Ю Несбьо
Спасителя (7)

Седма глава

Четвъртък, 15 декември

Анонимността

Намираше се на най-високата точка от най-оживената пешеходна улица в Осло, наречена на шведско-норвежкия крал Карл Юхан. Запомни добре картата, която взе от хотела, и знаеше, че постройката на запад, чийто силует се мержелее в сумрака, е Кралският дворец, а другата, на изток — Централната гара на Осло.

Той се сви от студ.

Високо, на стената на една жилищна постройка, светеше неонов термометър. Минусови температури. Дори най-слабото раздвижване на въздуха се усещаше като мраз, който пронизва палтото му от камилска вълна. Досега му вършеше отлична работа, още повече, че го купи на изненадващо изгодна цена в Лондон.

Часовникът на сградата с термометъра показваше 19:00. Тръгна на изток. Обстановката беше много благоприятна. Тъмно, забързани хора по улиците. Забеляза само две охранителни камери, но бяха насочени към два банкомата, не към минувачите. Вече изключи метрото като възможност за отстъпление заради комбинацията от множество камери и оскъден брой пътници. Осло се оказа по-малък град, отколкото очакваше.

Влезе в магазин за дрехи, намери синя плетена шапка за четирийсет и девет крони и вълнена връхна дреха за двеста, но се отказа. Спря се на тънко непромокаемо яке за сто и двайсет крони. Докато го пробваше, откри ароматизиращите таблетки от писоара в джоба на сакото си — стрити на прах и проникнали в плата.

Ресторантът се намираше стотина метра по-надолу, от лявата страна. Гардероб на самообслужване. Чудесно, помисли си той, това улеснява задачата ми. Влезе в ресторанта. Нямаше много хора. От мястото му се откриваше изглед над всички маси в помещението. До него се приближи сервитьор. Резервира масата до прозореца за шест часа на следващия ден.

Преди да си тръгне, провери тоалетната. Нямаше прозорци. Значи единственият друг изход освен главния минава през кухнята. Все едно. Не съществуват идеални за целта му места, а и едва ли щеше да се наложи да използва резервни пътища за отстъпление.

Излезе от ресторанта, погледна часовника и тръгна надолу по „Карл Юхан“, към гарата. Минувачите гледаха или в земята, или встрани. Малък град, но жителите спазваха хладна дистанция като в повечето столици. Чудесно.

Засече колко време ще му отнеме да стигне до перона за бързия влак за летището. Шест минути. Влак имаше на всеки десет минути и стигаше до „Гардермуен“ за деветнайсет. С други думи, ако се качи на влака в седем и двайсет, ще пристигне на летището в осем без двайсет. Самолетът за Загреб — директен полет — излиташе в осем и десет. Билетът беше в джоба му. Купен на промоционална цена от Скандинавски аеролинии.

Доволен, напусна новия влаков терминал, слезе по стълбите, мина под стъклен покрив — явно някогашната зала за заминаващи, където сега имаше магазини — и излезе на предгаровия площад. На картата беше отбелязан като „Йернбанеторге“. Насред площада се издигаше статуя на тигър, двойно по-голям от повечето си събратя, замръзнал точно преди скок. Около него дрънчаха трамвайни мотриси, минаваха автомобили и хора. Но той не видя никъде телефонни кабинки. В края на площада, до един навес, се бяха скупчили група хора. Приближи се към тях. Разговаряха, събрали в кръг главите си, покрити с качулки. Вероятно бяга съграждани или съседи и чакаха един и същи автобус. Гледката събуди у него неясен спомен…

След като вземеха някакви пликчета, мършавите хора се отдалечаваха от площада с приведени срещу ледения вятър гърбове. Разбра какво се случва пред очите му. В Загреб, а и в други европейски градове, бе виждал как се продава хероин, но никъде търговията не се осъществяваше толкова явно като тук. Сети се на какво му напомнят събралите се хора. На тълпите, в които попадна и той, след като сърбите се оттеглиха. Тълпите от бежанци.

Недалеч от навеса спря бял автобус. Вратите се отвориха, но не се качи никой. Към автобуса се приближи девойка. Веднага разпозна униформата й. Армията на спасението. Забави крачка. Девойката помогна на една от жените да се качи в автобуса. Последваха я двама мъже.

Той спря. Сигурно е чиста случайност, помисли си. Нищо повече. Обърна се. И там, на стената на малка часовникова кула, видя три телефонни кабинки.

Обади се в Загреб и я увери, че всичко върви по план.

— Последната ти задача — повтори тя.

Фред го осведоми, че на стадион „Максимир“ до почивката между двете полувремена сините лъвове от „Динамо Загреб“ водят срещу „Риска“.

Разговорът му струва пет крони. Часовникът на кулата показваше 19:25. Обратното броене започна.

* * *

Групата се събираше в енорийския дом на църквата в Западен Акер.

От двете страни на чакълестата пътечка към малка тухлена постройка до гробището бе натрупал сняг. В стая за събирания, обзаведена само с пластмасови столове, наредени до стените, седяха четиринайсет души. Ако в помещението влезеше някой непосветен в заниманията им, би си помислил, че съседи от обща кооперация са свикали събрание. Иначе нищо по лицата, възрастта, пола или дрехите на присъстващите не издаваше по какъв повод са дошли. Ярката светлина се отразяваше в прозорците и в линолеума на пода. Хората си бъбреха тихичко. Чуваше се шумолене от картонени чаши. От време на време просъскваше току-що отворена бутилка с газирана минерална вода.

Точно в седем вечерта една ръка в края на дългата маса се вдигна и звънна със звънче. Приказките утихнаха. Всички погледи се насочиха към жена на около двайсет и пет. Тя обходи лицата на присъстващите с директен, безстрашен поглед. Имаше тесни, строги устни, смекчени с червило; дълга гъста руса коса, събрана на тила с най-обикновена шнола. Бе отпуснала спокойно и самоуверено големите си ръце върху масата. Тази жена отговаряше на определението „симпатична“, тоест с хубави черти, но без онова очарование, което би я направило „пленителна“. Езикът на тялото й издаваше уравновесеност и сила. Стабилният й глас изпълни помещението и подчерта още веднъж колко добре умее да се владее:

— Здравейте, казвам се Астри и съм алкохоличка.

— Здравей, Астри! — отговори групата в хор.

Тя прегъна ръба на книгата пред себе си и зачете:

— Единственото условие да станеш член на дружеството на анонимните алкохолици е желанието да спреш да пиеш.

Продължи, а хората около масата, научили вече наизуст Дванайсетте традиции, повтаряха беззвучно с нея. В кратките паузи, когато си поемаше дъх, се чуваше песента на църковния хор, репетиращ на горния стаж.

— Днес ще говорим за Първата стъпка — обяви Астри. — А тя гласи: „Признаваме, че сме се чувствали безсилни пред алкохола и не сме били способни да се справяме с живота си.“ Ще започна и ще бъда съвсем кратка, защото съм приключила с първата стъпка.

Пое си дъх с горчива усмивка.

— От седем години не съм близвала алкохол. Всеки ден се събуждам с мисълта, че съм алкохоличка. Децата ми не знаят това. От тяхна гледна точка мама е престанала да пие, защото алкохолът я замайва бързо и тя става много лоша. В живота ми съм принудена да съчетавам умело истина и лъжа, за да постигна баланс. Всичко може да се провали, но съм решила да живея ден за ден и да бъда вярна на обещанието си да не пия. В момента работя по Единайсетата стъпка. Благодаря ви.

— Благодарим ти, Астри — извикаха присъстващите и я аплодираха, докато хорът на втория етаж възхваляше Бог.

Тя кимна на висок мъж е късоподстригана руса коса, седнал от лявата й страна.

— Здравейте, казвам се Хари — подхвана той с леко дрезгав глас. Фината мрежа от зачервени капиляри върху носа му свидетелстваше за дълъг живот извън редиците на въздържателите. — Алкохолик съм.

— Здравей, Хари.

— Тук съм съвсем отскоро. Идвам за шести или за седми път. Още не съм приключил с Първата стъпка. Тоест, осъзнавам проблема си, но продължавам да смятам, че съм в състояние да управлявам алкохолизма си. Присъствието ми тук е своеобразно противоречие, но обещах на мой приятел, психолог, да се присъединя към вас. Той твърди, че ако издържа приказките за Бог и духовното през първите няколко седмици, ще почувствам ефекта. Нямам представа дали анонимните алкохолици могат да си помогнат сами, но имам желание да опитам. Защо не?

Обърна се наляво, за да даде знак, че няма какво повече да сподели. Преди обаче хората да уважат изказването му с ръкопляскания, се намеси Астри:

— Хари, днес за пръв път вземаш отношение по време на срещите ни. Много се радвам. Би ли разказал малко повече за себе си, щом така и така си започнал?

Хари я погледна. Другите присъстващи — също, защото с поведението си тя нарушаваше общоприетата практика да не се прилага натиск върху членове на групата. Астри не отмести очи от Хари. И преди Хари бе усещал, че тя го гледа, но й обърна внимание само веднъж: измери я от главата до петите с поглед тип „асансьор“. Гледката му хареса, но още повече му се поправи друго. Когато погледът му се върна на лицето й, тя изглеждаше силно поруменяла. На следващата среща се държеше, сякаш не го забелязва.

— Не, благодаря — отвърна той.

Колебливи аплодисменти.

Докато следващият от групата говореше, Хари наблюдаваше крадешком Астри. След срещата тя го попита къде живее и му предложи да го закара до дома му. Хари се подвоуми. Хорът на горния етаж величаеше настойчиво Господ.

След час и половина двамата пушеха мълчаливо цигари и гледаха как димът оцветява спалнята в синкаво. Влажните чаршафи бяха още топли, но студът в стаята накара Астри да се завие до брадичката.

— Беше много хубаво — каза тя.

Хари не отговори. Не разбра дали думите й са въпрос.

— Изпитах оргазъм — продължи тя. — Още при първото ни любене. Това не се случва…

— Значи мъжът ти е лекар? — попита Хари.

— Попита ме преди малко. За няколко минути едва ли си е сменил професията.

Хари кимна.

— Чуваш ли звука?

— Какъв звук?

— От часовник. Твоят ли е?

— Не нося часовник. Сигурно е твоят.

— Невъзможно. Моят е електронен. Не тиктака.

Тя сложи ръка върху корема му. Хари се измъкна от леглото. Стъпи бос върху леденостудения линолеум.

— Искаш ли чаша вода?

— Мм.

Хари влезе в банята и се погледна в огледалото, докато водата течеше. Как се изрази Астри? Очите му издавали самота? Наведе се напред, но забеляза само сини ириси, малки зеници и мътни склери, прорязани от червени нишки. Когато каза на Халвуршен, че Ракел го е зарязала, младият му колега го посъветва да се утеши с други жени. Или както поетично се изрази Халвуршен: „чукай наред, за да ти мине меланхолията“. Хари обаче нямаше нито желание, нито сили. Просто защото знаеше, че всяка жена, която докосне, ще се превърне в Ракел. А той имаше нужда да я забрави, да я премахне завинаги от кръвта си, както наркоманът трябва да изчисти организма си от отровата. Хари не желаеше да лекува любовната си мъка с метадон.

Ала Халвуршен вероятно имаше право. Защото днешното преживяване с Астри му хареса. Вместо обичайно настъпващата празнота, след като потиснеш едно желание чрез удовлетворяването на друго, Хари почувства прилив ма енергия. И спокойствие. Тя задоволи потребностите си и на него му хареса как го направи. Какво му пречи и той да постъпва като нея?

Отстъпи крачка назад и огледа тялото си в отражението. През последната година отслабна. Тлъстините му се стопиха, но с тях изчезнаха и мускулите. Заприлича на баща си. Съвсем логично.

Върна се в леглото с голяма половинлитрова чаша вода. Двамата пиха от нея. После тя се сгуши в обятията му. Отначало кожата и беше влажна и студена, но после се стопли.

— Разкажи ми — помоли тя.

— Какво да ти разкажа? — Хари гледаше как димът оформя кръгче във въздуха.

— Как се казва тя? Жена е, нали?

Кръгчето се разпадна.

— Идваш на сбирките ни заради жена.

— Може би да.

Хари наблюдаваше как пепелта изяжда цигарата, докато й разказваше за Ракел. Жената в леглото му не го познаваше добре, стояха на тъмно и думите започнаха да се леят от устата му. Издигаха се и се изгубваха като изтъкани от цигарен дим. Сигурно така се чувства човек на изповед, помисли си той. Просто се освобождава от огромно бреме. Излива си душата, както казваха анонимните алкохолици. Постепенно се отпусна съвсем. Разказа й как Ракел го изхвърли от къщата преди година с обвинението, че е обсебен от желанието да разобличи къртицата в полицията с прозвището Принца. А когато събра достатъчно доказателства срещу Принца, той отвлече от детската градина Олег, сина на Ракел, и го държа като заложник, за да попречи на Хари да го залови. Като се има предвид, че Олег видя как Хари уби похитителя му в асансьора в квартал „Кампен“, детето преживя травмата сравнително бързо. Ракел обаче не успя. Две седмици след отвличането на Олег тя, узнала всички подробности около случая, каза на Хари, че не го иска повече в живота си. Или по-точно, близо до Олег.

Астри кимна.

— Напуснала те е заради стреса, който си им причинил?

— Не — поклати глава Хари. — Защото се боеше, че тепърва ще ги въвлека в нови нещастия.

— Нима?

— Опитах се да я убедя, че случаят е приключен, но не успях. „Напълно си вманиачен“, твърдеше тя, „никога няма да спреш да преследваш престъпници на свобода“ — Хари изгаси цигарата си в пепелника върху нощното шкафче. — Според Ракел непрекъснато ще се занимавам с опасни хора, а те могат да навредят на нея и на Олег. Не било по силите й да понесе подобно бреме.

— Доколкото разбирам, май тя е била обсебена, не ти.

— Не, не — усмихна се Хари. — Права е.

— Така ли? Обясни ми.

Хари вдигна рамене.

— Подводница… — подхвана той, но се задави и млъкна.

— Каква подводница?

— Тя ме нарече така. Бил съм като подводница. Слизал съм в морските дълбини, където не може да се диша, и съм изплувал само веднъж на два месеца. Тя не желаела да ме придружава на дъното. Съвсем логично.

— Още ли я обичаш?

Хари не беше сигурен дали посоката на разговора му допада. Пое си дълбоко въздух. В главата му за пореден път се разигра сцената при последния му разговор с Ракел.

Неговият глас, нисък, накипял от възмущение и страх:

— Подводница, така ли?

Гласът на Ракел:

— Признавам, сравнението не е никак сполучливо, но разбери…

Хари вдига отбранително ръце:

— Напротив, сравнението е блестящо. Тогава какъв е този твой… лекар? Самолетоносач?

— Той няма нищо общо, Хари — простенва тя. — Става дума за нас двамата. И за Олег.

— Не се крий зад Олег.

— Да се крия…

— Използваш го като заложник, Ракел…

— АЗ ли го използвам като заложник? Аз ли го отвлякох и опрях пистолет о слепоочието му, за да можеш ТИ да утолиш жаждата си за мъст?

Вените на шията й изпъкват и тя започва да крещи с ужасен, неузнаваем глас, защото нейните нежни гласни струни не са способни да понесат толкова силен гняв. Хари си тръгва и затваря внимателно, почти безшумно вратата.

Обърна се към Астри:

— Да, обичам я. А ти обичаш ли мъжа си?

— Да.

— Защо тогава му изневеряваш?

— Той не ме обича.

— Мм. И ти му отмъщаваш?

— Нищо подобно — изненада се от обяснението му тя. — Просто съм самотна. Освен това те харесвам. Сигурно и ти си легна с мен по същите причини. Ти нещо по-сериозно ли търсиш?

— Не, не — засмя се Хари. — Това напълно ме устройва.

— Как го уби?

— Кого?

— Ти колко души си убил? Питам те за похитителя.

— Не е важно.

— Любопитно ми е. Защо не ми разкажеш малко…

Тя мушна ръка между краката му, сгуши се в него и прошепна в ухото му:

— … подробности?

— Не е добра идея.

— Грешиш.

— Добре, но не ми харесва…

— Хайде де! — нетърпеливо процеди тя и стисна члена му.

Хари я погледна. В очите й проблеснаха сурови сини пламъчета. Тя побърза да смекчи изблика си с усмивка и добави с престорено сладникав глас:

— Направи го заради мен.

Навън температурата продължаваше да пада. Покривите на сградите в квартал Бишлет пукаха напевно, докато Хари й разказваше как се е случило всичко. Първоначално тя се вцепени, после издърпа ръката си и го помоли да спре.

Хари я изпрати до вратата. Върна се в спалнята и се ослуша. Тик-так.

Наведе се да вдигне сакото си, захвърлено на пода сред другите дрехи в прилив на страст, и намери в джоба източника на звука: прощалния подарък от Бярне Мьолер. Стъклото пред циферблата проблесна в мрака.

Хари прибра часовника в чекмеджето на нощното шкафче, но тиктакането го последва дори в съня.

* * *

Избърса излишното масло от частите на оръжието с една от белите кърпи в хотела.

Шумът от автомобилите навън достигаше до него като далечен, равномерен бумтеж и заглушаваше малкия телевизор в ъгъла, по който се ловяха само три канала със зърнеста картина. Езикът от телевизора звучеше като норвежки. Девойката на рецепцията взе сакото му и обеща утре сутринта да бъде почистено и изгладено. Остави разглобеното оръжие върху вестник. След като всички части изсъхнаха, той сглоби пистолета, насочи го срещу огледалото и натисна спусъка. Чу се гладко щракване на добре смазан механизъм. Движението на стоманата се пренесе по дланта, а после и по цялата му ръка. Изстрел без патрон, фалшива екзекуция.

Точно така се опитаха да пречупят Бобо.

През ноември 1991 година, след тримесечна непрекъсната обсада и бомбардировки, Вуковар най-сетне капитулира. Докато сърбите влизаха победоносно в града, рукна пороен дъжд. Заедно с оцелелите от ротата на Бобо — около осемдесет уморени до смърт, изнемощели от глад хърватски военнопленници — го накараха да се строи сред останките от някогашната главна улица в града. Сърбите им забраниха да мърдат, а самите те се прибраха на сухо и топло в палатките си. Тежки дъждовни капки се сипеха безспир и образуваха пяна в калта. След два часа първите изтощени войници започнаха да падат. Лейтенантът на Бобо напусна редицата, за да помогне на един от тях, но от близката палатка излезе сръбски редник — съвсем младо момче — и простреля лейтенанта в стомаха. Пленниците замръзнаха по местата си, взираха се в дъжда, който размиваше очертанията на околните възвишения, и се надяваха писъците на лейтенанта най-сетне да стихнат. Малкия спасител се разплака, но спря, щом чу гласа на Бобо зад гърба си:

— Без сълзи.

Следобед падна сумрак. Пристигна открит джип. Сърбите мигом се спуснаха от палатките и отдадоха чест. Явно мъжът в джипа беше комендантът. Наричаха го „Скалата с мекия глас“. Отзад в джипа седеше мъж с наведена глава в цивилно облекло. Джипът паркира точно пред ротата и понеже той се бе строил в първата редица, чу как комендантът подкани цивилния да огледа пленниците. Малкия спасител веднага позна цивилния, когато онзи вдигна глава: един от жителите на Вуковар, баща на негов съученик. Мъжът плъзна поглед по редиците, стигна до него, но с нищо не показа да го е познал. Комендантът въздъхна, изправи се в джипа и изкрещя — този път от мекия му глас нямаше следа:

— Кой от вас с известен с прозвището Малкия спасител?

Никой не помръдна.

— Нима не смееш да излезеш напред, Малки спасителю? Ти, който взриви дванайсет наши танка, отне на жените ни съпрузите им, а на децата ни — бащите?

Той изчака.

— Явно няма да си признаеш. Кой от вас е Бобо?

Отново мълчание. Комендантът погледна цивилния, който посочи с разтреперан показалец Бобо във втората редица.

— Ела насам — изкомандва сърбинът.

Бобо се подчини. Шофьорът на коменданта бе слязъл от джипа. Бобо отдаде чест, а той замахна и събори фуражката му в калта.

— По радиостанцията ни съобщиха, че Малкия спасител е в твоята рота. Посочи ми го, ако обичаш.

— Не съм чувал за никакъв спасител — отвърна Бобо.

Комендантът вдигна пистолета и го удари. От носа на Бобо потече струйка кръв.

— Не ме баламосвай — подкани го той. — Ще се намокря, а и обядът ме чака.

— Казвам се Бобо, капитан съм в хърватската арм…

Комендантът кимна на шофьора, онзи хвана Бобо за косата и обърна лицето му нагоре. Дъждът изми кръвта, стичаща се от носа по устата и червения му шал.

— Глупак! — изрева комендантът. — Няма такова нещо като хърватска войска, има само предатели! Избирай: или да те убием веднага, или да ни спестиш разправията и да ни кажеш незабавно кой е Малкия спасител. Така или иначе ще го намерим.

— Така или иначе ще ме убиете — простена Бобо.

— Това е ясно.

— Защо?

Комендантът зареди пистолета си. От дръжката паднаха няколко дъждовни капки. Опря дулото о слепоочието на Бобо:

— Защото съм сръбски офицер. А човек трябва да уважава работата си. Готов ли си да умреш?

Бобо стисна очи. По миглите му блестяха капки дъжд.

— Къде е Малкия спасител? Броя до три и стрелям. Едно…

— Казвам се Бобо…

— Две!

— … и съм капитан в хърватската армия…

— Три!

Дори под силните удари на дъждовните капки щракването на пистолета без патрони прозвуча като изстрел.

— Извинявай, забравил съм да сложа пълнителя — каза комендантът.

Шофьорът му подаде пълнителя. Прикачи го, зареди и пак вдигна пистолета.

— Последен шанс! Едно!

— Казвам се… моята… рота служи към…

— Две!

— … първи пехотен батальон в… в…

— Три!

Нов изстрел без куршум. От гърдите на цивилния хърватин, седнал на задната седалка в джипа, се изтръгна глухо ридание.

— Я виж ти! Празен пълнител. Да пробваме ли с онези лъскавите пълнители, дето побират четири куршума?

Извади пълнителя, сложи нов, прицели се.

— Кой е Малкия спасител? Едно!

— Отче наш… — прошепна Бобо.

— Две!

Все едно небето се разтвори и дъждът заваля с оглушителен рев, сякаш в отчаян опит да спре жестокостта на хората. Малкия спасител не издържаше да гледа Бобо пред дулото на пистолета. Прииска му се да изкрещи, че търсеният човек е той. Ето ме, аз съм Малкия спасител, убийте мен, а не него! Погледът на Бобо се спря върху него за миг и той прочете в очите му безмълвната настойчива молба. Бобо леко поклати глава. Куршумът прониза Бобо и прекъсна връзката между тяло и душа. Погледът му угасна, животът си отиде.

— Ей, ти — извика комендантът и посочи един от мъжете в първата редица. — Твой ред е. Ела насам!

Към коменданта се втурна задъхан младият сръбски офицер, който застреля лейтенанта.

— До болницата има престрелка — съобщи той.

Комендантът изруга цветисто и махна на шофьора да пали двигателя. След секунда джипът изчезна в сумрака. Младия спасител знаеше, че сърбите няма от какво да се боят, защото в болницата няма хървати, способни да стрелят, нито годни оръжия.

Оставиха тялото на Бобо, проснато по лице, в черната кал. Падна гъста тъмнина. Сърбите в близката палатка вече не ги виждаха. Той се наведе над мъртвия си капитан, развърза възела и взе червения шал.