Чарлз Ингрид
Поздравът на чуждоземеца (3)

2.

— Нима си готов да се предадеш, Леони? — изсумтя недоволно Харкнес.

— Не, сър — мъжът с изплашено лице изправи рамене. — Виждали ли сте някога пясъчна планета, капитане? След като драките са я превзели?

Джек слушаше мълчаливо разговора. Стараеше се лицето му да остане равнодушно.

Харкнес поклати глава.

— Е, аз пък съм виждал. Преди десетина години. Бях на кораб, който им караше някои стоки. Такъв ни беше договорът. Не че онези противни насекоми го заслужаваха, но търговията си е търговия, нали? — В кафявите му очи се долавяше стаена вина. — Картината е зловеща, казвам ви. Съмнявам се, че има планета, чиято екосистема би издържала дълго след подобна драстична промяна… океаните остават, но растителността загива бързо. Изсъхва и умира, покрита с едър пясък. Държал съм го в шепата си. Все едно, че стискаш живи насекоми, казвам ви. След това кожата ми лепнеше седмици наред. Драките снасят яйцата си в него, а ларвите се хранят с песъчинките. Помня, че докато го разглеждах, си мислех, че преди него там е имало трева. Или може би гора, или ферма. Но вече нямаше нищо. — Леони огледа присъстващите на мостика. — Иначе въздухът ставаше за дишане. Малко разреден, но нищо му нямаше. Ала никой от нас не може да живее на пясъчна планета. Ако питате мен, сигурно така ще изглежда пъкълът, когато го видя.

— Имал си късмет — рече Алидж. — Чувал съм, че някои търговци били използвани за гнездене на яйца.

— О, има какви ли не приказки — махна с ръка Харкнес. — Не бих повярвал, докато не го видя с очите си.

— Защо да не вярваш? От Пясъчните войни знаем, че драките не държат пленници. Ако им паднем, лошо ни се пише.

— В такъв случай да се погрижим да не се случва.

Джек почувства, че всички погледи се отправят към него.

Той въздъхна.

— Какво ще правим сега? — попита Харкнес.

— С какви оръжия разполагате?

— Четири оръдия, по две от всяка страна. Не е много.

— Оръдейният контрол от пулта ли е, или трябва да пращаш стрелци на всяко оръдие?

— Контролират се оттук.

— Това е добре. Нещо друго? Мини?

— Не. Най-добрата ми защита е моята репутация. Всички знаят, че не прекарвам големи ценности.

— И корабът ти е маневрен като гемия — отбеляза презрително Джек, при което капитанът трепна обидено. После отново погледна към графиките на екрана пред Алидж. На тях се виждаха двата пресичащи се курса — на криогенния кораб и на дракския крайцер. — Имаме малко време. Трябва да помисля. — С тези думи Джек напусна потъналия във внезапно мълчание мостик.

 

 

Спусна се в салона при Фантом. Бойният костюм бе окачен на стената, безмълвен и смъртоносен. Джек приближи и седна с кръстосани крака на пода пред него.

Битката, в която предстоеше да влезе корабът, не бе по неговата специалност. Знаеше го добре, екипажът на Харкнес сигурно също си даваше сметка за това. Силата на Джек бе другаде — на повърхността, където той се равняваше на истински брониран и бързоподвижен танк, машина, предназначена да разсича линията на противника. Тук, на кораба, бе по-скоро като плевел.

Тази мисъл го накара да се усмихне. Някои плевели бяха доста жилави растения. Изправи се и се приближи към бойния костюм. Трябваше да помисли и имаше само един начин да го стори, без да му пречат. Фантом бе разтворен пред него и Джек потъна в обятията му. Известно време бе зает да поставя датчиците и затваря закопчалките, а когато се облегна назад, имаше усещането, че подплатата гали раменете му като криле. Приключи с настройките, сложи си шлема и го затвори херметично. Външният свят изведнъж бе отрязан напълно. Изолиран. Визьорът светна, разчертан от линиите на мерника.

— Фантом — заговори Джек. — Трябва да си спомня нещо.

Неусетно изникна познатото усещане за нечие присъствие.

„Джек, не можеш ли да си спомниш сам?“

Как би могъл да обясни какво бяха сторили с него в името на Доминиона? Седемнадесет години в хибернация в криогенна капсула на изгубен транспортен кораб, а умът му — затворен в примката на инструктиращата програма. Години, лишили го от почти всички спомени от детството, също както драките му бяха отнели семейството след нападението над Дорман, за да превърнат родния му свят в безжизнена пустиня. Устните на Джек потрепериха от горчивия спомен. Не се отнесоха добре с него и след като го откриха. Напротив, намекнаха му, че вероятно врагът се е ровичкал в мозъка му, че умът му може да е пострадал от твърде дългия период на хибернация. А после го подложиха на принудително лечение.

Фантом бе единственият, който би могъл да помогне на Джек да си възстанови изгубените спомени. Не знаеше дали невидимото създание е било живо, когато са го имплантирали в костюма на Милос, но Фантом постепенно бе съумял да открие начин, за да прониква в подсъзнанието на Джек и да пробужда потиснатите там спомени. Това бе единственият начин да си възвърне паметта, отнета му от Доминиона.

Дори сега усещаше неизменното и топло присъствие, като приятелска ръка, обгърнала раменете му.

— Фантом — заговори той тихо. — Твоите спомени са единственото, на което мога да разчитам за Милос, и за преди това. Да можеше само да ми помогнеш да ги възстановя…

„И тогава какво?“

— Не съм сигурен. Може би тогава ще зная как да се бия. Защо трябва да мразя. Защо Амбър е в опасност. Но днес искам да си спомня всичко за начина, по който воюват драките. Помня някои неща… но повечето са за Милос и проклетите берсеркери. — Джек преглътна. — По дяволите, аз не съм компютър. Не разполагам с осигурен достъп до старите файлове.

„Нито пък аз… и затова… не мога да сторя каквото искаш от мен.“

— Фантом, можеш да си спомниш. Сигурен съм. Дори някоя дребна подробност би могла да се окаже особено важна! Тези спомени ми принадлежат. Върни ми ги, Фантом!

„Не мога да го направя. Все още не разбирам някои неща, Джек.“

Вътре в костюма Джек изведнъж изпита отчуждение към тази част от своето снаряжение, която дълго време му бе като втора кожа. Вдигна ръце и флексобрънките се раздвижиха. И тъй като не знаеше как иначе да успокои обърканите си мисли, отново започна да се упражнява.

Бронята следваше всяко негово движение, далеч по-грациозно, отколкото би допуснал някой непредубеден наблюдател, но това бе част от скритата й сила. Останалото зависеше от човека, който я носи, от уменията и опита му.

И докато преминаваше от една позиция към друга, Фантом неочаквано наруши мълчанието.

„Ето какво си спомних, господарю.“

От изненада Джек, който тъкмо бе задействал реактивните двигатели в краката, се преметна и тупна с оглушителен трясък на пода, но не почувства нищо. Цялото му внимание бе насочено навътре.

Виждаше покрит със зеленина свят, обхванат от пламъци. Мир и покой, разрушени от среднощна атака. Небеса, разтърсени от преминаващите ниско бойни кораби, чиито оръдия бълваха смърт. Огнена буря помиташе повърхността на Кларон и оставяше след себе си овъглена равнина. Той затаи дъх. Сетне го завладя страх. Бойният костюм, неговото спасение от пламъците, се бе превърнал и в негов затвор през онези дълги дни, които бе прекарал в открития космос… не заради драките, а по вина на воюващи фракции вътре в Доминиона.

 

 

— Фантом!

„Джек.“

— Престани — докато се надигаше, Джек усети пулсираща болка в слепоочията си. Допреди миг се намираше в безтегловност, завладян от паника, а сега изведнъж спомените го бяха напуснали.

Той отново си пое дъх. Челото му бе покрито с лепкава пот. Нямаше представа, че спомените могат да бъдат толкова живи и въздействащи. И тогава Фантом произнесе:

„Може би от това ще се почувстваш по-добре.“

И вълната на миналото отново го заля…

 

 

Въздухът бе изпълнен с цветен прашец и Джек подсмръкна, докато пристъпваше сред буйната зеленина, заслушан в равномерното бумтене на приближаващия се комбайн. Небето беше с цвета на мамините очи, ярко и ослепително синьо, дори когато го закриваха пухкави облачета. От меката почва се надигаше уханието на култивирани растения, докарани тук от старата Земя и пригодени към този някога чужд свят. Сега те бяха най-важната суровина на тази планета.

Джек се наведе, откъсна едно листо и го огледа внимателно от долната страна, търсейки признаци за гъбична инфекция или микроскопични животинки, както го бе учил баща му. Баща му, който стоеше недалеч и надзърташе в бележника си, докато проверяваше зададената програма на автоматичния комбайн.

Джек се изправи. Плъзна поглед нататък в браздата и едва сега забеляза между ниските храсти да се подава птиче гнездо. Комбайнът се приближаваше от тази посока, почти закрил с масивното си туловище хоризонта.

Джек се затича толкова бързо, че едва не си изгуби шапката. Беше му я дал брат му и сигурно щеше ужасно да му се скара. Наведе се надолу, разтвори листата и в същия миг от гнездото изскочи подплашена птица и запърха с криле право в лицето му. Момчето отстъпи назад, застана на няколко крачки от гнездото и се озърна. Подгизналата от пот риза бе прилепнала към гърба му. Около него се бе вдигнал прашен облак, който постепенно се разсейваше. Бумтежът на комбайна ставаше все по-силен и когато вдигна глава, Джек видя, че машината се приближава право към него.

Баща му бе твърде далеч, за да го чуе или види. Джек трябваше сам да спаси гнездото. Огледа за миг лъскавите черни и бели яйца. Майката, която продължаваше да пърха уплашено над главата му, щеше да се спусне всеки миг и да ги закрие с крилата си. Може би дори щеше да подхване своята малка игра, да се престори, че едно от крилата й е скършено, и да се опита да го отвлече настрани. Не че това щеше да спаси гнездото от комбайна.

Сянката на машината вече падаше и върху него. Джек посегна и смъкна шапката на брат си. Птичката продължаваше да се стрелка над главата му. Успя да зърне изплашените й лъскави очички.

Жалко, че баща му бе изключил обезопасителния блок на комбайна. Само хаби акумулаторите, бе казал. Кой би бил толкова глупав да застане пред приближаващ се комбайн?

Джек изтри с бързо движение стичащата се в очите му пот и се наведе напред. Птичката се гмурна край него. Почти усещаше жегата, която лъхаше от радиатора на комбайна. Замахна рязко с шапката и закри гнездото. Пъхна другата си ръка под него, повдигна го — само на сантиметри от въртящото се острие на комбайна, и хукна назад.

Не спря, докато не стигна ветроупорната преграда. Тук намери подходящо дърво, покатери се и нагласи гнездото на едно разклонение. Остави го там заедно с шапката и скочи обратно на земята.

Тревата беше избуяла и жилава, пожълтяла от слънцето и достатъчно гъста, за да омекоти падането му. Джек се излегна върху нея и едва сега почувства, че лактите му са ожулени. После вдигна очи към гнездото. Майката скоро щеше да го открие. Джек бе сигурен в това, познаваше достатъчно добре местната фауна, също както познаваше и фермата на баща си. И наистина, малко след това птичката се появи, запърха над гнездото и успя да избута шапката настрани. Джек си помисли, че ако сега брат му излезе от къщата и го види, може да си има неприятности.

Птичката огледа гнездото и явно остана доволна от новото му местонахождение. Джек се надигна, изтупа панталоните си от прахта, нахлузи шапката на главата и се отправи ухилен към къщи. Един чудесен ден…

 

 

Джек седна. Костюмът последва движението му.

„Не мога да го контролирам“ — оплака се Фантом.

— Разбирам те — отвърна Джек и си пое дъх. Брат му. Фермата. Баща му. Забравени спомени. Наведе глава и опря чело в хладното стъкло на визьора. Често го бяха спохождали кошмари с драки. Беше се срещал с тях като наемен войник. Знаеше какво бе необходимо, за да ги побеждава.

Надигна се. Ръкавиците му се свиха, следвайки движенията на ръцете. Девет пръста. Десет, от спомените за момчето. Дали наистина бе в опасност на сантиметри от онзи комбайн? Тогава се бе измъкнал, но при други обстоятелства бе изгубил единия си пръст. Като по команда усети сърбеж в зарасналия ръбец.

„Отново“ — обади се Фантом.

 

 

Искаше дай каже, че е свободна, но се боеше, че тя ще подуши миризмата на убиеца по ръцете му, и затова реши да изчака до сутринта, преди да й съобщи радостната вест, че подозренията към нея са отпаднали.

— Амбър — повика я. — Погледни ме.

Тя извърна лице. Използваше косата си, за да крие мислите, които не й даваха покой. Виждаше се само едно кафяво око.

Не знаеше как да продължи, затова прекоси стаята, коленичи пред нея и взе ръцете й в своите. След това я погали нежно по главата. Лъхна го уханието на нейния парфюм. Тя го отблъсна решително.

Очите й срещнаха неговите.

— Ти ме обичаш — прошепна той и с изненада установи, че гласът му трепери.

Амбър поклати глава.

— Проклет да си, Джек. Колко време ти трябваше, за да го разбереш?

— Просто не съм поглеждал в правилната посока.

— Така е. — Тя го погали по лицето. Докосна белега от раната, която бе лекувала някога, съвсем в началото на тяхното познанство. Ръката й беше хладна.

— Ако аз бях погледнала, какво щях да видя?

— Същото, надявам се — отвърна и почувства, че го изпълва плам.

Тя го прегърна и зарови лицето си в гърдите му. Това бе точно отговорът, от който се нуждаеше.

Излегнаха се между разхвърляните на пода възглавници. Джек плъзна бавно ръце по извивките на нейното тяло. Тя отвърна, като го ухапа леко по устната, след това изчака да разкопчае ризата си и погали гърдите му. Докосна зърната му, после се наведе и ги целуна. После се надигна и си свали кафтана. Той я погали по меката като коприна кожа. Пръстите й се плъзнаха надолу, към колана му.

Гола плът се притисна в гола плът. Небето с цвят на тъмно вино бе като безкрайна завивка. Един дребен гущер изтича по стената с тихо шумолене, но те не му обърнаха внимание. Сега вече нищо не съществуваше в този свят, освен техните тела. И докато посягаше да разтвори краката й, светкавица проряза ума му. Синкавият й пламък го разтърси и накара да замръзне неподвижно, изпъна тялото му в мъчителна конвулсия и прогони всякакво желание. Амбър понечи да го привлече към себе си. Парализиран, със заглушени от болка сетива, той не успя да промълви нито дума, докато бавно губеше съзнание, изпълнен с горчивата увереност, че ударът е дошъл от ума на Амбър.

 

 

Дойде на себе си с плувнало в пот тяло и чу гласа на Фантом:

„Съжалявам, Джек.“

Стисна устни и направи опит да отговори, но не можеше да ги контролира.

„Не разбирам тези спомени — добави Фантом. И после: — Ето, пак…“

— Не! — извика Джек в мига, когато пред погледа му се надигна кървава вълна. Тялото му застина неподвижно, като в кататоничен пристъп, докато Фантом разбулваше пред него поредния спомен. От мъглата изплуваха дракски фигури…

 

 

Харкнес се наведе над рамото на Алидж. Сетне се изправи и огледа помещението.

— Къде, по дяволите, е той? Ще направи ли най-сетне нещо или не? Губим безценно време.

— Все още е в гимнастическия салон — отвърна Леони. — Облечен е с костюма, но не помръдва от часове. Може би медитира преди битката. Чувал съм, че Рицарите го правят.

— Медитация — подметна с нескрито презрение капитанът, но не посмя да продължи, защото вратата се отвори и на прага застана в сияещата си броня Джек Сторм. Той смъкна шлема и лек полъх раздвижи полепналия му перчем. Вдигна ръкавица и прокара внимателно пръсти през сплъстената си коса. Сетне се засмя при спомена за един плешив сержант, който твърдеше, че тъкмо по този начин изгубил косата си.

Тримата офицери не сваляха уплашени погледи от него.

— Е? — поде пръв Харкнес. — Какво ще правим сега? — Забучи пръст в ъгъла на екрана, където мъждукаше точката на дракския боен кораб, дебнещ в засада.

— Ще се предадем — заяви спокойно Джек.