Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (166)

Глава XVI
Как брат Жан изпитва нрава на сплетниците

— Този разказ — забеляза Пантагрюел — щеше да бъде забавен, ако не навираше непрестанно страха божи в очите ни.

— А на мен щеше да се понрави още повече — каза Епистемон, — ако градушката от железни юмруци се изсипеше върху блажения игумен. Този, дето прахосвал пари за собственото си удоволствие ту за да тревожи Баше, ту за да гледа как пердашат сплетниците. Юмручните удари много хубаво щяха да нашарят плешивата му глава, особено като си помисли човек за подкупите, вземани от скитащите съдии^[1], ония, дето раздават правосъдие под брястова сянка. И къде всъщност е грешката на тези нещастни сплетници?

— Спомням си по този повод — подхвана Пантагрюел — историята на един благороден жител на древния Рим на име Луций Нераций. Човекът произхождал от благородно и богато за времето си семейство. Ала бил твърде своенравен и когато тръгвал из града, заповядвал на слугите си да напълнят торби със златни и сребърни монети и ако срещнел на улицата празноскитащ, без повод, просто така на шега, го цапардосвал по мутрата, а после, за да го умилостиви и възпре да не прибягва до съд, му предлагал пари. Действайки така, той го правел щастлив в съгласие с един от законите на Дванадесетте таблици. Така той разходвал своето състояние и биел хората срещу собствените си пари.

— Кълна се в свещения сандал на свети Бенедикт, аз ей сега ще узная каква е тази работа! — извика брат Жан.

С тези думи той слезе на суша, извади кесията си и измъкна от нея двайсет екю с изображение на слънцето. После извика така, че да го чуят всички сплетници от околността:

— Кой е съгласен да го посинят от бой и срещу това да спечели двайсет златни екю?

— Аз, аз, аз! — ревнаха в един глас всички. — Ще ни вземете здравето, знаем си ние, господине, но и печалбата не е за изпущане.

И един през друг се хвърлиха към брат Жан: всекиму се искаше да го натупат пръв срещу това толкова високо заплащане. Брат Жан огледа цялото сборище и си избра един червенонос сплетник, който носеше на десния си палец тежък сребърен пръстен с много голям жабешки камък.

При този избор аз долових всеобщо недоволство и чух млад висок и сухичък сплетник, сръчен и сведущ учен и явно ползващ се с уважение в църковния съд, да мърмори и се оплаква, че упоменатият червеноноско ни отнема всички клиенти и че ако в целия край се съберат всичко на всичко трийсет удара с тояга, двайсет и осем и половина той обирал за себе си. Тези одумки и тези оплаквания издаваха не друго, разбира се, а завист.

Но както и да е… Брат Жан започна да налага с тоягата си червеноноско по гърба, по корема, по ръцете, по краката, по главата или накъсо казано, дето свари, и го посини така, че аз си рекох — брех, пречука човека. Накрая му даде и двайсетте екю. И ето ви нашия поганец, прав и щастлив, да пристъпва като един, но не, що думам, като двама крале! А в това време другите сплетници се молеха на брат Жан:

— Отче дяволе, ако ви е угодно да понатупате и други, ние сме на ваше разположение, а и по-евтино ще ви вземем. Уверяваме ви, ние сме на ваше разположение с всички наши чанти, книжа, пера и с каквото още пожелаете.

А червеноноско се спотайваше, спотайваше, па току скочи и високо извика:

— Ах вие, разбойници, на моя харман ще вършеете! Искате да ме ограбите и да примамвате купувачите ми! Призовавам ви да се явите пред владишкия ежеседмичен съд, негодници проклети! Вие знаете, ама и бате ви знае — ще ви науча аз как се прилъгват чужди купувачи.

После се обърна към брат Жан и любезен и усмихнат до уши, каза:

— Преподобни отче дяволе, господине, ако одобрявате стоката ми и ако вам е угодно още малко да се позабавлявате, като ме посгреете, ще се задоволя и с половин цена, повече няма да ви взема. И ви моля никак да не ме жалите. Аз съм напълно и изцяло на услугите ви, господин дяволе — глава, дробове, карантия, всичко е на ваше разположение. Говоря ви най-чистосърдечно.

Брат Жан прекъсна словоизлиянията му и погледна настрана. Сборището на сплетниците се отправяше към Панюрж, Епистемон, Гимнаст и останалите с молба веднага да ги натупат на каквато и да е цена, в противен случай рискували да изпукат от глад. Никой обаче не искаше и да ги чуе.

После, тръгвайки да търсим прясна вода за екипажа, ние срещнахме две стари сплетнички, които горчиво плачеха и се окайваха. Пантагрюел беше останал на кораба и тъкмо в тази минута заби камбаната за отплаване. Ние помислихме, че двете старици са роднини на сплетника, когото брат Жан беше натупал здравата, и ги запитахме защо плачат и се окайват толкова. А те отговориха, че как да не плачат, когато току-що омотали монаха около врата на двамата най-почтени сплетници в страната.

— Моите слуги — каза Гимнаст — се забавляват, като омотават монаха, сиреч въжето, около краката на спящите си другари. Да омотаеш монаха около врата на някого, ще рече да го обесиш или удушиш.

— Така, така — додаде брат Жан, — вие разсъждавате като свети Жан дьо ла Палис^[2].

Когато запитахме защо ги обесили, жените отвърнаха, че били задигнали църковните украшения (разбирай — одежди) и ги скрили под камбанарията.

— Ето ви история неясна, пълна със загадки и алегории! — забеляза Епистемон.