Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (114)

Глава XVIII
Как Пантагрюел и Панюрж тълкуват различно стиховете на Панзуйската сибила

И тъй, намерили листата, Епистемон и Панюрж се завърнаха в двореца на Пантагрюел и доволни, и недоволни — доволни от това, че се бяха завърнали у дома си, а недоволни от уморителния път, който се оказа неравен, каменист и неудобен.

Те разказаха на Пантагрюел надълго и нашироко за своето пътешествие и за това какво представляваше сибилата. Накрая му дадоха смокиновите листи и му показаха краткия стих върху тях.

Пантагрюел прочете написаното, въздъхна и рече!

— Сега вече всичко е ясно: предсказанието на сибилата напълно потвърждава гаданията по Вергилий и вашите сънища — вашата жена ще ви опозори, ще ви на прави рогоносец, като се събере с друг и от него ще стане трудна, ще ви бие и обере и даже ще повреди някои от органите ви.

— Вие разбирате от гадания, колкото свиня от кладенчова вода — отсече Панюрж. — Не се сърдете, че ви възразявам така, но аз съм малко разгневен. Всичко трябва да се разбира в обратен смисъл. Изслушайте ме сега внимателно. Старицата казва: както не виждаме боба, докато не е олющен, така и моите добродетели и моето благородство остават скрити, докато не се оженя.

Колко пъти съм ви чувал самият вие да казвате, че големите постове и длъжности смъкват от човека всякакви маски и разкриват неговата същност. С други думи, разбираме го що за човек е и колко струва, след като се залови за обществена работа. Докато той не излезе от границите на частното и личното, ние не можем да съдим за него и го познаваме толкова, колкото и боба, затворен в шушулката си. Това е относно първото двустишие. Така де! Да не мислите, че честта и доброто име на почтения човек висят на задника на една никаквица?

Второто двустишие казва: моята жена ще стане трудна (та това е най-голямото щастие в брака), ала не от мен. По дяволите, мисля си аз! Тя ще бъде трудна с хубаво малко бебенце. Ами че аз отсега вече го обичам и съм загубил ума си по него! О, мое малко сугаренце! Оттук нататък на света няма да има грижа, колкото голяма и горчива да е тя, която да не забравя, щом само зърна това детенце и чуя сладкото му чуруликане. Бог здраве да й дава на старицата! Честна дума ви казвам, че ще й отделя от рагуанските си доходи хубава пенсия, не временна както при глупавите бакалаври, а постоянна, каквато е професорската катедра. Така де! Да не би да си мислите, че жена ми ще ме зашие за полата си, че ще ме зачене и роди, а после хората да казват: „Панюрж е втори Бакхус — два пъти се е раждал.“ Като Иполит, като Протей — веднъж от Фетида и втори път от майката на философа Аполоний, като двамата Палики^[1], родени на брега на Симета в Сицилия. Жена му била бременна от него. Той бил възстановил древната мегарска палинтокия^[2] и Демокритовата палингенезия^[3]? Грешка! Не ми говорете повече за това!

Третото двустишие казва: моята жена щяла да ме изпие. Наздраве да й е! Вие се досещате, че става реч за оная пръчица с един край, която виси между краката ми. Клетва поверявам и ви обещавам, че всякога ще я пазя сочна и заредена, както си му е редът. Жена ми никога няма да остане на сухо. Своето тя винаги ще си получава, че даже и повече. А вие съзирате в това двустишие някаква алегория и го тълкувате като кражбица и похищение. Аз съм съгласен с вашето тълкуване, алегорията ми се нрави, но не и смисълът, който влагате в нея. Може би сърдечното приятелство, което ви свързва с мен, ви кара да извъртате работите така и ненапразно учените казват, че любовта е нещо крайно неспокойно и че истинската любов всякога върви ръка за ръка с безпокойствието. Не само аз, а и вие самите разбирате това добре — кражбица в този пасаж, както и в много други латински и древни текстове, означава сладкия плод на любовните игри, който Венера желае да бъде откъсван тайничко и скришничко. Ама ще речете: защо? Защото работата, свършена някъде между две протки — на стълбата, крадешком, на дръвника, — се нрави повече на Кипърската богиня (и аз напълно съм съгласен с нея, освен когато няма как), отколкото посред бял ден, както учат циниците, или в пухено легло, под скъп муселинов балдахин и то от дъжд на вятър, с всичките му удобства, с ветрило от коприна и индийски пера за пъдене на мухите, а в това време жената, току-виж, измъкнала от сламеника сламчица и си чопли с нея зъбите. Така де! А, вие, значи, си мислите, че жена ми ще ме изсмуче и изгълта, както се изсмуква стрида и както (според Диоскорид) сицилийските жени събират шикалки? Грешка! Който краде, не смуче, а граби и не хвърля в устата, а в торбата и отмъква де що види.

Четвъртото двустишие казва: жена ми ще ме одере, но не целия. О, как хубаво е казано това! Вие го тълкувате като побой и увреждане на някои от моите органи. Боже пази! Аз от все сърце ви умолявам да се отърсите от земните си помисли, да се проникнете от красотата на природните чудеса и сами да осъдите вашите грешки и да признаете, че наопаки сте изтълкували пророческите думи на божествената сибила.

Да предположим, но да не го приемаме, ни одобряваме, че по внушение на нечистия дух моята жена замисли и реши да ми изиграе лоша шега, да ме опозори, да ми прикачи рога, дълги чак до нозете, да ме обере и оскърби: тия свои желания и намерения тя няма да осъществи. Причината, която ме кара да твърдя това, се основава на последното двустишие и е почерпена от глъбините на манастирската пантеология. Брат Артур Гащников ми я каза някога, беше един понеделник сутринта, когато двамцата опапахме цяла крина свински наденички, и си спомням като сега, че валеше; господ здраве да му дава!

След сътворението или малко по-късно жените са събрали и се надумали да одерат живи мъжете, защото тези ненаситни мъже искали навсякъде да вземат власт над тях.

И си обещали, и в своята кръв се заклели да изпълнят това решение. Но, о, безполезни женски начинания, о, слабост велика на женския пол! Минали повече от шест хиляди години от това време, когато се заловили да одерат или както казва Катул, да обелят мъжете, започвайки от най-приятния за тях орган, жилест и шуплест, и досега са обелили само главичката му. Ето защо при обрязване евреите от немай-къде сами си го клъцват и обелват и предпочитат да бъдат наричани обрязани и подкастрени марани, отколкото да бъдат обелвани от жените, както това става в другите страни. Моята жена няма да се опъва като магаре на мост и то се знае, че когато му дойде времето, ще ме одере, аз ще се съглася на драго сърце, ала не целия, в това може да бъдете сигурен, добри ми кралю.

— Но има още нещо — забеляза Епистемон, — на което вие не дадохте отговор: защо, когато старицата ни гледаше и крещеше и виеше ужасно, дафиновото клонче си гореше в огнището без шум и без пукот? Вие знаете, че това е поличба и знак престрашен, както говорят Проперций, Тибул, Порфир, философ тънък и хитроумен. Евстати в коментариите си към Омировата „Илиада“ и други.

— Намерили сте — отвърна Панюрж — на кого да се осланяте! Всички те, и поети, и философи, са празнодумци и лъжци, налудничави и объркани толкова, колкото и философията им.