Ю Несбьо
Спасителя (11)

Единайсета глава

Четвъртък, 17 декември

Хърватинът

Зад волана Халвуршен търпеливо изчакваше автомобил е бергенска регистрация да престане най-сетне да буксува върху леда и да потегли. Хари разговаряше по телефона с Беате.

— Какво искаш да кажеш? — попита той силно, за да надвика бръмченето на бергенската кола.

— Човекът на двете снимки не е един и същ — повтори тя.

— Имат еднакви шапки, еднакви якета, еднакви шалчета. Защо да не е един и същ?

Тя не отговори.

— Беате?

— Лицата им не се виждат ясно. Има нещо странно, не съм сигурна точно какво. Вероятно заради светлината.

— Мм. Дали сме на грешен път?

— Не знам. Застанал е точно пред Карлсен, както показват и следите, иззети от местопрестъплението. Какво бръмчи така?

— Бамби на ледената пързалка. Чао засега.

— Почакай! Има още нещо. Разгледах снимките от предния ден.

— И?

— Не намерих зрители, които да са ходили и на двата концерта. Има обаче една подробност. Забелязах мъж в жълтеникаво палто, вероятно от камилска вълна. Носи шал…

— Мм. По-скоро шалче?

— Не, прилича на обикновен вълнен шал. Завързан е по същия начин като при онзи или онези с шалчетата на врата. Десният край се подава от възела. Сещаш ли се?

— Не.

— За пръв път виждам някой да си връзва така шала.

— Изпрати ми снимките на електронната поща и ще ги разгледам.

 

 

С влизането в кабинета си Хари разпечата снимките от Беате.

Отиде да ги вземе от стаята с принтера и завари там Гюнар Хаген.

Хари кимна. Двамата мъже постояха мълчаливо, загледани в сивата машина, която плюеше листовете един след друг.

— Нещо ново? — не се стърпя накрая Хаген.

— И да, и не.

— Журналистите не ме оставят на мира. Ще бъде чудесно, ако можем да им дадем някаква информация.

— А, щях да забравя, шефе. Осведомих ги, че издирваме този мъж. — Хари извади от купчината един лист и посочи мъжа с шалчето.

— Какво си направил?

— Дадох малко сведения на пресата. По-точно на „Дагбладе“.

— Без да се посъветваш с мен?

— Това е съвсем рутинна процедура, шефе. Наричаме го конструктивен теч на информация. Казваме на журналистите да представят сведенията като „информация от анонимен източник от полицията“. Така се създава впечатлението, че те са работили здраво, за да се сдобият с нея. Това ги устройва — издават вестника в по-голям тираж, отколкото ако открито ги помолим да публикуват снимките. А ние си осигуряваме помощта на хората, които са видели този мъж и биха могли да го идентифицират. Така всички са доволни.

— Не и аз, Хуле.

— Искрено съжалявам, шефе — Хари подчерта искреността си с угрижено изражение.

Хаген прикова поглед в него, а челюстите му се размърдаха наляво-надясно и се разминаха като у преживните животни.

— И защо издирваме този мъж? — попита Хаген и издърпа листа от ръцете на Хари.

— Не съм съвсем сигурен. Вероятно има съучастници. Според Беате Льон всички те… си връзват шалчетата по определен начин.

— Изглежда ми като обикновен хърватски възел. — Хаген отново огледа снимката. — Какво особено намирате в него?

— Как го нарекохте, шефе?

— Хърватски възел.

— Какво?

— Елементарно историческо познание.

— Ще ви бъда признателен, ако ме осветлите по въпроса, шефе.

— Какво знаеш за Трийсетгодишната война?

— Очевидно почти нищо.

— Когато шведският крал Густав Адолф се канел да превземе Германия, попълнил дисциплинираната си, но малобройна войска с най-добрите войници в Европа. Сдобили се със славата си, защото ги смятали за безстрашни. Става дума за хърватските наемници. Знаеше ли, че норвежката дума krabat — буен младеж — е шведска заемка с първоначалното значение „хърватин“, тоест безстрашен разбойник?

Хари поклати отрицателно глава.

— Макар хърватите да са се били за чужда страна и да са ги задължавали да носят униформата на крал Густав Адолф, им позволили да задържат нещо, което да ги отличава от останалите войници: кавалерийското шалче. Представлявало парче плат, вързано по специален начин. Французите присвоили и обновили въпросния аксесоар. Нарекли го с думата cravate — „вратовръзка“, която идва от „хърватин“.

— Разбирам. Благодаря, шефе.

Хари взе и последната разпечатана снимка от принтера и погледна мъжа с шалчето, ограден от Беате с кръг.

— Шефе, май току-що ни предоставихте доста храна за размисъл.

— Няма нужда да си благодарим, задето си вършим работата, Хуле — Хаген взе листовете и излезе навън.

* * *

Халвуршен вдигна глава, когато Хари влетя в стаята като хала.

— Имаме следа — обясни старши инспекторът.

Халвуршен въздъхна. Тези думи на Хари обикновено ознаменуваха началото на неуморен труд и никакъв резултат.

— Ще се обадя на Алекс от Европол.

Халвуршен знаеше, че Европол е малката сестра на Интерпол със седалище Хага. Организацията, създадена от държавите-членки на ЕС след терористичните атаки в Мадрид през 1998, имаше за цел да противодейства на международни терористични групировки и на организираната престъпност. Халвуршен обаче недоумяваше защо този Алекс винаги помага на Хари, макар Норвегия да не членува в ЕС.

— Alex? Harry in Oslo. Could you check on a thing for me, please?^[1]

Халвуршен слушаше, докато Хари на леко недодялания си, но приличен английски помоли колегата си от Европол да потърси в базата данни престъпления, за които е заподозрян извършител, действащ на територията на цяла Европа през последните десет години. Накара го да въведе в полето за търсене думите „поръчково убийство“ и „хърватин“.

— I’ll wait^[2] — кимна Хари в отговор. После възкликна: — Really? That many?^[3]

Почеса се по брадичката и помоли Алекс да добави в полето за търсене марката на пистолета и калибъра.

— Цели двайсет и три резултата? Двайсет и три убийства, за които е заподозрян хърватин? Боже мой! Да, знам, че войните раждат професионални убийци, но все пак бройката ме учудва. Опитай с думата „Скандинавия“. Нищо? Добре, а някакво име? Не? Hang on a sec?^[4]

Хари погледна Халвуршен, сякаш очакваше от него да каже вълшебната дума. Младият полицай само сви рамене.

— Добре, Алекс. Да направим последен опит.

Хари го помоли да добави „червено шалче“ или „шал“ под полето „външен вид“.

Халвуршен чу как Алекс се разсмя по телефона.

— Благодаря ти, Алекс. Чао.

Хари затвори.

— Е? — попита Халвуршен. — Изпуснахме ли следата?

Хари кимна. Беше се отпуснал на стола. Сега се поизправи.

— Трябва да започнем на чисто. Какво имаме? Нищо, нали? Чудесно, обожавам празните листове.

Халвуршен се сети, че Хари веднъж каза: „Онова, което отличава добрия от посредствения следовател, е способността му да забравя. Добрият следовател забравя всички случаи, когато интуицията го е подвела, забравя всички следи, оказали се погрешни, и се впуска наново в дебрите на разследването с предишния си наивен ентусиазъм.“

Телефонът звънна. Хари вдигна.

— Да, мол… — но събеседникът му дори не му позволи да го поздрави.

Хари стана. Кокалчетата на ръката му, стиснала слушалката, побеляха.

— Почакай да го продиктувам на Халвуршен, Алекс.

Хари закри слушалката с ръка и извика на младия полицай:

— Решил да направи последен опит ей така, за забавление. Изтрил „хърватин“, „деветмилиметров калибър“ и всички останали думи и въвел единствено „червен шал“. Четири резултата. Четири професионално извършени убийства с пистолет. Свидетелите описват предполагаемия убиец като мъж с червен шал. Запиши Загреб, 2000, 2001 година. Мюнхен, 2002; Париж, 2003.

После Хари пак заговори в слушалката:

— This is our man, Alex.^[5] Не, не съм сто процента сигурен, но интуицията му подсказва, че е той. Неслучайно две от убийствата са извършени в Хърватия. Имаш ли по-подробно описание на убиеца?

Халвуршен забеляза изумлението по лицето на старши инспектора.

— Какво искаш да кажеш с това „липсва описание на външния вид“? Щом са запомнили шала, трябва да са видели и друго. Какво? Нормален ръст? Само това ли?

Хари поклати глава.

— Какво ти каза? — прошепна Халвуршен.

— Че показанията на свидетелите се разминават — отвърна Хари.

Халвуршен записа „разминавания“.

— Да, ще бъде чудесно, ако ми изпратиш подробностите на електронната поща. Благодаря ти за информацията, Алекс. Ако намериш нещо за местонахождението му например, ще ми се обадиш, нали? Става ли? Какво? Хе-хе. Разбира се, съвсем скоро ще ти изпратя мой запис с жена ми.

Хари затвори. Забеляза въпросителния поглед на Халвуршен.

— Стара шега. Алекс си мисли, че всички скандинавски семейни двойки имат свои порнофилми.

Хари набра някакъв номер и докато чакаше, поясни, защото Халвуршен продължаваше да го гледа с изумление:

— Никога не съм бил женен, Халвуршен.

* * *

Магнюс Скаре викаше, защото кафемашината къркореше подобно болен от сериозно заболяване на белите дробове:

— Вероятно става дума за няколко убийци от неизвестна досега групировка, която използва червения шал като част от униформата си.

— Глупости — скастри го Турил Ли, без да повишава глас и застана на опашката зад него, стиснала празна чаша с надпис „Най-добрата мама на света“.

Ула Ли се разсмя гърлено. Намираха се в малката кухня за чай и кафе, която използваха и като столова на Отдела за борба с насилието и проституцията.

— Не са глупости — възпротиви се Скаре. — Ами ако се занимават с тероризъм? Религиозна война срещу християни и мюсюлмани. Тогава ще настане истински ад. Може да са и шпаньолци, нали те носят червени шалове.

— Предпочитат да ги наричат испанци — поправи го Турил Ли.

— Баски — обади се Халвуршен, седнал точно срещу Ула Ли.

— А?

— Надбягване с разярени бикове. Фестивалът „Сан Фермин“ в Памплона. Страната на баските.

— ЕТА! — възкликна Скаре. — Мамка му, как не се сетихме по-рано!

— Сбъркал си професията. Трябвало е да станеш сценарист на филми — отбеляза Турил Ли.

Ула Ли се разсмя, но както винаги, не каза нищо.

— А вие трябваше да си останете при банковите крадци, надрусани с рохипнол — промърмори Скаре: намек, че Турил Ли и Ула Ли, които нито бяха женени, нито роднини, се преместиха от Отдела по грабежите.

— Смущава ме единствено фактът, че обикновено терористите поемат публично отговорността за деянията си — напомни Халвуршен. — И четирите убийства, за които ни информира Европол, са извършени по схемата „стреляй и бягай“, без да последва изявление от групировка. Освен това жертвите са били замесени в престъпления. Двете жертви в Загреб са сърби, оправдани в съда по обвинение за военни престъпления, а убитият в Мюнхен е заплашвал хегемонията на местен бос, занимаващ се е трафик на хора. Застреляният в Париж пък е имал две присъди за педофилия.

В помещението влезе Хари Хуле с чаша в ръка. Скаре, Ли и Ли си наляха кафе и побързаха да се изнижат. Халвуршен беше забелязал, че присъствието на Хари винаги предизвиква такава реакция у колегите им. Старши инспекторът изглеждаше леко намръщен.

— Скоро ще изминат двайсет и четири часа — напомни Халвуршен.

— Да, знам — Хари заби поглед в празната си чаша.

— Станало ли е нещо?

— Не съм сигурен — колебливо отвърна Хари. — Обадих се на Бярне Мьолер в Берген. Надявах се да ми даде някое конструктивно предложение.

— И какво стана?

— Всъщност нищо. Звучеше… — Хари търсеше точната дума — … самотен.

— Нали семейството му е при него?

— Скоро ще се преместят.

— Загазил ли е?

— Не знам, не знам.

— Какво тогава те притеснява?

— Беше пиян.

Халвуршен стисна инстинктивно чашата и разля малко кафе.

— Мьолер? Пиян на работа? Шегуваш се.

Хари мълчеше.

— Вероятно просто се е чувствал зле — побърза да го успокои Халвуршен.

— Знам как звучи гласът на пиян човек. Налага се да отскоча до Берген.

— Сега ли? Хари, оглавяваш разследване на убийство.

— Ще се върна довечера. Дотогава се надявам да удържиш положението.

— Остаряваш ли, Хари? — усмихна се Халвуршен.

— Какво намекваш?

— Станал си по-състрадателен с възрастта. За първи път се случва да предпочетеш да се погрижиш за жив човек, а не за мъртъв.

Халвуршен видя изражението на Хари и мигом съжали за шегата си.

— Не исках…

— Не се притеснявай — Хари стана. — Провери списъците с пътниците на самолетните компании, които са летели от и за Хърватия през последните дни. Попитай полицаите на летището дали ти е нужно разрешително от полицейски юрист. Ако да, отбий се в съда и поискай. След като се сдобиеш със списъците, се обади на Алекс от Европол и го помоли да провери имената. Представи се като мой колега.

— Сигурен ли си, че ще ни помогне?

Хари кимна.

— През това време двамата с Беате ще си поговорим с Юн Карлсен.

— Така ли?

— Досега слушахме само истории, в които Роберт Карлсен е представен като ангел. Според мен има и нещо гнило.

— И защо не вземеш мен?

— Защото за разлика от теб Беате разбира кога хората лъжат.

* * *

Той си пое дъх и изкачи стълбите до ресторант „Бискит“.

За разлика от предната вечер вътре нямаше почти никакви посетители. Същият сервитьор стоеше облегнат на вратата към помещението. Онзи с къдриците като на Джорджи и сините очи.

— Hello there^[6] — поздрави го сервитьорът. — Не ви познах.

Премига изненадан: думите на сервитьора всъщност означаваха, че го е познал.

— Палтото ви издаде. Много шик. От камилска вълна ли е?

— Надявам се да — заекна смутено той и се усмихна.

Сервитьорът се засмя и сложи длан върху ръката му. В очите му нямаше и следа от страх. Явно сервитьорът изобщо не го подозираше. Вероятно полицията не е идвала в ресторанта и не е намерила оръжието, обнадежди се той.

— Не идвам да се храня — обясни. — Искам само да използвам тоалетната.

— Тоалетната ли? — сините очи на сервитьора потърсиха зрителен контакт. — Дошли сте само за да използвате тоалетната? Сериозно?

— Само за малко — преглътна той с пресъхнало гърло. Присъствието на сервитьора го притесняваше.

— Само за малко — повтори сервитьорът. — Разбирам.

В тоалетната нямаше хора. Миришеше на сапун. Но не и на свобода.

Ароматът се усили, когато вдигна капака на дозатора над мивката. Запретна ръкава на сакото си и бръкна в зеления студен течен сапун. За миг му хрумна ужасяващата мисъл, че са сменили диспенсъра с нов. Но после напипа оръжието. Извади го внимателно. Сапунът започна да се точи на дълги зелени ленти по белия порцелан на мивката. Пистолетът се нуждаеше само от малко вода и смазка. В пълнителя имаше още шест патрона. Побърза да изплакне оръжието и тъкмо се канеше да го пъхне в джоба на палтото си, когато вратата се отвори.

— Hello again^[7] — прошепна сервитьорът и се усмихна широко.

Усмивката му обаче замръзна, когато забеляза оръжието.

Мъжът в палтото от камилска вълна бързо прибра пистолета, смънка „довиждане“ и внимателно се размина със сервитьора в тесния отвор за вратата. Лъхна го учестено дишане и получи ерекция.

Чак навън на студа усети, че сърцето му бие, сякаш изпитва страх. Кръвта плъзна по тялото му. Почувства се топъл и лек.

* * *

Хари пристигна на улица „Гьотеборг“ точно когато Юн Карлсен излизаше от апартамента си.

— Стана ли време? — попита Юн и погледна объркано часовника.

— Малко подраних — призна Хари. — Колегата ми ще дойде след малко.

— Може ли преди разговора да отскоча до магазина за мляко?

Юн, облечен в тънко яке, току-що се бе сресал.

— Разбира се.

Най-близката квартална бакалница се намираше от другата страна на улицата и докато Юн плащаше литър нискомаслено мляко, в магазина Хари с удивление разглеждаше богатия избор от коледна украса, сместена между рафтовете с тоалетна хартия и кутиите с корнфлейкс. Двамата мъже подминаха мълчаливо статива за вестници до касата, макар огромните печатни букви на заглавията за убийството на площад „Егер“ да привличаха вниманието им. На първа страница „Дагбладе“ поместваше зърнеста, неясна изрезка от снимка на Ведлог. Около главата на един от хората бе отбелязан червен кръг. Заглавието гласеше „Полицията издирва този мъж“.

Излязоха от магазина. Юн спря пред просяк с рижава коса и мустак, оформен по модата през седемдесетте години. Порови известно време в джоба си и най-сетне намери нещо подходящо. Пусна го в кафявата картонена чаша.

— Нямам с какво да ви почерпя — извини се Юн на Хари. — А кафето престоя в кафемашината. Сигурно има вкус на асфалт.

— Нищо, аз го обичам така.

— И вие ли? — Юн Карлсен се усмихна вяло. — Ох! — Юн се хвана за главата и се обърна към просяка. — С пари ли ме целиш? — изненада се той.

Просякът изпуфтя ядосано в мустака си и извика с ясен глас:

— Приемам само монети в обращение, ако обичате!

Апартаментът на Юн Карлсен беше същият като на Теа Нилсен. Чист, подреден, но обстановката ясно показваше, че вътре живее ерген. В главата на Хари се оформиха три бързи предположения: старите мебели, поддържани в добро състояние, са купени — както и мебелите в дома на Хари — от първия магазин от веригата „Фретекс“, създадена от Армията на спасението; Юн не е ходил на изложбата, рекламирана от единствения плакат на стената; Юн предпочита да вечеря на ниската масичка пред телевизора, а не на масата в кухнята. До оскъдния брой книги на етажерката се намираше снимка на мъж в униформата на Армията на спасението, устремил към стаята властния си поглед.

— Баща ви? — попита Хари.

— Да — кимна Юн, взе две чаши от кухненския долап и наля кафе от покафенялата кана.

— Приличате си.

— Благодаря. Дано сте прав.

Остави чашите и кутията с мляко върху ниската масичка. По лакираната повърхността личаха ясни кръгове — следите показваха къде точно е разполагал чинията и чашата си, докато вечеря. Хари обмисляше дали да не попита как родителите им са приели новината за смъртта на Роберт, но се отказа.

— Да започнем с основната ни хипотеза, а именно: брат ви е бил убит, защото е навредил на някого: измамил го е, взел е пари назаем, обидил го е, заплашил го е, наранил го е. С две думи: някой е искал да отмъсти на Роберт. Всички описват брат ви като свястно момче. В началото на всяко разследване на убийство близките и познатите обикновено изтъкват именно положителни черти в характера на жертвата. Но както знаем, всеки човек си има и тъмна страна. Нали?

Юн кимна. Въпреки това Хари се поколеба дали това е израз на съгласие.

— Ще ви помоля да ме осветлите какви са били негативните черти на Роберт.

Юн го погледна с недоумение.

Хари се изкашля:

— Да започнем с парите. Брат ви имаше ли финансови проблеми?

— И да, и не — сви рамене Юн. — Роберт не си позволяваше големи разходи. Няма как да е задлъжнял на някого с голяма сума. По принцип не вземаше пари назаем от чужди хора, а от мен. Макар че заем е доста широко понятие… — Юн се усмихна печално.

— За какви суми говорим?

— Малки. Като изключим парите от есента.

— Колко?

— Ами… тринайсет хиляди.

— За какво му трябваха?

Юн се почеса по главата.

— За някакъв проект, но не пожела да ми разкаже подробности. Налагало се да замине за чужбина. Ще видиш, само това ми повтаряше. Сумата ми се стори голяма, но понеже нямам кола, а и живея скромно, имах възможност да му услужа. За първи път от много време го виждах ентусиазиран. Очаквах с нетърпение да разбера какъв е този проект, но после… се случи това.

Хари си водеше записки.

— Мм. А какви тъмни страни откривахте в характера на брат си?

Хари знаеше, че ще отнеме известно време. Затова заби поглед в масичката и зачака Юн да обмисли въпроса, докато вакуумът на тишината му въздейства. Този вакуум рано или късно винаги успяваше да изсмуче нещо: лъжа, отчаян опит да отклони темата или — в най-добрия случай — истината.

— Когато Роберт беше млад… — подхвана Юн, но млъкна.

Хари продължаваше да стои неподвижно.

— Нямаше… задръжки.

Хари кимна, без да вдига очи. Окуражи Юн, без да нарушава създалия се вакуум.

— Непрекъснато се страхувах какво ли ще измисли. Беше много буен. Сякаш в него живееха двама души. Единият — хладнокръвен, овладян, изследователски настроен, любопитен да разбере… как да се изразя… реакциите на хората, техните чувства, страданието им.

— Ще ми дадете ли пример? — попита Хари.

Юн преглътна с усилие.

— Веднъж, на път към вкъщи, Роберт ме заведе да ми покаже нещо в мокрото помещение. Беше сложил котката в малък празен аквариум, където преди татко отглеждаше гупи — вид рибки. Беше мушнал вътре градинския маркуч и завъртял кранчето докрай. Докато се усетя, водата напълни аквариума почти догоре. Бързо извадих котката. Роберт ми обясни, че искал да види как ще реагира животното. Според мен обаче целеше да види моята реакция.

— Мм. Ако брат ви е имал подобни странности, защо никой не споменава за тях?

— Малцина познаваха тази страна на Роберт. Заслугата тя да остане скрита е отчасти моя. Още когато бяхме малки, татко ме накара да обещая, че ще внимавам Роберт да не направи някоя глупост. А и самият Роберт съумяваше да се контролира до известна степен. Съчетаваше хладнокръвие и плам, ако ме разбирате. В общи линии само най-близките усещаха неговата… тъмна страна. Е, и някоя друга жаба — Юн се усмихна. — Пускаше ги във въздуха с балони, пълни с хелий. Когато татко го хвана, той обясни, че му се струвало много тъжно жабите да осъдени от природата да не видят света от птичи поглед. А аз… — Юн се вторачи във въздуха с просълзени очи — … аз се разсмях. Татко беше бесен, но аз не се ядосах на Роберт. Само той можеше да ме разсмее така.

— Мм. Успя ли да надрасне агресивните си нагласи?

— Честно казано, не съм наясно с подробности от живота му през последните години — вдигна рамене Юн. — След като майка и татко се преместиха в Тайланд, двамата с Роберт се виждахме по-рядко.

— Защо?

— Обикновено така става с повечето братя, без да има конкретна причина.

Хари продължи да чака мълчаливо. На стълбището се затръшна врата.

— Забърка се и в разни любовни афери.

В далечината виеше сирена на линейка. Чу се и металическото бръмчене на асансьора. Юн си пое дъх и призна с въздишка:

— С млади жени.

— Колко млади?

— Не знам със сигурност, но ако се вярва на Роберт, невръстни.

— Имате ли причини да го подозирате в лъжа?

— Нали ви казах, понякога искаше да види как ще реагирам.

Хари стана и се приближи до прозореца. По пътечката в парка „Софиенберг“, наподобяваща крива линия, начертана от дете върху бял лист, крачеше мъж. На север от църквата в парка се намираше малко, заградено гробище на еврейската общност. Столе Ауне, психологът, веднъж осведоми Хари, че преди век целият парк „Софиенберг“ бил гробище.

— Проявявал ли е склонност към насилие над тези млади момичета? — попита Хари.

— Не! — Викът на Юн прокънтя между голите стени.

Хари мълчеше. Мъжът излезе от парка, пресече улица „Хелгесен“ и се насочи към жилищната сграда.

— Не ми е споделял подобни неща. А дори да ми беше казал, че е насилвал момиче, нямаше да му повярвам.

— Познавате ли някоя от приятелките му?

— Не. Връзките му не продължаваха дълго. Доколкото знам, Роберт е имал сериозни намерения само към едно момиче.

— И коя е тя?

— Теа Нилсен. Още като младеж беше напълно обсебен от нея.

— От вашата приятелка?

Юн се загледа замислено в чашата.

— Повечето хора сигурно се питат как така не съм успял да стоя далеч от единственото момиче, което брат ми истински е харесвал през целия си живот. Бог ми е свидетел колко пъти самият аз съм си задавал същия въпрос.

— И?

— Теа е най-прекрасният човек, когото съм срещал.

Бръмченето на асансьора спря.

— Брат ви знаеше за връзката ви с Теа?

— Разбра, че сме се виждали няколко пъти. Беше започнал да се досеща, но двамата с Теа се опитвахме да пазим връзката си в тайна.

На вратата се почука.

— Сигурно е Беате, колежката ми. Ще отворя.

Хари захлупи бележника с написаната част надолу, остави го върху масичката, а до него — химикалката, и отиде до вратата. Забави се, докато разбере, че трябва да дръпне, а не да бутне. Пред него се показа лице, не по-малко изненадано от неговото. За секунда двамата приковаха поглед един в друг. Хари усети сладникав мирис на парфюм като от силен дезодорант.

— Юн? — попита предпазливо непознатият.

— Един момент — отвърна Хари. — Извинете, просто очаквахме друг човек.

Хари се върна при Юн:

— Теб търсят.

Отпусна се на мекия диван, но изведнъж го обзе усещането, че току-що се е случило нещо. Провери дали химикалката си е на мястото до бележника. Да, не беше местена. И все пак мозъкът му бе регистрирал нещо смущаващо, но още не бе съумял да го конкретизира.

— Добър вечер? — чу гласа на Юн зад гърба си.

Учтиво, резервирано обръщение. С въпросителна интонация. Така човек поздравява непознати хора, целта на чието посещение не разбира. Ето пак. Имаше нещо гнило у този посетител. Използва малкото име на Юн, за да попита за него, а Юн очевидно го виждаше за първи път.

— What message?^[8] — попита Юн.

В същия миг всички части от пъзела се подредиха в главата на Хари. Вратът на непознатия. С шалче. Вързано на възел. Хари стана, коленете му се удариха о ниската масичка и чашите с кафе се преобърнаха.

— Затвори вратата! — изкрещя старши инспекторът.

Юн обаче стоеше като хипнотизиран, приковал поглед в непознатия, с извит гръб, все едно искаше да му помогне.

Хари се засили, прескочи дивана и се втурна към вратата.

— Don’t…^[9] — смотолеви Юн.

Хари се хвърли напред. Имаше чувството, че всичко застина. И преди го беше преживявал. Приливът на адреналин променя усещането за време. Все едно се движиш във вода. Знаеше, че е закъснял. Дясното му рамо подпря вратата, а в лявото се удари левия хълбок на Юн. В ушите си усети звуковата вълна от взрива на барут и от куршум, току-що излетял от цевта на пистолета.

После дойде пукотът от изстрела. Вратата се затръшна и се заключи. Юн се удари в гардероба, а после в ръба на кухненския плот. Хари погледна вратата. Някой натискаше дръжката надолу и се мъчеше да отвори.

— Мамка му — процеди старши инспекторът и се изправи на колене.

Убиецът разтресе здраво вратата.

Хари хвана колана на безжизнения Юн и го задърпа по паркета към спалнята.

Отвън убиецът дращеше ожесточено по вратата. Последва нов изстрел. Разхвърчаха се стърготини, куршумът продупчи една от възглавниците на дивана, към тавана се издигна облак от сиво-черна перушина, а кутията с млякото се разплиска. Потеклата струя описа бяла парабола над масата.

Хората често се склонни да подценяват пораженията, които деветмилиметров куршум е в състояние да причини, помисли си Хари и обърна Юн по гръб. От дупката в челото му се процеди една-единствена капка кръв.

Нов изстрел. Дрънчене на стъкло.

Хари извади мобилния си телефон от джоба и набра Беате.

— Добре де, мърморко, идвам — веднага вдигна тя. — Точно пред…

— Слушай ме внимателно — прекъсна я Хари. — Съобщи в централата незабавно да изпратят всички патрули при мен. Да пуснат сирените. Пред апартамента стои човек и ни обсипва с олово. И бягай далеч оттук. Ясно?

— Ясно. Дръж си телефона наблизо.

Хари остави телефона на пода пред себе си. От стената се чуваше стържене. Дали убиецът ги чува? Хари се мъчеше да не мърда. Стърженето се усили. Какви стени имаха тези апартаменти? Куршум, преминал през звукоизолираща външна врата, щеше безпроблемно да пробие тънкия слой гипсокартон и минерална вата. Стърженето изведнъж спря. Хари притаи дъх. И изведнъж чу, че Юн диша.

В градския шум Хари различи звук — музика за ушите му: полицейска сирена. Цели две!

Хари се ослуша дали дращенето ще продължи. Нищо. Бягай, помоли се той на убиеца. Изчезвай оттук. Явно онзи чу молбата му. Чу се шум от заглъхващи стъпки по коридора, после и по стълбите.

Хари облегна глава на студения паркет и се вторачи в тавана. Изпод вратата го лъхна течение. Затвори очи. Деветнайсет години. Боже мой. Ще се пенсионира чак след деветнайсет години.