Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (260)

Глава XLII
Как върховната жрица Бакбук ни показа вътре в храма чудотворен фонтан

Докато гледахме в захлас този чуден храм и тази забележителна лампа, пред нас, обкръжена от свитата си, весела и засмяна, се представи почтената жрица Бакбук и като ни видя накичени с лозови листа, без колебание ни поведе към вътрешността на храма, където под току-що описаната лампа се намираше прекрасен, чудотворен фонтан от такива драгоценни камъни и така изкусно изработен, че Дедал и насън не е виждал нещо по-красиво и по-вълшебно. Основата му, представляваща правилен седмоъгълник и висока не повече от лакът и половина, бе от най-чист и прозрачен алабастър с множество подставки, седалки, корнизи и дорически орнаменти по външната страна. Отвътре бе съвършено кръгъл. От средищната точка на всеки крайъгълен камък се възправяше заоблена колона, напомняща цокъл от слонова кост или алабастър (съвременните архитекти я наричат portri); тези колони бяха седем на брой, отговарящи на седемте ъгъла. Дължината им, от основата до архитрава, се равняваше на три лакътя и половина без малко и съответстваше съвършено точно на диаметъра, прекаран вътре през центъра на окръжността.

А разположението на тези колони беше такова, че когато иззад която и да е от тях гледахме някоя от насрещните колони, то какъвто и да бе диаметърът й, пирамидалният конус на нашия ъгъл на зрение опираше в упоменатия център.

Първата колона, тоест колоната, която още с влизането ни в храма се изпречи пред нашия взор, бе от небесносин сапфир.

Втората — от хиацинт с гръцките букви Α и Ι, изписани на много места по нея, и чието естествено оцветяване напомняше точно цвета на цветето, поникнало от кръвта на разгневения Аякс^[1].

Третата — от анахидски диамант, блестящ и искрящ като мълния.

Четвъртата — от рубин балас, или така наречен мъжки рубин, подобен на аметиста и забележителен като него е пурпурно-виолетовите си отблясъци.

Петата — от смарагд, петстотин пъти по-прекрасен от смарагда на Серапис в египетския лабиринт, по-блестящ и по-искрящ от смарагдите в очите на мраморния лъв, лежащ до гробницата на фараона Хермиа.

Шестата — от ахат, но по-приятен и по-богат с разноцветни петна и жилки от ахата на епирския цар Пир, така скъп на сърцето му.

Седмата — от прозрачен селенит, бял като берил и прозрачен като химетски мед, а вътре в него се виждаше луната със същите очертания и движения като на небето, ту пълна, ту затъмнена, ту растяща, ту нащърбена.

Древните халдейци и магите съзирали тясна връзка между гореупоменатите камъни и седемте планети в небето. И за да стане тази връзка ясна и за вас, и за всички далече и близо около вас, ще добавим, че на първата, тоест сапфировата, колона горе, някъде над капитела, се намираше, направено от най-чисто и най-драгоценно олово, изображение на Сатурн, застанал прав, с коса в ръка, а в нозете му златен жерав, изкусно покрит с емайл, чийто цвят напомняше точно перата на Сатурновата птица.

На втората, хиацинтовата колона от лявата страна бе изобразен от Юпитерово олово самият Юпитер, държащ на гърдите си златен орел, покрит с емайл, напомнящ естествения му цвят.

На третата бе изобразен Феб — от най-чисто злато и с бял петел в ръка.

На четвъртата — Марс, от коринтски бронз и с лъв в краката.

На петата — Венера, с гълъб в краката и отлята от мед, оная мед, която Аристонид избрал за статуята на Атамант; тъкмо с тази бяло-розова мед Аристонид предал чувството на срам, обхванало Атамант, когато наблюдавал сина си Леарх да пада смъртоносно от някаква скала^[2].

На шестата — Меркурий, от втвърден, неподвижен, но податлив живак и с щъркел в нозете.

На седмата — сребърна Луна с хрътка в нозете.

Височината на всички тези статуи се равняваше точно на третината от височината на колоните, нито сантиметър повече, и бяха така майсторски изваяни по чертежи на математици, че и изкуството на Поликлет, за когото казват, че с изкуство творил изкуство, едва ли би могло да се сравни с тях.

Основите на колоните, както и капители, архитрави, зоофори и корнизи бяха във фригийски стил, масивни, от чисто злато и по-високопробно от златото, което носят Лез, близо до Монпелие, Ганг в Индия, По в Италия, Тахо в Испания и Пактол в Лидия. Арките между колоните бяха от камъка на най-близкостоящите до тях колони; така например сапфировата арка граничеше с хиацинтова колона, хиацинтовата — с диамантова и т.н. Над арките и капителите от вътрешната страна бе въздигнат купол, служещ за покрив на фонтана; започваше от редицата на планетите като седмоъгълник и постепенно приемаше сферическа форма; направен бе от съвършено чист, прозрачен и гладък кристал, цялостен и еднороден във всички свои части, и ви уверявам, че самият Ксенократ не е виждал нищо подобно. На повърхността на купола се виждаха разположени в строг порядък изящни, майсторски изваяни фигурки и букви: дванайсетте знака на зодиака, дванайсетте месеца на годината с техните особености, двете слънцестоения, двете равноденствия, еклиптичната линия с по-значителните звезди около Южния полюс, и всичко това носеше отпечатъка на толкова високо изкуство и се отличаваше с такава изразителност, че бях готов да го приема за творба на цар Нехепс или даже на древния математик Петозирис.

На върха на купола, точно срещу центъра на фонтана, имаше три еднакви перли с форма на същинска сълза и образуващи заедно цветето лилия, голямо цяла педя, че и повече. От чашката на цвета излизаше карбункул, голям колкото щраусово яйце и обработен като седмоъгълник (число, обичано от природата) и толкова чудесен и изумително красив, че като повдигнахме към него очи, само дето не ослепяхме. Защото нито слънчевата светлина, нито мълнията превъзхождат неговата искрометна сила и неговия блясък; вам лъжа, мене истина, но безпристрастните ценители сигурно биха признали, че гореописаните лампи и фонтани затъмняват с блясъка си всички чудеса и богатства на Азия, Африка и Европа, взети заедно. И пантарбът на индийския маг Ярхас сигурно би помръкнал пред тях, както звездите помръкват пред слънцето. Нека се хвали сега египетската царица Клеопатра със своите две перли, дето висели на ушите й и едната от които, оценена на десет милиона сестерции, разтворила във вода и оцет пред триумвира Антоний и я изпила.

Нека Лолия Паулина се гордее със своята мантия, обшита отгоре до долу с изумруди и перли и от която се възхищавало цялото население на Рим — град, считан за свърталище и склад на победоносните разбойници от целия свят.

Водата течеше и се изливаше от три тръби или канали, направени от истински перли; тези канали бяха поставени на трите гореописани равностранни крайъгълни камъка и образуваха двойна охлювообразна спирала. Огледали ги до насита, ние обърнахме погледите си другаде, когато Бакбук неочаквано ни заповяда да се вслушаме в плясъка на водата; тогава чухме неизказано приятен звук, който, макар и малко приглушен и пресеклив и сякаш идещ някъде изпод земята, ни доставяше по-голямо удоволствие, отколкото ако бяхме го чули ясно и отблизо. Така че нашият дух, поглъщайки чрез очите ни красотата на гореописаните неща, еднакво се наслаждаваше чрез ушите, слушайки тази хармония.

Тогава Бакбук ни каза:

— Вашите философи отричат, че движението може да бъде произведено от силата на една-единствена фигура — послушайте и ще се уверите в обратното. Свещеният фонтан тече и с това поражда хармонията, която достига чак до вашето море само посредством тази двойна охлювоподобна фигура, намираща се във взаимодействие с петклаповата система във всяка вътрешна извивка (точно като пулмоналната вена — там, където тя прониква в дясната клапа на сърцето).

После жрицата нареди да донесат купи, потири, златни, сребърни, кристални и порцеланови чаши и любезно ни покани да опитаме водата от фонтана, което на драго сърце сторихме. Защото, право да си говорим, ние не сме като врабчетата, които ядат само когато ги чукнат по опашката, или като телетата, които огладняват само когато усетят тоягата. Ние не отказваме никога на оня, който вежливо ни покани да пием. Та пихме, значи, колкото пихме и Бакбук ни запита като каква намираме водата. Ние й отговорихме, че я намираме за отлична, по-прозрачна и по-сребриста от водата на Аргиронда в Етолия, на Пеней в Тесалия, на Аксиа в Македония и на Кидна в Киликия, която в знойното лято се сторила на Александър Велики толкова приятна, бистра и прохладна, че желанието да се потопи в нея взело връх над страха му пред заболяването, с което би могло да завърши това мимолетно наслаждение.

— Ах! — възкликна Бакбук. — Ето какво ще рече да не вземаш под внимание и да не разбираш движенията, които прави езикът, когато питието тече по него, но не за да отиде чрез дихателното гърло към белите дробове, както предполагали Платон, Плутарх, Макроб и други, а чрез хранопровода в стомаха. Чуждоземци, да не би гърлата ви да са измазани, настлани с камъни или гледжосани, както някога гърлото на Питил^[3], наричан още Тевтом, та и до днес не познавате ни вкуса, ни сладостта на това божествено питие? Донесете тук — рече тя на прислужниците си — моите стъргалки, вие знаете кои, та да им изстържем, изплакнем и изчистим небцето.

Че като надонесоха ония ми ти хубави, големи, розови свински бутове, ония ми ти хубави, големи и розови пушени говежди езици, вкусно подсоленички меса и какви ли не риби, колбаси, хайвер, пикантни наденички и други подобни гърлочистачи и като каза оная ми ти жена „ха сега, яжте“, та елате и вижте как се яде и пие, докато накрая езиците ни съвсем се развързаха и ние й признахме, че гърлата ни са доволно очистени и че вече жестоко ни мъчи проклетата жажда, на което тя каза:

— Някога един учен и храбър юдейски вожд, водейки из пустинята своя измъчван от глад народ, изпросил от небето манна и въображението на гладните хора й придало такъв вкус, какъвто имала за тях обичайната им храна. Та пиейки сега тази чудесна водица, и вие с вашето въображение ще й придадете вкуса на предпочитаното от вас винце. И тъй, напрягайте въображението си и пийте!

Ние така и направихме. И в същия миг Панюрж се провикна:

— Ей богу, та това е бонско винце! Да ме вземат сто и шест дявола, ако някога съм пил по-добро. И си мисля, че за да си смучем по-продължително от него, нямаше да е зле да си имаме шия поне три лакътя дълга, за каквато мечтаел Филоксен, или пък шия на щъркел, каквато искал да има Мелантий.

— Честна фенерска дума! — възкликна брат Жан. — Това е гръцко винце, тънко, искрящо! За бога, душице, кажете ми, моля, как го приготовлявате?

— Мен да питате — забеляза Пантагрюел, — чини ми се, че е мирвозко, защото, преди да пия, си мислех тъкмо за него. Едно е лошо — студено е, искам да кажа, по-студено от леда, по-студено от водата на Нонакрис и Дирка и даже от водата на коринтската чешма Кантоперия, вледеняваща стомаха и всички хранопроводни органи на ония, които пият от нея.

— Пийте — каза Бакбук, пийте още, още и още. Така, като си мислите за това или онова винце, вие ще придадете на питието вкус и сладост по ваше желание. И идете да отричате отсега нататък, че за бога няма невъзможни неща.

— Никога — възразих аз, — никога не сме казвали подобно нещо; напротив, ние поддържаме, че бог е всемогъщ.