Чарлз Ингрид
Да убиеш слънцето (4)

5.

Пристъпваше тромаво зад нея, поклащаща се сянка, докато момичето си проправяше път из тайните улички и подземията на града, който смяташе за чудовище. Последното й помагаше винаги да бъде нащрек. Градът беше животно, със зъби и нокти, с паразити и огромни зейнали рани, спомен от срещите с други чудовища. Можеше да ръмжи застрашително или да я гледа с присвити очи, дебнейки подходящия миг, за да й се нахвърли.

Ето такава бе целта на Амбър в този живот… да се измъкне от ноктите на чудовището, някой ден, когато й се удаде възможността да избяга достатъчно бързо.

Разбира се, плановете й щяха да са далеч по-осъществими, ако не се товареше с всякакъв случаен багаж, като този, който се влачеше сега зад нея. И да не забравя да го държи настрана от Ролф… да, Ролф щеше да се разбеснее, като научи какво е направила. Най-добре да не му казва, а ако се налага, дори да бръкне надълбоко в оскъдните си запаси.

Амбър спря точно преди мъжът зад нея да се препъне от умора, и го улови за ръката, преди да падне. Беше доста тежичък и едва го задържаше, ала тялото й бе жилаво и силно. Той се полюшна неуверено, целият облян в пот. Дълга алена резка от изгаряне с лазер пресичаше едната страна на лицето му. Доста лоша рана, прецени Амбър. За миг й дожаля за него. Сигурно се нуждаеше от лекарства, но не биваше да си подават главите навън, инак плъховете щяха да ги открият и да му се нахвърлят. А до вечерта имаше толкова много време.

Очите й се разшириха при тази мисъл. Не беше се замисляла какво ще прави оттук нататък, вечерта й се струваше така далече. Ако Ролф я залови извън нейния район, ще трябва да му плаща неустойка.

Мъжът имаше сини очи, които изглеждаха далеч по-зрели отколкото младото му лице. Кой би могъл да определи със сигурност възрастта му? Амбър повдигна рамене и се отърси от ръката, с която се подпираше на рамото й.

— Добре ли си, мъжки? Гледам, че накуцваш нещо.

— Нищо ми няма — отвърна той. — Това е заради пачката с кредити, която съм пъхнал там. Боли ме само… лицето…

Виждаше, че едва се сдържа да не докосне изгореното на скулата си.

— Пари? Монети? Пластични чипове?

— Доминионски кредити.

Най-добрата валута в момента на Малтен. Амбър почувства, че поне едно от притесненията й отпада. След като ще му помогне, защо да не изкара и нещичко за себе си? Повдигна рязко глава, отмятайки назад къдриците си. Усети, че лицето й се набръчква и веднага положи усилия да се отпусне. Чистото лице, беше я учил Ролф, предразполага клиентите. Далеч по-лесно е да се обзаведеш с бръчки, отколкото да се отървеш от тях. Беше на шестнайсет, почти седемнайсет и би могла да се представи доста убедително както за по-възрастна, така и за по-млада.

Мъжът я погледна. Имаше обгоряло от слънцето лице, ако се изключеше аленеещата резка от изгаряне.

— Костюмът ми е с почти изчерпана енергия — рече той. — Трябва да идем някъде, за да го презаредя и да си почина.

Амбър поклати глава.

— Като гледам, не това е най-неотложният ти проблем, господине. Загазил си го, в това няма спор, но сега най-важното е да се разкараш от улицата. Аз ще се погрижа за това.

Той държеше шлема под лявата си мишница. Сякаш носеше собствената си глава, помисли си тя, докато сведе за миг поглед към него. В краен случай можеше да го накара да си постави шлема, за да скрие раната.

Той също я гледаше и Амбър почти веднага се досети, че се опитва да я прецени. Обхвана я раздразнение. Не обичаше, когато я разглеждаха по този начин, въпреки че с нейната работа й се случваше доста често. Колко е лесно да си постави маската и да ги остави да се задоволят с онова, което виждат на повърхността. Тя потрепери нетърпеливо.

— Хайде — рече. — Може да съм крадец, но не съм убиец. И двамата трябва да изчезваме от тук.

— Съгласен — отвърна той и пристъпи напред. — Изглежда сме на едно мнение — добави насмешливо. Амбър вече крачеше напред и той я последва. С всяка измината крачка костюмът ставаше все по-тежък и непослушен.

— Не можеш ли да свалиш това нещо и да го носиш? — попита тя.

— Прекалено е тежък. Освен ако ти не искаш да ми помогнеш? Не? В такъв случай ще те посъветвам да намериш някое убежище. Ще платя, колкото и да струва.

— Двеста кредита. И ще ми трябват още сто, за да намеря лекарства за раната на лицето ти, освен ако не си решил да изглеждаш така до края на живота си.

— Сто и петдесет за нощувката и петдесет за лекарството… което вероятно стои у вас на лавицата.

Амбър присви устни. Озърна се, опитвайки се да прецени дали ще предизвикат интереса на минувачите. За да си получи парите, първо трябваше да го скрие. Сега обаче това не изглеждаше никак лесно.

— Добре — кимна смирено. — Сто и петдесет за стаята и седемдесет и пет за лекарството. Прав си, наистина е у дома, но ние няма да ходим там. Не мога да те приютя при мен.

В никакъв случай. Ролф щеше да го изкорми и да изхвърли останките му в кофата за боклук. А тогава ще трябва да каже сбогом на парите.

— Разбрахме се значи — отвърна той. — Да се махаме тогава. Изчерпят ли се докрай резервите на костюма, ще си имаме сериозни неприятности.

Амбър се усмихна и пое с бърза крачка. Сви зад ъгъла, прекоси една тъмна уличка и се озова право в лапите на Пласто. Мръсникът се захили злобно и прекара пръсти по мазната си коса. Изглеждаше доволен от находката си.

— Мислеше, че ще ми се измъкнеш ли, Амбър? — Посочи с острата си брадичка мъжа зад нея. — Той е мой. Има какво да се смъкне от него.

— Остави го, Пласто. Забрави, че си го виждал.

Ала Амбър почувства, че сърцето й започва да бие по-бързо, а по гърба й се стичаха едри капки пот. Пласто бе също толкова зъл, колкото и Ролф, дори по-лош, защото Ролф поне преценяваше действията си. Пласто беше непредсказуем и истеричен. Дори да се отърве по някакъв начин от него, той ще разкаже всичко на Ролф. И Ролф ще знае какво е направила. Стига, разбира се, преди това Пласто да не им види сметката и на двамата. Амбър се озърна незабелязано. Намираха се в тъмна и пуста уличка. Високите сгради се издигаха над тях като че ги затваряха в бетонен бункер. Беше виждала Пласто в действие. Ако предприеме нещо сега, едва ли някой от двама им щеше да се спаси.

Пласто разчекна устни в още по-широка усмивка и пристъпи към нея.

Мъжът вдигна скритата си в метална ръкавица ръка.

— Сигурно ще можем да се разберем.

— Млъквай, тъпако! — кресна му Пласто. — От теб искам само кожата! И ще я взема веднага щом свърша с тази уличница.

Амбър така и не разбра какво стана. По някакъв неуловим начин мъжът се озова между нея и Пласто, закривайки я с тялото си. В уличката отекна смехът му.

Тя запуши уста с ръката си, обърна се и понечи да побегне, преди костюмът да рухне и да я лиши от немощната си защита.

Но непознатият продължаваше да стои и тя долови бръмченето от енергоострието на Пласто, а сетне чу изненаданото му възклицание. Лицето му почерня и се овъгли, когато непознатият го посочи с пръст.

Амбър зяпна от почуда. Изписка сподавено, когато облакът от пепел се разсея и на улицата останаха да стърчат само ботушите на Пласто. Догади й се, но непознатият вече се бе обърнал към нея и я дърпаше за ръката.

— Хайде, не се предавай точно сега — подкани я. — Да вървим, нали щеше да ме водиш някъде.

Амбър кимна безмълвно и закрачи по улицата, като заобиколи отдалеч мястото, където бяха кремирали Пласто. За него напомняха само обувките и обгорелият нож. Жалко. Ножът можеше да й послужи.

 

 

Джек разкопча презрамките и се измъкна от костюма. Отдолу беше само по тънки ленени гащета, подгизнали от пот и прилепнали към тялото му. Единственият спомен от времето, когато беше рейнджър на Кларон. Докато сваляше костюма, напипа нещо тежко и овално в един от джобовете и го извади. Беше зеленият камък, който му бе подхвърлил Белязания. Пъхна го обратно в джоба. Подушваше миризмата на снощния алкохол и днешната пот, която се процеждаше през порите му. Момичето бе седнало на леглото срещу него. Лицето й най-сетне възвръщаше нормалния си цвят, а погледът й отново бе станал наперен и предизвикателен. Изглежда се беше изплашила, когато изгори онзи негодник пред очите й, но нямаше друг избор.

Момичето — казваше се Амбър — подсвирна учудено.

— Винаги ли носиш това нещо полугол?

— Да. — Той пусна костюма на пода, след като по навик надникна вътре. Нямаше нищо там. Никога не е имало. Но все пак… не можеше да прогони странното усещане между лопатките си, което неизменно съпровождаше носенето на бойния костюм. Не можеше да му вярва безрезервно. Не можеше и да не му вярва.

Момичето продължаваше да го следи, докато изваждаше парите от обувката. Веднага щом зърна пачката, помисли си, че би могла да го изврънка за още, достатъчно беше да е малко по-упорита.

Джек взе тубичката с крем и изстиска половината от съдържанието в шепата си. След това го размаза внимателно върху раната на лицето.

— Казвам се Джек. Джек Сторм.

— Моето име вече го знаеш — отвърна тя.

Той почувства, че започва да трепери. Беше от прекомерния прилив на адреналин в последните часове. Джек побърза да приседне върху тясното хотелско легло, за да скрие умората си.

— Къде мога да взема един сух душ?

Амбър повдигна рамене. Носеше тясна пола и прилепнала блузка, която подчертаваше гърдите й и тънката й талия. Джек неволно се запита на каква възраст е. На лицето й се изписа странно изражение.

— Не съм част от сделката — съобщи му троснато.

— Не съм си го и помислял — отвърна той, макар че за миг изпита колебание. — Ако си намеря душ, как ще стои въпросът с яденето? Сок, пържола, салата.

Тя също беше гладна и кимна.

— Аз ще се погрижа за това. Харчиш ли твърде много пари, може да надушат къде се крием. Но ще ми трябва още една стотачка.

Сигурно щеше да е най-скъпото ядене, което някога са му поднасяли, но той премълча и й подаде парите.

Веднага щом вратата се затръшна, Джек рухна изнурено на леглото. В началото все още долавяше аромата на тялото й. Стаята бе съвсем тясна, облицована с пластмаса. Не беше предназначена да създава удобство. Но бе убежище, в което да оцелееш.

Джек не хранеше никакви илюзии относно тъмната страна на Малтен. Беше видял камерите, които следяха всяка улица и ъгъл… но повечето от тях бяха разбити и повредени безвъзвратно. Тук нямаше сгради с розова облицовка. Само потъмнели стени. Беше изтощен, но трябваше да се изправи и да се заеме с нелеката задача по презареждането на костюма, а също да извади на открито слънчевите колектори. По-късно ще мисли за лекарства и храна. Най-важното бе да възстанови запасите на костюма и да отстрани, доколкото е по силите му, повредите. След това ще се съсредоточи върху собственото си оцеляване. Чакаше го дълъг път до имперския дворец. Лицето му се изкриви в мъчителна усмивка.

Докосна лекичко раната на бузата си. Кремът почти веднага бе облекчил болката и лицето му сега изглеждаше почти нормално. Сякаш не беше изгорен от стрелба, а се бе ударил в рамката на някой прозорец. За един кратък миг почувства съжаление към екипажа и капитана на „Монреал“. Беше повярвал, че Марсиани изпитва някакви чувства към него… не очакваше да е завист или жажда за лично облагодетелстване.

Въздъхна, поклати глава и насочи мислите си към непосредствените проблеми. Момичето още не се бе върнало. Джек бе сигурен, че ще се появи отново… ако не за друго, то за да прибере още една стотачка. Обърна се на другата страна и зарови лице в матрака. Крадец, но не убиец. Какво пък, може да е по-добрият вариант, помисли си той и потъна в дълбок сън.

 

 

Амбър седеше, притиснала с ръце коленете си, докато мъжът поглъщаше храната с вълчи апетит. Тя вече се бе нахранила, но въпреки че порцията й бе далеч по-малка от неговата, имаше чувството, че се е натъпкала. Изпитваше приятното усещане за ситост, но знаеше, че ако бе продължила да яде, бързо щеше да й се доспи. Мъжът пред нея изглежда не изпитваше подобни опасения.

Беше си помислила, че е заспал, когато се върна в стаята и постави храната на миниатюрната масичка. Но той се надигна почти веднага.

— Събудих ли те? Или спиш леко?

— Когато въобще спя — отвърна лаконично, преди да седне да се храни. Сега, докато го наблюдаваше как яде, тя си помисли, че ако я нямаше грозната рана на бузата, щеше да е доста красив, макар да излъчваше заплаха.

Заплаха, защото трябваше да се крият. Или защото зрелостта в очите му не отговаряше на привидната възраст на тялото. А може би защото имаше много неща, които пазеше в тайна от нея. Зачуди се какво ли би станало, ако влезе в общата информационна програма и въведе личния му номер. Може би нищо или пък щеше да се натъкне на информация, толкова защитена, че да не може да се добере до нея. Би могъл да е дори прочут и издирван престъпник.

Амбър погледна крадешком към костюма и отхвърли последната мисъл. Изведнъж си спомни за трагичната кончина на Пласто. А може би е някакъв галактически герой.

Джек вдигна поглед.

— Искаш ли още?

Тя поклати глава. Беше си измила лицето и сега имаше почти детски вид, а големите й сияещи очи изглеждаха съвсем невинни. Посочи чашата със сок.

— Но бих пийнала малко.

Той й наля и момичето отпи от златистата течност, наслаждавайки се на аромата на плодове. Какво пък, може да се отпусне — беше напазарувала с неговите пари.

Джек я гледаше, докато надига чашата. Нямаше никакво съмнение, че се наслаждава на вкуса на напитката. Вероятно й се случваше рядко да пие такива неща. Той наряза последното парче месо и го погълна.

— Като града — промълви Амбър.

— Какво? — той я погледна в недоумение.

— Градът. Той те поглъща и продължава да те дъвче, но никога не те изплюва. Трябва сам да изпълзиш по някакъв начин от неговата паст.

Джек преглътна мъчително и почувства, че залъкът засяда на гърлото му. Огледа храната пред себе си. Салатата изглеждаше повехнала и не можеше да разпознае зеленчуците. Реши, че му стига, и изтика чинията настрани.

Амбър се ококори.

— Това вътре са артишоци!

Той се усмихна.

— Заповядай.

Тя почти успя да пребори импулсивното желание да се озърне уплашено, докато посягаше към зелените резенчета. Погълна ги почти наведнъж.

Джек се изправи и доближи костюма. Беше го подпрял в изправено положение на стената, така че флексобрънките да поемат тежестта му. Огледа неравния отвор на шева на ръкава. През цепнатината се подаваха обгорели проводници. Не изглеждаше чак толкова страшно. Сигурно щеше да успее да се справи. Оставаше само да го зареди.

— Ще го обличаш ли? — попита тихо Амбър зад него.

Той се извърна. Не беше чул кога се е приближила. Зърнала изопнатото му лице, тя отстъпи назад.

— Не, смятах да го поправя — промърмори Джек.

Момичето се отдръпна и приседна на другия край на леглото. Имаше разочарован вид.

Джек бръкна вътре и напипа джобчето с инструментите за ремонт. Докато ги изваждаше, отново погледна към нея. Лицето й изглеждаше съсредоточено, сякаш се вслушваше в някакъв неуловим звук. Вече беше забравила разочарованието си.

— Какво има?

— Защо, какво да има? — погледна го стреснато тя.

— За какво се ослушваше?

— Ами… не зная. Какво представлява това чудо, ще ми кажеш ли? Без него ще ти е по-добре. Да излезеш на улицата с него, ще е като да подкараш дракски танк и да се надяваш, че никой няма да те забележи.

Хубаво сравнение, няма що, помисли си Джек, докато работеше върху разпрания участък.

— Това е боен костюм на доминионските рицари — обясни.

В стаята се възцари странна тишина. Джек се засмя, осъзнал, че момичето не знае какво означават думите му. Сигурно е била родена след края на Пясъчните войни. Най-сетне на лицето й просветна разбиране.

— Рицар значи. Като онези телохранители, които сега наема императорът?

— Нещо подобно. На времето бяха елитната пехота… предната линия.

— Тъй ли? Интересно как успявахте да се движите толкова бързо, че да не ви гръмнат на бойното поле. Защото ти се влачиш като бременен ленивец.

Той се разсмя.

— Почакай, докато се зареди костюмът. Тогава ще мога да прескачам с един скок цяла къща.

Амбър взе една от ръкавиците и огледа пръстите.

— Оръжията ти са вградени. Достатъчно е само да свиеш пръст.

— Позна. На твое място не бих го насочвал към човек. Все още не е напълно разредено.

Споменът за Пласто я накара бързо да остави ръкавицата.

— И на колко години е това нещо?

— На двайсет и една, плюс-минус някоя и друга година. Защо питаш?

— Антика — подхвърли момичето презрително.

В първия миг почувства надигащ се гняв, но после се овладя. Тя разбира се, беше права. Оттогава вероятно бойните костюми са претърпели еволюция. Какво ли представляват сегашните?

Докато поправяше повредата, Амбър се качи на леглото, за да надзърне в костюма. Изкиска се, като зърна тръбичката на катетъра и торбата за урина, както и копчетата, и ръчките.

— Стар, но удобен — отбеляза леко раздразнено Джек. Ядосваше се, че смятат костюма му за антика.

Тя отметна косата си назад и докосна подплатата на бронята.

— Това какво е?

— Нищо особено. Просто така е по-удобно за носене, вместо да усещаш желязото на голо. Слагаме си я допълнително, от кожа или плат. Попива потта и пази от възпаление.

— Слагате си я допълнително? — повтори тя, докато отдръпваше ръка.

— Ами да… не съм единственият, който е носил такъв костюм. Ти не трябва ли да си на работа?

— Не. По-късно ще се погрижа за това.

— Колко изкарваш обикновено? — попита той небрежно.

— Около шестстотин на ден.

— С работа или с кражби?

Тя сбърчи недоволно нос.

— Не мога да ти позволя да излезеш.

— Зная. Не се безпокой. Как мислиш, дали до утре вечер костюмът ти ще е зареден?

— Сигурно, стига да успея да изкарам шлема на слънце. Слънчевите ми колектори са съвсем изпразнени.

Амбър помисли малко, сетне кимна решително.

— Аз ще се погрижа за това.

— И после мога да си вървя?

— Точно така. Ще те изпратя до края на града. Нататък вече сам ще се оправяш.

Джек имаше усещането, че това ще е сериозен проблем. Но не биваше да я излага на опасност. И без това беше направила за него повече, отколкото бе обещала.

— Това ще ми струва поне шестстотин кредита.

Тя повдигна рамене.

— Не работя на доброволни начала.

Джек въздъхна.

— Виж… ако не беше ти, сигурно досега да са ми видели сметката.

— Има нещо вярно.

— В такъв случай мисля, че си заслужаваш парите. — Той отново се надвеси над костюма.

— Никой не прави нищо безплатно — произнесе Амбър във възцарилата се тишина, сякаш се оправдаваше.

— Не съм твърдял обратното.

— И без това с тази моя работа едвам изкарвам, за да свържа двата края!

— Сигурно е така.

Момичето се изправи и отиде в ъгъла да вземе шлема.

— Само не пипай нищо вътре — предупреди я той.

— Зная. Просто да го оставя на слънцето, така ли?

— Нищо повече. Няма да ти отнеме много време… няколко часа, докато се възстанови напълно.

Амбър се зачуди какво ли ще стане, ако Ролф я завари да се мотае навън без работа. Облиза устни, сетне произнесе:

— Какво пък, проклетата дупка сигурно си има покрив. Ще остана горе. Тази чудесия не пуска ли поне музика, или нещо друго?

— Не.

Тя въздъхна с обречен вид и излезе.

 

 

Когато се върна отново, Джек вече завършваше ремонта. Беше зачервена и той предположи, че е прекарала цялото време на слънце. Тя му подхвърли шлема.

— Ако това не е достатъчно, отказвам се — рече, сетне се приближи до масата и напълни чашата си със сок.

Той приключи с последния шев от вътрешната страна. Сигурно щеше да е по-добре, ако го беше поправил специалист, но засега не му оставаше друго, освен да се задоволи със собствената си работа.

— Подай ми шлема!

Тя сбърчи нос.

— Няма да излезеш с него!

— Не. Само искам да се уверя, че не си повредила нещо.

Наблюдаваше го, докато внимателно си поставяше шлема. Както винаги имаше един кратък момент на клаустрофобия, след това костюмът се пробуди около него — веднага щом почерпи допълнителна енергия от шлема.

— Това е.

Усещаше гостоприемна топлина и когато погледна към Амбър, забеляза отново онова странно изражение на съсредоточеност. Свали шлема.

— Какво има?

— Не зная… стори ми се, че…

Пластмасовата врата се пропука, преди да успее да завърши изречението, и на прага застана огромен мъж с гръден кош като бъчва.

— Амбър! — изрева той. — Ела веднага тук!

Тя се сви, озърна се изплашено, като животинче, готово всеки миг да побегне.

— Той е клиент, Ролф! Честна дума! Нае ме за цяла нощ!

— Казах ти да не прекарваш повече от половин час с клиентелата. — Ролф премести поглед към купчината кредити, поставени на масата. Очите му блеснаха алчно.

Влезлият имаше забележително телосложение. Яки мускулести ръце, развит гръден кош, тънък кръст, здрави крака. Вратът му бе къс като на бик. Но въпреки общото впечатление за преобладаваща физическа мощ, Джек не се подлъга да го сметне за глупак. Не… в очите му искреше интелигентност. Само миг по-късно тя бе засенчена от жаждата да убива.