Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (18)

Глава XVI
Как Гаргантюа бе изпратен в Париж, каква огромна кобила бе яхнал и как тази кобила унищожи щръклиците в Бос

В това време Файол, четвърти цар Нумидийски, изпрати на Грангузие от Африка кобила — най-огромната, най-гигантската и най-чудноватата, каквато някога е виждал светът (впрочем вие добре знаете, че от Африка всякога ни идват изненади). Тя беше голяма колкото шест слона, на краката си имаше пръсти като коня на Юлий Цезар, уши, дълги като лангедокска коза, а на задницата й стърчеше малък рог. Козината й бе златисточервена, изшарена със сиви точици. Но най-страшна бе опашката й, дебела точно колкото кулата на „Сен-Марк“, близо до Ланже, и такава четвъртита, с косми, наежени във всички посоки, като същински осили на житен клас.

Ако това ви учудва, дваж повече ще ви учуди опашката на скитските овце, тежка над трийсет ливри, както и опашката на сирийските овни, към задника на които (ако, разбира се, Тено^[1] казва истината) прикачват особена каручка за опашката — толкова тя е дълга и тежка. А вие, клети ми пияници, си нямате такива опашки!

Кобилата бе докарана по море с три огромни кораба и един по-малък, двумачтов, чак до пристанището Олон, в Талмондуа.

Когато я видя, Грангузие възкликна:

— Чудесно! Ето каква кобила ще откара сина ми в Париж. Слава богу, оттук нататък всичко ще тръгне на добре. След време от него ще излезе голям учен. Учението, както казват, е тъма, а невежеството — светлина.

На другия ден, след като си пийнаха, както се полага (в което вие, разбира се, не се и съмнявате), Гаргантюа, неговият наставник Понократ със слугите си, а така също и младият Евдемон тръгнаха на път. Времето обещаваше да бъде слънчево и ясно, ето защо Грангузие бе заръчал да направят на сина му ботуши от жълта кожа (Бабен ги нарича полуботуши).

До самия Орлеан нашите пътници си пътуваха от весело по-весело и честичко поспираха, за да се подкрепят с обилна и вкусна храна. Нейде из тоя край се простираше обширна гора, дълга трийсет и пет мили и широка седемнайсет, че и повече. Тя гъмжеше от конски мухи и щръклици, които бяха истински бич за бедните кобили, магарета и коне. Ала кобилата на Гаргантюа отмъсти достойно за всички злини, причинени на нейните побратими, и то така, както тези гадини съвсем не бяха очаквали.

Щом навлязоха в гореупоменатата гора и кобилата попадна под първите атаки на малките хищници, тя размаха опашка с такава ярост, че помете не само щръклиците, но заедно с тях и цялата гора. Назад, напред, натам, насам, от тази страна, от другата, надлъж, нашир, от горе на долу, отдолу нагоре кобилата косеше дърветата, както косачът коси тревата, или с други думи, не остана помен ни от гора, ни от стършели — едно равно поле и нищо повече.

Възхитен от всичко това и без желание да хвали кобилата си, Гаргантюа просто каза на спътниците си:

— Je trouve beau ce.

Ето защо оттогава насам този край се нарича Бос.

А колкото до яденето, пътниците се задоволиха само с прозевки. В памет на това благородниците в Бос и днес още закусват с прозевки и не се оплакват, даже се хвалят и си облизват пръстите.

Най-после нашите приятели пристигнаха в Париж, дето Гаргантюа, решил ден-два да отдъхне, се веселеше с хората си и де кого срещне подпитваше като какви учени живеят в този град и какво винце най-вече предпочитат.