Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (38)

Глава XXXVI
Как Гаргантюа разруши замъка при Ведския брод и как неговите хора прегазиха брода

Завърнал се жив и здрав при своите, Гимнаст им разказа в какво положение бе намерил врага и благодарение на каква хитрост сам-самичък се бе справил с цяла войскова част и накрая добави, че всички те до един са злодеи, крадци и разбойници, че не разбират бъкел от военна дисциплина и че хората на Гаргантюа могат без страх да тръгнат на поход, тъй като за тях няма да бъде трудно да ги смажат като псета.

Тогава Гаргантюа яхна грамадната си кобила и следван от гореупоменатите негови сподвижници, се отправи на път.

През време на похода той забеляза високо и широко клонесто дърво (наричано обикновено „дървото на свети Мартин“, защото поверието казва, че е израснало от тояжката, забита някога в земята от свети Мартин) и си рече:

— Тъкмо такова дръвце търсех. То ще ми послужи и за тояга, и за копие.

И като го изтръгна без мъка, окърши клоните му и го издяла по свой вкус и желание.

В това време кобилата му се изпика така обилно, че причини наводнение на разстояние до седем мили и препълни Ведския брод, та издави сред писъци и викове цялата вражеска шайка с изключение на малцина, свърнали наляво по посока към височината.

Когато Гаргантюа стигна до Ведския лес, Евдемон му пошушна, че остатъци от вражеските пълчища се крият в замъка. За да се увери в това, Гаргантюа изправи глава и с цяло гърло извика:

— Хей, там ли сте, или не? Ако сте там, дигайте си чуковете и да ви няма, ако пък не сте, няма какво да ви кажа.

Но един безочлив артилерист, застанал на бойницата, стреля с оръжието си и с все сила го улучи в дясното слепоочие. Гаргантюа усети болка, каквато бихте усетили, ако ви замерят със зърно от грозде.

— Какво е това? — зина в почуда той. — С грозде ли ни обстрелват? О, тогава ще ги заставим да го съберат. — Гаргантюа наистина бе взел гюллето за гроздово зърно.

Улисани в подялба на плячката, разбойниците най-после дочуха шума отвън, хукнаха към наблюдателниците и кулите и като се прицелваха в главата му, изстреляха с оръдия и пушки повече от девет хиляди двайсет и пет куршума. И стрелбата беше толкова наситена, че Гаргантюа не издържа и извика:

— Понократе, приятелю мой, тези мухи ми пречат да гледам. Дайте ми върбово клонче да се браня от тях.

Той си въобразяваше, че оловните куршуми и снаряди са конски мухи.

Понократ му обясни, че това не са мухи, а патрони и снаряди, изстрелвани от замъка. Тогава Гаргантюа грабна дебелата си тояга и като я развъртя наляво и надясно, срина и кули, и укрепления и ги затри от земята, а от костите на разбойниците не остави и следа.

Щом свършиха със замъка, Гаргантюа и хората му отпрашиха нататък, стигнаха до мостчето при мелницата и видяха целия брод затлачен от удавници в пороя, причинен от кобилата.

Нашите хора не вярваха на очите си и се чудеха как да преминат тази неочаквана преграда от човешки трупове. Ала Гимнаст рече:

— Щом дяволите са минали оттук, и аз ще мина.

— Минали и заминали да отнесат грешните души в пъклото — забеляза Евдемон.

— Свети Тренян ми е свидетел, че и Гимнаст ще мине — отсече Понократ.

— Ща, ща! — потвърди Гимнаст. — Да не би да искаш да остана насред път!

И докато говореше така, пришпори коня, а той прерипна връз труповете, та и окото му не мигна, и право на отсрещния бряг. Ненапразно, възползувайки се от съветите на Елиан, Гимнаст го беше приучил да не се бои от духове, ни от мъртъвци. Но не като Диомед, който за тази цел убивал тракийци, или като Одисей, за когото Омир, казва, че подхвърлял убитите врагове в краката на конете си, а като заравяше в сеното чучело и заставяше коня да го прегази, за да си получи овеса.

Другите трима го последваха, без да срещнат трудност, с изключение на Евдемон, десният крак на чийто кон затъна до коляно в търбуха на някакъв дебел разбойник, проснал се възнак във водата. Конят напразно се напъваше да изтегли крака си, докато най-после Гаргантюа изрина с острия край на тоягата си червата на удавника. Сега вече за коня бе лесно да си измъкне крака и — о, чудо в хипиатрията! — от съприкосновението с вътрешностите на този нехранимайко болезненият израстък на крака на упоменатия кон от само себе си беше паднал.