Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (202)

Глава LII
Продължение на разговора за чудесата, сътворени от Декреталиите

— Ето какво ще рече да си златоуст — забеляза Панюрж. — Но аз ей тоничко не вярвам на всичко това. И ще ви кажа защо. Случи ми се веднъж в Поатие, у шотландския учен-декреталовед^[1], да прочета една глава. Да пукна, ако тъкмо от това четене не ме хвана такъв запек, че четири или пет дни ходих по нужда съвсем малко, и то само по една бобонка. Знаете ли как? Точно така, кълна ви се, както Катул казва за съседа си Фурий:

Изакаш ли пет-шест пашкула на година

и след туй ги разтриеш с подвижните си пръсти,

ще се жълтеят тъй навеки до амина,

втвърдени като вар и като тиня гъсти.

— Ха-ха-ха! — разсмя се Оменац. — Кълна се в Йоан Кръстителя, приятелю мой, но на душата ви тогава сигурно е тежал смъртен грях.

— Че е тежал, тежал е — отвърна Панюрж. — Но то е друга работа.

— Веднъж в Сьойи — заговори брат Жан — случи се така, че си избърсах задника с лист от ония люти Климентини, дето нашият иконом Жан Гимар ги бе захвърлил във вътрешния двор на манастира: нека ме вземат всички дяволи, ако после не получих такова ужасно кръвотечение, че горката ми градинка съвсем посърна от него.

— Кълна се в Йоан Кръстителя — добави Оменац, — че това е наказание от бога, загдето сте осквернили свещените книги, вместо да ги целунете с благоговение, искам да кажа, със страхопочитание или поне с уважение. Панормитът никога не лъже.

— Жан Шуар от Монпелие — захвана Понократ — в Сент Олари^[2] беше купил от монаси няколко прекрасни Декреталии, написани на голям и хубав ламбалски пергамент, и започна да прави от тях велен за обковаване със злато. И какво мислите? Ни едно парче не излезе като хората — всички бяха изпокъсани и нащърбени.

— Възмездие! — отсече Оменац. — Божие наказание!

— В Ман — подхвана Евдемон — аптекарят Франсоа Корню използвал няколко смачкани Екстраваганти за увиване на пакети; да престана да вярвам в дявола, ако всичко в тези пакети — тамян, черен пипер, карамфил, канела, шафран, восък, подправки, рицин, равен, тамарин и всякакви дроги, гоги и сеноги — не се развали, мухляса и изгни.

— Възмездие! — отсече повторно Оменац. — Божие наказание! Как тъй ще използвате свещени писания за мирски цели!

— В Париж — каза Карпалим — шивачът Гроние беше употребил няколко стари Климентини за кройки и мерки. И какво, мислите, стана: всички дрехи — палта, наметала, манта, рубашки, поли, пардесюта, пелерини, жилетки, казачки, жокейски дрехи, кринолини и други, размерени и скроени по тези кройки и мерки, бяха похабени и непригодни за носене. Гроние, който смяташе, че крои наметало, изкалъпи копчелък. Вместо рубашка скрои широкопола шапка. Уж шие пардесю, а кога погледнеш — то същински епитрахил. Реже плата за жилетка, а излиза покров. Помощниците му уж шият жилетка, а я накълцаха така, че заприлича на скара за печене на кестени. Захване наметало, а дорде усетиш — направил ботуш. От кройка на кринолин излиза качулка. Рече да ушие манто, току-виж, скърпил швейцарски барабан. Накрая съдът взе, че осъди горкия шивач да заплати вреди и щети на всичките си клиенти и сега човекът е пред разорение.

— Наказание! — рече Оменац. — Божие въздаяние!

— В Каюзак — поде Гимнаст — сеньорите Д’Естисак и виконт Де Лозьон организираха стрелба със стрели. Пероту разкъса половин том Декреталии, написани на специална хартия за богослужебни книги, и от белите полета на страниците направи мишени за стрелите. И какво стана? Аз ще харижа душата си, ще я продам на всички дяволи, ако поне един от арбалетчиците (а по-добри от тях няма в цяла Гиена) попадна в целта. Всички биха встрани. Пресветата мишена така си и остана цяла-целеничка и невредима. А Сансорнен Старши, на когото бяха възложили да пази наградите, се закле в Златните смокини (най-страшната му клетва), че от ясно по-ясно видял как стрелата на Керкелен полетяла право към черната точка в средата на белия кръг и тъкмо когато щяла да го докосне и прободе, изведнъж с половин туаз се отклонила настрана, към пекарницата.

— Чудо, чудо, чудо! — извика Оменац. — Виночерпке, наливай! Пия за здравето на всички! Аз ви считам за истински християни.

При тези думи девойките прихнаха да се смеят. Брат Жан цвилеше с носа си, сякаш се готвеше да яхне жребец или поне кобила, и то така, както Ербо-ла-Мизер е яхал злочестите хора.

— Струва ми се — каза Пантагрюел, — че да се прицелва човек в такива мишени, е по-безопасно, отколкото в Диоген.

— Как така? Защо? — запита Оменац. — Да не е бил декреталист?

— Това е сигурна карта! — подхвърли Епистемон, който току-що се бе завърнал отнякъде.

— Веднъж — продължи Пантагрюел — Диоген поискал да се забавлява и отишъл да погледа как стрелците стрелят в цел. Единият от тях бил толкова несръчен и непохватен, че щом дошъл неговият ред, всички зрители се разбягали настрана от страх да не ги уцели със стрелата си. Като видял как веднъж стрелата му паднала на цял трабют от мишената, при втория удар, когато всички се изпокрили кой както може, Диоген изтичал напред и застанал точно пред мишената, считайки, че това място е най-безопасно и че стрелецът ще попадне навсякъде, но не и в целта — единствената точка, пощадена от стрелите.

— Един от пажовете на сеньор Д’Естисак, на име Шамуйак — продължи Гимнаст, — разбрал каква е работата. По негов съвет Пероту смъкнал старата мишена и я заменил с книжа от делото Пуйак. Тогава всички, от първия до последния, започнали да попадат в целта.

— В Ландрус — заговори Ризотом — по случай сватбата на Жан Делиф бе устроен според обичая разкошен пир. След вечерята започнаха забавления, игри и танци; танцуваха мавритански танци с кастанети и звънци, появиха се и различни маски, една от друга по-красиви и оригинални. Аз и моите съученици решихме да почетем празника на младоженците (за която цел още от сутринта се снабдихме с бели и лилави ливреи) и на сватбата се окичихме със сенмишелски раковини и охлюви. Не намерихме колоказия, репеи, лопуш и хартия, та си направихме маски от една стара, захвърлена Книга шеста, като я поизрязахме малко на мястото на очите, носа и устата. И какво стана: когато изиграхме хората и лудориите си и смъкнахме маските, ние изглеждахме по-страшни и по-грозни от дяволчетата в Дуейските „Страдания господни“ — толкова бяха обезобразени лицата ни на местата, докосвани от листите на упоменатата книга. Единият имаше вариола, другият — лещенка, третият — брусница, четвъртият — едра шарка, петият — големи циреи. Другарите, на които бяха изпопадали зъбите, се считаха за най-малко пострадали.

— Чудо! Чудо! — извика отново Оменац.

— Не бързайте. Та това е нищо — продължи Ризотом. — Моите сестри, Катарин и Рьоне, бяха поставили в тази хубава Книга шеста като под преса (защото тя цялата бе покрита с дебели дъсчици и обкована с големи гвоздеи) шапчиците, маншетите и якичките си, току-що изпрани, избелени и колосани. И, господи боже мой…

— Почакайте — прекъсна го Оменац. — За кой бог говорите?

— Бог е един.

— Разбира се, един е в небесата — съгласи се Оменац. — Но тук, на земята, нали си имаме друг?

— Виж ти, виж, как ми щукна от главата! — извини се Ризотом. — Е добре, кълна се в земния бог, папата — туй шапчици, яки, нагръдници, бонета, бельо — всичко беше станало по-черно от въглищарски чувал.

— Чудо! — извика Оменац. — Виночерпке, наливай и запомни всички тези хубави истории!

— Кой пееше тази песничка? — запита тихо брат Жан.

Откакто Декреталиите летят,

войниците на рамото с торба

и със коне монасите вървят,

не ще е лека нашата съдба.

— Разбирам — рече Оменац. — Това са непристойни шеги на новопоявилите се еретици.