Елиф Шафак
Дворецът на бълхите (22)

Апартамент №4: Огненотемпераментови

От около трийсет минути Зелиш Огненотемпераментова се бе затворила в стаята си. Седеше на килима по турски до хлебарката, която преди малко бе смачкала. Гледаше лицето си в огледалото и сякаш виждаше някого, убеден, че с него са се отнасяли несправедливо. Открай време лицето й бе толкова бледо все едно през нощта бе видяла таласъми. Приличаше на кръгла тава за баница, а на всичко отгоре преди пет месеца тук-там се появиха грапави пъпчици. Кожният лекар с малки очички и приятна усмивка установи, че не става дума за младежки пъпки, нито за алергия, а за психоматични образувания. Обясни, че при силно вълнение или безпокойство цялата й кожа може да се покрие с червени петна. Заливайки се от смях на собствената си шега, стовари тежката си ръка на врата й и забоботи:

— Ако на тези години си толкова изнервена, един ден на мъжа ти ще му излезе през носа. Отпусни се, дъще, отпусни се!

Ако има нещо в живота, което нараства заедно с намерението да бъде овладяно, това е безпокойството.

Дори страхът има предел. Когато човек стигне до крайната му фаза, дори до гуша да е затънал в страхове, вече не се бои. А колкото до безпокойството, то е отровна вода в бездънен кладенец. Няма прекаляване с дозата, нито противоотрова срещу него. Колкото източникът на страха е конкретен, толкова неопределен и абстрактен е изворът на тревогата. Всеки може да установи от какво се страхува, но трудно уцелва причината за безпокойството. Предвид това, ако кажеш на човек, обсебен от тревога, който и без друго е напрегнат от битката с мисловните си химически процеси, какво ще се стовари на главата му, ако продължава да се притеснява, ефектът ще бъде обратен, защото по този начин му причиняваш още по-голямо безпокойство.

Зелиш Огненотемпераментова не знаеше как да се отпусне, а и смяташе, че няма да се научи. Обяснението, че причината за пъпките не е алергия, а чисто и просто безпокойство, трупаше още мъка върху изтерзаната й душа. Нито един сапун, крем или лосион на света не можеше да облекчи състоянието й. Нямаше козметика за безпокойство. Пъпките, които в началото бяха само на челото и брадичката й, се увеличиха двойно и плъзнаха по цялото й лице.

Внезапно чу тиха музика. Остави огледалото и застана на колене. Залепи ухо на пода с лице към размазаната хлебарка. Имаше навика в различни часове на деня да подслушва на пода. Стаята й се падаше точно над хола на кльощавото момче, което живееше на приземния етаж. От време на време чуваше странно топуркане сякаш младежът се разхождаше по тавана или пък й пращаше закодирани съобщения. Веднъж бе чула стенания примесени с кучешки лай. Застана търпеливо пред прозореца, за да види как изглежда гостенката. И видя. Беше обута с широк като чувал панталон, който всеки момент щеше се свлече от кръста й. Късо подстриганата й рижа коса отгоре бе направена на фитилчета. Беше дребничко момиче. Щом излезе от блока, направи няколко крачки и запали цигара. Нямаше пъпки и беше ясно, че няма и тревоги.

„Всеки човек прекарва живота си в търсене на своето огледало — бе казал някакъв мъдрец, — за да може в него да открие себе си“. Но както в рая дървото туба е обърнато с корените нагоре, а клоните му са под земята, така някои огледала обръщат отраженията наопаки. В момичето, което бе дошло в дома на Сидар, Зелиш Огненотемпераментова видя пълна противоположност на своя образ. Стига да можеше, мигом щеше да изчезне и да се превърне в нея.

— Какво, по дяволите, правиш на пода?

Зелиш Огненотемпераментова скочи на крака и погледна замислено по-големия си брат. Тази вечер Зекерия бе дошъл на вечеря заедно с жена си и децата си. Без да му отговори, бавно излезе от стаята. В гостната всички бяха седнали на масата, хапваха супа и гледаха новините. В единия край бяха сложени трите парченца кадаиф, изпратени от възрастната вдовица от апартамент №10.

Зелиш седна в ъгъла и се загледа в екрана. Шестнайсетгодишна майка, която бе напъхала тридневното си бебе в найлонов плик и бе го оставила в боклука на един супермаркет, се опитваше да се скрие от камерите. Горкото бебе цял ден бе стояло в контейнера и привечер, понеже се бе разплакало, случайни минувачи го бяха спасили. Полицаите бяха занесли бебето в управлението, бяха го нахранили и нарекли с името Съдба.

Изведнъж Съдба изпълни екрана. Лицето й бе зачервено. Непрекъснато плачеше и колкото повече плачеше, толкова повече лицето й се зачервяваше. Зелиш Огненотемпераментова бе плувнала в пот. Когато се опита да се отърве от този противен цвят, беше твърде късно. Докато Съдба минаваше от ръце на ръце в управлението, картината се затъмни. Но тъмното и без това бе червено.

Зелиш Огненотемпераментова бе припаднала.