Елиф Шафак
Дворецът на бълхите (26)

Апартамент №10: Мадам Лелче

Изпразни пликовете, които беше донесла, отвори двукрилата врата и излезе на балкона. По стрехите на отсрещните блокове бяха накацали десетки чайки, които гледаха в една посока някак оклюмали, сякаш притиснати от тежестта на своето съзерцание. Вперила поглед в тях, отнесено погали медальоните на колието си. Никога не ги сваляше. На по-дългия висеше катинар, а на по-късия — аскетичният лик на Свети Серафим.

Истанбул приличаше на жена в последните месеци на бременността си, която трудно износваше плода. На всяка крачка от внушителния й корем се чуваше плисък на прииждаща и отдръпваща се вода. Ядеше непрекъснато, но знаеше, че само част от храната е за нея, а останалата е за малчуганите, които ден след ден растяха в утробата й. Стига да можеше, щеше час по-скоро да се отърве от това тежко бреме. Но не можеше. Години, столетия наред все наедряваше. Доставяха й храна с кораби, лодки, коли и тирове. И тя ядеше. Ядеше и пиеше до пръсване. И ако не изкарваше навън част от това, което влизаше в ненаситното й тяло, отдавна щеше да експлодира и заедно със себе си щеше да унищожи и съществата в утробата си. За да оцелее, изкарваше газове с неприятна миризма, телесни течности, екскременти и слюнки. Изхвърляше нечистотиите и гнойта от раните в сметищата. Дължеше своята жизненост на боклука, който се трупаше на купчини и дори когато го заравяха и отнасяха надалеч или го изгаряха, той изникваше от пепелта, разпиляваше се и никога не намаляваше.

В крайна сметка животът не свършва до сметището, а само променя начина и смисъла на съществуването. Боклуците, които извираха зад невидимата стена на града, се сортираха, изгаряха, пресоваха, заравяха, но не изчезваха напълно. Подобно на беглец се промъкваха обратно в града — през почвата, във водата и понякога във въздуха, с помощта на боклукчиите, топлите югозападни ветрове или чайките…

Изглежда, чайките споделяха мнението на възрастната жена. Понеже открай време живееха в Истанбул, вместо да се хранят с месо свикнаха да ядат боклук и бяха станали неделима част от този безкраен чревоугоден цикъл, който непрекъснато произвеждаше отпадъци от живота и живот от отпадъците.

Всяка вечер и всяка сутрин Мадам Лелче седеше на балкона, който гледаше към неугледните сгради, струпани като кутийки по хълма отсреща. Тя потъваше в мълчание и като чайките слушаше бученето на града, което се сливаше със свистенето на вятъра. Ако в този последен етап от живота й имаше възможност да се роди отново, където пожелаеше и като друг вид същество, без съмнение щеше да избере отново да се роди в Истанбул и да бъде чайка.