.

— Вонята от кофите отново се разнесе. Колко пъти се оплакахме в съвета. И все същото.

— И какво казват? Нали бяха наели фирма, която да събира боклука?

— Намерихме телефонния номер на фирмата, обадихме се — рече Джемал. — И те са едни тежкари. Изкарват камионите привечер, в часовете, когато хората се връщат от работа. Сякаш го правят напук.

— Въпреки че часът не е подходящ, все пак идват в уреченото време и прибират боклука. Но така и не можахме да се отървем от миризмата — вълнуваше се Джелал.

— Разбира се, че няма да се отървем. Докато навсякъде има толкова булгур, няма да се отървем нито от боклука, нито от забавеното развитие — вбеси се Джемал. — Значи, можеш ли да повярваш, Мадам Лелче, дните ни минават в това да хулим онези невежи жени, които си оставят боклуците до тази ограда. Всички до една изглеждат еднакво. А и не разбират от дума. Накрая така ми втръсна, особено от едната — не питайте. Живее чак на края на улицата. Не я мързи и всеки ден извървява триста метра, за да дойде да си изсипе боклука тук. Много си блъсках главата и все си задавах въпроса — какво може да накара един човек всеки ден да прави нещо подобно. Не можах да си отговоря. Накрая стигнах до следното заключение: преди построяването на този блок, тук е имало наследствени земи. Сигурно бабата на тази жена винаги е изсипвала боклука си тук. По някое време дамата се е сдобила с дъщеря, която след време също е изсипвала боклука на това място. Междувременно и тя е родила дъщеричка. Всъщност с нея се карам всеки божи ден. Това отношение към боклука върви по наследство, предава се от майка на дъщеря. Един вид семейна традиция. Нищо чудно, че дъщерята прави това, което е видяла от майка си. Ама не го изсипва като прадедите си в кофата, а го слага в плик и го хвърля. Модерно зрънце булгур.

Докато Джемал мърмореше, останалите се разхилиха, а Мадам Лелче замислено поклати глава:

— Джемал, навремето тук не е имало наследствени земи. Откакто съществува, този квартал винаги е бил гробище — каза тя.

Джемал, който не очакваше подобен отговор, с усилие преглътна думите, които напираха на върха на езика му. Започна притеснено да се оглежда, като че очакваше да получи отнякъде помощ, и точно в този момент погледът му се закова в нещо малко и черно, което енергично се придвижваше пред огледалото на другия край на дървения плот. Това бе хлебарка. Беше се покатерила върху кошничката фиби, размахваше антените си и вероятно слушаше разговорите им. Някак си до този момент не бе привлякла вниманието на никого. Но ако излезеше от кошницата и започнеше да се разхожда по плота, щеше да направи официално шествие пред всички клиенти. Джемал грабна голямата четка за почистване на косми и внимателно се приближи до нея. В същото време продължи да говори на висок глас дори още по-въодушевено, все едно нищо не е видял.

— Абе, жено — казвам й, — аз идвам ли да си изсипвам боклука върху твоя килим. Какво право имаш да оставяш отпадъците си до оградата на другите хора? Изчакай до вечерта и когато дойде боклукчийската кола, ще оставиш боклука пред собствената си врата, за да го вземат. Не, категорично не вдява. Просто защото е зрънце булгур.

— Какъв булгур? — попита Синята Метреса. Притеснена от погледите на помощника с акнето, тя се бе скрила за един вестник и сега подаваше глава иззад новините на трета страница.

— Не знаете ли теорията ми за булгура? Веднага ще ви я разкажа — каза Джемал, като междувременно не откъсваше поглед от хлебарката. — Всъщност е много елементарна. Господа, в Турция има ли планиране на раждаемостта? Няма. „Ах, Аллах ни го изпрати“, раждай деца и ги пускай на улицата. Хайде, да кажем, че ги пуснеш, добре, а как ще ги храниш? Един човек ще го храниш с месо, пет човека с месо и булгур, десет — само с булгур. Хубаво, а този булгур оказва ли някакво влияние на умственото развитие на човека. Не, нали! Пък после иди и говори на онази жена, просто ей така, колко то си искаш. „Абе сестро, не си изсипвай боклука в градината ми“ — крещя колкото глас имам. А тя стои и ме гледа тъпо. Говоря й, но тя как да ме разбере? Разсъдък, захранен с булгур.

Джелал се прокашля. Джемал схвана знака на брат си, но тъй като предпочиташе вниманието, което проявяваше Синята Метреса към него, пред тактичността на близнака си, продължи да се държи по същия начин.

— Още преди месец се скарах с онази жена. Беше една привечер, правехме булчинска прическа. Докато работехме по косата на булката, докарвахме и роднините. Щом приключехме с кока на едната, започвахме следващата. Заловихме се за работа рано сутринта, и карахме целия ден накрак и бяхме капнали от умора. По едно време гледам онази жена върви към нас с бодра крачка. Носи плик с боклук. Отворих прозореца, подадох глава и зачаках. Реших, че може би, като ме види, ще се засрами и ще се върне обратно. Обаче не! Тази, както ме гледаше право в зениците, дойде и си хвърли боклука. Само да можех да я разбера. Кой обяви оградата на нашата градина за сметище? Кой каза на тези хора да дойдат и да хвърлят боклука си пред дома на своите съседи? Помощниците едва ме удържаха. Ако я бях хванал, щях да я направя на нищо. Треперех от гняв, започнах да крещя и нервно да крача напред-назад. Човек, ако не друго, то поне малко би се засрамил, би се дръпнал малко встрани, не е ли така? Обаче къде ти! Онази стои и тъпо ме гледа в очите. Честна дума, дори не разбра защо съм се ядосал. Сигурно си е помислила, че съм избягал от лудницата. Реших, че дори и да не ме е разбрала, поне ще се страхува да дойде отново. Не щеш ли, на следващия ден, пак по същото време, дойде отново с пликовете боклук в ръка. На всичко отгоре ме гледаше, малоумно облещила жабешките си очи, за да види какво ще кажа. Без малко да я убия. Мили Боже, не бива да се бъркам в твоите работи, но за какво си създал такива хора! И сега, ето че не знам как да се справя с тези булгури? Заради тях целият блок не може да се отърве от миризмата на боклук. Както е тръгнало, хората ще престанат да идват тук. Ще останем без работа, без прехрана. Момче, ела да пръснеш тук!

Опиващият сладникав аромат на спрея, на който бе нарисувано тюркоазено море и безлюден плаж с палми, се разнесе из целия салон във вид на микроскопични пръски и се смеси с различните миризми. Джемал крадешком погледна към хлебарката с надеждата, че ще отрови от спрея. Ала тя, изглежда, съвсем не се интересуваше от ароматните частици, които се спускаха над нея. Бе успяла да се покатери върху купчината фиби и се готвеше да пропълзи в кутията с брилянтин.

— Прав си, разбира се, всичките ти клиенти ще се разотидат заради тази воня — каза светлокестенявата нервачка, докато наблюдаваше как лакират ноктите на ръцете й с лак №113, който отдавна бе и изсъхнал на ноктите на краката й. — Разбира се, тъй като вие по цял ден сте тук, вече не я усещате. Понякога още като вляза в блока, тази смрад направо ме удря в носа.

— През целия ден всички прозорци са отворени. Непрекъснато проветряваме и пак смърди. Казват, че нагоре по етажите миризмата ставала все по-силна. — Така ли е, Мадам Лелче — извика от другия край маникюристката и без да иска, размаза нокътя на клиентката.

— А онези булгури отсреща са решили, че взимаме техния боклук. Абе вие нормални ли сте? За какво ми е вашият отвратителен боклук? — намеси се в разговора Джемал и за да покаже притеснението си, хвърли поглед на маникюристката, която през пет минути задаваше въпроси на възрастната жена.

— Как така? Какво искаш да кажеш? — попита Синята Метреса, която доста смутено се опитваше да възприеме новата си визия пред огледалото досущ като повечето момичета с дълги коси, когато никой отреже дори само връхчетата им и още преди да излязат от Фризьорския салон, вече съжаляват.

— Вие не знаете, че сме скарани с ненормалниците от апартамент №4. А аз пък си мислех, че не е останал човек, който да не е разбрал — каза Джемал. — Един ден онези дойдоха и аз, както му е редът, ги поканих да влязат. Човек за какво ходи на фризьор? Реших, че са дошли да направят косите си. Обаче намеренията им били съвсем други. Най-отпред върви онази луда жена, а след нея двойно по-откаченият й мъж. До тях крачи по-голямата им дъщеря, която отдавна е за женене, до нея по-малката, на която също отдавна и е време да се задоми. Жената дойде и застана като истукан пред мен. Цялото семейство се бе подготвило за атака. В началото не разбрах нито дума от това, което ми говореха. Всъщност бяха завързали пликовете си с боклук и ги бяха сложили пред вратата си. Като погледнали след пет минутки, там нямало нищо. И като се развикаха: „Къде е ни е боклукът“? Казвам им, че сигурно го е взела Мерйем. Не, не било там, оказа се, че точно този ден портиерите са отишли на село. Казах им, че сигурно го е събрал боклукчията. Че кой боклукчия влиза в блоковете? Аз откъде да знам къде е вашият боклук? Като се заинатиха „Вие сте го взели. Върнете ни обратно боклука“! А на нас, виж какъв ни е късметът! Сякаш в огромния Истанбул няма друго място, те дойдохме и си направихме фризьорски салон в блока на такива кухавели.

Неусетно се унесе в разказа си и хлебарката се изгуби от поле зрението му. Когато се сети за нея и я потърси, вече нямаше как да я намери, защото не бе на предишното си място.

— Стига де, кой ще вземе боклук? Какво толкова ценно е имало в плика? — промърмори светлокестенявата нервачка, докато палеше следващата си цигара.

— Всъщност нещата не са такива, каквито си мислиш — каза Джемал, докато оглеждаше кошничката с фибички. — Човекът е параноик. А жена му е още по-зле от него. Кой знае какъв сценарий са написали в главите си. Вероятно си мислят, че пликовете им с боклук са взети от ЦРУ или пък откраднати от терористите. Беше на върха на езика ми, едва се въздържах да не им го кажа. Абе, кой си ти, та да ти откраднат боклука! Каква обида само! Да бъдеш едно жалки зрънце булгур, а в същото време да се смяташ за облагодетелствано зрънце боб.

Помощникът с акнето се захвана да събира оставените чашки от чай, омазани с най-различни цветове червило. Джемал заби поглед в хлебарката, която изскочи изпод чинийката, а през това време чиракът се втренчи в гърдите на Синята Метреса.

Синята Метреса най-после се бе отървала от найлоновата престилка, с която бе покрита, и тъй като в този момент преценяваше новата си прическа, не забеляза нито погледа на чирака, нито накъде се бе загледал Джемал. Всъщност искаше някой ден да събере смелост и да подстриже косата си много късо. Ала търговецът на зехтин нямаше да погледне с добро око на подобна промяна. Сто пъти й беше казал, че харесва жени с дълги коси. Кой знае какви щеше да ги наговори сега дори само за това, че е отрязала връхчетата си. Погледна часовника си. Беше закъсняла, при това доста. Имаше да върши още толкова много неща. Джемал стоеше до нея с четката за косми в ръка и с тревога в очите. Може би си бе помислил, че е недоволна от начина, по който я е подстригал. И тъй като искаше да му се хареса, реши да се сбогува подобаващо и нарушавайки правилата за съпровождане на клиентите от фризьорския салон, тя пламенно стисна ръката му.

В този момент външната врата отново се отвори с трясък. Докато малкото звънче се люлееше напред-назад ведно с мощния глас на продавача на дини от отсрещния тротоар, който, както се разбра, бе решил да заглуши конкурента си с високоговорител, влезе една жена, която се тресеше от притеснение. Всички във фризьорския салон тутакси се обърнаха към вратата, за да видят новата клиентка. Погледнаха и сякаш като по команда замръзнаха на местата си. Вратата се затвори. Ехото от последния звън, който се разнесе от звънчето, постепенно замря от само себе си. Новата клиентка бе Хигиен Гижен.