Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (75)

Глава XIV
Панюрж разказва как се е отскубнал от ръцете на турците

Присъдата, произнесена от Пантагрюел, тозчас стигна до ушите на мало и голямо; тя бе отпечатана в множество екземпляри и предадена на съхранение в съдебните архиви, а хората започнаха да казват така:

— Соломон върна детето на майката само на основание на някакви свои догадки; той никога не е засвидетелствувал такава чудесна мъдрост, както славният Пантагрюел. Ние сме щастливи, че Пантагрюел живее в нашата страна.

И дори пожелаха да го направят председател на съда, но той любезно им отказа.

— Такива длъжности — рече той — изискват от човека раболепие, а като се вземе под внимание казаното за греховността на човешката природа, ясно е, че ще бъде твърде трудно да спасят душите си ония, които поемат тези длъжности, и ако празните места след падението на непокорните ангели се запълнят от такива именно хора, струва ми се, че Страшният съд няма да настъпи и след трийсет и седем юбилейни години и предсказанията на Николай Кузански^[1] ще се окажат лъжливи. Мой дълг е да ви предупредя отрано. Но ако имате някое и друго буренце старо винце, виж, него на драго сърце ще приема като подарък.

И хората на драго сърце сториха точно така — изпратиха му винце, и то от най-доброто, което той пи с мяра. Затова пък бедният Панюрж се насвятка здравата, защото беше изсъхнал като пушена херинга. Виното го удари в нозете и той започна да се олюлява като мършава котка. Когато вече бе преполовил огромна купа с червено винце, някой му подхвърли:

— Ей, байно, по-полека! Пиеш като смок!

— Млък, дяволе! — скастри го той. — Ти нямаш пред себе си ония нищо и никакви парижки пияници, които пият колкото една сипка и кълват само когато ги чукнат по опашката, както правят врабчетата. О, приятелю, ако умеех да се издигам тъй добре, както спускам винцето в стомаха, отдавна да съм се възнесъл с Емпедокъл над лунната сфера. Но, дявол го взел, не разбирам каква е тази работа — винцето е чисто и превъзходно на вкус, а колкото повече пия от него, толкова по-неутолима става жаждата ми. Ще рече човек, че сянката на монсеньор Пантагрюел извиква жаждата така неусетно, както луната — простудата.

Присъствуващите прихнаха да се смеят. Забелязал това, Пантагрюел запита:

— Защо се смеете, Панюрж?

— Сеньор — отвърна той, — разказвах им колко нещастни са тези дяволи — турците, които не вкусват капчица вино. Ако всичкото зло на Мохамедовия коран се заключаваше само в това, и тогава не бих приел вярата му.

— Но я разкажете, моля — настоя Пантагрюел, — как успяхте да се отскубнете от тях?

— Ей богу, защо не, сеньор — рече Панюрж, — ще ви разкажа всичко и ей тоничко няма да ви излъжа.

Тези поганци ме бяха намушили на ръжен, цял нашпекован със сланина като заек, защото бях толкова постал, че без нея месото ми щеше да се затъкне в гърлото им. И започнаха да ме пекат жив. Докато те ме въртяха над огъня и ме печаха, аз мислено се предоставях на божието милосърдие, молех се на добрия свети Лавренти и все се надявах, че бог ще ме избави от тези мъки, което наистина стана, и то по много странен начин: аз, както ви казах, продължавах от все сърце да се моля на бога и да викам: „Боже господи, помогни ми, господи, спаси ме, господи, избави ме от мъките, на които ме подлагат тези кучета, тези злодеи за това, че поддържам закона ти“, и както си виках така, човекът, който ме печеше, заспа по волята божия или по волята на оня добър Меркурий, който вероломно приспа стоокия Аргус.

Когато усетих, че ръженът престана да се върти, отворих очи и видях, че моят мъчител е заспал. Тогава захапах със зъби една главня откъм незапаления й край, хвърлих я право в скута на турчина, грабнах друга и се помъчих да я запратя точно под походното легло досами огъня, върху което лежеше сламеният дюшек на моя високопочитаем пекач.

Сламата мигом пламна, огънят обхвана сламеника и плъзна към тавана, направен от борови дъски. Но най-смешното беше, че главнята, която бях запратил в скута на моя изтезател-пекач, изпогори цялата му предница и вече обхващаше и яйчицата, ала за нещастие това място у него смърдеше тъй силно, че острата миризма го пробуди, преди още да се съмне, и той скочи като бесен козел и с всички сили закрещя на прозореца: „Дал барот! Дал барот!“ — което значи: „Пожар! Пожар!“ После се спусна право към мен, преряза въжетата, с които бяха вързали ръцете ми, и пресегна да пререже и останалите около краката ми, за да ме хвърли в огъня.

Но ето че стопанинът на къщата, дочул виковете му и видял дима от улицата, дето се разхождал с неколцина паши и мюфтии, дотърча с всички сили да гаси пожара и спасява покъщнината си.

И още с влизането си изтегли от огъня ръжена, на който бях нанизан, и сръга моя пекач, а той се изпружи, без да гъкне. Умря човекът, ви казвам, но дали от липса на медицинска помощ или поради друга някаква причина, не мога да зная: оня го мушна с ръжена малко над пъпа, близо до десния хълбок, и прободе третото крило на черния дроб, а после острието прониза диафрагмата и като разкъса мембраната на сърцето, излезе между гръбначните прешлени и лявата ключица.

Когато турчинът измъкна ръжена от тялото ми, аз наистина паднах в жаравата, но, право да си кажа, не се ударих кой знае колко, защото сланината, наслагана тук и там по тялото ми, смекчи удара.

А моят паша, виждайки, че работата е лоша, че къщата му изгоря и че всичко върви към пустосия, кипна и с гърло като чебър извика на помощ всички дяволи — и Грилгот, и Астарот, и Рапал, и Грибуил, и всеки по девет пъти подред.

Сега вече разбрах, че няма шега, и със свито от страх сърце си рекох: дяволите скоро ще дойдат да отнесат този пощурял човек. А може да са така милосърдни, да отмъкнат и мен? Аз съм вече наполовина опечен, а сланинките сигурно ще причинят гибелта ми, защото тези дяволи са големи любители на сланина, както твърди известният философ Ямблик, а така също и Мюрмо в своята апология De bossutis et contrefactis pro Magistros nostros^[2].

Но аз се прекръстих и извиках: „Agyos athanatos, ho Theos!“^[3] — и никакъв дявол не дойде.

Тогава моят поганец — пашата — намисли да свърши със себе си, грабна ръжена и го насочи към гърдите си, но той се оказа недостатъчно остър и как не се мъчи човекът — и така, и иначе, ала не успя да се промуши.

Тук аз се приближих към него и казах: „Сеньор проклетнико, напразно губиш времето си! Така ти никога няма да се убиеш, а само ще се нараниш и после цял живот с бръснари ще се разправяш. Ако нямаш нищо против, аз мога да те убия и ще те убия така, че няма и да охнеш. Може да ми вярваш — колко свят съм убил досега и всички са били доволни.“ — „А, приятелю мой рече пашата, — ако ти сториш това, ще ти дам кесията си. Ето, вземи я! В нея има шестстотин серафа и няколко диаманта и рубина от най-чиста проба.“

— Къде са те? — побърза да узнае Епистемон.

— Кълна се в свети Йоана — отвърна Панюрж, — много далеч оттук, стига само да са още на бял свят.

„Но къде е ланският сняг?“^[4]

Това повече от всичко вълнувало парижкия поет Вийон.

— Моля те, свърши разказа си — настоя Пантагрюел, — няма ли да чуем най-после как се раздели с твоя паша!

— Честна дума — захвана Панюрж, — не ви разправям лъжи. Аз го усуках в някакъв мръсен, полуизгорял парцал, вързах здраво ръцете и краката му с моите въжета, мушнах ръжена във врата му и закачайки ръжена за две железни куки, на които висяха алебарди, обесих пашата. А долу, точно под него, накладох хубав, буен огън и моят милорд се опуши като херинга в опушвалня. В това време грабнах кесията му, откачих дългото копие от железните куки, па си плюх на петите и един господ знае как съм търчал и смърдял като пръч.

Стигнах на улицата, огледах се наоколо и какво да видя: хора тичат и мъкнат ведра с вода да гасят пожара. Виждайки ме наполовина обгорял, те ме съжалиха, види се, и плиснаха върху мен всичката вода; това ме освежи и ободри. После ми дадоха нещо да хапна, но аз и тъй си останах гладен, защото според обичая си предложиха ми само вода.

Друго зло не ми сториха, ако не се счита това, че някакъв уродлив дребен турчин, с гърбица отпред, се опита да си гризне крадешком от моите сланинки, но аз така го ударих по ръцете, че той повече и не помисли да ме задява; имаше и една мома от Коринт, която ми донесе гърне с освежителни плодове, приготвени по техен обичай; не зная защо, но очите й лепнеха по моя… жалък, изсъхнал и свил се от огъня така, че стигаше само до коленете ми. Забележете обаче, че този ръжен ме излекува напълно от стария ишиас, замъчил ме от седем години насам в десния хълбок, който се печеше точно когато моят мъчител заспа.

Та да си дойда на думата — докато хората се суетяха около мен, огънят, бог знае как, обхвана повече от две хиляди къщи така, че един от турците, като видя пожара, облещи очи и започна да вика: „Кълна се в червата на Мохамед, че целият град ще изгори, а ние още се мотаем!“ След тези думи всеки хукна към дома си, а моя милост запраши към градската порта. Когато се възкачих на близката могилка, обърнах се, като жената на Лот, и видях града в пламъци и толкова се зарадвах, че едва не напълних гащите си от радост. Но бог много скоро ме наказа.

— Как? — запита Пантагрюел.

— Докато гледах и се радвах на хубавия огън — подхвана Панюрж, — а отгоре на туй потривах ръце и се надсмивах, казвайки си: „О, горко вам, бълхи и мишки, лоша зима ви чака — огънят е в сламеника ви!“, от града неочаквано изскочиха повече от шестстотин, но що думам, не шестстотин, не, а хиляда и триста псета, големи и малки, които тичаха насам, за да се спасят от огъня. И веднага се насочиха право към мен, притеглени от миризмата на грешното ми обгорено тяло, и, разбира се, щяха да ме разкъсат за минутка, ако моят ангел-пазител не беше ми подсказал най-доброто средство срещу зъбобол.

— А защо — полюбопитствува Пантагрюел — говориш за зъбобол? Нали беше дума за ишиас?

— Чудни хора сте вие! — отвърна Панюрж. — А не боли ли ви зъб както кога куче ви захапе за крака? Та ви казвам, тогава аз отведнъж се досетих за моите сланинки и взех, че ги подхвърлих на кучетата, а те като се вкопчиха в тях и като се захапаха едно друго, съвсем ме забравиха и ме оставиха на мира, пък и аз ги оставих да се чепкат помежду си. Ето как се отскубнах от тях радостен и щастлив и… да живее ръженът!