Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (14)

Тринайсета глава

— Здрасти! — застана пред мен Дан, отново в обичайните дънки, тениска и маратонки, изглеждащ доста по-самоуверен, отколкото имаше правото да бъде. — Може ли да вляза?

— Защо?

— Защото? — Прокара ръка през косата си и къдриците му паднаха пред очите. Не че обръщах внимание на очите му. Или на къдриците му. Или на начина, по който бицепсите му опъваха бялата тъкан на тениската му, когато свиваше ръката си. — Рейчъл, просто ме пусни.

За миг ми мина през ума да трясна вратата пред лицето му, обаче после се смилих над него и я отворих. Червенокосата Рейчъл ще трябва да се прибере обратно в дупката си за известно време.

— Наистина умът ми не го побира защо изобщо си тук — казах, затваряйки вратата зад него. — Освен ако Ана не те е изпратила да ми сриташ задника.

— Ана е в състояние и сама да ти срита задника — отбеляза той, влезе в дневната и огледа творбата ми. — Но на Емили може би не. Ти боядисваш ли или просто обсипваш с графити къщата си?

Погледнах към ругатнята, кацнала в едър шрифт на стената ми, и свих рамене.

— Той наистина е мръсник.

— Значи всичко е свършило, наистина? — попита той.

— Мисля, че вече говорихме по този въпрос. И мисля също така, че това беше, преди гаджето ти да откачи насред едно много тузарско събитие — отбелязах и приседнах на ръкохватката на фотьойла, — в случай че на него отново му хрумне да се опита да ме целуне. Защото целуването с Дан би било ужасно. Всъщност кошмар. А и аз изобщо не съм се сещала за това и изобщо не съм стояла будна цяла нощ, припомняйки си как от целувката му сърцето ми се разтуптя и как устните ми изтръпнаха. — А аз очевидно съм отегчителна.

— Няколко неща — промърмори той, грабна четката и започна да боядисва около моето красноречиво послание. — Първо, тя не мие гадже. Второ, ти беше тази, дето накрая я изкараха с полицейска кола. И трето, никой няма право да те нарича отегчителна, както се доказва от втората точка в изказването ми.

Защо изобщо не спомена, че не съм обута в панталони? Защо не споменава нищо за това, че се опита да ме целуне? И тя не му е гадже? И защо изобщо е тук?

— Не бях в особено добро състояние — промърморих, взех друга четка и започнах да боядисвам втората стена. — В момента нещата при мен не са особено стабилни. А тя беше толкова… толкова…

— Отвратителна?

— Ами да — отговорих и го погледнах. Той боядисваше с щастлива усмивка на лицето. Помислих си, че би било истински срам да имаш наблизо подобни бицепси и да не ги включиш в употреба. Бицепсите и прекрасните гръбни мускули, които се движеха под тясната му тениска всеки път, когато вдигнеше ръка. Нямах представа доколко задните му части помагаха във всичко това, освен да ме доведат до абсолютен транс всеки път, когато той се привеждаше, за да натопи четката си в кутията. — Съжалявам, Дан. Знам, че вие двамата сте… ами… каквото и да е там, но аз лично не мога да издържам повече. Тя е кретен, Дан.

— Така е, донякъде. Не знам какво съм си мислел.

— Възможно е и изобщо да не си мислел. Както винаги.

— Между другото, как върви изпълнението на списъка? — обърна се изведнъж той и ме хвана как го гледам най-безсрамно.

Аз се изчервих и се обърнах, за да продължа с боядисването на стената си. Надявах се да не забележи изчервените бузи на задника ми.

— Добре. — Нямах намерение да се впускам в показване на покупката си на секси бельо точно сега. Каквото види, това е.

— Хубаво.

Продължихме да боядисваме в мълчание. По едно време аз се обадих:

— Дан?

— Рейчъл?

— Без да искам да звуча неблагодарно, но защо си тук?

Той спря да боядисва, обърна се и рече:

— Добър въпрос. Ами, ходих до един магазин за фотоапарати на Олд Стрийт и се върнах по Ейнджъл Стрийт, а после изведнъж, без да знам защо, се озовах тук.

— Аха. — Забелязах розово петно от боя по бузата му и едва се сдържах да не го изтрия.

— Реших да проверя дали са те пуснали от полицейския участък. — В този момент забеляза розовото петно и върху бялата си маратонка и се наведе, за да го изтрие. — Просто исках да проверя дали си добре.

Е, това е хубаво. Даже много хубаво.

— Но можеше и да се обадиш? Или да изпратиш есемес? — отбелязах.

— Можех — съгласи се той.

Така. Вече беше крайно време да си сложа някакви панталони. Очевидно за непреодолимото желание да съборя Дан по гръб и да проверя докъде би могла да доведе онази целувка бяха виновни единствено новите ми френски гащи.

* * *

Няма съмнение, че обутите панталони допринесоха много за напредването на работата ни. След по-малко от два часа бяхме свършили. Стаята бе напълно розова, такава, каквато винаги съм искала да я виждам. Беше истинско чудо.

Дан си изми ръцете в банята ми, излезе и се подпря на прага.

— Какво ще правиш в събота? — попита.

— През деня или вечерта?

— Вечерта.

— Ами, всъщност организирам рождения ден на Матю. Тук — промърморих и сведох очи.

— Аха — кимна той и бръсна едно изсъхнало петънце боя от тениската си. — Звучи интересно.

— Ако искаш, можеш да дойдеш и ти! — Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра. Да те вземат мътните, Червенокоса Рейчъл! Налага се да стана по-внимателна. Цялата тази раздвоена личност започва да намирисва много на „Черния лебед“. Само дето аз не бях Натали Портман и никой не смята да ми дава награда, задето полудявам. — Някъде към девет?

— Става — ухили се той и се насочи към вратата. — До събота, Самърс!

Не знаех за какво повече да се притеснявам — за това, че ще го видя в събота, или за това, че бях свръхвъзбудена при тази мисъл. Очевидно се налагаше да предприема сериозни превантивни мерки.

Върнах се в дневната и се вторачих в прясно боядисаните си розови стени. Какво точно се бе случило току-що? Придърпах чантата си от пода и извадих телефона си. С него излезе и листчето хартия с номера на Ашър. Така. И без това трябваше да му се обадя. Мисля, че една прочистваща ума среща с учител по йога в стил Кларк Кент е точно онова, от което имам нужда в момента. Може би. Набрах номера бързо, преди да се бях отказала.

— Ало? — Отговори веднага, което беше много мило.

— Здрасти, Ашър. — Не бях много добра в говоренето. Текстовите съобщения не са измислени случайно. — Обажда се Рейчъл. Запознахме се на онова мероприятие в „Савой“ снощи. — „Където включих пожарната аларма и причиних щети за милиони“ — довърших наум.

— О, здравей! — Не затвори! Даже звучеше щастлив! Нямаше представа, че аз съм психарката, която му е струвала депозита за смокинга. — Не се надявах да се обадиш.

О.

— Но се радвам, че го направи.

О!

— Успя ли да се измъкнеш навреме? Стана голяма суматоха с тази вода.

— О, да. — Добре че не виждаше лицето ми. — Истинска лудост.

— Чудех се дали имаш някакви планове за утре вечер? — попита без заобикалки той. Брей, среща! Нали това й се случва непрекъснато на Емили!

— Нямам — отговорих, полагайки усилия да звуча като флиртуваща жена. В крайна сметка това беше потенциалният баща на децата ми. Божичко, майка ми би умряла от щастие, ако й кажа, че се омъжвам за учител по йога! Въпреки че, като се има предвид, че още не сме били на нито една среща, май слагах каруцата преди коня.

— Страхотно! — Вече със сигурност звучеше щастливо. — Имам един урок в Айлингтън, та си помислих, че може би би желала да дойдеш и да ни видиш.

Така ли? Значи си е направил труда да дава на Емили телефонния си номер, за да може да ме вербува за часовете си по йога? Съжалявам, мамо.

— А след това бихме могли да излезем и да пийнем някъде?

Аха, значи все пак сватбата не се отменяше!

— Звучи прекрасно! — излъгах най-нагло аз. Пиенето звучеше фантастично, йогата — истинско мъчение. — Нямам търпение да се видим!

Той ми каза в колко часа и къде и затворихме телефоните. Хммм, среща на йога. Идеята или беше страхотна — големи възможности за докосване и за разказване после на децата, или ужасна — аз бих могла да завърша на мускулни релаксанти, а после да имаме деца само защото той се е оженил за мен от чувство на дълг, задето ме е наранил и изложил. О, не, май пак слагах каруцата пред коня.

Така и така бях загряла, проверих си профила във фейсбук за някакво ново съобщение от Итън. За моя изненада такова имаше.

„Пак здравей! Не мога да повярвам, че още не си се омъжила! А все още си невероятно сладка — би ли ми припомнила защо така и не тръгнахме заедно? Би могла да бъдеш първата ми целувка вместо онази Верити Смит. Виждала ли си я наскоро? Не особено приятна картинка.

Извинявай. Не е много любезно от моя страна. Но наистина е гадно, че не си с някой готин тип. Ако аз не бях тук, а ти — там, със сигурност щях да те поканя да излизаме. Мислила ли си някога за емигриране? Торонто е страхотен град!“

Очевидно не бях мислила за емигриране в Торонто, но на този етап вече мислено си събирах багажа. Бих могла да живея и в Канада. Какво, ако е малко студеничко! Какво от това, че там не познавам никого другиго, освен любовта на моя живот? Пък и беше достатъчно близо до Ню Йорк, където бих могла да си намеря високо платена работа… Не че там няма да има такава. Не че хората в Канада не носят грим и не четат списания, нали така? Поне Емили го прави. А тя е родена канадка. На теория.

Накрая се отказах да мисля и отидох да си взема една вана. Размислих се за списъка си. Надявах се, че Вероника ще бъде достатъчно упорита, за да ми уреди онази работа в Сидни. А писането на писмо до Саймън ще изисква ниво на концентрация, което постигам само когато съм в по-стабилно състояние на духа. Или в по-нестабилно. Едното или другото. Значи ми оставаше единствено да си намеря кавалер за сватбата на баща ми и да скоча с бънджи. Или нещо подобно. Не знаех кое от двете е по-стресиращо. Не че нещо бе по-стресиращо от факта, че не можех да престана да мисля за Дан. Потъвайки в пяната на ваната, аз се постарах да не си представям задника му, докато се навеждаше да топне четката си. Да, бънджи скокът определено би бил по-лесен от това.

* * *

Беше петък. Боже, колко неща могат да се случат за една седмица! Емили и Матю най-сетне бяха изплували, за да ми пожелаят успех със срещата. Емили тъкмо изпращаше съобщение на Пол, докато си похапваше пилешко, а Матю изпращаше съобщение на „никого“, докато се опитваше да си направи най-добрата снимка на новата си татуировка, за да я пусне във фейсбук (казваше фейсбук, но аз бях сигурна, че говореше за „Гриндър“). За съжаление, на нито един от двамата не им се идваше на йога с мен. Матю обаче бе така добър да ми даде назаем килимчето си за йога, а Емили — да ми остави презервативи до леглото.

Както и можеше да се очаква, автобусът закъсняваше, което означаваше, че успях да стигна за часа по йога точно в последния момент. Ашър вече седеше в средата на стаята. Погледна ме с облекчение и започна:

— Добър вечер на всички! — Междувременно аз едва не извадих очите на двама души, докато опъвах килимчето си. Ашър беше доста готин, въпреки че очилата му ми липсваха. Надявах се да ги сложи за срещата после. — Нека започнем вечерта с три пъти „Оммм“, а след това да успокоим умовете си!

Затворих очи и си поех дълбоко дъх, но гласчето в главата ми отказа да ме слуша. Вместо да напява „Оммм“, то досадно шепнеше нещо, което звучеше по-скоро като: „Господи, това наистина ли се случва?“.

„Да, мозъче — отговорих му тъжно. — Наистина.“

И така се започна най-ужасяващото ми преживяване, включващо половин урок лежане в поза мъртвец, през която плачех тихо, и другата половина — в старание да скъсам сухожилията си, при което плачех високо. Няма нужда да казвам, че след това ми се наложи доста да лъжа, докато отговарям на въпросите на Ашър за прекрасния му урок.

Добре, че в крайна сметка реши да ме заведе на бар. Разказах му за изпълнението си с Ана и той възкликна:

— Брей! Аха! Това е… хммм… Да. — Многословен, няма що.

И надигна третата си бира. За учител по йога не пиеше малко. Минус за него като кандидат за баща на децата ми.

— Да поръчам по още едно? — попитах, само и само да се махна.

— Ами… да. Може.

Докато чаках на бара за моята чаша червено вино и неговата бира, аз се обърнах към нашата маса. Изглеждаше ми много утихнал. Но пък защо не. Не може да е лош човек, щом преподава йога, нали така? Нарочно го бях довела в „Лексингтън“ — надявах се, че ако сухожилията ми окончателно откажат, поне ще мога да допълзя до нас. Барманът Джейми ми кимна усмихнат и ми подаде питиетата.

— Всичко наред ли е, Рейчъл? — попита и пое двайсетачката ми.

— Не е зле — върнах му усмивката аз и си взех рестото. — Тежка вечер, а?

— Не чак толкова. Горе има оркестър, така че тук тази вечер е по-спокойно. Нова звезда, а? — кимна по посока на Ашър, който си играеше с телефона.

— Ами, не точно. Това е един нов… приятел — отвърнах смутено. — Ние със Саймън скъсахме.

— Ясно. Но този ми се вижда доста голям бързак. Има ли нужда да се намесвам?

— Засега не, не мисля. Струва ми се мил човек.

— Дано — за негово добро е — кимна барманът, усмихна се накриво и се премести по-нататък, за да сервира на следващите клиенти. — Щом се забавляваш.

Хммм, забавлявах ли се наистина?

— Е, откога се занимаваш с йога? — попитах, докато поднасях на Ашър бирата му. Дългите му крака бяха сгънати под стола, килимчето за йога беше навито и поставено до него.

— Наздраве! Ами, вече от две години — отговори той и бутна очилата си назад. — Много ми харесва.

Кимнах. Хубаво. Здравословен начин на живот.

— А какво те накара да започнеш?

— Всъщност в йогата ме вкара бившият ми — призна си той, отпивайки от бирата си. — Той беше играл години наред и стана ясно, че ако искам да бъда с него, трябва да се заема и аз с йога. Обаче днес се радвам, че го направих, и вече съм много по-щастлив, че останах с йогата, а не с него!

Усетих как очите ми се разширяват въпреки гласа на здравия разум. И много бавно изплюх глътката вино обратно в чашата си. Не знам защо, но не бях в състояние да я глътна.

— Говориш за твоя бивш? В мъжки род? — Надявах се гласът ми да не звучи толкова пискливо в реалността, колкото бе в главата ми.

— О, да, това не е проблем, нали? — попита той.

Ни най-малко. Само дето един грамаден бог на йогата се материализира във въображението ми, приведе се над Ашър, за да го целуне, докато измислените ни деца пищяха: „Защо, тате, защо?!“.

— Не, никакъв — промърморих. И този път успях да пийна от виното. — Абсолютно никакъв.

— Радвам се. Беше много отдавна всъщност.

Да, няма проблеми. Че кой мъж в наши дни не е обратен? Освен баща ми, разбира се. Тук голяма точка за майка ми.

— И след това изкарах курса за учител по йога — продължи той. — Не мога да повярвам, че нещо толкова случайно накрая осмисли живота ми.

— Мисля, че те разбирам — кимнах и пак отпих от виното си. — Наистина.

— Радвам се.

После се отпуснахме на столовете и се загледахме нанякъде. По едно време той стана и попита:

— Онова там нали е тоалетната?

Кимнах, все така вторачена напред, без да казвам нищо. Стоях като вцепенена. Е, значи онази поза на труп все пак се оказа от полза.

В мига, в който той изчезна в тоалетната, аз извадих телефона си и изпратих на Емили уговореното ни съобщение за „веднага ме махни оттук, помощ“. Писна ми. Дойде ми до гуша.

Оказа се обаче, че имам и съобщение от Дан. Сигурно иска да ми каже, че е размислил и няма да дойде. Ана сигурно го е хванала пак за топките и го е върнала на мястото му.

„Утре да донеса ли нещо?“ — гласеше съобщението.

Ха, много сладко! Почувствах се перверзно поласкана. И отговорих: „Само себе си. И пиячка. Много“.

— Проверяваш си съобщенията ли? — чух изведнъж гласа на Ашър до себе си. — Или просто уведомяваш приятелите си, че не съм сериен убиец?

— Последното още не го знам, нали? — Не, наистина не желаех да седя повече с този гол майстор на йога оргиите. — Просто получих съобщение. — И размахах телефона си във въздуха кат доказателство.

— Нещо интересно?

— Не, просто един приятел — смотолевих. — Един колега по-точно.

— И той ли е гримьор?

Реших, че възторгът в очите му, когато си представи мъж гримьор, бе твърде голям за бисексуален учител по йога.

— Не, фотограф е — поясних. — Работим за една и съща агенция.

— Никога досега не бях срещал гримьор — отбеляза Ашър. — Не мога да си представя по цял ден да червиш устните на хората. — Усмихнах се учтиво и изгълтах половината от чашата си. Или това, или щях да запокитя чашата към него, а не исках да правя сцени. — Но не мога да разбера какво толкова му е хубавото да покриваш лицето си с боклуци. На всичко отгоре викат на гримьорите „художници“! Не мислиш ли, че истинските художници ще се обидят, като го чуят?

— Не — гласеше краткият ми, просъскан през зъби отговор.

— Но пък винаги съм си мечтал да бъда фотограф. Ето. — И ми показа най-незабележителната снимка на Лондон от мост „Ватерло“. — Винаги съм имал добро око за тези неща.

Не си спомням вече колко пъти съм виждала Дан как се справя с фотографите аматьори. Как ги изрязва само с един поглед. Обикновено това е покровителствена усмивка или учтив смях. Вече ми ставаше ясно — според Ашър и двамата имахме професии, в които всички останали се смятаха за специалисти.

— Мисля, че тази работа е много по-трудна, отколкото хората съзнават — изрекох дипломатично. — Дан наистина е талантлив. — Спомних си снимката в галерията. Да, той наистина имаше око да създава шедьоври. Когато не снимаше Ана по гащи, разбира се.

— Може. Ако не бях принуден да си намеря работа, сигурно щях да уча фотография — промърмори нацупено Ашър. — Защото това не е нещо, което може да те издържа, не мислиш ли? Ако на някой му провърви, това си е жив късмет!

— Нищо подобно! Това няма нищо общо с късмета! Да бъдеш фотограф не е въпрос на късмет! Изискват се години чиракуване, учене на техники и работа с все ново и ново оборудване. Без да броим дългите часове работа и пътуването. А ако си толкова добър, колкото е Дан, спокойно можеш да се издържаш и с фотография!

Ашър вече изглеждаше окончателно вбесен.

— Същото важи и за гримьорите — промърморих в чашата си. Телефонът в чантата ми беше все така тих. Но какво, по дяволите, прави Емили? Ако изпраща съобщения на брат ми, когато трябва да ме спасява от килията, в която ще вляза, след като пребия този тип пред мен, ще си има големи неприятности. — Нещата са малко по-сложни от обикновено червене на устните на хората.

— Разкажи ми — промърмори той и демонстративно погледна часовника си.

— С удоволствие, обаче приятелката ми току-що ми изпрати съобщение и вече трябва да тръгвам! — отсякох внезапно, изправих се рязко, метнах чантата си на рамо и с нея съборих чашата си с вино. — Благодаря за вечерта.

— Приятелката ти наистина ли ти изпрати съобщение? — запита той и също се изправи. Но не изглеждаше особено изненадан.

— Не! — просъсках аз и се стрелнах покрай него. — Чао!

— Забрави си килимчето за йога! — провикна се той през целия бар.

— Не ми пука! — провикнах се и аз.

Което си беше съвсем вярно, докато не излязох навън и не си спомних, че килимчето за йога всъщност не беше мое и че сега дължа на Матю двайсетачка. По дяволите!

Най-добрата първа среща на света, няма що.