Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (41)

Глава XXXIX
Как Гаргантюа чествува монаха и как хубаво говори монахът по време на вечерята

Когато Гаргантюа седна на трапезата и първите залъци бяха изгълтани, Грангузие започна да разказва за началото и причините на войната между него и Пикрошол и от дума на дума, припомняйки победата, която брат Жан Зъботрошача бе извоювал при защитата на манастирското лозе, похвали го и каза, че неговият подвиг къде-къде е по-голям от подвизите на Камил, Сципион, Помпей, Цезар и Темистокъл. Тогава Гаргантюа помоли веднага да издирят монаха, за да се посъветва с него относно това, как да действуват по-нататък. По негова воля с тази задача бе натоварен дворцовият му управител, който не след дълго, доволен и весел, доведе монаха, яхнал мулето на Грангузие и стиснал в ръка славната си тояга.

Брат Жан бе посрещнат с хиляди възторжени викове, с хиляди топли думи за добре дошъл.

— А, брат Жан, приятелю, брат Жан! Приятелю мой! Брат Жан, дявол те взел, ела да те целуна!

— Дай да те прегърна! Ела сам, блуднико, ела да те стисна в обятията си!

А брат Жан се радваше от сърце и се усмихваше тъй мило, тъй сладко, както никой никога дотогава не беше се усмихвал.

— Хайде, стига — каза Гаргантюа, — дайте му столче да седне до мен.

— На драго сърце, дето речете — съгласи се монахът. — Донеси водица, паже! Налей, чедо мое, налей! Тя ще ми освежи черния дроб. Пък дай и нещо друго да си поизплакна гърлото…

— Deposita cappa — каза Гимнаст, — долу расото!

— Боже пази! — извика монахът. — Не, милостиви господарю, нам това е запретено, in statutis Ordinis^[1] има цял параграф по този въпрос.

— Дявол го взел вашия параграф! — рече Гимнаст. — Това расо тежи на плещите ви! Снемете го!

— Приятелю мой — захвана тогава монахът, — нека то да си остане на мене. Ей богу, когато съм си с него, по-сладко пия и на душата ми е по-весело. Ако река да го снема, господа пажовете, току-виж, си направили от него партенки, както ми се случи веднъж в Кулен! Пък и апетита си ще загубя! А седна ли на трапезата с расото, честен кръст, ще се веселя и ще пия и за тебе, и за коня ти! Господ да пази всинца ви от зло! Вярно е, аз вече съм вечерял, но това не пречи и сега да си хапна — моят стомах е бездънен и дълбок като манастирска изба и всякога отворен като адвокатска чанта. От всички риби с изключение на каленика, казва пословицата, вземи си крилце на яребица или кълка на калугериче. Сред веселие умри — това ще рече с леко сърце да умреш. Нашият игумен много обича бялото месце на петела.

— Ето — забеляза Гимнаст — по какво той не прилича на лисицата, която никога не яде бялото месо на пилетата, кокошките и петлите.

— Че защо? — запита монахът.

— Защото си няма готвач да й го сготви. А не е ли сварено достатъчно, бялото месце розовее, което показва, че все още е сурово. Изключение правят омарите и раци те — те стават червени, когато ги сварят.

— Слава на Байар! — провикна се монахът. — Значи, главата на манастирския лекар не е доварена — окото му е червено като елова гаванка… Тази заешка кълка е добра за болен от подагра. Като е дума за кълките, можете ли да ми кажете защо девичите кълки всякога са хладни?

— С този въпрос — отвърна Гаргантюа — не се е занимавал ни Аристотел, ни Александър Афродизийски, ни Плутарх.

— Тогава слушайте. Три са — подхвана монахът — причините, поради които едно или друго място по естествен начин се охлажда: primo, когато неговият бряг се мие от вода; secondo, когато това място е сенчесто, тъмно и мрачно и слънчев лъч никога не прониква в него и, трето, когато там непрестанно подухват ветрове от теснините, от ризата и най-паче от гащите… Ха така, ха така де — весело да бъде! Паже, налей от червеното!… Цок! Цок! Цок!… Слава тебе, о, боже, който си ни дал такова славно винце!… Ако бях живял във времето на Исуса Христа, ето, кръст правя, нямаше да позволя евреите да го уловят в Гетсиманската градина! И да пукна, ако не пречуках краката на господа апостолите, дето така подло се разбягаха, след като хубаво си хапнаха и пийнаха, и оставиха добрия си учител сам в бедата! За мен по-страшен от всяка отрова е този, който бяга, когато е време да грабне секира. Ех, да бях крал на Франция осемдесет или сто години, не повече, как щях да скопя като псета всички, които избягаха от Павия! Да бяха изпукали от малария, вместо да изоставят добрия си цар в такава неволя! Не е ли по-хубаво, не е ли по-достойно да умреш като храбър борец, нежели да живееш като подъл страхливец?… Тази година комай не се лакомим за гъше месце… Приятелю, я ми подхвърли мръвка от прасенцето… Дявол го взел! Чашата ми отново е празна. Germinavit radix Jesse.^[2] За едното чудо ще си умра от жажда. А то, винцето, чини ми се, не е от най-лошото! Вие какво пиехте в Париж?… Господ да ме убие, ако на времето домът ми не бе отворен за всеки гост повече от шест месеца!… Познавате ли брат Клавдий от О-Баруа? Ех, че веселяк беше! Но каква муха му влезе в главата, та от някое време насам само учи и учи. Виж, аз например нищо не уча. Ние в нашето абатство никога нищо не учим, защото се страхуваме да не заболеем от заушка. Покойният абат казваше, че ученият монах е същинско чудовище. Ей богу, любезни ми приятелю, magis magnos clericos non sunt magis magnos sapientes^[3]… Да знаете само колко зайци има тази година — дето се вика, заек до заек. Жалко, че не можах да се сдобия ни с ястреб, ни с крагуй. Господин дьо Белониер ми обеща ловджийска птица, но напоследък ми писа, че вече взела да се задъхва. Яребиците тази година ще ни изядат ушите. Аз не съм любител на лов с мрежи — човек рискува да се простуди. Не търча ли насам-натам, не върша ли нещо, не се чувствувам добре. Вярно е, че като прескачам плетища и буренаци, тук-там остават по тях влакънца от расото ми. Тези дни докопах хубава хрътка. Честна дума ви казвам, заек не изпуща! Един лакей я водеше при господин де Молеврие, оня куция, и аз я задигнах. Зле ли съм сторил?

— Съвсем не, брат Жан — отвърна Гимнаст, — съвсем не, кълна се във всички дяволи!

— Щом е тъй, да пием за дяволите, докато още ги има по света! Боже мой! Че за какво му е дотрябвала хрътка на този куцльо? Боже справедливи! Да му подарят чифт волове! Такъв подарък къде-къде повече ще го зарадва!

— Как, нима вие пустосвате? — запита Понократ.

— То е, за да сторя езика си цветист — отвърна монахът. — Та това са бисери от Цицероновата риторика.