Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (10)

Глава VIII
Как обличаха Гаргантюа

Още когато Гаргантюа бе дете, неговият баща нареди да му направят дрехи в семейните цветове — бяло и синьо.

И така, положен бе не малко труд, за да се изпълнят всички заръки на баща му, и дрехите бяха скроени и ушити според изискванията на тогавашната мода. В старите регистри, съхранявани в Сметната палата на град Монсоро, прочетох следното:

За ризата отидоха деветстотин аршина шателродско платно и други още двеста за квадратните клинове под мишниците. Тя беше без набор, защото набраните ризи дойдоха на мода по-късно, когато шивачите бяха счупили върховете на иглите си и започнаха да шият с ушите им.

За елека отидоха осемстотин и трийсет лакти бял сатен, а за обшивките му — хиляда петстотин и девет и половина кучешки кожи. Тогава именно мъжете започнаха да си прикачват панталоните към елека, а не елека към панталоните, което е неестествено, както убедително е доказал това Олкам в коментарите си на Exponibilia от метр Шалваров.

За панталоните отидоха хиляда сто и пет аршина и една трета бяло вълнено сукно. Те бяха скроени във вид на колони и с цепнатини и отвори отзад, за да не се претоплят бъбреците. От всеки отвор се подаваше буфан от синя дамаска, надиплена, както повеляваше модата. И забележете, той имаше много хубави крака, напълно съразмерни с фигурата му.

За копчелъка отидоха шестнайсет лакти и четвърт от същия плат. Ушит бе във вид на дъга, изящно пристегнат с две красиви позлатени пафти с емайлови куки, във всяка от които бе втъкнат изумруд, голям колкото портокал. А този камък, както твърдят Орфей в своята книга De Lapidibus^[1] и Плиний в Libro ultimo^[2], притежавал свойството да възбужда и укрепва детеродния орган.

Разрезът на копчелъка беше около два метра дълъг, с фестонирани отводи като на панталоните, а така също и с буфани от синя дамаска. Гледайки сърмените му нашивки, бродериите с чудни диаманти, рубини, тюркоази, изумруди и персийски перли, вие бихте го оприличили на прелестен рог на изобилието, какъвто сигурно ви се е случвало да видите върху някои антични паметници или като оня, който Рея подарила на двете нимфи Адраста и Ида, кърмачки на Юпитер: всякога обилен, сочен, обещаващ, всякога свеж, всякога цъфтящ, всякога плодотворен, пълен с еликсир, пълен с цветя, пълен с плодове, пълен с всички възможни наслади. О, кълна ви се, приятно бе да гледа човек такъв копчелък! На този въпрос се спирам по-подробно в книгата си „Достойнствата на копчелъка“. Във всеки случай държа да обърна вниманието ви върху това, че ако този негов копчелък бе достатъчно дълъг и широк, то той и вътре бе доволно изпълнен и украсен, така че по нищо не приличаше на лъжливите копчелъци на мнозина франтове, пълни, за голямо прискърбие на женския пол, само с вятър.

За обущата му отиде четиристотин и шест аршина яркосиньо кадифе. То бе разрязано на две равни половини, съшити след това в два еднакви цилиндъра.

За подметките употребиха хиляда и сто кафяви кравешки кожи, скроени за обуща с остри носове.

За пелерината му отиде хиляда и осемстотин аршина небесносиньо кадифе с красиво избродирани по края лозови клонки, а в средата, оплетени в златни кръгове и украсени с множество перли, се виждаха стакани, извезани от сребърна сърма, за да напомнят, че Гаргантюа ще стане забележителен пияч на своето време.

Поясът му бе направен от триста и половин аршина копринена саржа, наполовина бяла и наполовина, ако се не лъжа, синя.

Сабята му не бе валенсианска, ни кинжалът — сарагоски, защото неговият баща ненавиждаше всички тези идалго, пияници и вероотстъпници. Затова пък Гаргантюа си имаше хубава дървена сабя и кинжал от варена кожа, изшарени и позлатени, каквито всеки би желал да има.

Кесията му бе съшита от слонов тестикул, дар от Хер Праконтал, проконсул на Либия.

За плаща отиде девет хиляди и шестстотин без две трети аршина синьо кадифе. В него бяха втъкани по диагонал златни нишки така, че при пречупване на светлината те засияваха в пъстроцветни нюанси като на шията на гургулицата, а това радваше необичайно окото.

За шапката му отиде триста и два и четвърт аршина бяло кадифе. Тя бе широка и кръгла съответно големината и формата на главата. Колкото до напомнящите втасали хлябове капи, каквито носи всеки мавританизиран пришелец, неговият баща казваше, че те носят нещастие на остриганите си притежатели.

За украса на шапката му служеше голямо красиво синьо перо на пеликан от оная порода, която се въди в дивите места на Хиркания; перото падаше много изящно над дясното му ухо.

Кокардата му представляваше златна плоча, тежка шестдесет и осем марки^[3], с емайлова фигурка върху нея, изобразяваща човек с две обърнати една към друга глави, с четири ръце, с четири крака и с две туловища. (Впрочем в своя „Пир“ Платон твърди, че човешката природа е именно такава в изначалната си мистична същност.) Около тази фигура с йонийски букви бе написано:

Η ΑΓΑΠΗ ΟΥ ΖΗΤΕΙ ΤΑ ΕΑΥΤΗΣ^[4]

На врата си носеше златна, тежка двайсет и пет хиляди шейсет и три златни марки верижка, чиито звена напомняха огромни ягоди. Между тях висяха големи дракони от зелен яспис, обкръжени с лъскави пайети. (Такава верижка е носил някога фараонът Нехепс.) Тя стигаше чак до пъпа му, обстоятелство, което цял живот му влияеше благотворно и което е известно на гръцките лекари.

За ръкавиците му употребиха кожите на шестнайсет таласъма и допълнително още на три караконджула за обшивките. Такова бе по този въпрос решението на сенлуанските кабалисти^[5].

Няколко думи и за пръстените му (баща му настояваше да носи пръстен, за да се възстанови старинното отличие на знатните люде): на показалеца на лявата ръка носеше тъмночервен, голям колкото щраусово яйце рубин, прикрепен към изящна рамка от чисто злато; на безименния пръст на същата ръка — халка от чудна, невиждана дотогава сплав от четири метала, в която стоманата не загрозяваше златото, ни среброто засенчваше медта: халката беше работа на капитан Шапию и на неговия добър приятел Алкофрибас. На безименния пръст на дясната му ръка блестеше спираловиден пръстен, украсен с бледорозов рубин, с островръх диамант и с физонски изумруд.^[6]

Ханс Карвел, великият шлифовач на скъпоценни камъни на царя на Мелинда, изчислил стойността им на шейсет и девет милиона осемстотин деветдесет и четири хиляди „дълговлакнести овни“^[7]. Толкова ги оценили и аугсбургските банкери — Фугер.