Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (3)

Втора глава

И тъй като всяко влизане в бой без подкрепления е обречено на провал, тази вечер аз бях вербувала за каузата си двамата ми най-добри приятели — Емили и Матю. За нещастие, докато пристигнем във „Феникс“, Емили бе изгърмяла патроните си. Царицата на добрата подготовка бе пресушила почти цяла бутилка червено вино в апартамента ми, преди да излезем, и сега се опитваше да ни убеди да й правим компания на по един шот. А по причини, известни единствено на него, Матю я окуражаваше. Що се отнася до мен, по принцип не пия. Махмурлукът не се връзва много добре с работата ми — трудно може да се намерят модели или знаменитости, които обичат гримьорката им да вони на джин и да им диша в носа цял час, а нанасянето на очна линия, когато си наполовина отрязан, не е нещо, което бих препоръчала. Иначе, когато си пийна, съм много добричка — по-скоро се развеселявам, отколкото разплаквам, и в девет от десет случая успявам да задържа съдържанието на стомаха си на мястото му. Емили, уви, не бе благословена с този талант. Макар да си знаеше, че не може да изпие и чаша, без после да оповръща целия нощен автобус, тя не се предаваше. Никога няма да престана да се чудя откъде такъв кураж.

— Стига де, Рейчъл, все пак петък вечер е! — отсече тя и вдигна малката чашка, пълна с гъст, лепкав на вид алкохол. — Пък и малко кураж не е излишен.

— Хубаво, ама само един шот! — предупредих, но по-скоро като заповед към нея, отколкото като обещание към себе си. А после глътнах шота си на един дъх. Гърлото ми се запали от острата самбука и докато успея да отворя очи, тя вече поръчваше още по едно. Очевидно не знаеше, че тази нощ няма да е от онези, в които държа косата й назад, докато тя бълва съдържанието на половината „Бъргър Кинг“.

— Ако ме оставиш сам с нея, ще те гръмна — изрече предупредително Матю, сякаш разчел мислите ми. Свих рамене, скривайки усмивката си. Всъщност той обичаше Емили. Двамата с Матю (никога „Мат“) сме най-добри приятели, още откакто той напусна демонстративно една шантава лекция в университета, обявявайки я за „голяма торба лъжи“.

Като негова чисто нова съквартирантка, аз се почувствах длъжна да хукна след него, а после прекарахме следобеда, вечерта и голяма част от първите часове на утрото в наливане с бира и нищене на собствени странни теории. Моята се градеше на идеята, че мъжете са просто алчни, а Матю държеше на убеждението, че „ако докосне вагина, ще повърне“. Имаше доказателства в полза и на двете научни школи. От този момент нататък се оказахме приятели за цял живот. Ситуацията бе печеливша и за двама ни — аз никога нямаше да се притеснявам, че той ще се опита да ми смъкне гащичките, а той разполагаше с постоянна приятелка, което правеше баба му особено щастлива. Както казва самият той, още от самото му раждане майка му е била наясно, че е гей, но баба му и дядо му не били толкова демократични. Сигурно затова на погребението на дядо си беше облечен в прилепнала по тялото тениска в неоново розово.

Бедничкият, никак не му е било лесно като хлапе. Баща му се чупил още преди раждането му, за да се появи чак преди една година — малко преди да ритне камбаната и да остави на Матю буквално тонове пари, което го накара да напусне работата си като стюард в авиолиниите и да прекара последните дванайсет месеца в мотаене из Лондон без абсолютно никаква житейска цел. Но Матю не беше за изпускане и преди да стане богат. Беше едър, широкоплещест, висок близо метър и деветдесет, с превъзходно телосложение. Върху тъмносините му очи падаха кичури гъста руса коса, а кожата му винаги бе с приятен загар, въпреки предупрежденията ми да не прекалява със солариума. Безстрастно погледнато, той представляваше странна смесица между арийската мечта на Хитлер и мокрите сънища на Луис Уолш. Емоционално погледнато, той клонеше повече към лагера на фашисткия диктатор, отколкото на Гари Барлоу. И сигурно затова го обичах толкова много. За това и защото той винаги беше до мен, за да не ми позволи да унивам, когато Саймън го нямаше.

Беше все още рано, едва минаваше десет и половина, обаче нощният клуб вече гъмжеше от живот. В един от тъмните ъгли на тясното, потно подземие брат ми и приятелите му се надпреварваха да се възторгват по колекцията от грамофонни плочи на диджея, спорейки кои от тях да пуснат. Когато брат ми вдигна очи, му помахах. Работеха тук веднъж месечно — най-вече, за да могат да се мотаят около пулта на дисководещия и да се правят на готини пред момичетата. Какви ли неща не правят мъжете с надеждата да им се отвори парашутът!

— Сети ли се да поздравиш Пол? — запита Емили, докато раздаваше втората порция шотове, вперила влюбено очи в брат ми. — Трябва да отидем да му кажем „здрасти“.

Надигнах бързо шота и потреперих. После промърморих:

— Не е необходимо. Особено ти, Емили. Съвсем сериозно ти казвам!

— Че аз какво съм казала? Само предложих да му кажем „здрасти“! — провлачи Емили, разсеяно облизвайки капчица самбука от кутрето си и в пълно неведение за факта, че всички мъже в бара тайничко се надяват този език да е техният. — Като че ли си падам по брат ти!

Двете с Емили Стивънс знаехме всичко една за друга. Споделяхме всичките си тайни и ги съхранявахме. Тя, например, знаеше, че съм изгубила девствеността си чак на двайсет и две. Знаеше, че нощем не мога да заспя, докато не гушна детското си мече. Знаеше, че, без да искам, прегазих котката на Матю, когато уж трябваше да я гледам. Аз пък знаех, че тя е прекарала няколко години от детството си като звезда в канадско детско телевизионно шоу. Знаех, че през първата година в университета си е правила тест за бременност, след като позволила на Джон Донован да я опипва зад сергиите след купона за Хелоуин. Знаех също така, че си пада по брат ми още от мига, когато той дойде да ме прибере за коледната ваканция във втори курс.

Ситуацията бе напълно абсурдна. Емили бе много красива. Казвам го аз, която непрекъснато работя със супер модели. Средна на ръст, средна на тегло, доста над средния размер гърди. Ако човек я гледаше откъм гърба, би я помислил за обикновено момиче, но когато се обърнеше, всички се вцепеняваха. Тя имаше най-дългата и най-гъста кестенява коса, и най-възмутително зелените очи, очертани с най-гъстите и дълги мигли, които човек някога е виждал. Тоалетите й бяха винаги безупречни, а на нейното тяло дори и обикновен чувал би изглеждал секси. И сякаш това не бе достатъчно, ами предвид детството й, прекарано в Монреал, дори и след десет години в Лондон тя бе запазила възхитителния си, напевен френско-канадски акцент, на който преминаваше, когато е ядосана или под стрес. Или на няколко чашки. Иначе казано, тя бе невероятна. За жалост на цялата мъжка част от човечеството, тя бе напълно недостъпна.

Докато аз не съм оставала без гадже от шестнайсетата си година, Емили не е имала сериозна връзка от… ами, открай време. И не поради липса на възможности. Гълташе мъжете така, както аз гълтам лучена туршия, но нито един от тях не издържаше повече от две седмици. Или я харесваха твърде много, или я харесваха твърде малко, или бяха прекалено богати и надути, или прекалено бедни и отегчителни. Никой мъж нямаше шанс с нея. Тя непрекъснато ни надуваше главите за това как търсела „единствения“, как щяла да го познае в мига, в който го види, и че нямало никакъв смисъл да си губи времето с неудачници. Обаче Матю имаше друга теория — че е дотолкова безнадеждно влюбена в моя непостоянен брат, че никой друг нямал шанс да се класира при нея. От гледна точка на популярната психология идеята не беше съвсем за изхвърляне. За нещастие, моят брат пък не смееше да се забърква с нея. Женкарството на Пол бе пословично и той го носеше като медал на гърдите си и макар че той бе показвал намеренията си към Емили многократно през годините, аз се бях намесвала при първа възможност. Нямаше да позволя най-добрата ми приятелка да се превръща в поредната му бройка. Сигурно в бележниците му вече не е останало място за записване. О, вселено, защо си ме обградила с толкова много мъжки курви?!

— Получихте ли имейла от университета? — побързах да сменя темата, докато се опитвах да убедя косата си да си стои послушно зад ушите ми. Просто беше прекалено много. — За срещата по случай десетгодишнината от завършването?

— Получен, прочетен, изтрит — кимна Матю и освободи косата ми. — Само просят пари.

— Направо не мога да повярвам, че изминаха десет години от завършването ни! — възкликна Емили, като същевременно се опитваше да улови погледа на бармана, за да поръча нормални питиета. За щастие барманът беше жена, така че сега на Емили й бяха необходими повече от обичайните й три секунди. Почти цели трийсет, преди пред нас да се озове бутилка бяло вино. — Струват ми се десет минути!

— А вижте се само сега, а? — усмихна се Матю и прегърна Емили, за да я изтръгне от бара — във физическия смисъл на думата. — Топ гримьорка и суперуспешна… Как всъщност трябва да те наричаме?

Емили се нацупи и се измъкна от мечешката му прегръдка.

— Аз съм графичен артист!

— Какво си?

— Нарисува едно нещо, което някой поставил на разни неща, а после много момиченца започнали да си ги купуват — поясних на Матю. — Рисунка на котка.

— Аха, ясно — светна му на Матю и без да обръща внимание на нацупената физиономия на Емили (както винаги), продължи: — Значи ти си онази, дето измъква от дечицата джобните им пари!

— Що не си гледате работата и двамата, а?! Аз съм графичен артист и толкова! — натърти обидено тя. — Освен това Кити Кити не е просто рисунка на котка — това е марка! И е една от най-успешните детски марки в Обединеното кралство!

— Ха! — изсумтя Матю.

— Емили, знаем това — изрекох аз и извадих от чантата си портмонето си с Кити Кити, преди да се е нахвърлила върху Матю. — Не му обръщай внимание! Завижда ти, защото е безработен!

— Нищо подобно! Просто съм в творчески отпуск! — поправи ме важно Матю, забеляза един празен диван и само на три крачки стигна до него, преди банда момичета да успеят да хвърлят чантите си на масата. — И ако искате да знаете, човек е безработен само тогава, когато е фалирал!

— Би ли повторил, ако обичаш? — запита Емили с престорена невинност.

Матю притвори очи и щипна носа си. Това е характерният му жест, с който казва: „Спокоен съм. Наистина“.

— Просто ми трябва време, докато реша какво искам да правя — изрече накрая.

— За кога? За миналата година ли? — обади се Емили, но не достатъчно тихо.

— За миналата година! — повтори той назидателно в лицето й. — Може пък да нарисувам някоя грозна котка и да я лепна по кутиите за обяд на дечицата, вместо да се заема с нещо смислено!

— Значи да сервираш на хората пилешко или спагети на десет хиляди метра височина е било смислено, така ли? — не му оставаше длъжна Емили.

— Не, разбира се, задръстенячка такава! Нали затова съм си взел творчески отпуск?!

— За миналата година…

— Деца! — намесих се най-сетне аз. — По-спокойно!

Матю присви очи, а Емили му се изплези. Веднага след това и двамата се обърнаха към мен, напълно забравили спора си. Честно да ви кажа, напоследък се чувствам като начална учителка на зелено училище много по-често, отколкото е добре за здравето. Което беше една от причините, поради които толкова много исках да си върна Саймън. Перфектният, зрелият, разумният Саймън. Единственото нещо в моя свят, което ми напомняше, че отдавна съм пораснала. Добре де, Саймън и погасяването на кредитите, но някак си не ми се искаше много да слагам двете неща в една и съща категория. По възможност.

— Значи тази вечер е великата вечер, така ли? — запита Емили, привеждайки се към подгъва на миниатюрната си черна рокличка от „Топшоп“. — Със Саймън имам предвид?

— Точно така — потвърдих и пак накарах косата си да се задържи зад ушите ми. — Тази вечер е великата вечер.

— Има ли някакъв план? — обади се Матю и пак освободи косата ми. — Престани да втъкваш косата си зад ушите! Приличаш на нещастна мишка! А никой не би пожелал да чука нещастна мишка!

— Много благодаря! — промърморих и го изгледах на кръв, но не точно него, а пода. Поех си дълбоко дъх и допълних: — А план няма. Просто ще отида с чашата си при приятелите му и ще ги поздравя. Защото приятелите му ме обичат.

Емили и Матю закимаха окуражаващо. Приятелите на Саймън наистина ме обичаха. За тях аз бях готината приятелка. Онази, на която й се стори много смешно, че след коледния служебен банкет са отишли в „Спеарминт Рино“. Онази, която им направи сандвичи с бекон, след като бяха изпокапали от пиене по диваните ни. Онази, която разбираше неписаните правила. Или най-малкото аз бях онази, която толерираше стриптийз клубовете, правеше им сандвичи с бекон, за да им помогне да изтрезнеят, и се преструваше, че разбира неписаните правила. Навлизането в подробности бе абсолютно излишно.

— А след това ще го дръпнеш настрани и ще му кажеш, че той е любовта на живота ти и тази раздяла само те е накарала да осъзнаеш колко много се нуждаеш от него и колко много искаш да му родиш деца, така ли? — Няма съмнение, че в романтично отношение от Емили имаше какво още да се желае.

— Или ще го дръпнеш настрани и ще му кажеш, че тази вечер е великата вечер, и ще го заведеш там, където никой никога не е стъпвал, нали? — Настройката на Матю също не бе от най-романтичните.

— Първо към Матю — срамота! А, Емили, що се отнася до теб, точно от теб съвет за връзките си не искам! — Започнах да втъквам отново косата зад ушите си, но се усетих и спрях навреме — за голямо удоволствие на Матю. — Само ще му кажа, че според мен раздялата е била много ценна, защото съм имала достатъчно време да размисля какво искам, и затова сега смятам, че вече сме напълно готови да преминем на следващия етап!

— Бебета?

— Анален секс?

— О, боже! — Покрих очи с ръце, надявайки се, когато пак ги отворя, те да са изчезнали. Но уви. Все още си бяха тук. — Не и към двамата. Но особено към теб, Матю! Пфу!

Матю сви рамене и отпи голяма глътка от питието си. После започна:

— Просто искам да кажа, че ако наистина държиш да привлечеш вниманието му…

— Не мисля, че е настанало време да вадим тежката артилерия — прекъснах го аз и погледнах часовника си за хиляден път тази вечер. Наближаваше единайсет. Защо още го нямаше? Та той винаги идваше във „Феникс“ за вечерите на Пол. — Само ще му предложа да поговорим. Все пак живеем заедно от пет години, довършваме изреченията си, от нас се очаква да бъдем заедно!

— Да бе. Защото пичовете си умират да прекарат петък вечер в разговори! — обърна се Матю към Емили, която кимна в знак на съгласие.

— Прав е — рече. — Така де, не за онзи заден намек, макар че и за него сигурно е прав. Мъжете са шантава работа.

— Но този подход е много по-разумен — поясних. — Саймън не си пада много по планираните ситуации очи в очи. Винаги си мисли, че в такива моменти се опитвам да го съдя. Затова не искам той да си мисли, че го карам насила да води дълбокомислен разговор. Един небрежен подход е напълно достатъчен, за да му припомни колко готина съм и колко много съм му липсвала, а след това ще се приберем у дома и ще се чукаме цяла нощ!

— И след това ще забрави всичките си основания за онази глупост с почивката един от друг и ще заживеете щастливо до края на дните си, а? — вторачи се в мен Матю и поклати глава. — Да го знаеш от мен, Рейчъл, това са пълни лайна!

— Много благодаря за ценното сравнение — промърморих. Изправих се и изчислих пътя си до бара. Едно питие ще ги накара да си затворят устата. Пък и няма да бъде мой проблем, ако на Емили пак й се наложи да се изръси с петдесет кинта за почистване на таксито. — Особено като се има предвид, че единият от вас е безвъзвратно хомосексуален, а другият не е имал гадже за повече от две седмици, откакто преди три години скъса с Адам Ротман в „Пица Експрес“, защото ти изял десерта, докато си била в тоалетната. Още вино?

— Брей, колко докачлива била! — поклати глава Матю, пресушавайки чашата си. — А за виното — да.

— Е, поне изглеждаш добре — отбеляза Емили. — Така де, сещаш се, сякаш вече си пробвала.

Постарах се да не я фрасна в лицето и само изсумтях:

— Пробвала съм.

— Е, личи си — усмихна ми се окуражително тя, сякаш наистина си вярваше, че ми е направила комплимент.

— Мисля, че скъпата ти приятелка просто се опитва да каже, че тази вечер изглеждаш по-зашеметяващо от всякога — поясни Матю. — Което си е вярно — страхотно изглеждаш!

След като изсипах целия си гардероб на пода на спалнята, се спрях на впити дънки и черна блузка с дълбоко деколте, която беше едновременно и достатъчно стегната, за да изглежда секси, и не прекалено стегната. Надявах се.

— Знам, че не точно това искаш да чуеш, ама сигурна ли си за тази вечер? — запита Матю. — Имам предвид за повторното събиране със Саймън и всичко останало?

О, чудничко! Очевидно ни предстоеше да водим Великия разговор. Отново. Матю се кани да забие един юмрук в лицето на Саймън още от момента, в който постигнахме съгласие за временната раздяла. Не че не оценявах лоялността му, но наистина не исках нещата да се оплескат, когато със Саймън се съберем. Никога не е за препоръчване да се окажеш онзи, който след раздяла започва да злослови по адрес на единия, а после двойката пак се събира. Никой не го знае по-добре от мен. Била съм този човек вече няколко пъти.

— Вижте какво, няма да се събираме наново, просто защото никога не сме късали! — напомних му аз. — Но що се отнася до тази вечер, да, сигурна съм.

— Само се притесняваме за теб — намеси се Емили, лепнала си възможно най-загрижената физиономия. — Защото напоследък беше много нещастна.

Такава ли съм била?

— И защо изобщо трябва да полагаш подобни усилия? — продължи Матю, преди да успея да го спра. — Той трябва да бъде човекът, който да те моли да го прибереш след всичките онези глупости за „почивката един от друг“! Сигурна ли си, че няма да се чувстваш по-добре, ако удължиш тази почивка с… да кажем, завинаги?

— Напълно сигурна! — побързах да отсека. — Все пак той ми е гадже! Имаме общ апартамент. Ще се женим. Ще имаме деца. Колко пъти ще се връщаме към всичко това, а?

— Просто не смятам, че сродната ти душа трябва да изкара цял месец в стаята за гости, докато „си изясни нещата“! — Матю обожаваше въздушните кавички. — Не казвам, че преди не си била щастлива, но не си щастлива и сега! Ако нещата, нещата в живота се променят, а това невинаги е за лошо!

— О, я не започвай пак с тези сродни души! — Това бе най-малко любимата ми част от разговора, който сме водили милион пъти. Всъщност, въпреки привидната им непукистка фасада Матю и Емили си бяха непоправими романтици. — Освен това не е минал цял месец, така че не преувеличавай. За мен това не е проблем, затова и за теб не трябва да бъде. Той просто се нуждаеше от известно време, за да… сещаш се… да си изясни нещата. Така не е ли по-добре, вместо да се преструва?

— Така е, скъпа, но не се знае кога се е преструвал — отбеляза Матю и се загледа в ноктите си, за да не ме гледа в очите. — Честно казано, нямаш много добър вкус за мъже. Но не ми се иска пак да се впускаш в тази история само защото вече си свикнала с него.

— Напълно съм съгласна — пригласи му напевно Емили и сграбчи празната си винена чаша. Да, отиването до бара наистина би било най-лесният начин за измъкване от всичко това. — Прекалено много хора си седят единствено по навик с половинки, чийто срок на годност отдавна е минал.

— Изобщо не е така! — извиках, пак се изправих и пак се огледах. Нито следа от него. — Той има хубава работа, ще бъде добър баща, не е женкар и аз го обичам. Е, кой какво иска за пиене?

Емили вдигна ръка.

Матю кръстоса своите.

— Радвам се, че най-сетне стигна до най-важната част. Очевидно той е единственият.

— Ако имаше моите родители, и ти не би повярвал в онези приказки за „единствения“ — срязах го аз. — Е, какво ще кажете за още по едно от отвратителното бяло вино на заведението?

Завъртях се на пети по посока към бара, стараейки се да не избухна. Матю имаше причина да бъде толкова неуравновесен емоционално, затова реших да го пусна покрай ушите си. Освен факта, че той обичаше да се грижи за мен, неговата „сродна душа“ Стивън го бе изоставил преди шест месеца за двайсет и четири годишен модел на бельо, а Матю още не го бе преодолял. Никога досега не бях виждала толкова трудно скъсване, затова като цяло се стараех да избягвам споменаването на Стивън и темите за модели и бельо. Което доста ограничаваше разговора ни тази вечер. Не че Матю не искаше да говори за него — просто винаги когато го правеше, в продължение на няколко часа не беше на себе си. Дотолкова, че веднъж ми се обади три дена по-късно, за да ми каже, че е в Бразилия и че трябва да отида да нахраня котката му. (Така де, това беше в периода, когато още имаше котка.) Какво ли не правят хората, когато през целия си живот са били на ръба, а после изведнъж са принудени да харчат огромно наследство. Когато нормалните човеци късат с някого, обикновено излизат, напиват се и се събуждат в някой нощен автобус в Пекам. Матю обаче се напил, отишъл на Хийтроу, метнал се на първия самолет и се събудил в Рио. С някого на име Хосе. Все още нямахме честта да знаем подробности около този Хосе, обаче двамата бяха приятели във фейсбук, което беше хубаво.

Запровирах се покрай нарастващия брой тела на дансинга и накрая заех позиция на бара. Дадох поръчката си и се обърнах да погледна към най-добрите си приятели, които бяха започнали да жестикулират като откачени и да грачат като вещици, напълно забравили различията си. Дадох си сметка, че понякога ме изтощават. Но не знаех какво бих могла да правя без тях.

— Всичко наред ли е, сестричке? — чух до себе си гласа на Пол, който се метна на стола до мен, намигна на момичето зад бара и започна да си пие бирата, още преди да бях успяла да отворя уста. — Тази вечер Емили изглежда доста шик.

— Но ти не си прави труда — изгледах го с най-сериозния поглед, на който бях способна. — Няма ли някои други щастливи кандидатки, готови да се вържат на номерата ти?

— О, има, при това колкото щеш! — махна с ръка той, обърна се и се облегна на бара. — Обаче никоя от тях не би могла да ме ядоса достатъчно.

— Много си смешен — промърморих, грабнах бутилката вино, която ми подаде барманката, и се запътих обратно към нашата маса. С Пол по петите ми. Добре де, по обувките ми.

— Матю — поздрави той и кимна, а после се плъзна плътно до Емили. — Здрасти, Емили!

Престорих се, че не я забелязвам как се изчервява до ушите — заради собствения си разсъдък.

— Защо само седите и не се забавлявате? — запита брат ми. — Този дисководещ е жесток!

— Тъкмо давахме съвети на твоята сестра — отбеляза Матю, пое бутилката от ръката ми и наля във всички чаши. Да живее великата британска традиция на запивките в петък вечер! — А това си е много сериозна работа, ако не знаеш.

— Съмнявам се, че ще ви чуе — отговори брат ми. — Така че не си хабете приказките.

— Рейчъл! — прошепна Емили и отлепи поглед от малкото ми братче точно толкова, колкото да забележи пристигането на Саймън. Вдигнах очи и го зърнах да нахлува в нощния клуб и да се запътва към бара с група хора, които не познавах.

Саймън. Моят Саймън.

Не можех да повярвам, че са изминали четири седмици, откакто не го бях виждала. Част от мен имаше чувството, че тази сутрин той ме бе целунал по челото на път за работа, а друга част го усещаше като напълно непознат. Все още бе облечен в елегантния си тоалет от дънки и риза, които носеше всеки неформален петък. Ако е стоял до късно в офиса, няма начин да не му се пие. Вероятно уиски и кока-кола, макар да знаех, че онова, което наистина му се пие, е малибу и лимонада. Но като забелязах отпуснатите му рамене и лекото провлачване на краката, предположих, че е започнал малко по-рано. Изглеждаше уморен. Сърцето ме заболя от това, че не можех да отида при него и да го целуна. Но това не беше част от плана.

Обаче и седенето на масата с чаша жалко вино в ръка нямаше да ми го върне. Лепнах върху лицето си усмивка — за първи път от много време насам, и хванах ръката на Емили.

— Хайде, ела! Искам Саймън да си помисли, че се забавляваме.

— Някакви шансове наистина да се позабавляваме? — отвърна тя. — Защото това би било по-достоверно от преструвките.

— Просто ела да танцуваш с мен! — отсякох, метнах през рамо черната си кожена чантичка и я задърпах към дансинга.

Матю и Пол побързаха да дойдат при нас — Матю никога не пропускаше възможност да потанцува, а Пол вероятно усещаше, че това е прекрасна възможност да поопипа малко Емили. И когато Смоуки Робинсън зарева във високоговорителите, за разговори вече не можеше и да става въпрос, затова аз затворих очи и започнах да се клатя в ритъма на танца, надявайки се Саймън да ме гледа. След десет години танцуване заедно усещах присъствието на Матю и Емили, без да се налага да отварям очи. Емили се подпираше леко на гърба ми — отчасти, за да изглежда секси, и отчасти, защото вече беше твърде пияна, за да танцува без опора. Матю пък сигурно размахваше ръце покрай тялото ми, пеейки заедно с изпълнителя, а бързите му стъпки се губеха насред огромната тълпа. По едно време усетих как Емили се откъсва от мен и две мъжки ръце ме сграбчиха през кръста. Сведох глава, усмихнах се на себе си, за да не ме види никой, и се отпуснах върху гърдите на Саймън.

— Здрасти!

Това, разбира се, не беше Саймън. Беше напълно непознат мъж. И последният, който бих желала да ме опипва. Заковах се на място и му дадох възможност да ме завърти бясно и да ме захвърли по дансинга. Емили и Матю бяха прекалено заети със собствените си стъпки, за да забележат, а брат ми се правеше, че нищо не вижда — както би трябвало да се прави всеки, когато вижда, че свалят сестра му.

— Хей, махай се! — извиках и се опитах да се откъсна от него, обаче моят ухажор бе поне с една глава по-висок от мен. И поне с двайсет килограма по-тежък. Затова той просто ме грабна и ме вдигна във въздуха. Поставих ръце върху раменете му, за да не падна, а обувките се изхлузиха от краката ми. Което обаче не ми попречи да го даря с един ритник, който би бил доста болезнен, ако бе уцелил няколко сантиметра по-вляво. — О, няма да стане така! — ядосах се на себе си и за компенсация му зашлевих два шамара. Което си беше напълно справедливо, предвид факта, че пропуснах удара в топките му. Още една причина, поради която не исках да късам със Саймън.

После се наведох, за да си взема обувките, без да обръщам внимание на дюдюканията около мен, и се насочих отново към бара — тъкмо навреме, за да видя как Саймън се запътва към стълбите, за да си тръгне.

— Саймън! — провикнах се аз, опитвайки се да се обуя, преди да изляза навън. — Саймън, почакай!

— Рейчъл?

Завъртях се и в ъгълчето на пушачите зърнах Саймън да поема цигара от мъж, когото не познавах. Изглеждаше изненадан да ме види. И също така малко като ученик, изловен от учителя си да пуши зад бараките. Определено не реакцията, на която се надявах.

— Саймън! — изрекох и го загледах как се опитва да скрие цигарата зад гърба си. — Ти пушиш?

— Ами… не точно… само една — промърмори той и размаха цигарата „Малборо“ така, сякаш беше вълшебна пръчица. — Просто имах гаден ден. Ти вътре ли беше?

— Ти… не ме ли видя? — запитах и обгърнах с ръце раменете си. Без палто тук си беше малко студеничко. — Не ни ли видя как танцувахме?

— Танцувахте ли? — изгледа ме смутено Саймън. — С кого?

— С никого конкретно — отговорих и направих крачка напред. — Само с Матю и Емили. И Пол.

Той отстъпи крачка назад.

— Аха. Нямах представа, че ще бъдеш тук — промърмори.

Застинах на място и се загледах в него. Не така виждах протичането на тази среща. И не затова бях облякла най-хубавото си бельо. И не затова бях преживяла кошмара на коламаската по бикини линията.

— Саймън, може ли да поговорим за малко? — попитах и направих нова крачка към него.

— Не може ли да го оставим за утре? — контрира той. — Знам, че трябва да поговорим за някои неща, обаче денят ми наистина беше много гаден, и имах много работа, и…

— Не съм те виждала от четири седмици — сниших глас аз, за да не правя сцени. — Не можеш ли да ми отделиш поне пет минути?

— Виж сега… май трябва да тръгваме… Приятелите на Марк ни чакат на едно друго място и май трябва да отидем там, и… — Не довърши, загледан в някого на име Марк, който продължаваше да не ме поглежда. Който и да бе този Марк.

— Няма да ти отнема повече от минутка — не отстъпвах аз, като се опитвах да си припомня речта, която измислих. — Исках да поговорим за онази работа с почивката. Писна ми.

— О, ясно — смотолеви той, хвърли цигарата си на земята и я загаси в крак. — Хубаво. В такъв случай давай веднъж завинаги да се разберем!

Да се разберем ли? За какво?

Но преди да успея да продължа с речта си, той се приближи, сложи ръка на рамото ми и ме поведе към парапета от другата страна на улицата.

— Съжалявам, че не съм се обаждал. — Остави ръката си върху рамото ми още секунда, а след това я дръпна и я пъхна дълбоко в джоба си. — Наистина исках да поговорим, обаче в момента в живота ми всичко е с краката нагоре. В службата е истинска лудница. Обучавам един нов асистент, който е пълна отврат, а после ходихме и на ергенско парти и… Но по-добре ти кажи, каквото искаш да кажеш.

— Значи си искал да поговорим? — изгледах го аз и ми се прииска да си бях сложила поне балсам за устни, преди да изляза навън. С периферното си зрение забелязах Матю да наднича от вратата на бара, но в момента, в който ме видя, се плъзна обратно вътре. — И аз исках да поговорим.

— Така ли? — промърмори Саймън. Не ми изглеждаше никак щастлив. — А аз си мислех, че почивката ни един от друг ще направи нещата по-лесно. Обаче не стана, нали?

— Не стана какво? — Потърках ръце. Наистина беше доста студено, а сутиенът ми не беше достатъчно подплатен за подобни температури. — Виж какво, Саймън, както вече казах, исках да поговорим, още откакто си тръгна. Мисля, че цялата тази работа с почивката си беше окей и нямаше нищо лошо в това да си дадем малко лично пространство, обаче на мен ми писна. Писна ми от цялата тази работа с почивката.

— Окей. Добре. Окей. — Започна да рови в джоба си за цигарите. — Да не би да има друг?

— Какво да има? — Втъкнах косата си зад ушите и се престорих, че не виждам Матю, застанал от другата страна на улицата, да ми прави знак да я спусна обратно напред. — Защо трябва да има… Виж какво, Саймън, казвам ти, че цялата тази работа с почивката ми писна. Искам нещата да си се върнат към нормалния ред.

Саймън запали втора цигара и се загледа в земята.

— Извинявай, Рейчъл, обаче вече съм изпил две и нещо изгубих нишката. Та какво казваше?

— Не искам вече да си почивам! — Протегнах ръка и издърпах кутията с цигари от неговата. — Би ли ме погледнал в очите, ако обичаш?

Той вдиша дълбоко и издиша тънка струйка дим, клатейки глава. Приближих се до него, поставих свободната си ръка на рамото му, издърпах цигарата от устата му и прошепнах:

— Саймън, ти не пушиш!

— Преди да се съберем, пушех — отговори тихо той.

— Ама ние сме заедно от пет години! — отговорих с приглушен глас, но въпреки старанието си да контролирам гласа си забелязах, че от другата страна на улицата хората са наострили уши.

И внезапно личният ни разговор стана публичен.

— Пет години са много време. — Саймън издърпа ръката си от моята, отстъпи назад и дръпна силно от цигарата, която си беше върнал. — Но аз също не искам да продължаваме с тази почивка. Значи сме на едно мнение — почивката не върши работа, нали?

— Саймън, не мога да схвана какво искаш да ми кажеш! — възкликнах напълно слисана. Ама това наистина не е според плана, който си бях съставила. Вече би трябвало да сме в някое такси и да правим разни неприлични неща на задната седалка, а не да се опитваме да скалъпим някакви изречения на средата на улицата, докато Матю се преструва, че не ни гледа от входа на клуба. И, о, ама, разбира се! Емили също беше там! Добре че поне Пол си беше останал вътре. А, не, чакайте малко! Ето го и него! Тъкмо те ми трябваха!

— Знам, че не се справих много добре с тази почивка, но не искам да влошавам нещата повече, отколкото вече са — сви рамене Саймън. — И за мен не беше лесно, ако искаш да знаеш.

— Ама какви ги приказваш, за бога? — Сграбчих здраво ръката му и се опитах да се приближа колкото ми бе възможно по-близо до лицето му, предвид гадния цигарен дъх. Ама това трябваше да бъде сцена на съблазняване, а не на неловкост! — Не може ли просто да се приберем у дома?

— Аз няма да се върна у дома! — отсече той, издърпа се от ръката ми и пак отстъпи назад. — Защото това не е почивка, Рейчъл.

Саймън изглеждаше блед и смутен и вече изобщо не ми пукаше, че е толкова студено.

— Аз не искам да си почивам, защото искам да бъда с теб — изрекох тихо, вторачена в обувките му. — Защото това не е почивка един от друг. Ние не можем да бъдем в почивка.

В продължение на няколко секунди той не каза нищо. Аз също не казах нищо. От другата страна на улицата хората разговаряха, смееха се, някои даже подвикваха, но всичко това ми се струваше на километри от нас. Прокашлях се — само за да се уверя, че все още мога да издавам някакви звуци.

— Саймън, обичам те!

Нищо.

— Саймън?

Пак нищо.

Стиснах здраво устни, за да се опитам да спра сълзите, които напираха в ъгълчетата на очите ми, превръщайки яркочервената пощенска кутия до мен в ярко петно.

— Саймън, моля те! — Постарах се да запазя самообладание, но вече и думите бяха започнали да ми създават проблеми. — Та ти си моят приятел!

Саймън дръпна за последен път от цигарата си, хвърли фаса на земята и го загаси с кафява кожена обувка, която виждах за първи път. После вдигна очи към небето и тежко издиша.

— Ти не си онази, която ми трябва.

Кръстосах ръце пред гърди и забих нокти в дланите си.

— Съжалявам, Рейчъл — промърмори той и хвърли бърз поглед надолу по улицата. Гледаше навсякъде другаде, само не и към мен. — Просто ти губя времето. Ти не си единствената.

— Аз не съм… — Прочистих гърлото си и пак опитах: — Аз не съм единствената?

— Не си — отговори Саймън.

— Да не би някоя друга да е единствената? — попитах, но се страхувах да чуя отговора. — Ти да не би… Тя да не би…

— Не — отговори той и най-сетне погледна към мен, някъде към ъгълчето на носа ми. Въпреки това избягваше очите ми. — Честна дума, няма друга. Просто доста мислих за това и… Наистина държа на теб, но ти просто не си онази, която ми трябва. И между нас не би могло да се получи.

— Някаква конкретна причина? — Направо не можех да повярвам какво чувам. — Нещо, което съм направила?

— Нищо не си направила — сви рамене той. — Просто един ден се събудих и разбрах. Мислех си, че почивката ще помогне, но…

— Мислел си, че почивката би била по-лесна от директно скъсване с мен, така ли? — позволих си да го тълкувам аз. — И че аз ще усетя намека или нещо подобно?

— Съжалявам. Не се получи много добре. — Той пак бръкна в джоба си за цигарите, но за жалост те бяха все още в мен. И аз най-нагло ги захвърлих под гумите на минаваща покрай нас кола. — Рейчъл, аз просто не съм… не съм… Господи, това е непоносимо! Винаги съм те обичал, обаче… Просто не съм… не съм… Знаеш как е…

— Всъщност не знам — поклатих глава и усетих как косата се разпилява по раменете ми. — Защото те обичам.

— Господи, Рейчъл! — Саймън протегна ръка към голото ми рамо и докосна кожата ми. Допирът му би трябвало да ме стопли и успокои, но вместо това го усетих като ужилване. — Съжалявам. — Той отдръпна ръката си и я пъхна обратно в празния си джоб.

Отстъпих назад и запримигвах, докато накрая нахалните сълзи все пак се промъкнаха през миглите ми и потекоха по бузите ми. Добре че поне не си бях сложила спирала. Нищо не може да направи момичето по-жалко от разтекъл се около очите черен туш. Погледнах го. Късата му тъмноруса коса изглеждаше по-тъмна под светлината на уличното осветление, а очите му бяха уморени и зачервени. Най-странното от всичко обаче бе гледането на устните му. И осъзнаването на факта, че никога повече нямаше да мога да ги целувам. Те вече бяха забранена зона. Той беше забранена зона. Вече не беше мой. Още една крачка назад и го обхванах изцяло. Всичките сто и осемдесет сантиметра на бившия ми приятел. Бившият. Каква кошмарна дума! Това не беше моят Саймън — това беше напълно непознат човек. Отстъпих още една крачка назад и едва не паднах от бордюра.

— Рейчъл! — извика пронизително някой и аз се обърнах съвсем навреме, за да видя как покрай мен профучава черно такси, надуло клаксона си. Шофьорът се подаде от прозорчето и изкрещя нещо от рода на „тъпа крава“. И макар че продължавах да седя на улицата, не можех да се помръдна. Затова приседнах. Което ми се стори най-разумното решение за момента.

— Рейчъл — изрече друг глас, този път по-меко и по-близо. Усетих как няколко чифта ръце ме вдигат на крака, а после повишени гласове и бързи стъпки зад гърба ми.

— Качете я в такси — заповяда гласът на Матю на някого. — А аз ще се оправя с тези двамата.

Но в момента най-интересното за мен бяха обувките ми. Обичах тези обувки. Откога ли Саймън си има онези кафяви обувки? Защо досега не съм ги виждала? Трябва да ги е купил по-рано — само неопитно момче би излязло в петък вечер с нови обувки, без да знае дали няма да му убиват. Което, разбира се, ставаше — всичките му обувки му убиваха.

— Рейчъл, добре ли си? — попита гласът на Емили.

Кимнах.

— Двамата с Матю идваме с теб. — Гласът й идваше някъде над мен, но не успявах да го фокусирам.

Поклатих глава.

— Напротив, идваме!

— Не! — отсякох аз. — Просто искам да се прибера у дома и да се наспя. Наистина. Ако искате, елате утре сутрин. Тогава наистина ще ми трябвате.

— Но аз си мисля, че някой все пак трябва да дойде с теб — аз или Матю, когото от нас искаш. И това не подлежи на обсъждане!

Поклатих отново глава и протегнах ръка към приближаващо черно такси.

— Добре съм — рекох.

И преди тя да направи каквото и да било, аз се издърпах от нея, отворих вратата на таксито и я затръшнах бързо зад себе си, като междувременно ударих силно крака си. Не го усетих.

— Амуел Стрийт, Айлингтън — казах на шофьора, приведена напред, и се отпуснах назад едва след като го видях да кимва и да прави обратен завой. От прозореца видях как Емили вдига безсилно ръце по посока на Матю, който на свой ред вдига безсилно ръце. Зад тях Пол държеше носа си, обаче Саймън не се виждаше никъде. Докато не спряхме на първия светофар. Тогава го забелязах. На тротоара, в краката на Пол, а Марк, непознатият от дансинга, от другата му страна.

Виж ти какви неща ставали!