Чарлз Ингрид
Поздравът на чуждоземеца (33)

32.

Побутна Колин по рамото и сграбчи Амбър за ръката.

— Бягайте! Трябва час по-скоро да се скрием под земята!

— Какво има?

Джек си свали шлема и го окачи на колана.

— Тази моя дебела глава — Амбър е права да ми се подиграва понякога. Не ме бива в изтънчените игри. Ние просто сме част от клопката.

В небето отново отекна гръм, но не миришеше на дъжд. По-скоро щеше да замирише на битка. Следвани от Фантом, те забързаха към изхода на долината.

— Не разбирам — оплака се Колин, хриптейки мъчително.

Джек поклати глава.

— Чудех се защо драките са ви приковали под непрестанен огън вместо направо да ви прогонят оттук. В края на краищата тази планета е под карантина — малцина знаят за присъствието ви. — Той улови Колин за ръката. — Всъщност са чакали да видят кой ще се появи.

— Искали са теб.

Джек се усмихна мрачно.

— Не… вероятно дори са разочаровани, че пристигнах толкова безшумно. Надявали са се да дойда начело на голяма сила, като се има предвид какъв пост заемам. — Стигнаха билото на хълма и спряха да си поемат дъх. — Искали са да се разрази страхотна битка. Да предизвикаме нечие внимание.

— Чие?

Джек посочи към небето, където грохотът нарастваше.

— На Аш-фарел. — Гръмотевица заглуши следващото му изречение, но не беше естествен гръм. Джек изруга, събори Колин и Амбър и се хвърли отгоре им, за да ги закрие с тяло. Фантом тъкмо се присъединяваше към тях, когато небето се разцепи.

 

 

След това щеше да се обвинява, че си бе свалил шлема, но сега и двамата с Колин бяха оглушали, опитваха се да се разберат с крясъци и жестове. Малко по-късно осъзна, че небето е станало нетърпимо бяло и въздухът пука, докато корабите се носят ниско над тях.

Беше клопка, при това добре замислена. Златистият кораб на Аш-фарел нямаше почти никакви шансове срещу дебнещите го драки. Те го подгониха към хоризонта и изчезнаха някъде там, изпроводени от мрачния поглед на Джек. Лицето на Колин бе набраздено от сълзи.

— Защо… — попита той. — Защо не го довършат?

— Искат да го свалят — отвърна Джек. — Надяват се да катастрофира, да се разбие в земята.

— Но защо?

Джек погледна към Амбър.

— Драките искат да разберат с какво се бият. Ще пленят екипажа и ще изтърбушат кораба, за да проучат всичко, което може да им е от полза.

— Но… — гласът й пресекна и тя разтърси коса. Фантом бе над нея.

— Най-добре да побързаме — подкани ги Джек. — Поне ни осигуриха малко време. Да се надяваме, че ще ни стигне.

Той млъкна и ускори крачка. Само след няколко метра видяха, че Денаро ги очаква пред силоз, в който бе скрит корсар.

 

 

Скиталците от Далновидност разполагаха с уютно и благоустроено убежище. Посрещнаха ги като почетни гости, но скоро ги забравиха в шумотевицата около Колин. На втория ден след пристигането им Амбър завари Джек да си събира багажа в мъжкото крило.

— Говори се, че драките изказали официално извиненията си пред Свети Колин за неприятния инцидент — съобщи тя и се отпусна на койката. — Но нещо не мога да разбера. Драките сега са наши съюзници, а ти се държиш така, сякаш смяташ, че Аш-фарел са се опитвали да ни помогнат.

— Може и да са се опитвали.

— Но атакуваха и доминионски колонии!

— Атакуваха места, където се подготвя война, независимо кому принадлежат.

Тя поклати глава.

— Може би си прав. Значи според теб драките откриват норцитовото находище…

— Находище, за което вече знаят, че може да привлече Аш-фарел…

— Сетне вдигат шум, за да примамят бойния кораб…

— И капанът се затваря. Ние, естествено, получаваме извинения. В края на краищата драките са наши съюзници и не са имали никакво намерение да ни сторят зло. Просто сме се озовали на неподходящото място тъкмо когато прогонвали противника.

— Сигурно са подготвяли този капан още преди да се сключи примирието. — Джек кимна.

— И е трябвало да измислят само подходящо обяснение за пред нас.

Тя сви рамене.

— Като стана дума за обяснения, как ще обясниш това? — посочи с брадичка Фантом.

— Не мога.

Тя отметна глава и косата се разпиля на раменете й. Беше в дрехи, предоставени й от Скиталците — блуза и дълга до земята пола. Синият цвят й отиваше.

— Ще се наложи, Джек. В края на краищата това е напълно автоматизиран, зареден боен костюм. Имаме роботи, но не и компютъризирани бойни машини. Знаеш, че са били забранени. А и не можеш да кажеш какво живее вътре. Ксенобиолозите ще пощуреят. Сигурно ще изровят Фантом и ще го напъхат в някоя лаборатория. Ще го изстържат от вътрешността на костюма като мида от черупка. — Амбър изведнъж млъкна, едва сега забелязала, че си подрежда багажа. — О, не, този път няма да заминеш без мен.

Той я стисна за раменете.

— Налага се, скъпа. Не можеш да ме последваш там, където отивам. Невъзможно е да те взема с мен, ще ми бъдеш една грижа повече.

Очите й се замъглиха.

— Какво смяташ да правиш?

— Отивам в пустинята. С костюма и Фантом.

Тя застина неподвижно в прегръдката му. Джек я притискаше силно, сякаш от това зависеше животът й.

— Трябва да се върнеш. Искам да следиш Пепус и Баадластър. Не мога да не отида, разбери.

— Но защо? — попита уплашено младата жена.

— Защото воюваме не срещу когото трябва. Трябва да се уверя, че съм прав, и да донеса необходимото доказателство.

— А аз следвам зова на сърцето си — добави Фантом и синтезаторът придаде на гласа му печална нотка.

— А какво ще стане с Колин? — попита Амбър. — Оставяш го в доста рискована ситуация.

— Зная. И това е още една причина да разчитам на теб. — Джек я пусна и погали леко лицето й. — Ще поемеш тази чист от войната, която аз няма да мога да видя.

Тя вирна брадичка, сякаш се опитваше да спре наплива на сълзите. Баадластър щеше да й създава проблеми, може би дори да я затвори, но не биваше да го казва на Джек. Не искаше да го спира тъкмо сега.

— Ще се опитам — отвърна почти шепнешком. — Къде ще бъдеш?

— Още не съм решил. По-добре е да не знаеш.

Тя кимна. Сълзите бликнаха от очите й въпреки усилията.

— По дяволите! — изруга с пресипнал глас. — Каква ревла съм само!

— Не — рече той тихо. — Ти си невероятно хубава жена.

Амбър потрепери и отмести поглед встрани, към сияещия костюм.

— Ти! — извика. — Ако позволиш да му се случи нещо лошо, ще те измъкна отвътре и ще те напъхам в някой фризер!

— Да, госпожо! — отвърна леко развеселено Фантом и отдаде чест.

— Как ще разбера наред ли е всичко? Кой ще се свърже с мен?

— Оставям ти да го уредиш. Не си прибягвала до скритата си сила откакто напуснахме Бития. А това е единственият начин да държим връзка. Ще се наложи да ме потърсиш, и се надявам, че все някога ще ме намериш.

— Телепатично? Не и на подобно разстояние. — Гласът й потрепери и тя преглътна. Хусиах й бе отнел не само способността да убива, но и силата да се свързва с Джек. — Не мога… — понечи да обясни тя, но гласът й заглъхна.

Той видя съмнението в очите й.

— Тогава, скъпа, не ти остава друго, освен да вярваш в мен. И да знаеш, че каквото и да се случи, аз ще се върна при теб.

Тя кимна бавно.

Джек протегна ръце и я притисна към гърдите си, за да усети тя туптенето на сърцето му.

— И двамата трябва да вярваме — заговори. — Аз ще продължа тази война и накрая ще я спечеля. И тогава ще си върна при теб. Нищо не може да ме спре. Нищичко.