Ю Несбьо
Спасителя (13)

Тринайсета глава

Четвъртък, 17 декември

Тик-так

Понякога Мартине възприемаше „Плата“ като стълба към подземията на ада. Ужаси се обаче, когато плъзнаха слухове за намеренията на градския съвет по социалните въпроси до пролетта да отмени разрешението да използват мястото като свободна зона за продажба на дрога с аргумента, че на „Плата“ се осъществява реклама на наркотиците сред подрастващите. Според Мартине хора, възприемащи живота на обикалящите „Плата“ като привлекателен за младежите, бяха или луди, или никога не бяха стъпвали там.

Противниците на „Плата“ имаха и друг, скрит мотив за исканията си: площта, отделяща с бяла лента върху асфалта предгаровия площад, разваляше лицето на града. А нима фактът, че най-успешната демокрация на света — или поне най-богатата — позволява в сърцето на столицата й да се търгува с наркотици, не е равносилен на очевиден провал?

Мартине също смяташе проблема за симптом на провал. Явно борбата за общество без наркотици беше безвъзвратно изгубена. Но ако управата на града не иска продажбата на дрога да вземе по-широки размери, по-добре търговията да си остане на „Плата“, където зорките очи на камерите никога не спят, вместо да се премести под мостовете на Акершелва, в тъмни дворове по улицата до кметството и в южната част на крепостта „Акершхюс“. Мартине знаеше, че повечето хора, свързани по един или друг начин с наркосредите в Осло — полицаи, социални работници, наркомани, улични проповедници и проститутки — споделяха едно и също мнение: „Плата“ е най-подходящото място за продажба на дрога.

Но определено не представляваше приятна гледка.

— Лангеман! — извика тя на мъжа, застанал в мрака пред автобуса на Армията. — Няма ли да хапнеш малко супа тази вечер?

Лангеман се отдръпна. Вече си бе получил дозата и отиваше да си я инжектира.

Мартине се съсредоточи, докато сипваше супа на южняк в синьо яке. Чу ясно тракането на зъби до себе си. Следващият на опашката беше мъж в тънко сако.

— Заповядай — тя му подаде супата.

— Здрасти, захарче — поздрави я дрезгав глас.

— Венке!

— Дай малко супичка да стопля старите си кокали — засмя се проститутката и прегърна Мартине.

От тялото й, опънало плътноприлепналата одежда в леопардова шарка, лъхаше остра миризма на долнопробен дезодорант. Но Мартине усети и друг мирис на нещо познато. Той се разнесе още преди Венке да изстреля канонадата си от благоухания.

Двете жени седнаха на една празна маса. Независимо че някои проституиращи чужденки също вземаха дрога, наркотиците при тях не бяха толкова разпространени, колкото сред норвежките им посестрими. Венке бе една от малкото, които не се друсат. А и по нейни думи започнала да работи вкъщи с постоянна клиентела и Мартине я виждаше все по-рядко.

— Тук съм, за да намеря сина на моя приятелка — обясни Венке. — Казва се Кристофер. Напоследък здравата купонясвал.

— Кристофер? Не ми звучи познато.

— Все едно — махна тя с ръка. — Не мисли за това. Виждам, че те занимава друго.

— Така ли?

— Не ме лъжи. Винаги разбирам, когато някое момиче е влюбено. Той ли е?

Венке посочи мъжа в униформа на Армията с Библия в ръка. Той тъкмо сядаше до онзи с тънкото сако.

— Рикард? — изпухтя Мартине. — Не, благодаря.

— Сигурна ли си? Откакто дойдох, не те изпуска от очи.

— Рикард няма грешка — въздъхна тя. — Веднага се съгласи да поеме дежурството. Човекът, който беше дежурен, е мъртъв.

— Роберт Карлсен?

— Познаваш ли го?

Венке кимна тъжно, но после лицето й отново грейна.

— Стига сме говорили за покойници. Я по-добре кажи на мама в кого си влюбена. Време ти беше.

— Дори не знаех, че съм влюбена — усмихна се Мартине.

— Стига де.

— Не, много е глупаво и…

— Мартине? — повика я Рикард с умолително изражение. — Този мъж няма нито дрехи, нито пари, нито покрив над главата си. Дали в приюта ще се намерят свободни легла?

— Обади се и попитай. Ще му дадат поне дебела дреха.

— Добре.

Мартине се обърна към Венке, но Рикард продължаваше да стои при тях. И без да го гледа, беше сигурна, че потта лъщи над горната му устна. Той смотолеви „благодаря“ и се върна при мъжа в сакото.

— Разказвай сега — подкани я нетърпеливо Венке.

Северният вятър започна малокалибрена стрелба със снежинки във въздуха.

* * *

Нарамил сака със спортния екип, Хари крачеше с присвити очи срещу вятъра, който навяваше в лицето му миниатюрни, почти невидими, но остри като игли снежинки. Докато минаваше покрай „Блиц“, окупираната от бездомници сграда на улица „Пилестреде“, телефонът звънна. Халвуршен.

— От телефонни кабинки на предгаровия площад през последните две денонощия са проведени две обаждания до Загреб. И двата пъти са звънили на един и същи номер. Набрах го и попаднах на рецепцията на хотел „Интернационал“. Не успяха да ми отговорят кой се е обадил от Осло и кого е търсил в техния хотел. Не бяха чували и за лицето Христо Станкич.

— Мм.

— Да продължа ли да нищя тази следа?

— Не — въздъхна Хари. — Ще задържим положението, докато нещо не ни подскаже, че този Станкич представлява интерес. Изгаси осветлението, когато тръгваш, ще се чуем утре.

— Чакай!

— Никъде не съм тръгнал.

— Има и още. На дежурната линия се е обадил сервитьор от „Бискит“. Преди обяд се отбил в тоалетната и там заварил гост на ресторанта, когото познавал.

— Какво е правел там?

— И дотам ще стигна. Въпросният мъж държал…

— Питам за сервитьора. Служителите в заведенията си имат отделни тоалетни за персонала.

— Не съм го питал — раздразнено отвърна Халвуршен. — Слушай сега. Гостът държал в ръка нещо, покрито с гъста зелена течност.

— Ами да отиде на лекар.

— Много смешно. Сервитьорът се кълне, че било пистолет, потопен в течен сапун, защото капакът на диспенсъра бил свален.

— „Бискит“ значи — повтори Хари, докато смели информацията. — Намира се на „Карл Юхан“.

— На двеста метра от местопрестъплението. Залагам каса бира, че това е оръжието на убийството. О, извинявай, залагам…

— Дължиш ми двеста кинта. Давай нататък.

— Следва черешката на тортата. Попитах как изглежда. Сервитьорът не успя да ми го опише.

— На свидетелите по този случай това вече им стана навик.

— Сервитьорът обаче го познал по връхната му дреха: потресаващо грозно палто от камилска вълна.

— Да! — извика въодушевено Хари. — Мъжът с шалчето в публиката на площад „Егер“ вечерта преди убийството на Роберт.

— Според сервитьора палтото било само имитация на камилска вълна. Звучеше като човек, който разбира от такива неща.

— Какво искаш да кажеш?

— Сещаш се. Нали ги знаеш как говорят.

— Кои са „те“?

— Ехо! Гейовете, как кои? Все едно. Мъжът с палтото от камилска вълна изчезнал с пистолета. Засега разполагам само с това. Отивам в „Бискит“ да покажа снимките на сервитьора.

— Добре.

— Какво те притеснява?

— Моля?

— Познавам те, Хари.

— Мм. Чудя се защо сервитьорът не се е обадил веднага в полицията. Попитай го, става ли?

— Вече и сам се сетих, Хари.

— Да, разбира се. Извинявай.

Хари затвори, но след пет секунди телефонът звънна отново.

— Забрави ли нещо? — попита Хари.

— Какво?

— А, ти ли си, Беате. Кажи.

— Имам добри новини. Току-що приключих в хотел „Скандия“.

— Намери ли следи от ДНК?

— Още не знам. Успях да открия само няколко косъма. Може да са от камериерките или от предния гост. Но преди половин час получих резултатите от балистичната експертиза. Куршумът в кутията с мляко в дома на Юн Карлсен е изстрелян от същото оръжие като куршума, който намерихме на площад „Егер“.

— Мм. Това разклаща сериозно теорията ни за повече от един извършител.

— Да. Има и още. Рецепционистката в хотел „Скандия“ се сети за друга подробност, след като ти си тръгна. Христо Станкич бил облечен с някаква изключително грозна връхна дреха. Според нея имитация на…

— Нека позная. На палто от камилска вълна?

— Да, точно това каза.

— Възелът започва да се разплита!

Ентусиазираният вик на Хари се удари в покритата с графити стена на „Блиц“ и отекна по пустата улица.

Хари затвори и се обади на Халвуршен.

— Кажи, Хари?

— Христо Станкич е нашият човек. Дай актуалното описание на връхната му дреха на оперативната дежурна част и ги помоли да разпратят съобщение до всички патрули. И… — Хари се усмихна на възрастна дама, която ситнеше срещу него, а на всяка крачка се чуваше стържене от лед, натрупал се по върховете на ботушите й — … искам непрекъснато наблюдение на телефонната мрежа, за да съобщят, ако някой от Осло се обади в хотел „Интернационал“ в Загреб, и откъде се обажда. Свържи се с Клаус Туршилдсен от „Теленур“. Той отговаря за региона на Осло.

— Това е подслушване. Трябва ни разрешително от съда. Може да отнеме дни.

— Не е подслушване. Само ще ни кажат от кой адрес се звъни.

— За „Теленур“, опасявам се, между двете неща няма разлика.

— Просто кажи на Туршилдсен, че се обаждаш от мое име.

— А смея ли да попитам защо той би рискувал работата си заради теб?

— Стара история. Преди доста години го спасих в ареста от юмруците на Том Валер и компания. Нали знаеш как озверяват, когато закопчеят ексхибиционист.

— Значи Туршилдсен е ексхибиционист?

— Бивш. И няма нищо против да се отплати за дискретността ми с някоя дребна услуга.

— Ясно.

Хари затвори. Започнаха същинската работа по разследването и той вече не усещаше нито северния вятър, нито бомбардировките на снежните игли. Понякога работата му го правеше щастлив. Обърна се и тръгна към Главното управление.

* * *

Настаненият в единична стая в болницата в квартал Юлевол Юн усети как телефонът му вибрира върху чаршафа и веднага го вдигна.

— Да, моля?

— Аз съм.

— Здрасти — каза той в безуспешен опит да прикрие разочарованието си.

— Май си се надявал да е друг — отбеляза Рагнхил с престорено бодрия тон на обидена жена.

— В момента не мога да говоря много — Юн хвърли поглед към вратата.

— Исках само да ти кажа колко съм ужасена от случилото се с Роберт. Моите съболезнования.

— Благодаря.

— Сигурно ти е много тежко. Впрочем къде се намираш сега? Звъних ти на домашния телефон.

Юн мълчеше.

— Мадс ще работи до късно. Ако искаш, ще се отбия да те видя.

— Не, благодаря, Рагнхил. Няма нужда.

— Мислех си за теб. Толкова е мрачно и студено. Страх ме е.

— Ти никога не се страхуваш, Рагнхил.

— Понякога ми се случва — възрази тя с превзето сърдит глас. — Тук има много стаи и никакви хора.

— Ами премести се в по-малка къща. Трябва да затварям, тук не разрешават да се говори по мобилни телефони.

— Почакай! Къде си, Юн?

— Получих леко мозъчно сътресение. В болница съм.

— В коя болница? В кое отделение?

Юн остана смаян.

— Повечето хора на твое място биха попитали как съм получил сътресението.

— Знаеш колко мразя да не знам къде си.

Юн си представи как на следващия ден Рагнхил му идва на свиждане е голям букет рози. А Теа поглежда първо нея, а после него с въпросителен поглед.

— Чувам, че сестрата идва — прошепна той. — Трябва да затварям.

Натисна червената слушалка и се вторачи в тавана, докато телефонът изпълни прощалната си мелодия и екранът угасна. Рагнхил беше права. Наистина беше ужасно мрачно. Но се страхуваше не тя, а той.

* * *

Рагнхил Гилстрюп стоеше до прозореца със затворени очи. После ги отвори и погледна часовника. Мадс я предупреди, че е зает във връзка със заседанието на борда ма директорите и ще закъснее. Напоследък се случваше все по-често. Преди винаги й казваше точно в колко ще се прибере и наистина спазваше или дори си идваше по-рано. Рагнхил, разбира се, не го искаше по-рано вкъщи, но и редовните му закъснения й се струваха малко странни. Леко подозрителни, защото напоследък се случваха и други необясними неща. Например със сметката за стационарния им телефон пристигна и подробна разпечатка на всички проведени за последния месец разговори. Рагнхил със сигурност не бе поръчвала подобна информация. Тя обаче пристигна: пет листа формат А4 с прекалено изчерпателни данни. Налагаше се да престане да звъни на Юн, но тя просто не беше в състояние да се сдържи. Защото Юн имаше онзи поглед. Погледа на Юханес. Не мил, интелигентен или нежен, а поглед, който умее да отгатва какво си мисли тя, преди да си го е помислила; който я вижда такава, каквато е. И въпреки това я харесва.

Вторачи се в площта отвън, възлизаща на цял декар. Гледката й напомни за пансиона в Швейцария. Блясъкът от снега обливаше тавана и стените на голямата спалня със синьо-бяло сияние.

Именно тя настоя да си построят дом тук, високо над града, в гората. Така ще преодолея усещането за затвор, обясни му тя. И мъжът й, Мадс Гилстрюп, си помисли, че тя говори за атмосферата на града и веднага отдели пари, за да й вдигне къща. Разкошът му излезе двайсет милиона. Преместиха се и Рагнхил сякаш излезе от килията си в заграденото пространство пред затвора. Слънце, въздух, простор. Но не я напусна усещането, че е затворена. Точно както в пансиона.

Някои дни — като например днес — тя се питаше как е попаднала тук. Ако обобщеше външните обстоятелства, нещата изглеждаше така: Мадс Гилстрюп, наследник на голямо състояние, се запозна с нея, докато следваше близо до Чикаго, Илинойс, САЩ, където и двамата учеха икономика в посредствени университети, чийто престиж и възможности за забавление обаче превъзхождаха висшите училища в Норвегия. И двамата бяха израснали в заможни семейства, но неговото беше по-богато. Докато неговите родители притежаваха капитал, натрупан от пет поколения собственици на параходни дружества, нейните роднини бяха най-обикновени селяни и парите им още миришеха на печатарско мастило и развъдници за риба. След дълги години терзания между оскъдни земеделски субсидии и наранена гордост, баща й и чичо й продадоха двата си трактора и вложиха всичките средства в развъдник. Намираше се точно под прозорците на къща, разположена на ветровит хълм в най-южната административна област на Норвегия — Западен Агдер. Улучиха идеалния момент: почти липса на конкуренция и астрономически цени за килограм риба. За четири години с огромни приходи станаха мултимилионери. Събориха къщата на хълма и на нейно място построиха разкошна „торта“, по-голяма от плевника, с осем еркера и двоен гараж.

Рагнхил навърши шестнайсет и майка й веднага я изпрати от един хълм на друг: в девическото училище „Арон Шустер“, което се намираше на деветстотин метра над морското равнище в швейцарско селище с железопътна гара, шест църкви и една кръчма. Мотивира решението си с обяснението, че Рагнхил трябва да учи френски, немски и история на изкуството, защото тези дисциплини ще й бъдат полезни, имайки предвид какви нови рекорди бележи цената за килограм риба в развъдниците.

Но истинската причина за изгнанието й беше свързана с нейния любим, разбира се. С Юханес. Юханес с топлите ръце, с нежния глас и с погледа, който разгадава за какво си мисли тя, преди да си го е помислила. Селяндурът Юханес, обречен да си остане в провинцията. След Юханес всичко се промени. Тя се промени.

В частното училище „Арон Шустер“ тя се отърси от кошмарите, от чувството за вина, от миризмата на риба и усвои всички необходими хватки, за да си намери съпруг от по-издигнато съсловие. Благодарение на вродения си силен инстинкт за самосъхранение, помогнал й да оцелее на хълма в Норвегия, тя бавно, но категорично погреба онази Рагнхил, любимата на Юханес, и се превърна в Рагнхил, която върви по свой път, осъществява свои планове и не позволява на никого да й пречи. Не я притесняваха надменните французойки, потомки на аристократични семейства, нито разглезените датски лигли, шушукащи по ъглите, че независимо колко се стараят, такива като Рагнхил винаги ще си останат част от провинциалната паплач.

Малкото й отмъщение се състоеше в прелъстяването на господин Бреме, младия учител по немски, в когото всички девойки бяха малко влюбени. Преподавателите в училището живееха в отделна сграда точно срещу пансиона на ученичките. Рагнхил пресече павираната площадка и почука на вратата на малката му стая. Посети го четири пъти. Четири нощи на връщане от стаята му тя удряше с пети по паважа, а ехото от стъпките й отекваше силно.

Плъзнаха слухове. Тя изобщо не се постара да ги опровергае. А когато им съобщиха, че господин Бреме съвсем неочаквано е напуснал училището и е постъпил на работа в Цюрих, Рагнхил се усмихна победоносно на всички дълбоко покрусени девичи лица в класната стая.

След последната година в Швейцария Рагнхил се върна вкъщи. Най-сетне у дома, мислеше си тя. Погледът на Юханес отново започна да я преследва. В сребристите отблясъци на фиорда, в сенките на зелената гора, зад лъскавите черни прозорци на параклиса или в облаците от прах, който хрущеше между зъбите и горчеше, след профучаващите автомобили. Когато от Чикаго пристигна писмо с предложение да следва бизнес администрация — три години бакалавърска програма, пет години магистърска — Рагнхил помоли баща си незабавно да преведе исканата сума за разходите по обучението й там.

Замина за САЩ с облекчение. Пак можеше да се превърне в новата Рагнхил. Чакаше с нетърпение да забрави предишната, но за случая й беше нужен проект, цел. В Чикаго я намери. Мадс Гилстрюп.

Смяташе, че ще го омае лесно. Все пак притежаваше и теоретична, и практическа подготовка да прелъстява богати младежи. Освен това беше привлекателна. Юханес й го каза, след него мнозина го повториха. Обаянието й се криеше най-вече в очите. Рагнхил бе наследила светлосините ириси на майка си и нейните необичайно бистри бели склери. Според твърденията на редица научни изследвания хората с чиста склера привличат по-силно представителите на противоположния пол, защото тази анатомична особеност сигнализира за крепко здраве и добър ген. По тази причина Рагнхил рядко се появяваше със слънчеви очила. Освен ако не целеше да смае събеседника си, като ги свали в точния момент.

Някои я оприличаваха на Никол Кидман. Рагнхил разбираше какво имат предвид. Строга, класическа красота. Вероятно именно тази нейна строгост изплаши Мадс Гилстрюп. Когато се опитваше да го заговори в коридора или в столовата на университета, той се държеше като подплашен див кон, отбягваше погледа й, отмяташе нервно коса назад и бързаше да се отдалечи на безопасно разстояние.

Накрая Рагнхил се принуди да заложи всичко на карта.

Вечерта преди един от многото прословути студентски купони Рагнхил даде на съквартирантката си пари за чифт нови обувки и за хотелска стая в града и прекара три часа пред огледалото. За пръв път, по изключение, реши да се появи рано на купона, защото знаеше, че Мадс Гилстрюп винаги подранява, а и за да изпревари евентуални конкурентки за сърцето му.

Мадс заекваше, мънкаше и не смееше да я погледне в очите въпреки светлосините ириси и бистрите склери. Да не говорим за предизвикателното й деколте. Тя преосмисли предишните си схващания и се убеди, че самоувереността и парите невинаги вървят ръка за ръка. По-късно Рагнхил разбра кой е виновен за ниското самочувствие на Мадс — неговият блестящ, амбициозен баща, който ненавиждаше всяка проява на слабост и отказваше да разбере защо съдбата не го е дарила със син по негов образ и подобие.

Рагнхил обаче нямаше никакво намерение да се предава и продължи да примамва все по-дръзко Мадс Гилстрюп. Предлагаше му се толкова безсрамно, че момичетата, които тя наричаше свои приятелки, а те нея — също — нали в крайна сметка бяха стадни животни — започнаха да шушукат по неин адрес. След шест американски лекоалкохолни бири и споходилото я съмнение дали Мадс не е гей, дивият кон се осмели да излезе на открит терен, а след още две бири двамата си тръгнаха от купона.

Тя му позволи да я обладае, но в леглото на съквартирантката й. Все пак й даде пари за чифт скъпи обувки. А когато след три минути Рагнхил го избърса с ръчноплетената кувертюра на чуждото легло, тя беше сигурна, че му е надянала оглавника. Предстоеше да му сложи сбруя и седло.

След дипломирането се прибраха у дома сгодени. Мадс Гилстрюп възнамеряваше да управлява своя дял от семейното имущество, убеден, че няма да се наложи да се доказва в състезание между плъхове. Работата му се състоеше да търси подходящи консултанти.

Рагнхил започна трудова дейност при борсов посредник, който не беше чувал за посредствения й университет, но пък знаеше къде се намира Чикаго и представянето на Рагнхил му хареса. Допадна му и нейната външност. Той не се отличаваше с блестящ ум, но беше много амбициозен и намери сродна душа в лицето на Рагнхил. Затова не след дълго й повериха анализирането на акции във фирмата — работа, прекалено сложна за интелектуалните заложби на Рагнхил. Тя се обзаведе със собствен компютър и телефон и се настани в „кухнята“, както наричаха кабинета на брокерите. Новата длъжност позволи на Рагнхил Гилстрюп (смени моминското си име още докато беше сгодена, защото й се струвало „по-удобно“) да покаже на какво е способна. Ако съветите й към институционалните и уж професионални инвеститори на фирмата посредник да купят „Оптикум“ например се окажеха недостатъчни, тя сменяше подхода и започваше да мрънка, да флиртува, да съска, да манипулира, да лъже и да плаче. Рагнхил Гилстрюп не се свенеше да се усуква около мъжки крака — а при необходимост, и около женски — защото това водеше до много по-бързо покачване на акциите и до резултати, каквито никога не бе постигала с анализите си. Най-голямото й предимство обаче се коренеше в способността й, че осъзнаваше основната мотивация на борсовите играчи: алчността.

Най-неочаквано един ден установи, че е бременна. За своя изненада се подвоуми дали да не направи аборт. Дотогава си мислеше, че иска да има деца, поне едно. Осем месеца по-късно роди Амалие. Събитието я изпълни с щастие, което веднага прогони спомена за колебанията около бременността й. След две седмици приеха Амалие в болница с висока температура. Рагнхил забеляза безпокойството на лекарите. Не можеха да й кажат от какво е болна малката. Рагнхил дори се питаше дали да не се помоли на Бог, но се отказа. На следващата вечер, в двайсет и три часа, малката Амалие почина от възпаление на белите дробове. Рагнхил се затвори в една стая и плака четири дни.

— Диетична фиброза — обясни й лекарят насаме. — Заболяването се предава генетично. Това означава, че или вие, или мъжът ви сте носители на болестта. Знаете ли дали във вашето семейство или в семейството на съпруга ви има такива случая? Симптомите обикновено се изразяват в чести астматични пристъпи.

— Не се сещам — отвърна Рагнхил. — Очаквам да се отнасяте съвестно към задължението си да пазите лекарска тайна.

Преодоля депресията с помощта на професионалист. След няколко месеца отново бе в състояние да общува. В началото на лятото двамата съпрузи се преместиха в семейната вила на западното шведско крайбрежие и подновиха опитите за бебе. Една вечер обаче Мадс Гилстрюп влезе в банята и завари жена си обляна в сълзи. Тя промълви, че сполетялото я нещастие сигурно е наказанието й, задето е обмисляла аборт. Той я утеши, но когато ласките му станаха страстни, тя се отдръпна рязко и каза, че в скоро време това няма да се повтори. Отначало Мадс се съгласи, защото схвана думите й като нежелание да ражда дете в близкото бъдеще. После обаче остана ужасно разочарован, защото Рагнхил поясни, че иска почивка от сексуалния акт. На Мадс Гилстрюп сексът му харесваше, а и самочувствието му укрепваше заради кратките, но доловими признаци на оргазъм, до които довеждаше съпругата си. Въпреки това той прие искането й като симптом на следродилна депресия и хормонални промени. Рагнхил нямаше как да му признае, че през последните две години прави секс с него само по задължение, а трудно опазените последни искри от желанието да бъде с него се изпариха в родилната зала, когато видя глуповатото му учудено и ужасено лице. Той се разплака от щастие и изпусна ножицата, докато се канеше да пререже триумфално пъпната връв подобно на всички новоизлюпени бащи. Гледката събуди у нея единствено желанието да го удари. Неприемливо й се струваше да му обясни и друго: през последната година посредственият й шеф напълно задоволяваше ненаситните й плътски потребности, както и тя — неговите.

Рагнхил беше единственият борсов посредник в Осло, на когото предложиха да стане пълноправен партньор по време на отпуск по майчинство. За всеобща изненада тя отказа. Защото получи по-примамлива оферта: да управлява семейното имущество на Мадс Гилстрюп.

Вечерта, когато се сбогува с шефа си, му обясни, че е време брокерите да й се умилкват, а не обратното. Не спомена и дума за истинската причина: понеже Мадс Гилстрюп не се справяше с единственото си задължение да си намира добри консултанти, семейното имущество започна да се топи с бързи темпове и се наложи незабавната намеса на Алберт Гилстрюп и на снаха му Рагнхил. След сбогуването с шефа си Рагнхил спря да се вижда с него. Няколко месеца по-късно научи, че излязъл в болнични заради зачестили астматични пристъпи.

Рагнхил не харесваше обкръжението на Мадс. Той пък не харесваше нейния кръг. Въпреки това ходеха на гости, защото иначе щяха да изпаднат от средите на влиятелните и заможните, а това й се струваше още по-лошо. Все някак съумяваше да изтърпи превзетите, самовлюбени мъже, които явно смятаха, че парите им дават право да се държат така, но жените им — или „вещиците“, както наум ги наричаше — й идваха в повече. Рагнхил не понасяше тези дрънкащи безработни шопинг маниачки, полудели на тема здравословен начин на живот, с естествено изглеждащи силиконови гърди и кожа, хванала загар под слънцето в Сан Тропе, където прекарваха по две седмици, за да си „отдъхнат“ от детегледачки и шумни работници, ужасно закъсняващи с поправката на басейна и новата кухия. Тези жени говореха с искрено безпокойство в каква лоша шопинг дестинация се е превърнала Европа през последната година, но иначе хоризонтът им се простираше само от столичните квартали Шлемдал до Бугста и евентуално до островите Крагер в Южна Норвегия през лятото. Най-често те обсъждаха теми, свързани с дрехи, възможности за лифтинг на лице и фитнес уреди, защото именно с помощта на тези инструменти съумяваха да задържат до себе си богатите си превзети мъже — единствената им мисия на този свят.

Понякога Рагнхил се изненадваше от отношението си към такива жени. С какво толкова бяха по-различни от нея? Е, да, тя наистина работеше, а не си стоеше вкъщи. Нима това бе причината да изпитва непоносимост към самоуверените физиономии, с които изразяваха възмущението си от злоупотребите със социални помощи и опитите на служителите да клинчат от отговорностите си в обществото (произнесено с леко презрение)? Или имаше и друго? Защото нещо се случи с нея. Истинска революция. Вече мислеше за друг човек освен за себе си. Не се бе чувствала така от раждането на Амалие. И от раздялата с Юханес.

Всичко започна с план. Поради несполучливите решения на Мадс стойността на акциите продължаваше да се срива. Налагаше се да вземат драстични мерки. Не стигаше само средствата да се преместят в активи с по-нисък риск: трябваше да се погасят дългове, натрупани от компанията. Накратко, предстоеше да извършат сериозна финансова операция. Свекърът й прокара тази идея. И наистина предложението му намирисваше на рязка промяна или по-скоро на обир. Обир не на добре охранявани банки, а на старици. В ролята на старицата влезе Армията на спасението. Рагнхил прегледа портфолиото с имотите на организацията. Стори й се внушително. Е, жилищните сгради се намираха в недотам добре състояние, но разположението и потенциалът им бяха отлични. Интерес представляваха предимно сградите в централните квартали на Осло и по-конкретно — в Маюрстюа. Счетоводните данни на Армията й подсказаха две неща: първо, организацията се нуждае от средства и, второ, недвижимите имоти бяха оценени на много по-малка сума от действителната. Вероятно не осъзнаваха какви съкровища притежават. Рагнхил се съмняваше, че ръководните кадри в Армията на спасението блестят с интелигентност и знания. Времето за покупка на имоти й се стори идеално, защото пазарът на жилища се сви, а курсовете на акциите и други важни показатели тръгнаха нагоре.

Уреди си среща с едно телефонно обаждане.

В един прекрасен пролетен ден спря с колата пред щабквартирата на Армията.

Посрещна я комендантът — Давид Екхоф. За три секунди прозря какво се крие зад ведрата му усмивка: авторитарен групов ръководител. Рагнхил умееше да се справя с такива като него и очакваше всичко да мине гладко. Той я заведе в залата за срещи и й предложи гофрети и удивително отвратително кафе. На разговора присъстваха още един по-възрастен сътрудник на Армията — управителният директор, на когото му предстоеше скорошно пенсиониране — и двама по-млади. Единият младеж, Рикард Нилсен — стеснителен на вид — й напомняше на Мадс Гилстрюп. Но изненадата й от този факт се оказа нищожна, сравнена с шокиращата прилика, която откри у другия младеж на име Юн Карлсен. Не я порази нито високата му прегърбена фигура, нито откритото момчешко лице, нито топлия глас. Цялото й внимание прикова погледът му. Очите му я пронизваха. Така я бе гледал само Юханес.

По време на първата част от срещата управителният директор я осведоми, че оборотът на Армията на спасението възлиза — по негови скромни изчисления — на един милиард крони, като значителна част от него представляват доходите от даваните под наем 230 жилищни сгради на територията на цялата страна, собственост на Армията. Рагнхил изпадна в нещо подобно на транс и напразно се мъчеше да не зяпа така открито младежа, косата му, спокойно отпуснатите му върху бюрото ръце, прегърбените рамене под черната униформа. Още от малка Рагнхил свързваше тази униформа с възрастни мъже и жени, които пеят втори глас в тригласни песни и се усмихват, макар да не вярват в живот след смъртта. Допреди си мислеше — без впрочем да е размишлявала сериозно над въпроса — че в Армията на спасението постъпват хора без възможности да попаднат другаде, посредствени, безинтересни, с ограничен умствен капацитет, защото никой не иска да се занимава с тях. Тези хора обаче поне си дават сметка, че Армията представлява общност, където дори те отговарят на изискванията: да пеят втори глас.

След като изпълнителният директор приключи, Рагнхил му благодари, отвори една папка, извади лист и го плъзна по масата към коменданта.

— Това е предложението ни — поясни тя. — От написаното ще разберете кои имоти ни интересуват.

— Благодаря — кимна комендантът и погледна листа.

Рагнхил се помъчи да разгадае изражението му. Но лицето на Давид Екхоф не се промени. На масата пред него имаше чифт очила за четене. Той дори не посегна към тях.

— Нашият специалист ще го прегледа и ще ви съобщи решението ни.

Комендантът се усмихна и бутна листа към Юн Карлсен. Рагнхил забеляза леко потръпване по лицето на Рикард Нилсен.

Тя подаде визитката си на Юн Карлсен.

— Ако възникнат неясноти, просто ми звъннете — подкани го тя и усети погледа му като физическо докосване.

— Благодаря ви за посещението, госпожо Гилстрюп — кимна комендант Екхоф и плесна с ръце. — Обещавам да получите отговор в рамките на… Юн?

— Няколко дни.

— Няколко дни — повтори с ведра усмивка комендантът.

Четиримата мъже я изпратиха до асансьора. Докато чакаха, никой не обели дума. Преди да се качи в кабината, Рагнхил се наведе към Юн Карлсен и прошепна:

— По всяко време, на мобилния.

Тя се опита да привлече погледа му още веднъж, за да го усети върху себе си, но не успя. Докато слизаше с асансьора, кръвта на Рагнхил Гилстрюп плъзна по тялото й на силни, сладостни тласъци и тя се разтрепери.

Изминаха три дни. На четвъртия той й се обади и отказа предложението. Обмислихме го, каза той, и решихме, че не желаем да продаваме тези сгради. Рагнхил започна пламенно да го убеждава колко изгодна ще бъде за Армията продажбата, подчерта прекалено ограниченото представяне на Армията на пазара за жилища и непрофесионалното стопанисване на недвижимите й имоти, а ниските амортизационни отчисления в счетоводството само прикриват, че Армията е на пълна загуба заради ниските наеми и се налага да разнообрази инвестициите си. Юн Карлсен я изслуша, без да я прекъсва.

— Благодаря ви, задето сте взели толкова присърце положението на нашите имоти, госпожо Гилстрюп — отговори той. — Като човек с икономическо образование признавам, че не мога да ви опровергая, но…

— Но какво? Счетоводният баланс недвусмислено показва…

Рагнхил чу как дъхът й съска гневно в мембраната.

— Въпросът има и човешки аспект.

— Човешки?

— Да, хората, които живеят в тези сгради под наем: възрастни, живели там цял живот; пенсионирани войници на Армията на спасението, бежанци, хора с нужда от сигурност. Тези хора наричам аз човешки аспект. Вие ще ги изхвърлите на улицата, за да ремонтирате апартаментите и да ги дадете под наем или да ги продадете с голяма печалба. Както сама казахте, сметките говорят съвсем ясно. Вие виждате нещата от гледната точка на икономист, съсредоточен само върху изводите от счетоводния баланс. Приемам мнението ви. Вие приемате ли моето?

Тя престана да диша.

— Ами… — подхвана тя.

— С удоволствие ще ви запозная с неколцина от тези хора. Тогава може би ще ме разберете.

Тя поклати глава, макар да не го виждаше.

— Искам да изгладя някои недоразумения по отношение на намеренията ни — настоя тя. — Зает ли сте в четвъртък вечерта?

— Не, но…

— Елате да поговорим във „Файншмекер“ в осем.

— Какво е „Файншмекер“?

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Ресторант във Фрогнер. Всеки таксиметров шофьор знае къде се намира.

— Щом се намира във Фрогнер, ще дойда с велосипед.

— Добре. Довиждане.

Рагнхил веднага се срещна с Мадс и със свекъра си и им обясни положението.

— Явно ключът към успеха се крие в този техен консултант — отсече Алберт Гилстрюп. — Ако го спечелим на наша страна, имотите им са наши.

— Нали ви казвам: няма да си промени мнението, каквато и сума да му предложим.

— О, ще го промени, и още как — възрази свекърът.

— Няма!

— Права си, няма да предаде принципите на Армията на спасението. Нека размахва моралисткото си знаме сред сътрудниците си. Трябва да погъделичкаме вродената у всеки човек алчност.

Рагнхил поклати глава.

— Него няма да можем да го подкупим. Той… не би взел рушвет.

— Всеки си има цена — усмихна се печално Алберт Гилстрюп и размаха показалец пред лицето й като метроном. — Армията на спасението е отроче на пиетизма, а пиетизмът въплъщава практичния човешки подход към религията. Точно по тази причина пиетизмът е добил популярност тук, в бедния север; първо хляб, после молитва. Предлагам да го изкушим с два милиона.

— Два милиона? — задъха се Мадс Гилстрюп. — Само за да… даде препоръката си за продажба на имотите?

— Ще получи парите само ако продажбата се осъществи, разбира се. No cure, no pay^[1].

— И все пак сумата ми се струва безумно голяма — възпротиви се синът му.

Без да го погледна, Алберт Гилстрюп отвърна:

— Единственото безумие в нашия случай е начинът, по който ти стопи семейното ни богатство във време, когато всичко останало се вдига.

Мадс Гилстрюп отвори уста два пъти като риба на сухо.

— Този сътрудник на Армията няма да има желание да преговаря с нас за цената, ако първото ни предложение му се стори твърде незадоволително — отбеляза свекър й. — Трябва да го нокаутираме още при първия ни опит да го подкупим. Два милиона. Какво ще кажеш, Рагнхил?

Тя кимна и се вторачи през прозореца, защото не издържаше да гледа клюмналата глава на съпруга си, застанал в сянка.

 

 

Седнал на масата, Юн Карлсен я чакаше. Стори й се по-дребен от предния път. Сигурно защото си бе сменил униформата с торбест костюм, вероятно купен от „Фретекс“, или защото явно не се чувстваше комфортно в луксозния ресторант. Стана, за да й подаде ръка, и събори вазата. Със съвместна акция успяха да спасят цветята и дълго се смяха. После разговаряха за разни неща. Той я попита дали има деца. Тя поклати глава.

А той има ли деца? Не. Да, но вероятно…? Не.

Разговорът се насочи към недвижимите имоти на Армията, но за свое учудване тя привеждаше аргументи в полза на предложението си без обичайния плам. Той се усмихна и отпи от виното. Тя покачи офертата с десет процента. Той поклати глава. Усмивката не слизаше от лицето му. Направи й комплимент за колието, което много отиваше на кожата й.

— Подарък от майка ми — засмя се непринудено тя.

Сигурно гледа очите ми, помисли си Рагнхил. Светлосините ириси и бистрите склери.

Между основното ястие и десерта му отправи предложението за два милиона хонорар при помощ от негова страна. Не го гледаше в очите, защото той бе забил поглед в чашата с вино. Лицето му изведнъж пребледня.

След като я изслуша, попита тихо:

— Това ваша идея ли е?

— Да, моя и на моя свекър — тя усети, че се задъхва.

— Алберт Гилстрюп?

— Да. Освен нас двамата и мъжа ми никой няма да разбере. Ние също ще изгубим много, ако историята излезе наяве. Не по-малко от… вас.

— Какво съм казал или направил?

— Моля?

— Как съм ви навел на идеята, че ще приема тези сребърници?

Погледна я. По лицето на Рагнхил плъзна гъста червенина. От гимназията не помнеше да се е изчервявала.

— Предлагам да пропуснем десерта.

Юн Карлсен махна салфетката от коленете си и я остави върху масата до подложната чиния.

— Помислете, преди да ми дадете окончателен отговор, Юн — заекна тя. — За ваше добро е. Тази сума ще ви позволи да осъществите някои свои мечти.

— Като например да се превърна в корумпиран слуга, в жалък дезертьор? Да се разхождам из града с лъскав автомобил, докато всичките ми житейски принципи рухват около мен? — Гласът му се разтрепери от гняв. — Вие за това ли мечтаете, Рагнхил Гилстрюп?

Тя не успя да отговори.

— Сигурно съм ослепял — продължи той. — Защото когато се запознахме, ви видях като съвсем… различен човек.

— Успяхте да проникнете под обвивката — прошепна тя и усети как тялото й отново започва да се тресе неудържимо като в асансьора.

— Какво?

— Видяхте ме такава, каквато съм — тя си прочисти гърлото. — А сега ви засегнах. Толкова съжалявам.

Настъпи мълчание. Рагнхил имаше чувството, че потъва в топли и студени слоеве вода.

— Да забравим за случилото се — предложи тя, след като сервитьорът се приближи до масата им и взе кредитната карта от протегнатата й ръка. — То няма никакво значение за нас. Искате ли да се поразходим в парка „Фрогнер“?

— Аз…

— Моля ви.

Погледна я изненадан.

Дали?

Нима този поглед, който виждаше всичко, би могъл да се изненада?

Рагнхил се вторачи през прозореца на къщата в квартал Холменколен. Далеч, в ниското, се виждаше тъмен правоъгълник: парка „Фрогнер“. Там започна цялото безумие.

* * *

Минаваше полунощ. Автобусът, с който разнасяха топла супа, стоеше паркиран в гаража. Мартине се чувстваше приятно изморена, удовлетворена от свършената работа. На тротоара пред приюта на Армията в тясната мрачна улица чакаше Рикард. Той отиде да докара колата. Зад гърба си чу хрущене на сняг.

— Здравейте.

Обърна се. Сърцето й спря да бие, когато зърна внушителния силует на светлината от самотния уличен фенер.

— Не ме ли познахте?

Сърцето й удари веднъж. Два пъти. Три, четири. Възвърна си гласа.

— Какво правите тук? — попита тя с надеждата да не й проличи колко е изплашена.

— Разбрах, че тази вечер сте дежурна в автобуса. Има известен напредък в разследването, както се казва. Поразсъждавах. — Той пристъпи напред, а светлината огря лицето му. Стори й се по-сурово и застаряло от миналия път. Колко неща забравя човек за едно денонощие! — Имам няколко въпроса.

— Които не могат да почакат? — усмихна се тя и забеляза как твърдостта по лицето на полицая се смекчи.

— Чакате ли някого?

— Да, Рикард ще ме закара до вкъщи.

На рамото си полицаят носеше сак с надпис „Йете“, но твърде износен и захабен, за да бъде модерният ретровариант.

— Трябва да си купите чифт чисти подметки за маратонките — посъветва го тя и посочи сака.

Той я погледна изненадан.

— Не е нужно да си Жан-Батист Грьонуй, за да усетиш миризмата.

— Патрик Зюскинд^[2]. „Парфюмът“.

— Полицай, който чете — отбеляза тя.

— Войник от Армията на спасението, който чете за убийства. А това, боя се, ни отвежда към целта, с която дойдох.

Пред тях спря сааб. Прозорецът се плъзна безшумно надолу.

— Ще тръгваме ли, Мартине?

— Сако секунда, Рикард. — Тя се обърна към Хари: — Къде живеете?

— В Бишлет. Но предпочит…

— Рикард, нали няма проблем да закараме Хари до Бишлет? И ти живееш там.

Рикард се вторачи в мрака и отговори с равен глас:

— Ще го закараме, разбира се.

— Хайде, елате — Мартине подаде ръка на Хари.

Той се изненада.

— Обувките ми се хлъзгат — обясни тя.

Топлата му суха длан стисна нейната, все едно се опасяваше, че тя ще падне всеки момент.

Рикард потегли внимателно, а погледът му непрекъснато скачаше от едно огледало на друго, сякаш очакваше нападение в гръб.

— Е? — попита Мартине от предната седалка.

— Днес се опитаха да убият Юн Карлсен — отвърна Хари.

— Какво? — възкликна тя.

Хари и Рикард се спогледаха в огледалото.

— Вие по-рано ли научихте? — попита старши инспекторът.

— Не.

— Кой… — подхвана Мартине.

— Не знаем.

— Но… първо Роберт, после и Юн. Да не би покушенията да се насочени към семейството им?

— Според мен мишената е бил само единият — отвърна Хари.

— В смисъл?

— Убиецът е отложил пътуването си. Вероятно защото е разбрал, че е застрелял не когото трябва. Не Роберт е бил набелязаната жертва.

— Щом не е бил Ро…

— Точно затова искам да поговорим. Надявам се вие да ми дадете отговор на въпроса дали теорията ми е правилна.

— Каква теория?

— Роберт е починал, защото, за нещастие, е поел дежурството на Юн на площад „Егер“.

Мартине се обърна назад към Хари и го погледна смаяна.

— Вие изготвяте списъците с дежурствата. Още при първото ми посещение в щабквартирата забелязах, че тези списъци висят на дъската със съобщения в приемната. Следователно всеки посетител би могъл да види кой е трябвало да бъде дежурен на площада във вечерта на убийството. Тоест Юн Карлсен.

— Откъде…

— След като ходих в болницата, се отбих да проверя. Срещу „дежурен“ е написано името на Юн. Но впоследствие двамата братя са разменили дежурствата си, нали?

Рикард зави по улица „Стайнберг“ към квартал Бишлет.

Мартине прехапа долната си устна.

— Непрекъснато се случва някой сътрудник да поеме чуждо дежурство. Щом двамата са се разбрали, понякога не се налага да ми го съобщават.

Рикард зави по „Софие“. Очите на Мартине се разшириха.

— Сега се сетих! Роберт ми се обади да ми съобщи, че са се сменили и няма нужда да търси друг заместник на Юн. Вероятно затова съм забравила. Но… но това означава…

— Юн и Роберт си приличат. Освен това униформата допълнително усилва сходството помежду им…

— А и през онази вечер валеше сняг — промърмори Мартине сякаш на себе си.

— Искам да знам дали някой ви е питал за дежурствата, по-конкретно през въпросната вечер.

— Не си спомням подобно нещо.

— Моля ви да помислите малко. Ще се чуем утре.

— Да, разбира се.

Докато я гледаше на светлината от уличен фенер, Хари отново забеляза пъстрите й зеници.

Рикард рязко спря колата.

— Откъде знаете? — попита Хари.

— Какво да знам? — изненада се Мартине.

— Попитах шофьора. Откъде знаете адреса ми?

— Нали сам го казахте — отвърна Рикард. — Районът ми е познат. И аз живея в Бишлет.

Хари слезе и проследи с поглед отдалечаващата се кола. Младежът явно беше влюбен. Нарочно обиколи, за да спечели няколко минути насаме с Мартине. Да си поговори с нея, да си осигури тиха и спокойна атмосфера, нужна, за да довериш някому чувствата си, да му покажеш какъв си, да разголиш душата си, да откриеш какъв си всъщност и всички онези неща, които са част от младостта и които за щастие бяха зад гърба на Хари. Да си готов на всичко за приятелска дума, за прегръдка, да се надяваш на целувка за довиждане. Да молиш някого за любов, както правят влюбените идиоти. Без значение на каква възраст.

Докато вървеше бавно към входната врата, ръката му по навик търсеше ключовете в джоба на панталона, а мислите му се мъчеха да стигнат до нещо, което им убягваше всеки път, щом успееха да се доближат до него. Погледът му сновеше по улицата в търсене на източника на странен звук. Много приглушен, но понеже „Софие“ притихваше в късните вечерни часове, слухът на Хари все пак го улови. Взираше се в сивите преспи, останали след дневната обиколка на снегорина. Нещо сякаш изпука. Като топящ се сняг. Невъзможно, беше осемнайсет градуса под нулата.

Хари пъхна ключа в ключалката.

Не, не беше шумът от топящ се сняг, а тиктакане на часовник.

Хари се върна назад, наведе се и го вдигна. Стъклото върху циферблата на Мьолеровия подарък лъщеше като гладка водна повърхност. От резки нямаше и следа. Часовникът продължаваше да върви безгрешно: избързваше точно с две минути пред неговия. Как се изрази Мьолер? „Така ще стигаш навреме, дори да си мислиш, че си закъснял.“