Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (64)

Глава III
Как скърбеше Гаргантюа след смъртта на жена си Бадбек

Когато Пантагрюел се роди, кой повече от всички бе слисан и объркан? Неговият баща Гаргантюа, разбира се. Като гледаше, от една страна, жена си мъртва, а, от друга — сина си Пантагрюел тъй хубав и тъй едър, той просто не знаеше какво да каже, ни какво да стори и смутен се питаше дали да плаче от скръб по жена си, или да се смее от радост, че му бе родила син. Логични доводи той намери в полза и на едното, и на другото, но тъкмо това го и смущаваше, тъй като колкото и мъдро да разсъждаваше in modo et figura, не можеше да надмогне недоумението си и обърквайки се все повече и повече, се мяташе като мишка в капан или се биеше като ястреб в примка.

— Да плача? — казваше си той. — Да. Но защо? Мъртва е добрата ми стопанка, милата ми женичка, такава, онакава, най-такава, всякаква. Никога вече няма да я видя, никога друга като нея няма да намеря, нейната смърт е непоправима загуба за мен. О, боже мой, с какво те разгневих, та така жестоко ме наказваш? Защо не прибра мене, а после жена ми? Аз и тъй съм мъртъв без нея. О, Бадбек, моя душичке, моя приятелко, мое детенце, мое сугаренце, мое чехълче, мое пантофче, никога вече няма да те видя! О, злочести Пантагрюеле, ти загуби добрата си майка, загуби милата си дойка, скъпата си наставница! О, коварна смърт! Каква болка, какво страдание ми причиняваш, като ми отнемаш тази, която с право можеше да се надява на безсмъртие!

Така нареждаше той тъжовно и мучеше като крава, а после, сещайки си за Пантагрюел, отведнъж се ухилваше до уши и подскачаше като жребец.

— Ах ти, мое синче — продължаваше той, — ти, мое немирниче, мое сладко палавниче, колко си ми хубаво! Благодаря ти, боже, загдето си ми дал такъв чудесен син, толкова весел, толкова засмян и толкова красив! О, о, о, колко съм честит! Да пием! Напук на скръбта! Донесете от най-чистото винце, изплакнете стаканите, постелете покривка, изпъдете кучетата, раздухайте огъня, запалете свещниците, затворете вратата, нарежете хляб, дайте на бедните каквото ви поискат и ги изпратете да си вървят с мир. Снемете от мен плаща и ми донесете празничните одежди — кръщенето трябва да отпразнуваме тържествено.

В този миг той дочу заупокойната молитва на свещениците, които опяваха жена му; мисълта му бързо го отнесе другаде и тогава, прекъсвайки възторжената си реч, той каза:

— Господи, трябва ли още да страдам? Това ме довежда до отчаяние. Аз не съм вече млад, старост ме наляга, а и времето е лошо, та може треска да ме повали или да загубя ума си. Кълна се в честта си, по-добре е по-малко да се плаче и повечко да се пие! Жена ми умря! Е, добре де, но (da jurandi)^[1] кажете ми, за бога, ще я върна ли със сълзите си: добре си е тя там сега, сигурно е в рая, а може и на по-хубаво място, прошка измолва за нас от бога, блаженствува далече от нашите скърби и неволи. Всички ще отидем там, ами бог да пази живите! Време е вече да помисля за друга. Та послушайте, добри ми жени — обърна се той към бабувачките (но има ли на света добри жени? Аз поне не виждам такава), — на погребението ще отидете вие, а аз тук ще полюлея сина си; зле се усещам, па, току-виж, и болест ме събори. Но преди това сръбнете си по чашка винце — от него само хубаво ще ви стане, честна дума ви казвам.

Покорни на заповедите му, жените отидоха на опелото и на погребението, а горкият Гаргантюа остана у дома си. Тук той съчини следната епитафия за надгробния камък на мъртвата:

При раждане умря във гърч Бадбек,

днес знам, че раждането мъчно става.

Красива бе подобно на ребек^[2],

с испанско тяло и корем на крава.

Молете бог отвъд да е щастлива,

да й прости, че зличка беше тя,

днес тук лежи, живя благочестива,

умря в деня, предвиден от смъртта.