Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (76)

Глава XV
Как Панюрж учеше да строят по най-нов способ стените около Париж

Веднъж, желаейки да се откъсне за малко от заниманията си, Пантагрюел отиде да се поразходи из предградието Сен-Марко, където искаше да посети „Фоли Гобелен“^[1]. Съпровождаше го Панюрж, който и този път както винаги криеше под мантията си бутилка и парче шунка, защото никога не тръгваше без тях и ги наричаше свои телохранители. Сабя не носеше и когато Пантагрюел поиска да му даде една, каза, че щяла да му прегрее далака.

— Добре — рече Епистемон, — а как ще се отбраняваш, когато те нападнат?

— С ритници — отвърна Панюрж, — ако, разбира се, е забранен ножът.

Когато се връщаха, Панюрж огледа защитните стени на Париж и насмешливо подхвърли на Пантагрюел:

— Виж тези хубави стени — добри са, колкото да запазят гъските в курника. Но кълна се в брадата си, че за град като този са слаби и рече ли крава веднъж да пръдне, тоз миг повече от шест разтега ще рухнат на земята.

— О, приятелю мой — възрази Пантагрюел, — знаеш ли ти какво е отговорил Агесилай, когато го запитали защо великият град Спарта не е обграден със стени? Не знаеш. Е, добре! Тогава слушай. Позовавайки се на жителите на града, така ловки във военното изкуство, така силни и тъй добре въоръжени, той казал: „Ето стените на града!“, давайки с това да се разбере, че доброто въоръжение е най-здравата стена и че за градовете няма по-сигурна и по-надеждна опора от себеотрицанието и мъжеството на техните обитатели и граждани. Така и този град е силен със своите многобройни и неустрашими жители и не се нуждае от други стени. Освен това, ако поискат да го обградят със стени като Страсбург, Орлеан или Ферара, такъв почин би се оказал неосъществим, толкова големи биха били разходите и поддръжката на тези стени.

— Може и така да е — каза Панюрж, — но все пак не е зле да има стена, та когато врагове нападнат града, човек да успее да попита: „Кой е там?“ А колкото до огромните разходи, нужни, казвате вие, за построяването й, то ако градските съветници склонят да ми дадат по-големичко ведро винце, аз ще ги науча как да издигнат стени по най-нов и най-евтин способ.

— Как? — запита Пантагрюел.

— Ще ви обясня — съгласи се Панюрж, — само никому ни дума по това. Виждам — продължи той, — че женските прелести тук са по-евтини и от камъните. Ето, от тях трябва да построят стените, като ги разположат по всички правила на архитектурната симетрия; най-едрите — най-отдолу, след туй, под лек наклон — средните и на върха — дребните, а после да завършат всичко това във вид на островърхи диамантени копчета като голямата кула в Бурже с всички тези твърди шпагички, които се мъдрят в монашеските гащи. Кой дявол би могъл да разруши такива стени? Няма метал, по-издръжлив на удари от техния. И ако дори оръдията дойдат да се понатрият в тях, вие ще видите (клетва давам) как този благословен плод — срамната болест — ще завали като ситен дъждец, оня, дявол го взел, оня, дето най-вече мокри. А и гръм няма да пада върху тях. Ще речете, защо? Защото са свещени и благословени. Тук аз виждам само едно неудобство.

— Ха, ха, ха, ха — засмя се Пантагрюел, — кое е то?

— Работата е там, че мухите обичат много тези неща и се лепят на тях като на мед — и ето ви папата опозорен. Но и на това има лек — трябва да се покрият с хубави лисичи опашки или с големи куйруци на провансалски магарета. По този повод ще ви разкажа (когато тръгнем за вечеря) занимлива историйка, която Frater Lubinus^[2] привежда в книгата си De compotationibus mendicantium^[3].

Веднъж, в онова далечно време, когато животните още умеели да говорят (това, разбира се, не е било вчера), някакъв беден лъв се разхождал из Биевърската гора и мънкал под носа си следобедните си молитви, а на едно дърво, под което му се случило да мине, се бил покатерил зъл дървар и кълцал ли, кълцал клони за огрев; като зърнал лъва, дърварят запратил по него брадвата си и дълбоко го наранил. Накуцвайки, лъвът побягнал в гората да търси помощ и не щеш ли, насреща му се задал друг дървар, който веднага склонил да му прегледа раната, почистил я най-добре колкото могъл и като натикал в нея мъх, рекъл на лъва да я пази от мухите, а сам тръгнал да дири хилядолистник.

Лъвът оздравял и ето че веднъж, разхождайки се в същата гора, срещнал грохнала старица да събира съчки. Когато видяла лъва да се приближава, от страх старицата паднала на земята гърбом, но така, че и сукман, и фуста, и риза се вдигнали чак до раменете. Обзет от състрадание, лъвът притичал до старицата да види не се ли е ударила зле и забелязвайки онова нещо, извикал: „О, бедна жено, кой те така нарани?“

И докато казвал това, зърнал наблизо Лисана, която повикал с тези думи: „Кумичке Лисано, ела насам, ела, работата е много лоша!“

Приближила се Лисана към тях и тогава лъвът казал: „Кумичке, приятелко моя, тази бедна жена е ударена зле между краката. Виж каква страшна рана! Погледни колко е голяма — от задника чак до пъпа, точно четири педи, че може и да са пет и половина. Ударът е нанесен с брадва; раната според мен е прясна. Та ето за какво ще те помоля — за да не кацат по нея мухите, махай с опашката си отвътре и отвън. Ти имаш хубава и дълга опашка. Махай, приятелко моя, махай, моля те, а аз ще отида да потърся мъх, та да запушим раната — нали трябва да си помагаме един на друг. Махай по-силно! Така, така, приятелко моя, махай безспир, защото на такава рана дълго трябва да се маха, иначе горката жена няма да се чувствува добре. Махай, моя малка кумичке, махай! Нали затуй господ ти е дал голяма и дебела опашка! Махай неуморно! Добрият мухомахвач, който безспирно маха мухите, махайки махалото си, никога не ще бъде махнат от мухите! Махай, проклетнице, махай, моя малка клисарко! Повече няма да ти дотягам.“ И тръгнал лъвът да дири мъх, но като повървял малко, обърнал се и извикал на Лисана: „Махай, махай. Лисанке! Махай и не се сърди, че може и множко да помахаш. Ще те направя платен мухомахвач на дон Педро Кастилски. Само гледай да махаш. Махай и толкоз.“ Горката Лисана махала с всички сили и оттук, и оттам, и отвътре, и отвън, а в това време старата преструвана издавала неприлични звуци и воняла колкото сто дявола. Нещастната Лисана съвсем се объркала и се чудела на коя страна да застане, та грозните миризми да не отиват право към нея.

И както се въртяла така, неочаквано забелязала на задника на старицата друга дупка, впрочем не толкова голяма, колкото предната, и усетила, че тъкмо от нея иде тази зловонна и отвратителна миризма.

Завърнал се най-после лъвът, носейки повече от осемнайсет бали мъх, и започнал да го пъха с пръчка в раната; когато напъхал шестнайсет и половина бали, той се сепнал и извикал: „Дявол го взел! Каква дълбока рана! Както виждам, тя ще погълне повече от две талиги мъх!“ Тук лисицата го прекъснала: „О, братко мой, приятелю мой, моля те, поспри — нека остане малко мъх, отзад има друга дупка, а тя вони колкото петстотин дявола. Аз се задушавам от тази непоносима смрад…“

Та ето защо трябва да се пазят тези стени от мухи и да имат платени мухомахвачи.

Тогава Пантагрюел каза:

— А откъде знаеш, че тук женските срамни части са евтини, когато в този град има момичета и честни, и целомъдрени, и даже девствени?

— Et ubi prenus?^[4] — запита Панюрж. — Ще ви отговоря и на това, но не за да изкажа моето лично мнение, а за да потвърдя действителното положение на нещата. Без да се хваля, ще ви призная, че откакто сме в този град, а то няма повече от девет дни, улових на въдицата си четиристотин и седемнайсет моми; и нещо повече — тази сутрин срещнах един добър човек, който в дисаги, подобни на Езоповите, носеше две малки момиченца по на две или три години — едното отпред, другото — отзад. Човекът ми поиска милостиня, но аз му рекох, че у мен ще се намерят къде-къде повече куйруци, отколкото стотинки, и после го запитах: „Добри ми човече, тези две момиченца девствени ли са?“ — „Братко — отвърна ми той, — от две години насам ги разкарвам в тия дисаги и ако ме питаш за това, което е отпред и което е постоянно пред очите ми, чини ми се, че е девствено — и все пак голям залък глътни, голяма дума не казвай! Колкото до онова, което нося отзад, нищичко не мога да ти кажа.“

— Е, признавам — рече Пантагрюел, — добър шегаджия си! Ще наредя да те облекат в ливрея с моите фамилни цветове.

И той наистина го облече по последна мода; Панюрж само пожела копчелъкът на панталоните му да бъде три и половина фута дълъг и не кръгъл, а четвъртит, което бе изпълнено така, че бе удоволствие да го гледаш. Панюрж често подхвърляше, че хората все още не знаят преимуществата и ползата от дългите копчелъци, но че с време и това ще разберат, тъй като всяко нещо си идва с времето.

— Бог да пази — казваше той — този, комуто дългият копчелък е спасил живота! Бог да пази този, комуто дългият копчелък в един ден е донесъл сто и шейсет хиляди и девет екю! Бог да пази този, който благодарение на дългия си копчелък спаси от гладна смърт цял един град! Не, ей богу, когато намеря повече свободно време, непременно ще напиша книга „За преимуществата на дългите копчелъци“.

И наистина, той написа голяма и хубава книга с илюстрации, но доколкото ми е известно, на бял свят тя все още не е излязла.