Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (89)

Глава XXVIII
По какъв необикновен начин Пантагрюел победи дипсодите и великаните

След всички тези разговори Пантагрюел повика пленника и го освободи, като му каза:

— Върни се в лагера си при своя крал, разкажи му каквото си видял и го предупреди, че утре към обяд ще бъда негов гост: когато нашите галери пристигнат, а това ще стане най-късно утре сутринта, аз с моите милион и осемстотин хиляди войници и седем хиляди великани, всички по-големи от мен, ще му докажа колко безразсъдно и неразумно е постъпил, като е нападнал държавата ни.

Че му идват подкрепления по море — това Пантагрюел го бе измислил и вие разбирате защо.

Но пленникът му отвърна, че оттук нататък се счита за верен негов роб, че предпочита никога да не се завърне в своя лагер и че е готов да се сражава с Пантагрюел срещу своите, стига само той да е съгласен.

Пантагрюел обаче не се съгласи и рече на пленника тозчас да тръгне и отиде там, където му бе наредил; даде му кутия със сок от млечка и зрънца от бясно дърво, стрити с ракия, и заповяда да я отнесе на краля и да му каже, че ако той е способен да изяде само унция от този компот, без да пие, може спокойно да влезе в единоборство с Пантагрюел.

Тук пленникът отново поклати глава, простря ръце към него и го помоли сега, в часа на битката, да го пощади.

Но Пантагрюел му каза така:

— Съобщи на краля каквото ти наредих, а после възложи всичките си надежди на бога и той няма да те остави. Ето, аз съм могъщ, както виждаш, и войски имам без чет и все пак не се надявам ни на силите си, ни на ловкостта си, а се уповавам само на бога, моя закрилник, тъй като той не изоставя никога ония, които отправят всички свои надежди и помисли към него.

След тези думи пленникът помоли Пантагрюел да бъде великодушен и му попска умерен откуп.

А Пантагрюел му каза, че неговата цел е не да граби и заробва хората, а, напротив, да ги обогатява и да им възвръща свободата.

— Иди си сега с бога напред — рече той — и избягвай да се събираш с лоши хора, та да не тръгне злото подир теб.

Когато пленникът си отиде, Пантагрюел каза на своите хора така:

— Чеда мои, аз съобщих на този пленник, че ни пристигат подкрепления по море, и му дадох да разбере, че ще ги нападнем не по-рано от утре към обяд, та опасявайки се от голямо нашествие, още тази нощ да започнат да се укрепяват и приведат целия лагер в боева готовност за утрешния ден; а моето истинско намерение е да ги ударим в първия им сън.

Но да оставим Пантагрюел с неговите следовници и да поговорим за крал Анарх и неговата войска.

И тъй, пленникът пристигна в лагера си, яви се пред краля и му разказа как дошъл нечуван и невиждан великан, на име Пантагрюел, който разгромил и изгорил шестстотин петдесет и девет рицари и само той единствен се спасил, за да уведоми за станалото краля, и как този великан заповядал да му съобщи, че утре на обяд ще пирува на негова земя, тъй като тогава възнамерявал да го нападне.

После му предаде кутията с компота. Едва глътнал лъжичка, кралят усети такъв огън в гърлото си, придружен с възпаление на мъжеца, че езикът му се обели и каквито и церове да му предлагаха, нищо не помагаше и още не снел чашата от устата си, езикът му отново пламваше, та най-после се наложи непрекъснато да му наливат в гърлото вино с фуния.

Като видяха това, неговите военачалници, паши и телохранители решиха на свой ред да опитат компота, за да се уверят дали наистина възбужда такава жажда, ала и с тях се случи същото. И всички се изпонапиха така, че из целия лагер тръгна слух, че пленникът се върнал, че утре до обяд ще бъдат нападнати и че всички, воглаве с краля, се готвят за боя, и пак продължаваха да пият.

А след тях и цялата войска се насвятка така, че всички до един се изтъркаляха из лагера като прасета и заспаха.

А сега да се върнем при добрия Пантагрюел и да разкажем как постъпи той при така сложилите се обстоятелства.

Тръгвайки от мястото, дето бе издигнал трофейния стълб, Пантагрюел грабна корабната мачта вместо тояга, струпа върху марса двеста трийсет и седем бурета бяло анжуйско винце, останало още от Руан, завърза за пояса си голям кюп със сол, който носеше тъй леко, както ландкнехтските жени носят кошничките си, и тръгна на път със своите другари.

Когато стигнаха недалеч от неприятелския лагер, Панюрж неочаквано каза:

— Господарю, искате ли да сторите добро дело? Подайте бялото винце от марса и всички дружно да си го изпием по бретонски.

Пантагрюел на драго сърце се съгласи и всички пиха с такава наслада, че от двеста трийсет и седем бурета не остана нито капка, ако не се смята коженото мехче, което Панюрж успя да напълни за запас (той наричаше това мехче своето Vade mecum^[1]), и утайката на дъното, използувана после като оцет.

Когато най-подир туриха край на туй пиене, Панюрж даде на Пантагрюел да изгълта някаква дяволска смес от литонтрипон, нефрокатартикон, сладко от дюли с испанска муха и други пикочогонни средства.

Накрая Пантагрюел каза на Карпалим:

— Идете в града, плъзнете като плъх по стената, което вие отлично умеете, и кажете на гражданите тозчас да излязат и с всички сили да се нахвърлят срещу врага; сторите ли това, вземете една запалена главня и подпалете всички палатки и шатри в лагера; после изревете до бога с вашето голямо гърло и… дим да ви няма.

— Да, но няма ли да е добре, ако отгоре на това очукам и всичките им оръдия? — запита Карпалим.

— Не, не — възрази Пантагрюел, — но запалете барутните им складове.

Покорен, Карпалим тръгна, без да се мае, изпълни до едно поръченията на Пантагрюел и всички воини, намиращи се в града, изскочиха навън.

Когато палеше палатки и шатри, Карпалим пристъпваше между телата на неприятелите така леко, че никой не се пробуди и всички продължаваха да спят дълбоко и да хъркат. Промъкна се и до артилерията и възпламени всички муниции, но тук само дето не загина мърцина: огънят избухна тъй внезапно, че горкият Карпалим едва не изгоря и щеше да се изпече като прасенце, ако благодарение на невероятната си ловкост не излетя като изстрелян с арбалет.

Когато прерипна през окопите и се озова в безопасност, Карпалим изрева така страшно, сякаш всички дяволи бяха побеснели. Този кански рев събуди враговете, но знаете ли как? — съвсем замаяни, тоест като събудени от първата камбана на утринната служба, която в Люсонския край наричат „чесало за задника“.

В това време Пантагрюел започна да разсипва солта от големия кюп и тъй като враговете спяха с отворени уста, посоли гърлата им така, че нещастниците започнаха да кашлят като лисици и да викат: „А, Пантагрюел, червата ни изпогори!“

Ала тук се случи нещо неочаквано: дали от билките, които Панюрж му беше дал, или бог знае от що, но на Пантагрюел изведнъж се припика и той така обилно ороси противниковия стан, че изподави всичко живо в него; и как да не се издавят в този същински потоп, залял земята на десет мили в кръг, а в историята се казва, че ако голямата кобила на баща му се бе оказала тук и също се бе изпикала, потопът щял да бъде по-ужасен от потопа по времето на Девкалион, защото колчем пъти кобилата си пускала водата, образувала се река, по-голяма от Рона и даже от Дунава.

Като видяха това, наизлезлите от града, казаха:

— Всички до един са жестоко избити. Вижте колко кръв се е проляла!

Но те се лъжеха — при червеникавата светлина на горящите шатри и бледото сияние на луната те бяха взели шурката на Пантагрюел за кръв.

Когато най-после враговете се пробудиха и видяха, от една страна, пожара в лагера, от друга — наводнението и пикочопотопа, объркаха се като петел в кълчища и не знаеха какво да кажат, ни какво да сторят. Някои си помислиха, че е настъпил краят на света и Страшният съд и че сега всичко ще отиде под огън, а други — че ги преследват Нептун, Протей, Тритон и други морски божества и че всъщност това е солена морска вода.

О, кой би могъл да разкаже сега как се бори Пантагрюел срещу тристате великани? О, моя Музо, о, Калиопа, о, Талия, вдъхнови ме, окрили духа ми, кажи ми как да найда думи, за да опиша тази ужасна битка! Ето къде е гордиевият възел, ето капана, ето непреодолимата трудност!

А, как не мога да намеря сега чаша хубаво винце, каквото сигурно са пили онези, които ще четат тази тъй правдива история!