Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (43)

Глава XLI
Как монахът приспа Гаргантюа, няколко думи за молитвеника му и за това как не се придържаше към часовете

След вечеря те започнаха да обсъждат тревожното положение и решиха да обходят към полунощ местността, за да изпитат коварството и бдителността на врага, а дотогава да подремнат и си отпочинат.

Но както и да се мъчи, Гаргантюа не затвори око и накрая монахът му каза:

— Аз спя най-сладко във време на проповед или на молитва. Ето защо предлагам заедно да подхванем седемте псалми, та да видите тогава дали няма да заспите.

Предложението много се хареса на Гаргантюа и още в началото на първия псалм, при думите Beati quorum^[1], и двамата заспаха. Ала свикнал да става за ранните манастирски молитви, монахът се събуди точно преди полунощ. И тозчас захвана да събужда всички и с цяло гърло запя песента:

Реньо, очите си по-скоро отвори,

навън светлее и се зазори.

Когато всички се събудиха, той рече:

— Господа, казват, че утрото започва с кашлица, а вечерята — с пиене. Ние пък ще сторим обратното: утро то ще започнем с пиене, а вечер преди ядене ще си кашля ме до насита.

На това Гаргантюа възрази така:

— Да се пие веднага след сън, е в несъгласие с медицинските правила. Редно е първом стомахът да се очисти от всякакви излишъци и екскременти.

— Напротив — извика монахът, — това е съвсем по медицински! Сто дяволи да влязат под кожата ми, ако на този свят старите пияници не са повече от старите лекари! Аз с моя апетит съм се споразумял с мен да си ляга (но и през деня гледам да не сбърка) и с мен да става. Вие си вземайте вашите очистителни колкото искате, а аз ще отскоча да си сръбна от моето долапче.

— За какво в същност долапче говорите, отче? — запита Гаргантюа.

— За молитвеника — отвърна монахът. — Нали знае те, че преди да дадат кърма на соколите, соколджиите им подхвърлят пилешки крак — това очиства мозъка от слуз и възбужда апетита. Така и аз сутрин грабвам веселичкия молитвеник, поизплаквам се лекичко и ето ме готов да пия…

— По кой ред отслужвате вашите ектения? — полюбопитствува Гаргантюа.

— Както дойде — каза монахът, — три псалма и три откъса от Свещеното писание, а може и нищо, когато не ми се чете. Аз никога не се придържам към часовете: часовете са направени за човека, а не човекът за часовете. Моите си ги натъкмявам както стремената: скъсявам ги или ги удължавам според желанието си — brevis oratio penetrat colos, longa potatio evacuat cyphos^[2]. Кой беше казал това?

— Дявол знае кой, разгулниче мой — извика Понократ, — но ти си ми цяло съкровище!

— Ние с вас сме свраки от едно гнездо — възкликна монахът. — А сега venite apotemus^[3].

И надонесоха сума ти печено месце и дебели комати хляб, натопени във вкусната манастирска чорба, и монахът пи ли, пи за свое наслаждение. Някои се присъединиха към него, други се оттеглиха. После всеки започна да се стяга за поход и да надява бранни доспехи. Облякоха в тях и брат Жан, против волята му, разбира се, защото той не искаше друго оръжие освен расото пред гърдите и дръжката на черковния кръст в ръка. Ала за радост на всички най-после отстъпи и брат Жан, въоръжен до зъби, грабна сабята, възседна хубав неаполитански бегач и тръгна в поход с Гаргантюа, Понократ, Гимнаст, Евдемон и с още двайсет и петима най-храбри войници на Грангузие, всички в пълно въоръжение, всички на коне и с копие в ръка като свети Георги, а зад всеки войник на коня седеше стрелец.