Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (90)

Глава XXIX
Как Пантагрюел разби тристате великани, облечени в каменни ризници, и техния водач върколак

Като видяха целия лагер наводнен, великаните взеха на рамене своя крал Анарх и внимателно го изнесоха от крепостта, както някога Еней изнесе баща си Анхиз от пламъците на Троя.

Панюрж ги забеляза и рече на Пантагрюел:

— Господарю, великаните идват. Чукнете ги по главите с вашата мачта, но здравата, както се полага по всички правила на старата фехтовка, защото сега е моментът да си покаже човек храбростта, пък и ние няма да ви оставим и бъдете сигурен, че ще изпобия сума ти народ от тях. Е, какво? И Давид уби Голиат без мъка, а и този дебел пройдоха Евстен, силен колкото четири бивола, не се шегува. По-смело и удряйте където ви попадне.

На тези думи Пантагрюел отвърна така:

— Смелост имам аз за повече от петдесет франка, Но не е там работата — Херкулес никога не се биеше на две страни.

— Да се скапе макар този Херкулес — прокълна по навик Панюрж. — С него ли ще се сравнявате? Ей богу, та вие имате повече сила в зъбите и повече ум в задника, отколкото той в цялото тяло и в душата си. Човек струва толкова, колкото сам се оценява.

Докато си говореха така, ето че се зададе Върколака с всички свои великани и щом съгледа Пантагрюел сам, тутакси взе безразсъдното и лудо решение да убие бедния човек и се обърна към своите събратя великани така:

— Ей вие, разбойници недни! Кълна се в Мохамед, че ще ви смажа като псета, ако някой от вас посмее да нападне тези никакъвци. Аз искам да се бия сам, а вие ще гледате и ще чакате.

След тези думи всички великани, воглаве с водача си, се оттеглиха към бутилките. Следван от приятелите си, и Панюрж стори същото, като свиваше врат и пръсти и се правеше на болен от срамната болест, а после с хриплив глас каза:

— Аман заман, ние с вас не воюваме. Нека седнем на трапезата ви, докато нашите господари се бият.

Кралят и великаните на драго сърце се съгласиха и им дадоха да си похапнат. А Панюрж хем си хапваше, хем им разказваше басните на Турпин^[1], житието на свети Никола и приказката за щъркела.

Между това Върколака се отправи към Пантагрюел с боздуган от халибска стомана^[2], тежък девет хиляди и седемстотин квинтала и два квартерона^[3], с тринайсет елмазени остриета на върха, най-малкото от които беше колкото най-голямата камбана на „Парижката Света Богородица“, е, може и да е било малко по-тънко, да речем, с един нокът или най-много колкото гръбчето на тия ножчета, наричани ухорезачи^[4], но във всеки случай, за да не ви излъжа — малко по-дебело или малко по-тънко, а отгоре на това този боздуган беше омагьосан така, че нищо не можеше да го строши, напротив, той трошеше всичко, до което се докоснеше.

И когато, разярен и страшен, великанът започна да настъпва, Пантагрюел вдигна очи към небето и от все сърце изрече тези изповедни думи:

— Боже господи, ти, който всякога си бил мой закрилник и спасител, ти виждаш в каква беда съм сега. Аз дойдох тук, воден от естествен дълг, тъй като сам ти си повелил да отбраняваме и защищаваме себе си, жените, децата, родината и семейството си — с една дума, всичко освен това, което е твое, тоест вярата; ти искаш да имаш за помощници само хора с католическо вероизповедание и верни на твоето учение и си ни запретил всяко оръжие и всяка защита, защото си всемогъщ, а когато се касае до твоето дело, до твоята правда, ти се защищаваш така добре, че по-добре е невъзможно да се желае — ти, който притежаваш хиляда хиляди стотици милиони ангели, най-малкият от които може да изтреби целия човешки род и да обърне небето и земята по твоя воля, както някога стори в стана на Сенахериб^[5]. Та ако сега ти е угодно да ми дойдеш на помощ, тъй като на теб единствен възлагам и надежди, и упование, аз ти обещавам, че във всички земи, както в Утопия, така и в други страни, които е съдено да владея и управлявам, ще изисквам да проповядват твоето свято Евангелие така, че то да блесне във всичката си чистота, простота и истинност, та да секнат в моите земи злотворствата и грешните помисли на куп неверници и лъжепророци, отровили чрез човешките си нововъведения и извращения целия свят.

Тогава от небето се разнесе глас: „Hoc fac vinces!“, което ще рече: „Прави така и ще победиш!“^[6]

В този миг, като видя Върколака да настъпва към него със зинала уста, Пантагрюел смело се хвърли напред и надявайки се с диви викове да го сплаши, както някога учели лакедемонците, с всички сили изрева:

— Смърт за тебе, куче, смърт!

После от кюпа, който висеше на пояса му, награби повече от осемнайсет бурета и едно канче сол и напълни с нея и гърлото, и устата, и очите, и носа на Върколака.

Побеснял от ярост, Върколака замахна с боздугана, опитвайки се да разцепи черепа на Пантагрюел. Ала Пантагрюел бе ловък, очите му бяха зорки, нозете бързи. Той отстъпи назад с левия крак и за щастие боздуганът се стовари не върху него, а върху кюпа, който се разби на четири хиляди осемдесет и шест парчета и солта се разсипа на земята.

Тук Пантагрюел запретна ръкави, подхвана като секира мачтата, стовари дебелия й край в гърдите на великана и като мръдна наляво, здраво го халоса между врата и бронята. После с десния крак пристъпи напред и с другия край на мачтата го бодна силно в слабините; при този удар марсът се разби така, че от трите или четири бъчонки, които все още стояха на мястото си, потече вино, а Върколака си помисли, че Пантагрюел е пробил пикочния му мехур и че сега му изтича урината.

Пантагрюел не беше доволен от стореното дотук и искаше да удвои ударите си, но Върколака вдигна боздугана, полетя напред и със страшна сила замахна към него. И ако бог не беше помогнал на добрия Пантагрюел, великанът щеше да го разсече от темето до далака, ала Пантагрюел отскочи наляво и боздуганът се заби на повече от седемдесет и три крачки в някаква огромна скала, отгдето към небето се издигна огнен стълб, равен по своя обхват на повече от девет хиляди и шест бурета.

Виждайки, че Върколака закъсня да изтегли забития в скалата боздуган, Пантагрюел налетя върху него и а-а да му снеме главата от плещите, но за беда неговата мачта докосна Върколаковия боздуган, а този боздуган, както вече казахме, беше омагьосан.

И неизбежното стана: мачтата се прекърши точно на три пръста от мястото, дето я държеше Пантагрюел, и по-смаян от леяр при вида на строшените под калъпа камбани, горкият човек високо проплака:

— Ей, Панюрж, къде си?

Дочул вика му, Панюрж скочи и каза на краля и неговите великани:

— За бога, та те ще се изтрепят, ако не ги разделим!

Ала великаните не искаха и да знаят и продължаваха да се веселят като на сватба.

Карпалим се опита да стане и да изтича в помощ на своя господар, но един от великаните го спря:

— Кълна се в Голфарин^[7], внука на Мохамед, че ако мръднеш оттук, тоз миг ще те напъхам в задника си вместо свещичка. Тъкмо сега имам запек и скърцам със зъби, когато ходя по нужда.

Останал без оръжие, Пантагрюел грабна прекършената мачта и заблъска с нея великана дето и както свари, но великана го болеше толкова, колкото я боли наковалнята, когато я чукате с пръст.

А Върколака тегли, тегли и най-подир изтегли боздугана и започна да го размахва над Пантагрюел, но Пантагрюел не стоеше на едно място и ловко избягваше неговите удари; когато Върколака изрева: „Нещастнико, сега ще те направя на кайма, та повече да не мориш от жажда бедните хора!“, Пантагрюел така силно го ритна в корема, че оня рухна на земята и вирна крака нагоре, а Пантагрюел го повлече по задника и го влачи на такова разстояние, каквото може да премине излетялата от лъка стрела.

— Мохамед, Мохамед, Мохамед! — викаше Върколака и от гърлото му рукна кръв.

Този вик стресна великаните и те хукнаха да помогнат на господаря си, ала Панюрж ги спря:

— Не отивайте, господа, послушайте ме, нашият господар е луд и удря където завърне, без да мисли. Току-виж, халосал и вас!

Но великаните видяха, че Пантагрюел остана без оръжие, и не послушаха Панюрж.

Усетил да се приближават, Пантагрюел грабна Върколака за краката, издигна го над главата си вместо пика и използувайки доспехите му като наковалня, заблъска с тях великаните и зачука каменните им ризници така, сякаш дялаше камъни, а ако някой се изпречеше пред него, мигом го гътваше на земята; шумът от разбиването на тези каменни доспехи беше толкова ужасен, че ми припомни деня, когато голямата маслена кула Света Стефания^[8] в Бурж се разтопи на слънцето. Но вие не мислете, че в това време Панюрж, Карпалим и Евстен стояха със скръстени ръце — те си знаеха работата и един след друг изпращаха на оня свят повалените на земята.

Уверявам ви, че никой не можа да избяга. Пантагрюел приличаше на косач, който със своята коса (тоест Върколака) косеше в ливадата трева (тоест великаните). При тази коситба Върколака предаде богу дух. Това се случи, когато Пантагрюел прасна с него великана на име Рифландуй, покрит с броня от пясъчник, къс от която чисто и просто отсече главата на Епистемон (останалите великани носеха леки доспехи, кой от туфа, кой от шифер).

Накрая, като видя всички врагове избити, Пантагрюел грабна трупа на Върколака и с невиждана сила го запрати право в града, и падна Върколака насред главния площад, пльосна се по корем като жаба, та смаза опърлен котарак, мокра котка, оскубана патица и впрегната гъска.