Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (34)

Глава XXXII
Как Грангузие, за да спаси мира, заповяда да върнат питките

След това продължително слово старецът Гале млъкна, ала на всички негови доводи Пикрошол отвръщаше така:

— Елате и си вземете, елате и си вземете!^[1] Моите момчета са чевръсти. Те ще ви изпекат питки!

Тогава Гале се върна при Грангузие и видя, че той стои на колене в ъгъла на стаята си, дето молеше бога да усмири и вразуми Пикрошол, та да не става нужда да се прибягва до насилие. Забелязал влизащия Гале, добрият Грангузие възкликна:

— Какви новини ми носиш, приятелю мой?

— Нищо добро — отвърна Гале. — Този човек е за губил ума си и, чини ми се, сам бог е дигнал ръка от него.

— Така е — изохка Грангузие. — Но не разбра ли, приятелю, с какво сме възбудили гнева му? Не каза ли ти кого обидихме и в какво прегрешихме?

— Нищо не каза — отвърна Гале, — само крещеше за някакви питки. Кой знае нашите овчари какво са сторили на пекарите му!

— Преди да взема решение — каза твърдо Грангузие, — аз трябва да разбера какво е станало.

Тогава той заповяда да разследват случая и се оказа, че неговите хора силом взели питки от пекарите на Пикрошол и че фраснали Марке с тояга по главата, но че се разплатили почтено и че упоменатият Марке пръв шибнал по краката Фражие. Грангузие свика съвета и всички в един глас настояха на всяка цена да се отбраняват.

Ала Грангузие не мислеше като тях.

— Щом е дума за някакви си питки — рече той, — аз ще се постарая да се сдобря с Пикрошол, защото никак не ми е по сърце да водя войни.

И той запита за броя на въпросните питки и като узна, че са не повече от четири-пет дузини, заповяда да опекат пет коли питки още същата нощ. Едната от тях, натоварена с питки, приготвени с най-хубаво масло, с най-пресни яйца, с най-доброкачествен шафран и ароматични подправки, нареди да предадат на Марке, комуто освен това отпусна седемстотин хиляди и три филипи^[2], за да се разплати на лекувалите го бръснари. И отгоре на това реши да предаде във вечно и безвъзмездно владение на него и неговите наследници чифлика Помардиер.

С мисията да отнесе и предаде даровете и този път бе натоварен Гале, който пътем, близо до Соле, накара хората си да накършат възможно повече тръстика и да окичат с нея колите, а на всеки колар да дадат в ръката стъбло; сам той също взе в ръка стъбло, за да покаже на Пикрошол, че искат мир и че са дошли, за да го придобият.

Когато стигнаха пред вратите на крепостта, те заявиха, че са упълномощени от Грангузие да разговарят с Пикрошол. Ала Пикрошол не пожела да ги приеме, нито склони да отиде при тях и нареди да им съобщят, че сега е зает, но че ако работата е толкова спешна, да подирят военачалника Фанфарен, който в това време поставяше оръдие на крепостната стена. Тогава благодушният Гале се обърна към Фанфарон със следните думи:

— Сеньор, за да турим край на тези наши разпри и отстраним всичко, което би ви попречило отново да встъпите с нас в съюз, ние ви връщаме питките, послужили за причина на раздора. Нашите взеха от вас пет дузини и заплатиха добра цена за тях, но мирът е прекалено скъп на сърцата ни, затова ние ви връщаме пет коли, от които едната е на разположение на Марке, най-пострадалия от всички. Освен това, за да го задоволим напълно, сега ще му наброим седемстотин хиляди и три филипи, а като обезщетение за вреди и загуби, което той има право да търси от нас, ще предадем във вечно и безвъзмездно владение на него, както и на наследниците му, чифлика Помардиер — ето и акта за дарение. И, за бога, нека от днес нататък заживеем в мир. Оттеглете се със здраве във вашите земи, а нам върнете крепостта, върху която, това вие сами отлично знаете, нямате никакви права, и нека бъдем приятели както преди.

Фанфарон разказа всичко на Пикрошол, ала с думи, който още повече разпалиха гнева му.

— На човек веднъж да му вземеш страха, па после прави с него каквото си искаш — започна хитро той. — Ей богу, нещастният пияница Грангузие вече сигурно е напълнил гащите! За него работа ли е да води война! Виж, друго е да обръща стакани с дъното нагоре. Аз съм на мнение да вземем и питките, и парите, а после в най-скоро време да се укрепим и продължим успешно започнатото дело. За такъв глупак ли ви смятат те, та да ви залъгват с някакви си питки? Ето как ви отвръщат за доверието и за добрите ви обноски: храни куче да те лае.

— Тъй, тъй, тъй — съгласи се Пикрошол. — Ще ги науча аз тях! А ти прави, което си знаеш!

— Трябва да ви предупредя — продължи Фанфарон, — че сме зле с хранителните запаси. Ако Грангузие реши да ни обкръжи, още днес аз, пък и останалите ще трябва да си изкъртим зъбите и да си оставим по три, не повече, иначе ще оплюскаме всичко!

— Предостатъчно е това, с което разполагаме — сряза го Пикрошол. — За да ядем ли сме тук, или за да се бием?

— За да се бием, разбира се — съгласи се Фанфарон. — Но гладна мечка хоро не играе и там, където царува гладът, силата си отива.

— Стига приказки — отсече Пикрошол. — Вземете всичко, което са донесли.

И ето как взеха на пратениците и парите, и питките, и воловете, и колите, а самите тях изпратиха, без дума да им кажат, напомняйки им само да не се навъртат край крепостта, а защо — това те утре щели да узнаят.

Така пратениците се завърнаха, без нищо да постигнат, и разказаха всичко на Грангузие, а накрая добавиха, че няма никаква надежда да спечелят врага за мира и че тозчас трябва да обявят война не на живот, а на смърт.