Стивън Кинг
22 ноември 1963 (22)

2.

Това се случи един петъчен следобед и от Грийнвил Авеню потеглих към Кендълуд, където ме чакаше Сейди. Пренощувахме в едно от бунгалата, както ни беше обичаят през онази зима. На следващия ден тя се върна в Джоди и в неделя се видяхме на църковната служба. След проповедта, докато се здрависвахме с околните и си казвахме: „Мир вам“, мислите ми се насочиха — не без притеснение — към револвера в багажника на колата ми.

По време на неделния обяд Сейди попита:

— Колко още ти остава? До края на мисията де.

— Ако всичко върви по план, около месец.

— А иначе?

Прокарах пръсти през косата си и отидох до прозореца.

— Не знам. Други въпроси?

— Да — отвърна спокойно тя. — Искаш ли бита сметана върху черешовия пай?

— И още как! — казах. — Обичам те, скъпа.

— Дано. — Стана да донесе десерта и добави: — Защото ме поставяш в много неизгодно положение — чувствам се като в набрано лозе.

Останах до прозореца. По улицата бавно мина кола („Ретрокола, ама не е бракма“, както се изразяваха диджеите по „Кей-Лайф“) — и отново долових познатата благозвучна хармония. Но по онова време редовно я усещах, понякога безпричинно. Ни в клин, ни в ръкав си спомних акронима СТРАХ, популярен сред анонимните алкохолици, и означаващ „Съмнителни теории (които са) реални, ако халюцинираш.“

Този път обаче ми хрумна една асоциация. Колата беше бяло-червен „Плимут Фюри“ като онзи, който бях видял на паркинга на фабрика „Уорумбо“ в Лисбон Фолс недалеч от портала към 1958 година. Спомних си как докоснах капака на багажника, за да се уверя, че автомобилът е истински. Регистрационният номер на този плимут беше от Арканзас, а не от Мейн, ала… все пак онази хармония… Онова чувство, че ако знаех какво означава, щях да знам всичко. Навярно беше глупаво, но и вярно.

„Човекът с жълтата карта знаеше — помислих си. — Знаеше и това го уби.“

Плимутът даде ляв мигач, зави по Мейн Стрийт и изчезна от погледа ми.

— Ела да хапнеш десерт — каза Сейди зад гърба ми и аз подскочих.

Според анонимните алкохолици СТРАХ е абревиатура и на нещо друго: „Стига търси резултати, ами хуквай.“

3.

Като се върнах на Нийли Стрийт онази вечер, сложих слушалките и прослушах последния запис. Очаквах само разговори на руски, но този път чух и английска реч. И пляскане на вода.

Марина: (Говори на руски.)

Лий:

— Не мога, мамче, във ваната съм с Джуни!

(Още плискаме и смях — този на Лий и пискливо бебешко кикотене.)

Лий:

— Мамче, наводнихме се! Плис-пляс, Джуни! Лошо момиче такова!

Марина:

— Вие избършете! Зайета съм! Зайета! — (Но и тя се залива от смях.)

Лий:

— Не мога, да не искаш бебето да… — (Руски.)

Марина: (Говори на руски — хока и се смее едновременно.)

(Още плискане. Марина си тананика някаква попмелодия, излъчвана по радиото. Звучи симпатично.)

Лий:

— Мамче, я ни донеси играчките!

Марина:

— Да, да, без играчки не можете.

(Пляскането се чува по-силно. Вероятно вратата на банята е отворена докрай.)

Марина: (Говори на руски.)

Лий (с глас на капризно момченце):

— Мамче, забравила си гумената топка.

(Силен плясък — бебето пищи доволно.)

Марина:

— Ето всички играчки за принц и принцйеса.

(И тримата се смеят — радостта им ме смразява.) Лий:

— Мамче, донеси ни (руска дума). Влезе ни вода в ухото.

Марина (смее се):

— О, Боже, не знаете кога спрете!

През онази нощ дълго лежах буден и мислех за тримата. За пръв път бяха щастливи и защо не? Новото им жилище не беше кой знае какво, но все пак беше по-свястно от предишната съборетина. Може би дори съпрузите спяха в едно легло, а Джун за разнообразие беше щастлива, вместо изплашена до смърт.

А и вече бяха четирима в леглото. Четвъртият член на семейството беше в утробата на майка си.

4.

Също като в Дери събитията започнаха да се развиват по-бързо, само че сега времето летеше към десети април вместо към Хелоуин. Записките на Ал, на които разчитах, ставаха все по-безполезни. До епизода с покушението над Уокър Ал беше описвал най-вече намеренията и действията на Лий, а през онази зима в живота на Осуалдови, особено в този на Марина, бяха настъпили нови събития.

Първо тя най-накрая си намери приятел — не Чичко Паричко като Джордж Баухе, а квакерка на име Рут Пейн. „Рускоговоряща — беше отбелязал Ал лаконично, което беше в разрез с предишната му словоохотливост. — Запознават се на празненство през февруари (??) на ’63. Марина е разделена с Лий и живее с онази Пейн по време на убийството на Кенеди. — И после, сякаш нехайно вметнато: — Лий укрива М-К в гаража на Пейн. Увита в одеяло.“

Със съкращението М-К беше обозначил поръчаната по каталог пушка „Манлихер-Каркано“, с която Лий възнамеряваше да застреля генерал Уокър.

Не знаех кой е организирал празненството, на което Лий и Марина се бяха срещнали със семейство Пейн. Не знаех и кой ги е запознал. Де Мореншилд? Баухе? Вероятно един от двамата, защото по онова време другите емигранти отбягваха Осуалдови. Смятаха Лий за ехиден всезнайко, а Марина — за боксова круша, която е пропуснала милион възможности да напусне грубияна.

Разбрах обаче, че евентуалната спасителка на Марина Осуалд пристигна с бяло-червен шевролет комби през един дъждовен мартенски ден. Паркира до бордюра и се огледа, сякаш се питаше дали не е сбъркала адреса. Рут Пейн беше висока (макар не колкото Сейди) и болезнено кльощава. Кестенявата й коса беше подстригана на бретон, падащ върху широкото чело, и завързана на опашка — прическа, която изобщо не й отиваше. Върху луничавия й нос бяха закрепени очила без рамки. Докато я наблюдавах през пролуката в завесите, реших, че е от онези жени, които не близват месо и активно участват в антивоенни паради… тъкмо такава беше Рут Пейн — последователка на движението „Нова епоха“ още преди то да излезе на мода.

Явно Марина я беше видяла през прозореца, защото изтича надолу по външното стълбище с бебето в ръце. Бе метнала одеялото върху главата на Джун, за да я предпази от ситния дъждец. Рут Пейн се усмихна сдържано и заговори бавно, правейки пауза след всяка дума:

— Здравейте, госпожо Осуалд, аз съм Рут Пейн. Помните ли ме?

— Да — отвърна Марина на руски, после и на английски. Добави още нещо на руски. Рут й отговори на същия език… макар и завалено.

Госпожа Осуалд я покани да влезе. Изчаках да чуя стъпките им в горния апартамент, след което сложих слушалките, свързани с подслушвателното устройство в лампата. Последва разговор ту на английски, ту на руски. Марина поправи Рут няколко пъти, понякога през смях. Разбрах достатъчно, за да разбера каква е причината за посещението на Рут Пейн. И тя като Пол Грегъри искаше да взема уроци по руски. Подразбрах и друго от честите им шеги и от все по-свободния разговор: симпатията им беше взаимна.

Радвах се за Марина. Ако ми предстоеше да убия Осуалд след покушението над генерал Уокър, предвестничката на „Нова епоха“ Рут Пейн можеше да я вземе под крилото си. Поне така се надявах.

5.

Рут дойде до Нийли Стрийт само два пъти за уроците си. После започна да взима Марина и Джун с комбито си. Вероятно ги водеше в къщата си в шикозното (поне в сравнение с Оук Клиф) даласко предградие Ървинг. Този адрес не фигурираше в бележките на Ал — той явно не беше проявил интерес към връзката между Марина и Рут, може би защото беше очаквал да довърши Лий доста преди онази пушка да се озове в гаража на семейство Пейн — но го открих в телефонния указател: Уест Фифт Стрийт 2515.

През един навъсен мартенски следобед, около два часа след като Марина и Рут бяха потеглили с комбито, Лий и Джордж де Мореншилд пристигнаха с колата на Джордж. Осуалд носеше кафява хартиена торба с изрисувано сомбреро и с надпис „НАЙ-ВКУСНАТА МЕКСИКАНСКА ХРАНА ПРИ ПЕПИНО“. Де Мореншилд носеше стек с шест бири „Дос Екис“. Изкачиха се по външното стълбище, като разговаряха и се смееха. Грабнах слушалките и почувствах, че сърцето ми бие до пръсване. Отначало не чух нищо, но после някой включи лампата. След това все едно бях невидим гост в стаята в горния апартамент.

„Моля ви, недейте да заговорничите за убийството на Уокър — помислих си. — Умолявам ви да не усложнявате живота ми още повече.“

— Ще прощаваш за неразборията — каза Лий. — Напоследък Марина само спи, зяпа телевизия и хвали жената, на която предава уроци.

Де Мореншилд разказа за някакви петролни договори, които се опитвал да си подсигури в Хаити, и наруга потисническия режим на Дювалие.

— Всеки ден привечер през пазара минават камиони и събират мъртъвците. Повечето са деца, умрели от глад.

— Кастро и Фронтът ще сложат край на всичко това — каза Лий замислено.

— Бог да им е на помощ. — Чу се звън на бутилки, вероятно двамата вдигнаха тост за Всевишния. — Как върви работата, другарю? И защо сега не си там?

Лий каза, че не бил там, защото искал да е тук. Обяснение — слънце! Перфорирал работната си карта и си тръгнал.

— И какво ще ми направят? Аз съм най-добрият и Боби Стовал го знае. Бригадирът — казва се (не можах да чуя името му — май беше Граф или Грейф?) — ми вика „Стига си се правил на профсъюзен шеф, Лий“. И какво направих аз? Изсмях се, рекох му: „Да го духаш, свински гъз!“ и си тръгнах. Всеки знае, че тоя тип е задник. — Макар да се оплакваше от покровителственото отношение и поставянето на старшинството пред таланта, личеше, че си харесва работата. След малко добави: — Да знаеш, че ако имах равен старт, в Минск щях вече да съм управител на фирмата.

— Знам, синко, нямам никакви съмнения — сърдечно каза Де Мореншилд.

Как само му се мазнеше! Как му навиваше пружината! Мен обаче не можеше да заблуди.

— Чете ли тазсутрешния вестник? — попита Лий.

— Тази сутрин се занимавах само с телеграми и доклади. Защо мислиш, че съм тук, ако не да се отърва поне за малко от досадната документация?

— Уокър е успял — информира го Осуалд. — Присъединил се е към кръстоносния поход на Харджис — а може би кампанията е на Уокър и Харджис се е присъединил. Все тая. Става дума за онзи скапан „Среднощен поход“. Двамата мухльовци ще обикалят южните щати и ще разправят на хората, че Националната асоциация за напредък на цветнокожите е комунистическа измишльотина. Ще върнат с двайсет години назад всичко, направено за интеграцията и правото на глас.

— Естествено! И ще подстрекават към омраза. След колко ли време ще започнат кланетата?

— И дали някой няма да реши да гръмне Ралф Абърнати и доктор Кинг?

— Разбира се, че ще убият Кинг — каза Де Мореншилд едва сдържайки смеха си. Бях скочил на крака, притисках слушалките до главата си, по лицето ми се стичаше пот. Навлизаха в опасни води — бяха на ръба на конспирацията. — Само въпрос на време е.

Някой си отвори още една бира и Лий каза:

— Тези двама копелдаци трябва да бъдат спрени.

— Не си прав да наричаш мухльо нашия генерал Уокър — поучително каза Де Мореншилд. — Виж, Харджис — може. Той е палячо. Чувал съм, че като мнозина от неговата порода е перверзник — сутрин обслужва с вибратор момиченца, вечер — момчешки дупенца.

— Човече, това е извратено! — Гласът на Лий пресекна на последната дума, като че беше срамежлив тийнейджър. После се разсмя.

— Обаче Уокър е друго нещо. На почит е в антикомунистическото общество на Джон Бърч…

— Гадните фашисти, дето мразят евреите!

— … и мисля, че не след дълго може и да го оглави. А щом спечели вярата и одобрението на останалите изперкали десничарски групировки, пак може да се кандидатира за правителствен пост… но този път не като губернатор на Тексас. Подозирам, мерникът му е насочен по-нависоко. Сенатът? Твърде възможно. Защо не и Белия дом?

— Никога няма да се случи — измънка Лий, но май не беше много сигурен.

— Малко вероятно е да се случи — поправи го Де Мореншилд. — Но никога не подценявай готовността на американската буржоазия да приеме фашизма под маската на народничеството. Нито пък силата на телевизията. Без нея Кенеди за нищо на света нямаше да победи Никсън.

— Кенеди и железният му юмрук — презрително изсъска Лий. Симпатиите му към настоящия президент явно се бяха изпарили. — Няма да има мира, докато Фидел сере в нужника на Батиста.

— И никога не подценявай ужаса, който бяла Америка изпитва при мисълта за общество, подчиняващо се на законите на расовото равноправие.

— Негра, чернилки, мексикански маймуни, емигрантски свине! — избухна Лий, а бушуващият му гняв почти избиваше на истерия. — Все това чувам в работата!

— Не се и съмнявам. Когато по „Сутрешните новини“ казват „великият Тексас“, всъщност имат предвид „Тексас на белите“. И хората слушат! За човек като Уокър — герой от войната — плямпало като Харджис е само трамплин. Както фон Хинденбург беше трамплин за Хитлер. Ако има кой да го напътства, Уокър може да стигне далеч. Знаеш ли какво мисля аз? Че онзи, който види сметката на генерал Едуин Уокър, деец за расистка Америка, ще направи голяма услуга на обществото.

Отпуснах се на стола до масата, на която бях оставил малкото записващо устройство.

— Ако наистина вярваш… — започна Лий, но гласът му беше заглушен от силно бръмчене, което ме накара да хвърля слушалките. От горния етаж не прокънтяха възгласи на тревога или гняв, не се дочуха забързани стъпки, така че — освен ако двамата не се владееха до съвършенство — бях склонен да приема, че подслушващото устройство в лампата не е било открито. Отново си сложих слушалките. Нищо. Пробвах с широкообхватния микрофон, като се качих на стол и придържах пластмасовата купа близо до тавана. Сега чувах гласа на Лий и редките коментари на Де Мореншилд, но не разбирах какво казват.

Ухото ми в апартамента на Осуалд беше оглушало.

Миналото е неотстъпчиво.

След десетминутен разговор — може би за политика, може би за досадните жени, а може би за нови планове за убийството на генерал Едуин Уокър — Де Мореншилд забързано слезе по външното стълбище и потегли с колата.

Стъпките на Лий прозвучаха над главата ми — троп, туп, троп. Последвах ги до спалнята си и насочих микрофона към мястото, на което затихнаха. Нищо… нищо… после приглушено, но разпознаваемо хъркане. Когато след два часа Рут Пейн остави Марина и Джун, Осуалд още беше в страната на сънищата. Марина не го събуди. И аз не бих събудил дребната злонрава гад.

6.

След този ден Осуалд започна все по-често да отсъства от работа. Дори да знаеше, Марина не изглеждаше притеснена. Може и да не беше забелязала. Цялото й внимание беше отдадено на новата й приятелка Рут. Побоищата се бяха поразредили не защото съпрузите се обичаха повече, а понеже почти не се свъртаха вкъщи. Лий често взимаше фотоапарата си, когато излизаше. Благодарение на записките на Ал знаех къде ходи и какви ги върши.

Един ден, след като тръгна към автобусната спирка, се качих в колата си и потеглих към Оук Лоун Авеню. Целта ми бе да изпреваря автобуса на Лий и я постигнах. Съвсем безпроблемно. От двете страни на Оук Лоун имаше свободни места за паркиране, но червеният ми шевролет с крилата задница се набиваше на очи и не исках да рискувам Лий да го забележи. Оставих го на паркинга на хранителен магазин „Алфа Бета“ на другата пресечка и тръгнах към Търтъл Крийк Булевард. Тук къщите бяха в осъвременен мексикански стил със сводове и с гипсова мазилка. Палми засенчваха алеите за коли, моравите бяха обширни, дори видях един-два фонтана.

Пред номер 4011 спретнат мъж (който поразително приличаше на Рандолф Скот, актьора от уестърните) тикаше косачка. Едуин Уокър видя, че го гледам, и шеговито ми козирува. Отвърнах на поздрава му. Мишената на Лий Осуалд се върна към косенето, а аз отминах.

7.

В този квартал ме интересуваха Търтъл Крийк Булевард (местожителството на генерала), Уайклиф Авеню (където бях паркирал), Ейвъндейл Авеню (накъдето се запътих, след като отвърнах на поздрава на Уокър) и Оук Лоун, търговска уличка, минаваща зад къщата на генерала. Най-голям интерес представляваше Оук Лоун, защото тъкмо оттук Лий щеше да дойде и да избяга през нощта на десети април.

Застанах пред „Тексаски обувки и ботуши“, вдигнах яката на дънковото си яке и пъхнах ръце в джобовете. След около три минути автобусът спря на ъгъла на Оук Лоун и Уайклиф. Първи слязоха две жени с платнени пазарски торби, Лий ги последва. Носеше кафяв хартиен плик като онези, в които работниците си носят обяда.

Закрачи бавно към внушителната църква на ъгъла, прочете таблото за обяви, извади малък бележник от джоба на панталона си и си записа нещо. После тръгна към мен и пътьом пъхна бележника в джоба си. Това не го бях предвидил. Ал смяташе, че Осуалд ще скрие пушката до железопътната линия от другата страна на Оук Лоун Авеню, на около километър оттук. Но очевидно не беше прав, защото Лий дори не погледна в онази посока. Беше на шейсет-седемдесет метра от мен и бързо се приближаваше.

Ще ме види и ще ме заговори — помислих си. — Ще каже: „Не си ли съседът ми от долния етаж? Какво търсиш тук?“ Ако го направеше, бъдещето щеше да се наклони в друга посока. Което можеше да се окаже фатално.

Загледах се в обувките и ботушите на витрината, усещайки как потта се стича по врата ми. Когато накрая реших да рискувам и извърнах поглед наляво, Лий вече го нямаше. Все едно беше изчезнал като по магия.

Тръгнах бавно по улицата. Съжалих, че не се бях сетил да си сложа шапка и дори слънчеви очила. Страхотен таен агент бях, няма що!

Скоро стигнах до кафене, на чиято витрина висеше табела с надпис „ПРЕДЛАГАМЕ ЗАКУСКА ПРЕЗ ЦЕЛИЯ ДЕН“. Лий не беше вътре. Минах по тясната уличка зад кафенето, погледнах надясно и видях Осуалд. Стоеше с гръб към мен. Беше извадил фотоапарата си от хартиения плик, но не снимаше в момента. Вдигаше капаците на кофите за смет, надникваше вътре и пак ги затваряше.

Всяка моя костица… по-скоро всеки мой инстинкт ме подтикваше да се махна оттук, преди Лий да се обърне и да ме види, но бях като хипнотизиран. Мисля, че същото щеше да се случи с всеки друг в моето положение. В крайна сметка колко често ни се удава възможността да наблюдаваме човек, планиращ хладнокръвно убийство?

Той направи още няколко крачки, после се спря до кръгла желязна плоча, вградена в бетона. Опита се да я вдигне, обаче не успя.

Уличката беше дълга стотина метра, непавирана и цялата в дупки. Към средата й телените мрежи, ограждащи тревясалите задни дворове и празните парцели, отстъпваха място на високи дъсчени огради, обрасли с бръшлян, позалинял след мразовитата зима. Лий поразбута зелената плетеница и дръпна една дъска. Тя поддаде и Осуалд надникна през отвора.

Аксиомата, че трябва да счупиш някое и друго яйце, за да си приготвиш омлет, беше вярна, но си казах, че вече предостатъчно съм насилил късмета си. Тръгнах обратно по уличката. На ъгъла спрях до църквата, привлякла погледа на Лий. Оказа се мормонска. На таблото за обяви пишеше, че редовните служби са всяка неделна сутрин, а всяка сряда в деветнайсет часа са службите за наскоро приобщени, след което се сервирали сандвичи и безалкохолни напитки.

Десети април се падаше в сряда и планът на Лий (ако предположим, че не беше на Де Мореншилд) вече се избистряше: предварително щеше да скрие пушката зад разхлабената дъска, после щеше да изчака, докато приключи службата за новодошлите (и почерпката, разбира се). Щеше да чуе как богомолците, развеселени и бърборещи, се отправят към автобусната спирка. Автобусите минаваха на всеки четвърт час и бяха много редовни. Лий щеше да стреля, отново да скрие оръжието зад дъската (не до железопътната линия), после щеше да се шмугне между миряните и да офейка със следващия автобус.

Погледнах наляво тъкмо когато излезе от тясната уличка. Фотоапаратът беше прибран в хартиения плик. Осуалд отиде до автобусната спирка и се облегна на стълба. Някакъв мъж се приближи до него и двамата се заговориха. Питах се дали този човек е непознат или поредното другарче на Де Мореншилд. Случаен минувач или съратник? Защо не и Неизвестният стрелец, който — според конспиративните теории — е дебнел в засада от затревеното хълмче близо до Дийли Плаза, очаквайки кортежа на Кенеди? Казах си, че предположенията ми са налудничави, но всъщност не бях сигурен за каквото и да било. В това беше проблемът.

И така щеше да е, докато не видех със собствените си очи как Осуалд действа сам на десети април. Пак щях да се съмнявам, но щеше да е достатъчно, за да продължа.

За да убия бащата на Джуни.

Автобусът пристигна с ръмжене и спря. Таен агент Х-19 — познат и като Лий Харви Осуалд, прочутият марксист и бияч на жени — се качи. Изчаках автобусът да се отдалечи, върнах се на уличката, стигнах до края й и влязох в просторен неограден двор. До бензинова колонка беше паркиран шевролет бискейн, модел петдесет и седма или петдесет и осма година, паркиран до сонда за природен газ. Наблизо имаше барбекю на триножник. Отвъд него се виждаше задната стена на голяма тъмнокафява къща. Домът на генерала.

Погледнах надолу и забелязах в пръстта пряспа следа от влачене на нещо тежко. Следата се проточваше до боклукчийска кофа. Не бях видял Лий да тътрузи кофата, но знаех, че той я е преместил. В нощта на десети щеше да подпре на нея приклада на пушката.

8.

В понеделник, двайсет и пети март, Лий се зададе по Нийли Стрийт е продълговат пакет, увит в кафява хартия. През мъничката пролука между пердетата виждах надписите „ПРЕПОРЪЧАНО“ и „ЗАСТРАХОВАНО“, отпечатани с големи червени букви. За пръв път Осуалд изглеждаше плах и напрегнат; често се оглеждаше, вместо да надникне в зловещия интериор в главата си. Знаех какво има в пакета: 6.5 милиметрова пушка „Каркано“ — позната и като „Манлихер-Каркано“ с оптически мерник, изпратена от „Спортни стоки «Клайн»“ в Чикаго. Пет минути след като Лий се изкачи по външното стълбище, оръжието, чийто изстрел щеше да промени световната история, беше скрито в гардероб над главата ми. Шест дни по-късно Марина беше снимала мъжа си, хванал пушката, пред прозореца на всекидневната ми, но аз бях пропуснал този момент. Падаше се неделя и бях в Джоди. С наближаването на фаталната дата уикендите, прекарани със Сейди, се бяха превърнали в най-важното, най-скъпото нещо в живота ми.

9.

Стреснах се от нечий шепот:

— Още не е твърде късно.

Осъзнах, че съм проговорил насън.

Сейди промърмори нещо и се обърна в леглото. Познатото скърцане на пружината ме ориентира за мястото и за времето: бунгалата в Кендълуд, пети април 1963 година. Напипах часовника си върху нощното шкафче и примижах към ярките цифри. Часът беше два и петнайсет през нощта, което означаваше, че всъщност е шести април.

Още не е твърде късно.

Не е късно за какво? Да не се намесвам, да не дърпам дявола за опашката ли? Идеята да се откажа беше доста примамлива, Бог ми е свидетел. Ако не зарежех плана си и нещата се объркаха, това можеше да е последната ми нощ със Сейди. Последната.

Дори да се наложи да го очистиш, не е нужно да го правиш веднага.

Така си беше. След неуспешния опит за убийство на генерала Осуалд щеше да се покрие за известно време в Ню Орлиънс (в поредният гаден апартамент, който вече бях посетил), но чак след две седмици. Щях да разполагам с предостатъчно време да му светя маслото. Обаче имах усещането, че ще е грешка да отлагам за дълго. Вероятно щях да си изнамирам причини да протакам. Най-добрата се намираше в леглото до мен: стройна, разкошна и изкушаващо гола. Може би тя беше един от многото капани, заложени от неотстъпчивото минало, но това не беше от значение, защото я обичах. Представях си сценария, в който ми се налагаше да си плюя на петите, след като убиех Осуалд. И къде щях да избягам? Обратно в Мейн, разбира се. С надеждата да се изплъзвам на ченгетата достатъчно дълго, че да се добера до портала и да се укрия в бъдеще, в което Сейди Дънхил е… ами… около осемдесетгодишна. Ако изобщо беше жива. Като я гледах как пуши като комин, едва ли щеше да доживее до шейсет.

Станах и отидох до прозореца. Само няколко бунгала бяха заети през онзи уикенд в началото на пролетта. Видях изцапан с кал или с тор пикап с ремарке, пълно със селскостопански инвентар. Мотоциклет с кош марка „Индиан“. Няколко комбита. И двуцветен плимут фюри. Луната ту се скриваше зад разпокъсаните облаци, ту надничаше иззад тях, ето защо не можах да различа цвета на долната половина на автомобила, но така или иначе бях почти сигурен какъв е.

Нахлузих панталона, тениската и обувките си. Излязох от бунгалото и прекосих вътрешния двор. Леденият въздух нападна тялото ми, стоплено в леглото, но аз почти не усетих студа. Колата наистина беше модел „Фюри“ и наистина отгоре беше бяла, отдолу — червена, но не беше от Мейн, нито пък от Арканзас; номерът беше от Оклахома, а на лепенката на задното стъкло пишеше: „ДАВАЙТЕ, СУУНЪРС“. Надникнах в купето и видях нахвърляни учебници. Колата явно беше на ученик, вероятно тръгнал на юг да навести семейството през пролетната ваканция. Или пък на двойка разгонени учители, решили да се възползват от факта, че в Кендълуд не записваха имената на гостите.

Прокънтя поредният фалшив акорд, докато миналото се опитваше да се хармонизира. Докоснах багажника, както бях направил и в Лисбон Фолс, после се върнах в бунгалото. Сейди се бе отвила до кръста и като влязох, нахлулият студен въздух я събуди. Тя седна, прикривайки гърдите си с чаршафа, и го пусна, като видя, че съм аз.

— Безсъние ли те мъчи, миличък?

— Сънувах кошмар и излязох да подишам малко чист въздух.

— Какво сънува?

Разкопчах дънките си и захвърлих обувките.

— Не мога да си спомня.

— Опитай. Майка ми твърдеше, че ако разкажеш сънищата си, няма да се сбъднат.

Легнах до нея само по фланелка.

— Моята майка пък казваше, че няма да се сбъднат, ако целунеш любимата си.

— Наистина ли така е разправяла?

— Не.

— Хм — замисли се тя, — звучи ми правдоподобно. Дай да пробваме.

Пробвахме.

После съвсем се разсънихме.

10.

След като се любихме, тя запали цигара. Лежах по гръб и гледах как димът се носи нагоре и се обагря в синьо при срещата си с лунната светлина, проникваща между пролуката в завесите. „Никога не бих оставил пердетата така в апартамента на Нийли Стрийт — помислих си. — В другия си живот, онзи на Нийли Стрийт, винаги съм сам и въпреки това не пропускам да ги дръпна докрай. Освен когато шпионирам. Когато дебна.“

Никак не харесвах онова си амплоа.

— Джордж?

Въздъхнах.

— Не се казвам така.

— Знам.

Погледнах я. Тя дръпна дълбоко от цигарата, безсрамно наслаждавайки се на порока си, както обикновено правеха хората в Страната на миналото.

— Не разполагам с вътрешна информация, ако това си мислиш. Просто чиста логика. Все пак останалата част от миналото ти е измислица. А пък и се радвам. Името Джордж хич не ми е по вкуса. Някак си е… каква беше думата, дето използваш от време на време? Малко е задръстено.

— Джейк харесва ли ти?

— Галеното на Джейкъб ли?

— Да.

— Допада ми. — Тя се обърна към мен. — Джейкъб е библейският Яков, който се е борил с ангел. Ти също се бориш. Нали така?

— Може да се каже, но не и с ангел. — Макар че Лий Осуалд и за дявол не го биваше. По-скоро бих предоставил тази роля на Джордж де Мореншилд. В Библията Сатаната е изкусител, който отправя предложението си и после само наблюдава. Надявах се Де Мореншилд да е тъкмо такъв тип.

Сейди смачка фаса си. Гласът й беше спокоен, но очите й бяха потъмнели от тревогата.

— Ще пострадаш ли?

— Не знам.

— Ще ме изоставиш ли? Защото не знам дали ще го понеса. Докато бях в Рино, си мълчах, но там беше същински кошмар. Да те загубя завинаги… — Тя бавно поклати глава. — Не, не мисля, че ще го понеса.

— Искам да се оженим — казах.

— Боже Господи! — прошепна Сейди. — Тъкмо когато съм готова да се закълна, че никога няма да се случи, Джейк, познат още като Джордж, ми предлага брак, и то час по-скоро.

— Не час по-скоро, но ако следващата седмица протече според очакванията ми… е, ще ми станеш ли жена?

— Разбира се. Обаче не мога да не ти задам още едно мъничко въпросче.

— Дали съм необвързан ли? Формално необвързан? Това ли те интересува?

Тя кимна.

— Ерген съм — осведомих я.

Сейди въздъхна с комично облекчение и се ухили като хлапе. После пак си върна сериозното изражение:

— Мога ли да ти помогна? Позволи ми да ти помогна. — Изтръпнах и вероятно изражението ми го показа. Тя прехапа устни, после замислено промълви: — Не е шега работа, а?

— Да представим нещата така: в момента съм близо до голяма машина с много остри зъбци, която работи на пълни обороти. Не бих ти позволил да се навърташ край мен, докато човъркам из нея.

— Кога е? Така де, твоята… срещата ти със съдбата?

— Предстои да разбера. — Подозирах, че вече съм казал твърде много, но след като така и така бях стигнал дотук, реших да си позволя още малко. — През нощта на идната сряда ще се случи нещо. Нещо, което трябва да видя. После ще преценя.

— Наистина ли няма как да ти помогна?

— Не, мила.

— Ако се окаже, че мога…

— Благодаря — прекъснах я. — Трогнат съм. Наистина ли ще се омъжиш за мен?

— След като вече знам, че се казваш Джейк ли? Разбира се.

11.

Към десет часа в понеделник сутринта комбито пристигна и Марина замина за Ървинг с Рут Пейн. Имах да свърша една работа и тъкмо когато излизах от апартамента, дочух как някой слиза по външното стълбище. Беше Лий. Изглеждаше ужасно. Мазната му коса беше на фитили, бледото му лице беше обсипано с позакъснели младежки пъпки. Носеше дънки и абсурдно широк шлифер, развяващ се около глезените му. Притискаше ръка до гърдите, сякаш го боляха ребрата.

Или сякаш криеше нещо под шлифера. „Преди покушението Лий насочил новата си пушка към летище «Лав Фийлд»“ — беше написал Ал. Не ме беше грижа накъде се е прицелвал, за да изпробва новата си придобивка. По-важното беше, че на косъм се разминах да се срещнем лице в лице. Бях решил най-лекомислено, че съм го изпуснал, като е тръгнал за работата и…

Всъщност защо не беше на работа в понеделник сутринта?

Отказах се да търся отговор на този въпрос и излязох. Носех чантата си, в която бяха недовършеният (и без реални изгледи за довършване) роман, записките на Ал и наскоро подхванатото литературно начинание, описващо приключенията ми в Страната на миналото.

Ако Лий не е бил сам в нощта на десети април, можеше да отнеса куршума на някой от съучастниците му, дори на самия Де Мореншилд. Продължавах да възприемам този сценарий като малко вероятен, но пък шансовете да се превърна в бежанец след убийството на Осуалд, бяха доста вероятни. Същото важеше и за варианта да ме заловят и да ме осъдят за убийство. И в двата случая не биваше никой — полицията например — да намери бележките на Ал или моето произведение.

През този ден — осми април — ми предстоеше да изнеса писмените материали от апартамента си, за да са възможно по-далеч от объркания агресивен младок от горния етаж. Отидох с колата до Фърст Корн Банк и въобще не се изненадах, че банковият чиновник, който ме обслужи, поразително си приличаше с банкера от „Хоумтаун Тръст“ в Лисбон Фолс. Този се казваше Линк вместо Дусен, но имаше прилика с Хавиер Кугат, прочутия кубинския диригент от началото на двайсетте.

Казах, че искам депозитен сейф. Скоро ръкописите се озоваха в сейф 775. Върнах се на Нийли Стрийт и преживях момент на сковаваща паника, като реших, че съм загубил проклетия ключ от банковия трезор.

„По-спокойно — опитах се да се вразумя. — Някъде в джоба ти е, а дори да си го затрил, новото ти приятелче Ричард Линк с удоволствие ще ти предостави дубликат. Сигурно ще ти струва цял долар.“ В този момент напипах ключа в джоба си под монетите, сякаш го бях призовал с мисълта си. Сложих го на ключодържателя си, където щеше да е на сигурно място. Ако ми се наложеше да изтичам обратно до портала и пак да се отправя в миналото, след като вече съм се върнал в настоящето, ключът щеше да си остане у мен… макар всичко, случило се през последните четири години и половина, да започнеше отначало. Ръкописите в банковия сейф щяха да се загубят във времето. Което вероятно беше за добро.

Лошото беше, че със Сейди щеше да се случи същото.