Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (115)

Глава XIX
Как Пантагрюел възхвалява съвета на немите

При тези думи Пантагрюел се замисли дълбоко, а после се обърна към Панюрж:

— Виждам, лукавият не ви дава мира, ами я чуйте какво ще ви кажа: чел бях някъде, че в миналото не считали за най-верни и най-точни предсказанията, които се пишат или предават от уста на уста; често пъти дори някои от тези предсказания, считани за най-тънки и хитроумни, след време се оказвали неверни — било поради двусмислеността, двузначността и неяснотата на думите или поради краткостта на изреченията. Ето защо Аполон, бог на пророчеството, бил наречен λοξίας^[1].

За най-верни и най-сигурни се считали предсказанията, изразени с движения и знаци. Такова е било мнението на Хераклит. И така именно е предсказвал Юпитер-Амон, така е пророчествувал у асирийците Аполон. Затова те го изобразяваха дългобрад и облечен като умъдрен от годините старец, а не гол, млад и без брада, както правеха гърците. Нека и ние постъпим така и чрез знаци, без говор, да потърсим съвета на някой ням.

— Че да потърсим — съгласи се Панюрж.

— Но — продължи Пантагрюел — добре ще бъде немият да е глух по рождение и именно вследствие на това ням. Защото истински ням е само оня, който никога не е чувал.

— Как всъщност си представяте това? — запита Панюрж. — Ако е вярно, че човек, нечул човешки говор, сам никога няма да проговори, по тази логика ще ви накарам да стигнете до един чудовищен и парадоксален извод. Но да не говорим за това. Та вие, значи, не вярвате в разказа на Херодот за двете деца, затворени по волята на египетския цар Псаметих в една колиба и осъдени на вечно мълчание и които най-после произнесли думата „бек“ или по фригийска хляб.

— Тъкмо това не бих могъл да повярвам — отвърна Пантагрюел. — Погрешно е да се мисли, че езикът е нещо готово, дадено ни от природата. Езиците са създадени от компетентни институции и от народите; думите, казват диалектиците^[2], сами по себе си не означават нищо; те придобиват смисъл, какъвто ние, хората, вложим в тях. И аз не току-така ви казвам това, защото Бартол (1. prima de verb, oblig.^[3]) разправя, че по негово време в Губио живял някой си месер Нело де Габриелис. Случило се така, че човекът оглушал, но макар и глух, разбирал всички, колкото и тихо да му говорели, единствено по техните жестове и по движенията на устните им. Четох и друг един писател, умен и мъдър, който разказва, че по времето на Нерон арменският цар Тиридат посетил Рим и че бил приет с голямо велелепие и с тържествени почести, за да спечелят завинаги приятелството му към Сената и към римския народ, и че в града не останало забележително място, което той, по тяхно желание, да не посетил и разгледал. На заминаване императорът го отрупал с дарове, едни от други по-хубави и по-богати, и му предложил да си избере от богатствата на Рим онова, което най-вече му се нрави, обещавайки тържествено нищо да не му откаже. Гостът поискал само един комедиант — видял го в театъра и макар да не разбирал що казвал, схващал прекрасно смисъла на всичко, което изразявал със знаци и движения. В обяснение на своя избор гостът добавил, че под негово владичество се намират народи, говорещи различни езици, и че за да общува с тях и задоволява исканията им, се нуждае от много преводачи, докато този комедиант сам-самичък може да замени всички, защото умее да се изразява с жестове така, сякаш говори с пръстите си.

Затова трябва да си изберете човек, глухоням по рождение, та неговите движения и знаци да бъдат за вас прозрения естествени, а не фалшиви, измислени или нагласени. Сега остава да разберем от мъж ли бихте искали да получите такъв съвет или от жена.

— Аз на драго сърце бих го взел от жена — отвърна Панюрж, — само че се боя от две неща.

Първо, жените, каквото и да видят, непременно си представят, мислят и въобразяват, че се отнася до свещения фалос. Каквито движения и знаци да правиш и каквито положения да заемеш в тяхно присъствие, те си ги тълкуват посвоему и всичко свеждат до оная работа.

Така ние ще бъдем въведени в заблуда, защото жените си мислят, че всички наши знаци са знаци на сластолюбието. Да ви припомня какво се случило в Рим двеста и шейсет години след основаването му: млад патриций срещнал на хълма Целий римска матрона, на име Верона, глухоняма по рождение, и без да подозира това, я запитал със свойствените на италийците жестикулации кого от сенаторите е срещнала нагоре. А тя, като не чула и не разбрала какво й се казва, въобразила си, че става дума за онова, което не излизало от ума й и което младият мъж естествено може да поиска от жена. Тогава чрез знаци (а в любовта те са несравнено по-пленителни, действени и изразителни, отколкото думите) тя го отвела у дома си и пак чрез знаци му дала да разбере, че тази игра й харесва. И така те, без думица да си продумат, хубаво си поритали в леглото.

Второ — боя се, че глухонямата жена въобще няма да отговори на нашите знаци и че вместо това ще се просне по гръб, което ще рече, че е съгласна да удовлетвори мълчаливата ни молба. Ако пък отговори чрез някакви знаци, те ще бъдат толкова странни и толкова смешни, че ние самите ще ги изтълкуваме като любовни. Вие, разбира се, си спомняте, че в Крокиньолската обител хрисимата монахиня сестра Епофания забременя от младия послушник Всемераклия и когато това се узнало и игуменката я извикала при себе си и я обвинила в кръвосмешение, монахинята се извинила, като казала, че то било станало против волята й и че брат Всемераклия упражнил насилие над нея. И когато игуменката, разгневена, рекла: „Негоднице, че нали това е станало в спалнята, защо не извика? Ние всички щяхме да дотичаме на помощ!“, сестрата отговорила, че не се осмелила да извика, тъй като в спалнята трябва да цари тишина. „Кажи, негоднице — още по-гневно креснала игуменката, — защо тогава не направи знак на някоя от съседките си по килия?“ — „Правих им знаци със задника си през всичкото време, но никой не ми помогна“ — отвърнала Епофания. „А защо, негоднице недна — продължила абатката, — не дойде веднага при мен, та всичко да ми кажеш, както си му е редът? Ако бях на твое място, аз така щях да постъпя и с това щях да докажа своята невинност.“ — „Защото — отговорила монахинята — много се боях да не умра ненадейно грешна и непокаяна, та рекох да му се изповядам, преди да си отиде, а той за наказание ми наложи никому нищо да не казвам. Голям грях и пред бога, и пред ангелите е да разкриеш изповед. А може и огън от небето да се спусне, та и абатството на пепел да стане, и всички ние като Датан и Авирон вдън земя да пропаднем^[4].“

— С всичко това вие няма да ме разсмеете — каза Пантагрюел. — Аз зная и не по-зле от вас, че цялата тази монашеска сбирщина по-малко се бои да престъпи божиите заповеди, отколкото монашеския устав. Затова по-добре ще сторите да се обърнете към някой мъж. Козлонос, струва ми се, няма да е лош. Той е глухоням по рождение.