Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (152)

Глава II
Как Пантагрюел накупи на остров Медамоти^[1] множество хубави неща

Този и следващите два дни пътниците не видяха суша и не забелязаха нищо ново, тъй като пътят им беше познат.

На четвъртия ден те съгледаха острова Медамоти, привлекателен и живописен с неизброимите си фарове и с високите си мраморни кули по цялата брегова линия, дълга колкото канадската. Когато Пантагрюел поиска да узнае кой управлява острова, отговориха му, че го управлява цар Филофан, отсъстващ в това време по случай бракосъчетанието на брат му Филотеамон с престолонаследницата на кралството Енгис. Тогава Пантагрюел слезе на пристанището и докато лодките се запасяваха с прясна водица, залови се да разглежда картини, бродирани тъкани, животни, риби, птици и много екзотични и чуждестранни произведения, които търговците бяха изложили на вълнолома и по покритите сергии на пристанището. Течеше вече третият ден на големия и шумен местен панаир, на който ежегодно се събираха най-богатите и най-прочутите купци на Африка и Азия.

На този панаир брат Жан си избра две редки и скъпи картини, едната от които, рисувана от натура, представляваше лице на човек, загубил дело в съда, а другата — портрет на слуга, който си търси господар, но портрет жив, вълнуващ, отразил жеста, мимиката и даже неуловимата скорост на мисълта. Картината бе дело на метр Шарл Шармоа, придворен художник на крал Мегист; брат Жан заплати картините с маймунски гримаси.

Панюрж купи голяма картина; тя бе копие на везмото, изработено някога с игла от Филомела, която показва на сестра си Прокне как зет й Терей я лишил от невинност и как, за да не разкрие престъплението му, й отрязал езика.

Кълна се в опашката на този негодяй, че картината наистина бе изящна и приятна.

Не си въобразявайте обаче, че представляваше мъж, кацнал върху момиче. Това би било прекалено глупаво и грубо. Картината бе съвсем друга и далеч не така пряка и елементарна. Вие можете да я видите в Телем, вляво от входа, когато се влиза във високата галерия.

Епистемон също купи картина — на нея бяха живо изобразени идеите на Платон и атомите на Епикур.

Ризотом купи друга — с образа на нимфата Ехо, рисуван от натура.

Пантагрюел накара Гимнаст да купи седемдесет и осем висококачествени ковьора, дълги четири и широки три туаза, изтъкани от фригийска коприна и извезани със злато и сребро. Ковьорите изобразяваха женитбата на Пелей и Тетида, раждането на Ахил, юношеството му, според описанието на Стаций Папиний, неговите дела и подвизи, възпети от Омир, смъртта и погребението му, разказани от Овидий и Квинт Калабрийски, и завършваха с появяването на сянката му и саможертвата на Поликсена, описана от Еврипид.

Освен това Гимнаст купи за Пантагрюел три красиви млади еднороги коня — дорест самец и две сиво-бели самки. Купи още и един голям лос, който му продаде някакъв скит от областта Гелония.

Лосът е животно, не по-голямо от биче, с глава на елен, само че малко по-едра, с красиви разклонени рога, с раздвоени копита, с козина, дълга като у голяма мечка, и с кожа, малко по-мека от броня. Гелонецът каза, че да се улови лос, не е лека работа, тъй като мени цвета си в зависимост от местността, където живее и пасе; той приема цвета на тревата, дърветата, храстите, цветята, пасбищата, скалите и въобще на всички неща, до които се приближи. Това му придава сходство с морските полипи, с тоите, с индийските ликаони^[2], с хамелеона, който представлява от себе си такъв рядък вид гущер, че Демокрит му посвети цяла книга, в която описа неговия външен вид, устройството на неговите вътрешни органи, а така също и чудодейните му свойства и особености. Самият аз съм виждал лоса да променя цвета си не само в зависимост от околните предмети, а и самоволно под действието на страха и на други силни чувства. Видях го да става зелен върху зеления килим и не само зелен, а последователно да придобива ту жълт, ту син, ту червен, ту лилав цвят точно като гребена на индийския петел, менящ цвета си според усещанията на петела. Но най-чудесното в този лос ми се стори това, че не само главата и кожата, но и козината му приемаше цвета на обкръжаващите го предмети. Близо до Панюрж, загърнат в сиво наметало, и той ставаше сив. Близо до Пантагрюел, в яркочервена мантия, и неговата кожа почервеняваше. Близо до лоцмана, облечен като жреците на египетския Анубис, козината му изглеждаше съвсем бяла. Казват, че тези два последни цвята не са свойствени на хамелеона. Когато не изпитва страх и нищо не го тревожи, лосът запазва естествения си цвят, тоест козината му напомня козината на мьонските магарета.