Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (39)

Глава XXXVII
Как Гаргантюа изръсваше от косата си снаряди

И тъй, те прегазиха реката Вед и скоро се озоваха пред замъка на Грангузие, а Грангузие в това време ги очакваше и изгаряше от нетърпение да ги види. Когато най-после се срещнаха, всички се хвърлиха да прегръщат стареца. Никой никога не е виждал хора, по-весели и по-доволни от тях. Авторът на Supplementum Supplementi Chronicorum^[1] ни уверява, че Гаргамела била умряла от радост. Не зная нищо по този въпрос, пък и малко ме е грижа за нея, а и за когото и да било.

Сигурно обаче е следното: когато се преобличаше и започна да се реши с гребена си, направен от цели слонски зъби и дълъг сто кани^[2], Гаргантюа всеки път изръсваше на земята повече от седем снаряда, заплетени в косата му по време на боя във Ведската гора. Като видя това, Грангузие, комуто снарядите се сториха въшки, извика:

— Хай да му се не види! Добри ми сине, та ти си ни донесъл крагуи от „Монтегю“^[3]! Не знаех, че живееш там.

На това Понократ отвърна така:

— Ваше величество, не мислете, че съм го настанил във въшливото училище, именувано „Монтегю“. По-скоро бих го дал в дома на Низшите братя на свети Инокентий, дотолкова са ми известни невъобразимите жестокости и беззакония, които се вършат в „Монтегю“. Защото и маври, и татари са по-милостиви към каторжниците, и в затвора са по-снизходителни към престъпниците, а и във вашия дворец се отнасят с повече доброта и човечност към кучетата, отколкото към тези злощастници в упоменатия колеж. И ако бях цар в Париж, да пукна, ако не го запалех, та да изгорят живи и директорът, и учителите, които допущат да се вършат пред очите им такива жестокости.

После взе един от тези снаряди и продължи: — Това са топовни снаряди, изстреляни от коварния враг по вашия син Гаргантюа, когато излизаше от Ведската гора. Но затова пък отплатата бе така жестока, че всички загинаха под развалините на замъка точно като филистимляните, погубени от хитроумния Самсон, или като ония хора, затрупани от Силоамската кула, за което се говори в Евангелието от Лука, в глава тринадесета. Аз съм на мнение да продължим да преследваме врага, докато щастието е все още с нас, зер то има коси само на челото си и срещне ли те веднъж, ще ти каже „куку“ и повече няма да го видиш; как ще го хванеш — главата му отзад е плешива, а втори път лицето си към теб то няма да обърне.

— Така е — съгласи се Грангузие, — но тази вечер аз съм решил да отпразнуваме завръщането ви. И тъй, бъдете добре дошли!

След тези думи бе поднесена вечеря. Освен обичайните гозби бяха изпечени на шиш шестнайсет бика, три юници, трийсет и две телета, шейсет и три млади козленца, деветдесет и пет овена, триста сукалчета-прасенца о превъзходен гроздов сос, двеста и двайсет яребици, седемстотин бекаса, четиристотин корнуалски и луденски петела, шест хиляди пилета и още толкова гълъби, шестстотин охранени ярки, хиляда и четиристотин млади заека, триста и три дропли и хиляда и седемстотин петлета. С дивеч не сколасаха да се сдобият така бързо; впрочем игуменът на Тюрпенейското абатство изпрати единайсет глигана, сеньор де Гранмон предложи осемнайсет глави червеникави бици, сеньор Дезесар — сто и четиридесет фазана плюс няколко дузини диви гълъби, речни птици, като лятно бърне, чапли, бекаси, дъждосвирци, кеклици, късоклюнни гъски, морски рибари, калугерици, блатни щъркели, пепеляви рибари, малки чапли, водни кокошки, папуняци, щъркели, малки дропли, червено фламинго (наречени още феникоптери), токачки, пуйки и голямо количество супи и кускус.

Ядене, както виждате, имаше в изобилие, нищо не липсваше и всичко бе приготвено изкусно от готвачите на Грангузие — Сосиерко, Пиперко и Солничарко. А Жано, Микел и Вернет непрестанно наливаха вино.