Елиф Шафак
Дворецът на бълхите (35)

Апартамент №1: Мохамед

Стъпалата, които водеха до входната врата на училището, бяха седемнайсет. Качвайки се нагоре, Мохамед броеше на глас и когато стигна до шестнайсетото, се обърна и с едва доловима надежда погледна назад. Ала чудото, което очакваше, не се сбъдна. Майка му все още стоеше на същото място. С цялата си тежест се бе облегнала на свлечената врата на оградата на двора. Внушителният й корем стърчеше напред, а тя стоеше и гледаше след сина си с огромна обида и тревога, все едно че се сбогуваше от пристанището с любим човек, който всеки момент ще отплава с кораба. Когато видя, че Мохамед се обърна и я погледна, лицето й грейна в усмивка, която бе изпълнена със състрадание, нежност и гордост в съотношение три към едно. След това, като че ли изпълняваше някакво смешно гимнастическо упражнение, вдигна двете си ръце нагоре и започна енергично да ги размахва. Ако някой я погледнеше отстрани, щеше да помисли, че, застанала сред огромна тълпа, се опитва да привлече вниманието на сина си. Всъщност между майките на всички 848 ученици в началното училище, тя беше единствената, която в последните седмици на втория срок сутрин го водеше на училище и упорито чакаше да чуе звънеца. Когато разбра, че Мохамед е избягал от училище, тя прецени, че точно така трябва да постъпи. Щеше да разнася вестниците и хляба двайсет и пет минути по-късно. Не бе чула нито дума от обитателите в блока за това закъснение и нямаше да чуе. Мадам Лелче и без това ядеше като врабче и никога не си купуваше хляб. Колкото до Хигиен Тижен, тя пускаше кошницата си и взимаше от недокоснатия с ръка пакетиран хляб. Синята Метреса не ядеше хляб, за да не напълнее. Мъжът, който живееше сам в апартамент № 7, никога не бе очаквал в някакъв точен час да му носят хляб, защото не се знаеше кога ще се прибере или кога ще излезе. Сидар нямаше пари, а онези които бяха на фризьор, нямаше да обърнат внимание на този факт. Всичко на всичко оставаха два апартамента. И тя нямаше да рискува обучението на сина си заради тях.

При всяко махване на майка си, Мохамед се смаляваше, сякаш го биеха с чук по главата. Когато най-накрая се качи на седемнайсетото стъпало и влезе през черната врата на училището, се бе смалил колкото карфица. Чантата със закуската тежеше в ръката му, както и раницата, която бе на гърба му. Огледа се, потърси нещо, което може да срита, но не можа да намери. Когато звънецът за последен път отекна в коридора, той влезе в класната стая, сля се с трийсет и двамата ученици и седна на чина си.

Въпреки страховете му първият час без мина безпрепятствено. Съученикът му, който още като тръгна училище му плясваше най-малко по два шамара на ден, бе насочил цялото си внимание към написаното на дъската. Мохамед погледна с благоговение гърба му, който бе два пъти по-голям от неговия. Нищо, че не беше висок, щеше му се обаче поне да има такъв гръб. Отпусна рамене и се огледа. За да не могат учениците да зяпат през прозорците, когато са в час, долната част на стъклата бяха боядисани в сиво и през пролуките в боята се виждаше ведрото небе. Мохамед се втренчи в огромната панделка на момичето, което бе излязло на дъската. Огледа и лакираните остри нокти на учителката, чиито вени на врата се издуваха, когато викаше. Помисли, че момичето и учителката си подхождат. Ако момичето не знаеше правилния отговор и учителката издърпаше ухото й, забивайки в него острите си нокти, нямаше да има кой знае какво значение. И без друго ушите на момичетата бяха продупчени. Всъщност най-често дърпаха ушите на момчетата. На Мохамед често му се случваше, но той не обръщаше внимание. Само че умираше от страх да не му пробият ухото. Докато навърши шест години, винаги беше с дълга коса и никак не му се искаше да бъде с продупчено ухо, та поне оттук нататък да не прилича на момиче. Потънал в страховете си, неволно се отдръпна и стана каквото стана… Гърбът внезапно се обърна — беше се превърнал в огромен бузест, червен домат. Момчето ръгна с лакът Мохамед и нагло се разхили.

Всеки ден, откакто започна училище, Мохамед мислеше как да избяга от часовете. Ала днес, стискайки зъби от болка, искаше направо да се изпари. Искаше да се случи нещастие, да стане земетресение, земята да се отвори, камък върху камък да не остане, жив човек да няма. Оценките в учителския бележник, шестицата на момичето, лакътят на съученика, с когото седеше — всичко да се разпилее на прах и пепел и завинаги да изчезне. Мохамед бе затворил очи и докато мечтаеше за най-зловещите неща на света, всички внезапно подскочиха. Чу се вой на сирени. Някой тичаше по коридора, тряскаха се врати. Учителката гледаше учениците, учениците — учителката и така в продължение на секунди се опитваха да осъзнаят какво става. В това време някой блъсна вратата и в стаята влезе дребна и симпатична жена, която гледаше изпитателно през красивите си очила с форма на пеперуда. Първо се усмихна на учителката, след това на всички ученици и с много добре премерена деликатност съобщи новината.

— Уважаема госпожо, скъпи ученици, това е учебна тревога за правилно поведение по време на земетресение — каза, като се усмихваше мило.

Преди да довърши думите си, в класната стая нахлуха трима мъже, които досущ си приличаха. Бяха яки, с големи мустаци. Надписите на тениските им гласяха: „Нехайството убива, земетресението не“, а на главите си носеха ярко жълти каски. С обиграни движения извадиха от чантите си необходимите материали и закачиха на дъската плакати с различни размери. Дръпнаха пердетата и започнаха да прожектират диапозитиви. Затаил дъх, Мохамед наблюдаваше пресичащите тъмнината снопове светлина, от които картините оживяваха.

Когато показаха и последния диапозитив и дръпнаха пердетата, дребничката симпатична жена плесна три пъти с ръце и започна да обяснява как ще се осъществи обучението. Състоеше се от два етапа. По време на първия етап, когато учениците усетят, че всичко се люлее, трябваше да влязат под чиновете, да пъхнат глава между ръцете си и спокойно да изчакат. При втория етап се налагаше да намерят най-краткия път до изхода и да напуснат сградата. Сирените нададоха вой и трийсет и двамата ученици с кикот се мушнаха под чинове. Тъй като съученикът му бе доста едър, Мохамед се бе свил като кутре в малкото пространство, което бе останало за него. След пет минути всички се измъкнаха изпод чиновете и двама по двама се затичаха към коридора. Съученикът на Мохамед, с когото седяха на един чин, не изяви желание да го хване за ръка и веригата от деца бе прекъсната. Съвсем скоро дребничката жена забеляза двете момчета, които стояха настрани, и с преливащ от обич глас каза:

— Хайде, елате тук! Тъкмо търсехме две смели деца!

Докато другите ученици се изнизваха под строй по коридора, Мохамед ги гледаше с тревога в очите. И когато класната стая остана съвсем празна, забеляза, че учителката и дребничката женя също са изчезнали. Обзе го ярост, защото бе останал извън играта и защото бе сам с омразното момче. Идеше му да срита нещо, НО преди да намери подходящ обект, тримата мъже с мустаци преминаха в действие. Единият взе носилка, другият извади дълго и дебело въже, третият разгърна едно одеяло. Сложиха двете деца на носилката, увиха ги с одеялото, след което здраво ги завързаха с въжетата. Взеха още четири въжета, закачиха две от тях на метални прътове с куки и ги провесиха през прозореца, а другите завързаха за вратата на класната стая.

— Не се бойте! — каза единият от мустакатите. След това снижи глас и сякаш споделяше с тях някаква тайна каза: — Сега ще ви спуснем надолу.

Когато пет минути по-късно събра смелост и отвори очи, Мохамед разбра, че се е озовал на шестнайсет метра над земята върху носилка, увит с одеяло с лоша миризма, здраво завързан през ръцете И краката, рамо до рамо с момчето, което най-много мразеше на този свят. Децата бяха изведени на двора, коментираха, вдигаха врява И наблюдаваха отдолу. Небето беше ясно и светлосиньо. Само едни кълбест облак лениво се поклащаше. Отгоре отпускаха въжетата, носилката се олюляваше и бавно слизаше надолу, но все не стигаше до земята.

— Сърцето ти вече се е пръснало от страх — каза проклетникът с лице като домат и се озъби. Беше толкова близо, че Мохамед усещаше дъха му. Понечи да каже, че не се страхува, ала преди да се усети, онзи се изплю в устата му и прихна да се смее. С ужасна погнуса Мохамед направи опит да мръдне главата си, за да се отърве от плюнката. Но обърка посоката и по грешка вместо в празното пространство, се изплю върху врага си.

Онзи с доматеното лице съвсем не очакваше това. В момента, в който преодоля първоначалното си стъписване, мигом подготви оръдие за плюнки и преминавайки в атака, изпрати насреща още една. Въпреки че почти бяха стигнали до земята, никой долу нямаше представа за това, което се случваше на носилката. Когато остана около три метра, онзи с лице като домат тихо изсъска:

— Гледай какво се задава. Като слезеш долу пред всички, лицето ще бъде омазано със зелени храчки!

Мохамед тревожно обърна глава, но беше закъснял. Усети как храчката се залепи на челото му и след като остана така една-две минути, започна бавно да се стича към носа му. Още малко и щеше да повърне. Носилката се спусна още половин метър надолу. Вече лицата на децата долу се виждаха съвсем ясно. Учениците посрещаха с радостни възгласи героите, които слизаха от небето. Мохамед напразно се опитваше да измъкне ръцете си от въжетата и всеки момент щеше да се разплаче. Искаше да си мисли, че онова на челото му не е храчка, че онзи с лице като домат блъфира, но не успя да се убеди. Носилката се спусна още половин метър надолу и кълбестият облак се разлюля. Мохамед си представи как земята е подпряна на огромен стълб, как той се сгромолясва и идва краят на света. Ала преди да настъпи въображаемата катастрофа, носилката се заклатушка насам-натам и момчетата едва не излетяха от нея. Писъците долу се усилиха. Мохамед затвори очи, едното въже се скъса и носилката, в която висяха с главата надолу, се заби в земята от два метра височина. Онзи с лице като домат изпищя.

— Живи ли са? Живи ли са? — развика се учителката с острите нокти и вените й се издуха.

Служителите, които обучаваха децата, се разтичаха като пилци пред просо. Докато се опитваха да укротят питомците си, които се бяха струпали над пострадалите, единият от мъжете с големи мустаци внимателно обърна носилката и срещна два чифта очи — едните присвити от болка, другите ококорени от страх.

— Чичо, има ли храчка на лицето ми? — попита Мохамед, когато най-накрая от устата му, която непрекъснато се отваряше и затваряше, излезе някакъв звук.

Човекът бе изплашен до смърт, погледна лицето на детето с празен поглед и поклати глава. Ето, че беше номер! Отвързаха въжетата и когато махнаха одеялата, Мохамед гордо слезе от носилката. Кракът на онзи с лице като домат бе счупен и докато със същата носилка го откарваха в болницата, за първи път в живота си Мохамед успя да вкуси сладостта на усещането за смелост.