Елиф Шафак
Дворецът на бълхите (28)

Апартамент №5: Хаджи Хаджи, синът му, снаха му и внуците му

— Добре де, ако я настъпя, без да искам? — попита момиченцето.

— Ако я настъпиш, ще станеш вампир. Устата и носът ти ще се изкривят и ще си останеш грозна — изрева брат й.

— Ти пък имаш голяма глава!

Хаджи Хаджи веднага се намеси:

— Не говори така с брат си. Както Всевишният, така и демоните не обичат онези, които не уважават по-големите.

Придърпвайки плисираната си розово-жълтеникава поличка, момиченцето наведе глава. Постоя така известно време и когато погледна брат си, забеляза, че той все още я наблюдава. Безмълвно се примъкна към дядо си.

— Демоните имат цар, нарича се Велзевул. Всъщност никой не смее да му се опълчи. Но от време на време демоните правят какви ли не щуротии тайно от него. Между тях има и добри, и лоши, вярващи и такива, които отричат съществуването на Аллах. Също като хората. Има три вида демони: едните са във вид на змии или на буболечки. Другите са като вятър или вода. А третите са въплътени в хора. Те са най-опасни. Наистина не можеш да разбереш човек ли е, или е демон. Тези от третия тип нощем вдигат сватби с музика и чак до сутринта ядат, пият и танцуват. Ако видите през деня нощен демон, веднага извърнете глава от него. В никакъв случай не го поглеждайте. И когато тръгнете към тоалетната или за някое друго място, винаги преди да направите дори крачка, първо кажете: „В името на Аллах“. Най-много трябва да внимавате около праговете. Там демоните се задържат най-дълго. За да ги държите далеч от себе си, преди да започнете каквато и да е работа, трябва да споменете името на Аллах. Ако правите нещо, без да произнесете името му, демоните ще ви попречат.

Бяха струпали възглавниците в средата на хола, за да направят Осман. Хаджи Хаджи седна на една от тях да си почине. Малката му внучка пристъпи към него и той я взе в скута си.

— Най-лошият демон е Халата. Ако се присламчи към някоя родилка, Аллах да й е на помощ, защото никога не я оставя на мира. Възсяда я като кон и цяла нощ стои върху нея. Чак до сутринта измъчва душата й и когато слънцето изгрее, я оставя съсипана, плувнала в пот. На следващата нощ идва отново. Подмята като футболна топка бебето в кошарката, търкаля го напред-назад, подхвърля го във въздуха.

— Спомням си — каза седемгодишното момче, гледайки брат си и сестра си. — Беше дошла, когато те се родиха.

— Разбира се, че ще дойде. Ако майка ви не си беше навирила носа и бе извикала баба ви, която почина, мир на праха й, нямаше да стане така. Баба ви знаеше как да се справя с Халата. Женицата си отиде с отворени очи, отиде си, без да види внучетата си.

По-малките деца явно се уплашиха от приказките на дядо си. Долната устна на момиченцето леко увисна надолу, а през това време момчето пъхна в уста малкия си пръст, който от смучене бе изтънял.

— Трябва да внимавате с Караконджула. Той е най-зловещ и прилепчив. Превъплъщава се в образа на възрастна жена и обикаля из улиците. Спотайва се до някой ъгъл и като види човек да пресича, се присламчва към него и му задава въпроси: „Откъде идваш? Къде отиваш? От кои си?“ — ето такива неща пита. Когато видите Караконджула, на всяка цена трябва да отговорите нещо и в отговора да има думата „кара“. Да речем: „от караула съм“, „от Караденис съм“ или нещо от този род. Тогава ще ви остави да си вървите по пътя. Понякога пита за някакъв адрес. Ако не знаеш къде е, тежко ти и горко. Изважда от чантата си яка тояга и започва да налага човека по главата, удря го, докато припадне.

Телефонът звънна и прекъсна разказа му. Големият внук бавно посегна към слушалката. Да, бяха си изяли закуските. Не, не правят бели. Да, гледат телевизия. Не, дядо им не им разказва приказки. Не, не пускат газта. Не, не разхвърлят къщата. Не, не се надвесват през балкона. Не, не си играят с огъня. Не, не влизат в спалнята. За Бога, не ни разказва приказки.

Майка му искаше да бъде сигурна и преди да затвори телефона, попита:

— Ако дядо ти ви разказва приказки, само ми кажи „времето е студено“, аз ще разбера.

Момчето замълча. Внезапно като светлинка в нощта през изумрудените му очи проблесна искра. Настъпи тишина. Когато блясъкът изчезна, той бе решил друго. Прецени, че няма нужда да сниши гласа си и без да откъсва очи от дядо си, отвърна:

— Не мамо, времето не е студено. Дядо обаче пак ни разказва странни неща.