Ю Несбьо
Спасителя (8)

Осма глава

Сряда, 16 декември

Обядът

Предстоеше един шестнайсети декември с рекордно ниски температури за Осло през последните двайсет и четири години. В осем сутринта все още беше тъмно. Хари излезе от сградата на Главното управление, след като взе от Герд срещу разписка ключа за апартамента на Том Валер. Хари вървеше с разкопчана яка на палтото. Звукът от кашлицата му сякаш потъваше в памук, като че ли студът бе сгъстил въздуха.

Хората по улиците крачеха бързо в натоварения сутрешен час, за да се скрият на топло на работните си места. Хари обаче вървеше с бавни крачки и леко свиваше колене, за да не се плъзгат гумените подметки на кубинките му по леда.

Отключи си и влезе. Апартаментът на Том Валер носеше явните белези на ергенско жилище. Небето над възвишението Екеберг започна да избледнява. Седмици след смъртта на собственика държаха апартамента отцепен, но разследващите органи не откриха улики, свързани с евентуални съучастници на Валер в контрабандната лига. Поне според изявлението на началника на криминалната полиция. Така той оправда решението си случаят „Валер“ да мине на заден план, а следователите да дадат приоритет на „други по-спешни задачи“.

Хари запали осветлението и за пореден път се убеди колко особена тишина цари в жилищата на покойници. На стената пред дивана, тапициран с лъскава черна кожа, висеше огромен плазмен екран с еднометрови издължени тонколони от двете му страни. Явно представляваха част от системата за съраундсаунд в апартамента. По стените висяха картини с кубични фигури в синьо. Ракел наричаше подобни неща „изкуство с линия и пергел“.

Влезе в спалнята. През прозореца се процеждаше сива светлина. Стаята беше подредена. На бюрото имаше монитор на настолен компютър, но Хари не видя процесор. Сигурно разследващите го бяха иззели за проби. Хари обаче не помнеше да е виждал процесора на Валер сред доказателствените материали в Главното управление. Забраниха му да се занимава повече със случая. Според официалното обяснение го разследваха за убийство по време на служба. И все пак Хари не можеше да се отърве от натрапливото съмнение, че на някои от висшестоящите в полицията не им изнася историята да се разнищи докрай.

Канеше се да излезе от спалнята, но чу нещо.

В жилището на покойника вече не беше съвсем тихо.

Някакъв звук, глухо тиктакане го накара да изтръпне. Идваше от гардероба. Поколеба се. Отвори вратата. Вътре намери отворен кашон с якето, което Валер носеше онзи нощ в Кампен. Върху дрехата лежеше ръчен часовник. Тик-так. Така тиктакаше и през онзи кошмарен ден, след като асансьорът потегли и отряза ръката на Валер. После Хари, Олег и Свен Сивертшен дълго се взираха в ръката — восъчнобяла, мъртва, сякаш отсечена от пластмасов манекен с единствената разлика, че на нея имаше часовник. И този часовник работеше, отказваше да издъхне. Съвсем приличаше на приказка, която Хари слушаше от баща си като малък: сърцето на убития биело ли, биело и не искало да спира, а накрая побъркало убиеца.

Енергичното интензивно тиктакане на часовника се чуваше ясно. Беше запомнящ се звук. От „Ролекс“. Тежък часовник на безумно висока цена.

Хари затръшна вратата на гардероба. Излезе от спалнята. Ехото от стъпките му се разнесе между стените. Засуети се, докато разтрепераните му пръсти заключат външната врата на апартамента; умишлено дрънчеше с ключовете и си тананикаше трескаво някаква мелодия. Успокои се чак когато излезе на улицата и шумът от уличното движение заглуши всичко останало.

* * *

Още в три следобед върху площад „Комендант Т. И. Йогрим“ падаха дълги сенки. От прозорците в щабквартирата на Армията на спасението се виждаха светлини. В пет се стъмваше съвсем, а живакът ма термометрите падна до минус петнайсет градуса. Няколко самотни, изгубени снежинки се посипаха върху покрива на комично малката кола, в която чакаше Мартине Екхоф.

— Хайде, идвай, де, татко — промърмори тя, докато гледаше как се стопява батерията.

Мартине се притесняваше как ще се държи в студа електрическият автомобил, подарък от кралското семейство. Преди да излезе от кабинета си, Мартине приключи с всичките си задачи за деня: публикува в Интернет информация за обявени и за нови събрания на членовете на Армията, актуализира в списъка имената на дежурните, които ще разнасят безплатна супа с автобус, и на онези, ангажирани да поднасят каша на площад „Егер“, редактира писмения отговор, предназначен за министъра, относно ежегодния коледен концерт в Концертната зала.

Вратата на колата се отвори и вътре освен студа влезе и мъж с гъста бяла коса под фуражката и най-бистрите сини очи на човек, прехвърлил шейсетте, които Мартине бе виждала в живота си. Той с мъка смести краката си между седалката и арматурното табло.

— Да потегляме — подкани я ведро той, а в тона му прозираше непринудената авторитарност, характерна за хора, свикнали другите да им се подчиняват, и изтупа снега от пагоните си — знак, че е най-високопоставеният служител в Армията на спасението в Норвегия.

— Закъсня — отбеляза тя.

— А ти си истински ангел — той я потупа по бузата с външната част на дланта си. В сините му очи блестеше весело настроение и енергия. — Да побързаме.

— Татко…

— Секунда — той свали прозореца. — Рикард!

Пред входа на Храма, точно до щабквартирата, стоеше млад мъж. Сепна се и хукна към колата с кривите си х-образни крака. Държеше ръцете си плътно към тялото. Подхлъзна се и залитна, но успя да си възвърне равновесието. Когато стигна до автомобила, вече се беше задъхал:

— Да, коменданте?

— Наричай ме Давид като всички останали, Рикард.

— Дадено, Давид.

— Не е нужно да споменаваш името ми във всяко изречение.

Погледът на Рикард скачаше от комендант Давид Екхоф към дъщеря му Мартине. Младият мъж избърса потта над горната си устна. Мартине често се питаше как с възможно човек да се поти толкова обилно на точно определено място от тялото си, независимо от атмосферните условия. Най-много пот избиваше, докато седеше до нея по време на литургия или другаде и се навеждаше да й прошепне нещо, което по принцип би я развеселило, ако не забелязваше неумело прикритата му нервност и натрапливото му старание да й се хареса. Нямаше как да не обърне внимание и на потната му горна устна. Понякога, докато Рикард седеше съвсем близо до нея, Мартине долавяше и стържене изпод пръстите му, избърсващи потта от устната. Защото освен обилна пот, организмът му произвеждаше и много гъста брада. Пристигаше сутринта в щабквартирата гладко избръснат, а след обяд по бялата му кожа се образуваше тъмен слой. Мартине бе забелязала, че Рикард се бръсне по два пъти на ден.

— Пошегувах се, Рикард — усмихна се Давид Екхоф.

Макар да знаеше, че баща й не го прави с цел да засегне някого, Мартине не одобряваше неговите закачки. Комендантът сякаш не си даваше сметка колко неуместно е непрекъснато да командва хората около себе си.

— Да, да — Рикард се засмя, за да прикрие смущението си, и се наведе. — Здравей, Мартине.

— Здрасти, Рикард — отвърна тя и се престори на много заета с разучаването на батерията.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита го комендантът. — През последните дни по пътищата се образува много лед, а гумите на колата ми са без шипове. Трябва да ги сменя, но сега имам работа във „Фюрлюсе“ и…

— Знам — побърза да го увери Рикард. — Ще вечеряте с министъра на социалните грижи. Надявам се да дойдат много журналисти. Разговарях с началника на пресслужбата.

Давид Екхоф се усмихна снизходително.

— Радвам се, че се интересуваш от мероприятията ни. Но сега ми трябваш за друго. Колата ми е в гаража, а не мога повече да шофирам с гуми без шипове. Вероятно се досещаш…

— Гумите с шипове в багажника ли ги държите?

— Да. Но те моля да ги смениш само при условие, че нямаш никаква по-важна работа. Тъкмо се канех да се обадя на Юн и да го…

— Няма нужда — поклати категорично глава Рикард. — Ще се справя за нула време. Можете да разчитате на мен… Давид.

— Сигурен ли си?

— Че можете да разчитате на мен ли? — обърка се Рикард.

— Че нямаш по-наложителна работа.

— Да, за мен ще бъде удоволствие. Обичам да се занимавам с коли и да… да…

— Да сменяш гуми?

Рикард преглътна с мъка и кимна. По лицето на коменданта се разля широка усмивка.

Екхоф затвори прозореца на колата и Мартине потегли.

— Не е редно да се възползваш така невъзмутимо от услужливостта на Рикард — отбеляза строго тя.

— От покорството му, искаш да кажеш — отвърна баща й. — Не се тревожи, миличка, просто го подлагам на изпит.

— С каква цел? Да разбереш колко е самопожертвователен и какво страхопочитание изпитва към теб ли?

— По-скоро второто — засмя се комендантът. — Разговарях със сестрата на Рикард, Теа, и тя случайно ми спомена, че Рикард се мъчел да приключи с бюджета до утре, когато изтича крайният срок. В случая трябваше да ми откаже, за да свърши по-важния си ангажимент, и да ме остави да повикам Юн.

— Е, и? Какво като се съгласи да ти смени гумите? Просто иска да бъде учтив.

— Рикард безспорно е много възпитан и пъргав. Работлив и надежден. Само искам да съм сигурен, че умее да устоява на натиск и притежава мъжество, задължително за човек на ръководна позиция.

— Според слуховете Рикард няма никакви шансове да получи работата.

Давид Екхоф погледна надолу към ръцете в скута си и се усмихна едва забележимо.

— Така ли? Впрочем оценявам желанието ти да застъпиш за Рикард.

Мартине усети погледа на баща си, без да отмества очи от пътя.

— Нашето и неговото семейство поддържаме приятелски отношения от много години. Те са свестни хора. Отдали са се на Армията.

Мартине си пое дълбоко въздух, за да овладее гнева си.

* * *

За изпълнението на поръчката бе необходим само един куршум.

Въпреки това той пъхна всички патрони в пълнителя. Първо, защото оръжието се намираше в перфектен баланс само когато пълнителят е пълен. И, второ, защото така рискът пистолетът да засече се свеждаше до минимум. Шест патрона в пълнителя и един в патронника.

Сложи презрамката с кобура на раменете си. Купи го втора ръка. Кожата беше мека и миришеше на човешка пот и масло. Провери дали е закрепил добре пистолета. Застана пред огледалото и си облече якето. Оръжието не се виждаше. По-големите пистолети осигуряват по-добър прицел, но основната му задача не беше да е максимално точен. Облече си непромокаемото яке, а отгоре — палтото. Шапката мушна в джоба си. Опипа палтото, за да се увери, че не е забравил червеното шалче.

Погледна си часовника.

* * *

— Умението да устояват на натиск и мъжество — обясни Гюнар Хаген. — Тези две качества смятам за най-важни у моите старши инспектори.

Хари мълчеше. В изказването на шефа си не долови въпрос. Огледа кабинета, където неведнъж бе слушал точно както сега познатата лекция в стил „началникът обяснява на старши инспектора как стоят нещата всъщност“. Всички прилики обаче свършваха дотук. На бюрото вече ги нямаше купчините с книжа от времето на Бярне Мьолер, колекциите с комикси за Патока Доналд, сместени на рафта между юридически справочници и книги по полицейски инструктаж, голямата семейна снимка и още по-голямата снимка на красив голдън ретрийвър. Кучето почина преди цели девет години и синовете на Бярне вече го бяха забравили, но той продължаваше да скърби за загубата.

От всичко това бе останала само празна маса с монитор и клавиатура, малка сребърна поставка с част от тебеширенобяла кост и лактите на Гюнар Хаген, който прикова поглед в Хари изпод гъстите си вежди, надвиснали над очите като стрехи.

— Има обаче и едно трето качество, на което държа още повече, Хуле. Сещаш ли се за какво говоря?

— Не — беззвучно отвърна Хари.

— Дисциплина. Дис-ци-пли-на.

Главният полицейски инспектор раздели думата на срички подобно на учител по норвежки и Хари очакваше да му изнесе езиковедска лекция за произхода на думата. Вместо това Хаген стана и започна да обхожда кабинета с ръце на гърба. Открай време Хари смяташе този начин на маркиране на територия за доста комичен.

— Проведох този разговор с всички колеги от отдела, за да им обясня лично какво очаквам от тях.

— В районната дирекция — поправи го Хари.

— Моля?

— Не се казва „отдел“, а районна дирекция, въпреки че по-рано вашият пост се наричаше именно „началник на полицейски отдел“. Само за ваша информация.

— Благодаря ти, наясно съм с номенклатурата. Докъде стигнах?

— До дис-ци-пли-на-та.

Хаген прониза Хари с поглед. Старши инспекторът не мигна. Началникът поднови обхода на кабинета си.

— През последните десет години преподавам в Армейската офицерска школа. Специализирал съм на тема войната в Мианмар. Сигурно ще те изненадам с твърдението, че именно тези мои задълбочени познания ще ми бъдат от голяма полза в работата ми тук.

— Четете ми мислите, шефе — отвърна Хари и се почеса по прасеца.

Хаген прокара пръст по перваза и огледа недоволно мръсотията.

— През 1942 година хиляда японски войници превземат Мианмар, тогава Бирма. Тя е двойно по-голяма от Япония и по онова време на нейна територия се намира британски военен контингент, превъзхождащ многократно японската войска и по численост, и по въоръжение. — Хаген вдигна мръсния си показалец. — Но едно качество у японците им помага да прогонят британците и индийските наемници. Дисциплината. По време на похода срещу столицата Рангун, днес Янгон, японците спират да поспят четвърт час на всеки четирийсет и пет минути. Лягат на пътя, без да свалят войнишките раници от гърба си, като внимават краката им да сочат към целта на похода, за да не паднат в канавката или да се объркат и да тръгнат в противоположна посока, когато се събудят. Посоката е нещо много важно, Хуле. Разбираш ли?

Хари вече предчувстваше накъде тръгва разговорът.

— Явно японците са стигнали успешно в Рангун, шефе.

— Да. Всички. Защото спазвали заповедите на главнокомандващите. Току-що ми съобщиха, че си взел ключовете за жилището на Том Валер. Вярно ли е, Хуле?

— Исках само да надникна, шефе. Заради терапевтичния ефект.

— Дамо да е така. Този случай е приключен. Не само ще си загубиш времето да ровиш из апартамента на Валер, а и ще нарушиш заповедта — моята и на началника на криминалната полиция. Вероятно е напълно излишно да ти обрисувам в детайли последствията от престъпването на служебни забрани, затова само ще спомена, че японските офицери застрелвали онези войници от редиците си, които дръзвали да утолят жаждата си извън определеното време за пиене на вода. Постъпката на офицерите не е проява на садизъм, а основен принцип в налагането на дисциплина: туморите се изрязват още при появата им. Ясно ли се изразих, Хуле?

— Ясно като… мда… напълно ясно, шефе.

— Това е всичко за днес, Хуле.

Хаген седна на стола, извади лист хартия от чекмеджето и започна да чете напълно невъзмутимо, все едно Хари вече бе напуснал кабинета му. Внезапно вдигна глава и по лицето му се изписа изненада, задето старши инспекторът продължава да стои пред него.

— Има ли още нещо, Хуле?

— Мм, сетих се… Нали японците изгубиха войната?

След като Хари си тръгна, Гюнар Хаген дълго се взира с невиждащи очи в листа пред себе си.

* * *

Ресторантът беше наполовина пълнен. Точно като предния ден. На вратата го посрещна симпатичен млад сервитьор със сини очи и руси къдрици. Заприлича му много на Джорджи и той с мъка откъсна очи от него. Устните на сервитьора се разтеглиха в усмивка: явно го разкри.

Докато си оставяше палтото и непромокаемото яке в гардероба, усети върху себе си погледа на сервитьора.

— Името ви? — попита той.

После зашари с пръст по списъка с резервациите и го намери.

— Пипнах ви — пошегува се той и прикова сините си очи в госта, докато онзи се изчерви.

Ресторантът не предлагаше особено луксозна обстановка, но като пресметна на ум, излезе, че цените са направо безумни. Поръча си макарони и чаша вода. Беше гладен. Сърцето му биеше равномерно и спокойно. Останалите посетители в ресторанта разговаряха. Усмихваха се и се смееха, все едно нищо не ги застрашава. Винаги се удивляваше как е възможно да не забелязват черния му ореол. Нима от тялото му не лъха вледеняващ хлад и дъх на гнилоч?

Недоумяваше как никой друг не го усеща.

Навън часовникът на кметството удари шест пъти.

* * *

— Приятно местенце — отбеляза Теа и се огледа.

От масата им в просторния ресторант се виждаше пешеходната зона. От невидимите тонколони се носеше дискретна успокояваща музика стил „ню ейдж“.

— Исках всичко да е специално — Юн разгледа менюто. — Какво си избра за вечеря?

Погледът на Теа скачаше безцелно по страниците.

— Първо искам да пия вода.

Теа пиеше много вода. Юн знаеше, че го прави заради диабета и бъбреците.

— Много трудно ми е да се спра на нещо. Има богат избор и всичко изглежда примамливо.

— Е, човек не може да опита от всичко в менюто.

— Така е…

Юн преглътна смутен. Думите просто му се изплъзнаха. Вдигна очи. Теа явно не обърна внимание. Изведнъж обаче се сепна:

— Какво имаш предвид?

— С кое? — небрежно подхвърли той.

— Че човек не може да опита от всичко в менюто. Познавам те, Юн. Какво намекваш?

Той вдигна рамене.

— Нали се разбрахме да си кажем всичко, преди да се оженим?

— Да. И?

— Сигурна ли си, че не си премълчала нещо?

— Да, сигурна съм, Юн — въздъхна изморено тя. — Не съм била никога с друг мъж… по този начин.

Но той забеляза нещо в погледа й, в изражението й. Едно мускулче в ъгъла на устата й се изкриви, очите й потъмняха като свиваща се бленда на фотоапарат. Той не се стърпя:

— Дори с Роберт?

— Какво?

— И с Роберт ли не си била? Помня, че двамата с него флиртувахте първото лято в „Йостгор“.

— Тогава бях на четиринайсет, Юн!

— Е, и?

Първоначално тя го изгледа изумено. После се затвори в черупката си, нещо в очите й угасна и тя се отнесе другаде. Юн обгърна ръката й с двете си длани и прошепна:

— Извинявай, извинявай, Теа. Не знам какво ми стана. Просто… Хайде да го забравим.

— Избрахте ли си? — обади се сервитьорът.

— Свежи аспержи за предястие — Теа му подаде менюто. — И телешка пържола „Шатобриан“ с манатарки за основно ястие.

— Чудесен избор. Позволявате ли да ви препоръчам прекрасното червено вино на добра цена, което получихме днес?

— Позволяваме, но предпочитаме вода — отговори тя с ослепителна усмивка. — Колкото може повече вода.

Юн я погледна. Способността й да прикрива чувствата си будеше възхищението му. Теа изчака сервитьора да се отдалечи и погледна въпросително Юн:

— Свърши ли с разпита? А какво ще кажеш за себе си?

Юн се усмихна и поклати глава.

— Никога не си имал приятелка — отбеляза тя. — Дори в „Йостгор“.

— И знаеш ли защо? — Юн сложи ръката си върху нейната.

Тя поклати глава.

— Защото през онова лято се влюбих в едно момиче — Юн прикова настойчиво поглед в нея. — Тя беше само четиринайсетгодишна. Оттогава не съм спирал да я обичам.

По лицето й се разля щастлива усмивка. Юн забеляза с радост, че Теа излезе от скривалището си и се върна при него.

* * *

— Чудесна супа!

Министърът на социалните грижи се обърна към комендант Давид Екхоф, но изрече похвалата си достатъчно силно, за да я чуят и журналистите.

— Приготвена е по наша рецепта — отвърна комендантът. — Преди няколко години издадохме готварска книга. Бих ви я препоръчал…

Даде знак на Мартине, тя се приближи и остави книгата до чинията със супа на министъра.

— … ако някога ви се прииска да си приготвите вкусно и питателно ястие.

Малцината журналисти и фотографи, дошли във „Фюрлюсе“, се засмяха. Единствените посетители в кафенето бяха двама старци от Приюта, подпухнала от плач жена в палто и наркоман с рана на челото. Последният трепереше като лист, защото му предстоеше да го прегледат в армейския медицински пункт на втория етаж. Впрочем скромният брой на гостите във „Фюрлюсе“ си имаше съвсем логично обяснение: просто кафенето по принцип не работеше по това време на денонощието. За съжаление обаче натовареният график на министъра не му позволи да посети „Фюрлюсе“ преди обяд и се наложи комендантът да му обясни, че всяка сутрин вътре е пълно с хора. Давид Екхоф осведоми министъра за разходите по поддръжката на „Фюрлюсе“ и за ефективното усвояване на средствата. Министърът кимаше одобрително, докато послушно хапваше от супата.

Мартине погледна часовника: 18:45. Секретарят на министъра предупреди, че посещението приключва в 19:00.

— Благодаря за вечерята — усмихна се министърът. — Ще успеем ли да поздравим някои от гостите ви?

Секретарят кимна.

Ама че преструвки, помисли си Мартине. Та нали точно затова бяха дошли: да се запознаят с посетителите в кафенето на Армията. Нищо не пречеше министърът да одобри отпускането на субсидии и по телефона, без да идва лично. Целта на сегашното му посещение беше журналистите да видят как министърът на социалните грижи се смесва с нуждаещите се, хапва супа, ръкува се с наркомани и изслушва историите им с дълбоко съчувствие.

Пресаташето даде знак на фотографите да снимат. По-точно, подкани ги да запечатат епохалния миг, защото така й се искаше.

Министърът стана, закопча си сакото и огледа помещението. Мартине се опитваше да обмисли възможностите му от негова гледна точка: двамата старци явно живееха в дом за възрастни и не бяха подходящи за целта му да се появи на първа страница на водещите вестници със заглавие „Министър се ръкува с утайката на обществото“. Раненият наркоман, макар и идеален представител на споменатата прослойка, изглеждаше твърде непредсказуем, а жената… Жената приличаше на обикновена гражданка, с която всеки норвежец би се идентифицирал. Тя би събудила всеобщо съчувствие, особено ако сподели сърцераздирателната си история.

— Важно ли е за вас да идвате тук? — попита министърът и й протегна ръка.

Жената вдигна очи. Министърът се представи.

— Перниле — подхвана тя, а той я прекъсна:

— Малкото име е достатъчно, Перниле. Дошли са журналисти и много искат да ни снимат заедно. Имате ли нещо против?

— Холмен — отрони тя и подсмръкна в носната си кърпичка. — Перниле Холмен.

Тя посочи към масата, където пред една от снимките гореше свещ.

— Дойдох, за да почета паметта на сина си. Моля ви, оставете ме на спокойствие.

Мартине остана при нея, докато министърът се оттегли с бързи крачки и се приближи до двамата старци.

— Моите съболезнования за случилото се с Пер — прошепна Мартине.

Жената вдигна подпухналото си от плач и успокоителни лице.

— Познавахте ли сина ми? — попита тя.

Мартине винаги предпочиташе да казва истината. Дори когато боли. Не заради възпитанието си, а защото сама откри колко по-лесно се живее без лъжа. В задавания глас на майката обаче Мартине чу отчаяна молба. Молба някой да й каже, че е възприемал сина й не само като роботизиран наркоман и бреме, от което обществото най-после се е освободило, а като човек, като близък познат, приятел, а защо не и любимец.

— Госпожо Холмен — подхвана Мартине със свито гърло, — познавах Пер. Беше много добро момче.

Перниле Холмен премига два пъти, без да отрони дума. Помъчи се да се усмихне, ала лицето й само се сгърчи в болезнена гримаса. Едва успя да отрони едно „благодаря“ и сълзите рукнаха по бузите й.

Мартине забеляза как комендантът я повика с ръка да се приближи към масата им, но тя не отиде.

— Отведоха… отведоха и съпруга ми — изхлипа Перниле Холмен.

— Моля?

— Полицаите. Според тях той е убил Пер.

След малко Мартине остави Перниле Холмен на спокойствие. Дъщерята на коменданта си спомни за разговора с високия рус полицай. Стори й се искрен, когато твърдеше, че иска да разкрие убийството на младежа, защото го е грижа за посетителите на „Фюрлюсе“. Мартине усети прилив на гняв. Същевременно недоумяваше защо изпитва ярост към човек, когото не познава. Погледна часовника. 18:55.

* * *

Хари си приготви рибена чорба от пакетче замразени зеленчуци, мляко и парчета рибено суфле. Взе си и багета. Всички продукти купи от кварталната бакалия, която съседът му от долния етаж, Али Ниази, стопанисваше заедно с брат си. До чинията със супа имаше и чаша вода.

Хари си пусна един диск и усили звука. Престана да мисли, концентрира се върху музиката и храната. Звук и вкус. Само това.

Третото парче от диска започна. Телефонът звънна. Отначало Хари реши да не вдига, но на осмото прозвъняване все пак стана и намали музиката.

— Ало.

— Какво правиш, Хари? — попита тихо Астри. Гласът й кънтеше, явно говореше от банята.

— Вечерям и слушам музика.

— Ще излизам на разходка. Близо до твоя квартал. Имаш ли планове за тази вечер?

— Да.

— Какви?

— Да слушам музика.

— Хм. Май не искаш компания.

— Нещо такова.

Мълчание. Астри въздъхна.

— Е, ако си промениш решението, ми звънни.

— Астри?

— Да?

— Проблемът е в мен, не в теб.

— Няма нужда да ми се извиняваш, Хари. Нали се разбрахме, че това не е жизненоважно за никой от двама ни. Исках просто да се позабавляваме.

— Някой друг път.

— Кога например?

— Например друг път.

— Тоест в далечно бъдеще?

— Да.

— Добре. Но не забравяй, че те харесвам, Хари.

Затвориха. Хари се изненада и изобщо не забеляза внезапната тишина в жилището си. Когато телефонът звънна, пред очите му се появи женско лице. За негово огромно учудване лицето не беше на Ракел, нито на Астри. Отпусна се във фатерщула и реши да не разсъждава по въпроса. Ако времето наистина е започнало да лекува любовната му мъка и Ракел постепенно изчезваше от организма му, значи новините са добри и Хари не изпитваше желание да усложнява процеса.

Наду музиката и прогони всички мисли от главата си.

* * *

Плати сметката. Остави клечката за зъби в пепелника и погледна часовника. До седем оставах три минути. Презрамките на кобура дращеха кожата на гърдите му. Извади снимката от вътрешния си джоб и я огледа за последен път. Време е, помисли си той.

Никой от гостите в ресторанта — дори двойката на съседната маса — не му обърна внимание, когато стана и отиде в тоалетната. Заключи се в една от кабинките, изчака минута, едва устоя на изкушението да се увери отново дали пистолетът е зареден. Бобо го научи, че ако човек свикне с лукса да проверява всичко по два пъти, все някога ще прояви небрежност.

Минутата изтече. Излезе от тоалетната, отиде в гардероба, облече си непромокаемото яке, завърза червеното шалче на врата си и нахлупи ниско шапката над очите си. Отвори вратата и се озова на улица „Карл Юхан“.

С бързи крачки пое към високата й част. Не защото времето го притискаше, а защото хората в Осло вървяха с такова темпо, а той не искаше да се отличава от тълпата. Мина покрай кошчето за отпадъци до уличен фенер, където миналия ден реши да изхвърли пистолета, след като свърши задачата си. Насред оживената улица. Полицаите щяха да го намерят, но какво от това? Важното беше да не го намерят у него.

Музиката се чуваше отдалеч. Пред музикантите в полукръг се бяха събрали няколкостотин души. Той пристигна точно в края на една песен. Докато тълпата аплодираше, се чу камбанен звън. Бе дошъл точно навреме. Пред групата висеше черна тенджера, окачена на дървена стойка, а до нея стоеше мъжът от снимката. Макар да го виждаше на слабото осветление от уличен фенер и две факли, у него не остана съмнение: мъжът до тенджерата носи палто и шапка с емблемата на Армията на спасението.

Вокалистът извика нещо на микрофона и тълпата избухна във весели възгласи и аплодисменти. Музикантите започнаха следващото парче. Блесна светкавица на фотоапарат. Звукът се усили. Барабанистът вдигаше високо дясната си ръка, преди да удари малкия барабан.

Проби си път през множеството. Застана на три метра от мъжа от Армията и провери дали зад гърба си има свободен коридор за отстъпление. Пред него двама тийнейджъри, по-ниски от него, издишаха бели облачета с дъх на дъвка. През ума му не мина нищо особено. Без да бърза и без излишно да се церемони, направи онова, за което бе дошъл: извади пистолета и го насочи напред с изпъната ръка. Така скъси разстоянието на около два метра. Прицели се. Мъжът до тенджерата се раздвои пред погледа му. Отвори присвитото си око и двете фигури пак се сляха в едно.

* * *

— Наздраве! — каза Юн.

Музиката се лееше от тонколоните като гъст пълнеж за сладкиши.

— Наздраве! — отвърна Теа и послушно вдигна чашата си.

След като отпиха, се погледнаха и устните му изговориха беззвучно „обичам те“.

Тя сведе стеснително очи, но се усмихна.

— Имам подарък за теб.

— Така ли? — закачливо попита тя.

Бръкна в джоба на сакото си. Под мобилния телефон напипа опакованата твърда кутийка от златарското ателие. Сърцето му заби бързо. Боже, с какво вълнение и с какъв трепет очакваше тази вечер, този миг!

Телефонът извибрира.

— Какво има? — попита Теа.

— Нищо, нищо, извинявай. Връщам се след секунда.

В тоалетната извади телефона и погледна екрана. Въздъхна и натисна зелената слушалка.

— Здрасти, сладурче, как си?

Гласът й звучеше весело, все едно току-що й бяха разказали виц, а тя се бе сетила за него и бе решила съвсем спонтанно да му се обади. Юн обаче видя шестте пропуснати повиквания от нея.

— Здравей, Рагнхил.

— Какъв е този странен шум? Да не би…

— В тоалетната съм, в един ресторант. Вечерям с Теа. Ще говорим друг път.

— Кога?

— Ами… друг път.

Мълчание.

— Добре тогава.

— Рагнхил, трябва да ти кажа нещо. Вероятно се досещаш и сама за какво става дума. — Той си пое дъх. — Двамата с теб нямаме…

— Юн? Не те чувам.

Той се съмняваше, че е така.

— Може ли да се отбия у вас утре вечер? — попита Рагнхил. — И тогава ще ми обясниш.

— Утре вечер няма да бъда сам. Отсега нататък…

— Хайде да се срещнем в „Гранд“ на обяд. Ще ти пратя номера на стаята като есемес.

— Рагнхил, не става…

— Нищо не чувам. Обади ми се утре. Впрочем недей, цял ден съм на срещи. Аз ще те потърся. Не си изключвай телефона. Забавлявай се, сладурче.

— Рагнхил? Ало?

Юн погледна екрана. Беше затворила. Защо просто не излезе навън и не й се обади пак? Да свърши неприятната задача, щом веднъж е започнал. Това е единственото правилно решение. Единствено умно решение. Незабавно да тегли чертата и да приключи тази история.

* * *

Озоваха се един срещу друг, но служителят от Армията не го видя.

Мъжът с пистолета дишаше спокойно. Пръстът му натисна спусъка и бавно потъна навътре. Погледите им се срещнаха. Странно, помисли си убиецът, войникът не изглежда нито изненадан, нито шокиран, нито изплашен. По лицето му не премина някакво просветление, сякаш самият вид на пистолета му отговори на въпрос, който отдавна не му даваше мира. Куршумът го прониза.

Ако пукотът бе съвпаднал с ударите на малкия барабан, вероятно музиката щеше да заглуши изстрела, но не става така. Неколцина души се обърнаха към мъжа с непромокаемото яке и видяха пистолета в ръката му. Войникът от Армията на спасението с чело, продупчено от куршум точно под буквата А на униформената му шапка, политна назад, а отпуснатите му ръце се разлюляха като на марионетка.

* * *

Хари се сепна във фатерщула. Явно е заспал. В стаята цареше тишина. Кое тогава го събуди? Ослуша се. Чуваше се само монотонното тихо приспивно жужене на града. Не, имаше и друг звук. Наостри уши. Ето го пак. Едва доловим. След като успя да го изолира от останалите глухи шумове, звукът стана по-отчетлив. Тик-так.

Хари поседя във фатерщула със затворени очи. После, в изблик на безпаметна ярост, се втурна в спалнята, грабна часовника на Мьолер от чекмеджето, отвори прозореца и го запрати в тъмнината с всичка сила. Чу как часовникът се удари в стената на съседната сграда и падна върху заледения асфалт. Затръшна гневно прозореца, сложи райберите, върна се във всекидневната и усили музиката. Мембраните на тонколоните завибрираха толкова силно, че се размиха пред очите му. Високите честоти приятно гъделичкаха ушите му, а басът бумтеше в устата му.

* * *

Множеството загърби групата и се скупчи около мъжа, строполил се в снега. Фуражката — хвръкнала от главата му — падна пред стойката на микрофона. Вокалистът обаче не я забеляза и продължи да пее.

Две девойки съвсем близо до убития отскочиха панически назад. Едната закрещя от ужас.

Вокалистът, който до момента пееше със затворени очи, ги отвори и установи, че е изгубил вниманието на публиката. Обърна се и видя мъжа в снега. Певецът потърси с поглед член на охраната или някой от организаторите на турнето; някой, който да се справи със ситуацията. Понеже свиреха на открито, на улицата, и всичко беше импровизирано, музикантите продължиха да акомпанират на вокалиста.

Хората изведнъж се отместиха, за да пропуснат някого.

— Роберт! — извика жена, пробиваща си път с лакти, със сипкав глас.

Жената, бледа, облечена в тънко кожено яке с дупки на лактите, коленичи до безжизненото тяло.

— Роберт?

Тя докосна врата му с костеливата си ръка. После вдигна заканително пръст към групата:

— Престанете, за бога!

Музикантите спряха.

— Момчето умира. Повикайте лекар, бързо!

Отново провери пулса му. Нищо. Не й се случваше за първи път. Понякога лекарите успяват да ги съживят, но най-често се стига до фатален край. Жената недоумяваше как младеж от Армията на спасението умира от свръхдоза. Нима и те се боцкаха? Невъзможно. Заваля сняг. Снежинките се топяха върху бузите, затворените му очи и разтворените устни. Хубав младеж. Колко прилича на сина ми, докато спи, помисли си жената. Изведнъж забеляза тънката струйка кръв от черната дупчица на челото му, която се стичаше по слепоочието и ухото му.

Някой я повдигна оттам и я отведе. Над младежа се надвеси мъж. Докато я дърпаха, погледна за последен път лицето му и дупката от куршума и изведнъж я прониза болезненото прозрение, че такава съдба очаква и собственото й дете.

 

 

Вървеше бързо. Не твърде бързо, все пак не искаше да го заподозрат, че бяга. Избра си гърба на един човек пред него, който подтичваше, и тръгна по петите му. Никой не го спря. Не бе и очаквал друго. Изстрел от пистолет обикновено кара хората да отстъпят назад, а гледката на убит — да побегнат. В този случай повечето дори не разбраха какво стана.

Последната задача.

Бандата продължаваше да свири.

Заваля сняг. Още по-добре — минувачите забиваха поглед в земята, за да запазят очите си от прехвърчащите снежинки.

Стотина метра по-надолу се виждаше жълтата сграда на Централната гара. Споходи го познатото усещане за недосегаемост: всичко се разми пред очите му; сръбският танк Т-55 му се струваше като муден железен великан, сляп и глух; обзе го увереността, че когато се прибере, ще намери града си непокътнат.

Мястото, където искаше да пусне пистолета си, бе заето.

Натрапникът имаше нови модерни дрехи, като изключим сините му маратонки. Лицето му обаче изглеждаше загрубяло, почерняло като на ковач. Мъжът или момчето — все едно — явно бе решил да остане там известно време, защото бе напъхал цялата си дясна ръка в отвора на зеленото кошче.

Погледна си часовника, без да спира. Изминаха две минути от изстрела. До тръгването на влака оставаха единайсет. Още не се бе отървал от оръжието. Подмина кошчето за отпадъци и продължи към ресторанта.

Срещу него се зададе мъж. Измери го с очи, но не се обърна да го огледа.

Втурна се в ресторанта.

В гардероба една майка се мъчеше да закопчее ципа на якето на сина си. Изобщо не го погледнаха. Кафявото му палто от камилска вълна беше окачено на същото място. Отдолу стоеше куфарът. Взе палтото и куфара и влезе в мъжката тоалетна. Заключи се в една кабинка, съблече си непромокаемото яке, прибра шапката в джоба и си облече палтото. Макар да нямаше прозорци, сирените отвън се чуваха. Огледа се. Трябва да се отърве от пистолета. Нямаше голям избор. Качи се върху тоалетната чиния, протегна се, свали белия капак за вентилационния люк на стената и се помъчи да натика вътре пистолета. Не успя, имаше решетка.

Слезе. Задъхваше се. Стана му горещо. До тръгването на влака оставаха осем минути. Може да се качи на следващия, разбира се. Нищо фатално. Проблемът беше, че изминаха девет минути, без да успее да се отърве от оръжието. Тя непрекъснато му повтаряше: повече от четири минути означава неприемлив риск.

Можеше и да остави пистолета на пода в тоалетната, но един от принципите в работата му гласеше: „погрижи се да открият оръжието чак след като си в безопасност“.

Излезе от кабинката и застана на мивката. Докато си миеше ръцете, обходи с поглед пустото помещение. Upomoc!^[1] Очите му се спряха върху дозатора за течен сапун.

* * *

Юн и Теа излязоха прегърнати от ресторанта на улица „Торг“.

Теа нададе вик, защото се подхлъзна на леда под коварния мек, току-що паднал сняг, и едва не повлече Юн със себе си. Той спаси положението в последния момент. Смехът й звънтеше приятно в ушите му.

— Ти ми каза „да“! — извика той към небето и усети как снежинките се топят по лицето му. — Съгласи се да станеш моя жена!

Сирена наруши нощната тишина. После още няколко. Идваха от „Карл Юхан“.

— Да отидем ли да видим какво се е случило? — попита Юн и я хвана за ръка.

— Не, не искам — намръщи се Теа.

— Хайде, ела!

Теа заби крака в леда, макар гладките подметки да не й осигуряваха равновесие. Юн я задърпа като шейна след себе си през смях.

— Казах не!

Гласът й го накара тутакси да спре. Погледна я изненадан.

— В момента нямам желание да гледам пожари — въздъхна тя. — Искам да си легна до теб.

— Щастлив съм, Теа. Ти ме направи толкова щастлив.

Юн не разбра дали тя отговори, защото бе заровила лице в якето му.