Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (216)

Глава LXVI
Как пред остров Ганабим^[1] Пантагрюел заповяда да поздравят музите

Попътният вятър продължаваше да духа и веселите разговори все още не се изчерпваха, когато Пантагрюел, съгледал отдалеч някаква планинска земя, посочи с пръст към нея и каза на Ксеноман:

— Виждате ли там, наляво, високата двувърха планина, много подобна на Парнас във Фокида?

— Виждам я, много добре я виждам — отвърна Ксеноман. — Това е остров Ганабим. Там ли искате да слезем?

— Не — отсече Пантагрюел.

— Добре сте решили — съгласи се Ксеноман. — Там няма какво да се види и трябва да ви кажа, че островът гъмжи от крадци и разбойници. Впрочем надясно от този връх се намира най-хубавият извор на света, заобиколен от просторна гора. Вашите хора могат да се запасят там с вода и топливо.

— Хубаво и мъдро говориш — забеляза Панюрж. — Така, разбира се! Как тъй ще слезем в гнездо на крадци и разбойници? Уверявам ви, че тази земя по нищо не се различава от островите Серк и Херм между Бретан и Англия (случи ми се веднъж да ги посетя, та ги зная) или от Понеропол^[2] на Филип Македонски в Тракия: това са свърталища на нехранимайковци, крадци, разбойници, убийци и душевадци, всички по права линия произлезли от затворите на Консиержа. Да не слизаме тук, моля ви! Ако на мен нямате вяра, повярвайте на този добър и мъдър Ксеноман. Ами че те, кълна се в бичата смърт, са по-лоши и от канибали! Пипнат ли ни, ще ни нарежат на парчета и живи ще ни изядат. За бога, да не слизаме тук! В ада съм готов да сляза, но не и тук. Чувате ли — божичко, дали защото ушите ми пищят, но аз чувам страшен камбанен звън — гасконците в Бордо точно така биеха камбаните, когато се задаваха съдебни пристави и митари. Я да си вървим ние по пътя! И далеч, колкото може по-далеч оттук.

— Да слизаме, да слизаме! — викна брат Жан. — Напред, напред, напред! Само така ще се спасим! Ще ги изколим до един! Да слизаме!

— Дяволска работа — каза Панюрж. — Този дявол в расо, този побъркан рогач от нищо се не бои. Опъва се като магаре на мост и не ще да знае за никого. Отгоре на това си е въобразил, че всички на света са монаси като него.

— По дяволите, прокажени! — викна брат Жан. — И дано ти пръснат главата и ти нарежат мозъка на парчета. Този дяволски угодник е толкова лош и толкова пъзлив, че за щяло и нещяло пълни гащите си от бяс и от страх. Ако така за нищо и никакво губиш ума и дума, не слизай, остани си тук по живо и по здраво с багажа или пък бягай да се скриеш под полата на Прозерпина.

Чакал сякаш само тази покана, Панюрж го погледна като плеснат, а после се врътна и изчезна по посока към трюма.

— Сърцето ми се свива от мъка — каза Пантагрюел — и нечий глас, идещ отдалече, ми казва да не слизаме тук. А когато при подобни случаи съм се отклонявал от онова, което гласът ме е съветвал да избягна, всякога е било за добро; за добро е било и никога не съм се разкайвал и когато тръгна, накъдето той ме е насочвал.

— Този глас ми прилича на Сократовия дявол^[3], за когото академиците толкова много говорят — забеляза Епистемон.

— Чуйте какво ще ви кажа — захвана брат Жан. — Нека се запасяват моряците с прясна водица, нека Панюрж се крие като вълк в слама, а ние в това време хубаво да се повеселим! Накарайте да запалят фитила на топа до общата каюта. Ако има за музите на връх Антипарнас по-хубав поздрав от този, здраве му кажи! Барутът тъй и тъй ще се развали, ако не се използва.

— Добре си го намислил — отвърна Пантагрюел. — Доведете ми тук главния артилерист!

Артилеристът тутакси се появи. Пантагрюел му заповяда да запали василиска и за всеки случай предварително да го зареди с пресен барут, което начаса бе изпълнено. Дочули изстрела от кораба на Пантагрюел, артилеристите от другите кораби, яхти, галеони и гемии също запалиха тежките си оръдия. И можете да си представите каква пукотевица бе!