Чарлз Ингрид
Да убиеш слънцето (12)

13.

— Виждам, че си стигнал тук преди мен — рече Джек, оглеждайки пиката. — Но предполагам, че си знаел точно къде отиваш.

Харпунистът се ухили. Имаше жълтеникава кожа, скосени очи и мускулесто тяло. Носеше с очевидна лекота тежкия харпун.

— Помниш ли какво ни каза Котака: човекът, с когото днес си рамо до рамо, утре може да се обърне срещу теб. — Той насочи харпуна към корема на Джек. — Или обратното.

Генералът подпря брадичка върху сключените си пръсти.

— Не, Хан, грешиш. Този човек не е Пурпурния, макар че сега вече разбирам защо си смятал така. Той е законът сам по себе си. Добре направи, че ми каза за него.

— За какво говорите?

Двамата погледнаха към Джек.

— За друг наемник — отвърна Гилгенбуш. — Ако живееш достатъчно дълго и останеш в тази професия, рано или късно ще го срещнеш.

Хан свали предпазителя на харпуна.

— Не бих се безпокоил за това.

— Сигурен ли си, че костюмът може да се поправи? — попита Гилгенбуш.

— Не се грижи за това — отвърна харпунистът.

Гилгенбуш кимна.

— Виждам, че вече сте се споразумели за мен — подхвърли Джек.

Застаряващият генерал се подсмихна.

— Госпожата направо ни дере с лихвите си. Предложението на Хан ми се стори далеч по-изгодно. Той ми каза, че справим ли се с теб, хората ми лесно ще видят сметката на останалите.

— На ваше място не бих разчитал на това.

Хан изръмжа.

— Губим си времето.

— Точно така — Гилгенбуш се надигна. — Застреляй го.

Джек беше в движение преди още пиката да изхвърчи от дулото на харпуна. Той се пресегна, сграбчи я и я огъна назад, превръщайки я в смъртоносна кука. Хан зяпна от изненада, пусна оръжието и понечи да избяга, но Джек го улови за косата.

— Ако беше прекарал малко повече време край мен — рече той мрачно, — както направиха останалите, щеше да видиш колко бързо мога да се движа. — Сетне заби тъпия край на пиката в стената, повдигна с другата си ръка Хан и го окачи на куката. Гилгенбуш стоеше като парализиран зад дъбовото си бюро. Генералът бавно разпери ръце.

— Признавам се за победен. Явно трябва да ви кажа къде се намира трезорът… съмнявам се, че ще се затрудните при отварянето му.

— Защо да не дойдете с мен дотам? Вашите хора може би не знаят, че битката е приключила.

Гилгенбуш се засмя.

— Добре казано. Оттук, ако обичате. — Той натисна едно копче и стената зад него се плъзна встрани. Междувременно Джек се свърза с Котака, за да го информира, че плячката е в ръцете му.

Котака отговаряше задъхано, но въпреки това не пропусна да го поздрави.

— Ще бъдем при теб след минута. Божичко, Сторм — ти премина през тях като ледоразбивач. Тук все още разчистваме коридора от труповете.

За миг го обзе паника, защото не си спомняше да е убивал повече от трима или четирима души и няколко драки. Но после се сети за свирепата радост, която доскоро кипеше в душата му, за бръмченето в ушите, за мъчителното пробуждане и за съмненията, че костюмът го е обсебил. Кой от тях контролираше другия?

Докато Джек крачеше след възрастния мъж с кафява униформа и златни еполети, обхвана го страх, че знае отговора.

 

 

— Сейди беше толкова доволна, че ме пусна два дена по-рано — подскачаше Амбър. И отново го стисна за ръката.

Джек сведе глава към нея, изненадан от начина, по който му се радваше, въпреки че донякъде беше недоволен от влиянието, което госпожа Сейди бе оказала на момичето. Не… тя вече не беше момиче. Не знаеше дали е заради изминалите няколко седмици на раздяла, или под въздействие на Сейди, но Амбър най-сетне бе пресякла разделителната линия между момичето и младата жена. И това откритие му действаше странно възбуждащо.

Амбър се засмя.

— Все още изглеждаш изненадан.

— Така си е. Очаквах да те заваря в хипотермия. — Понечи да й разроши косата, сетне се отказа. Момичето би приело подобна закачка, но как ли щеше да реагира жената?

— Е, каква премия получи?

— Нов апартамент. В хубава част на града, недалеч от тук.

По лицето й премина едва забележима сянка.

— Колкото се може по-далече от Ролф.

— Това също е предимство. — Сейди им беше поръчала такси, което вече ги очакваше, а един от хората й стоеше на пост до багажа на Амбър. Тя се озърна, докато мъжът се прибираше в укрепената къща. — Къде е костюмът?

— В склад.

— Замразяването помогна ли?

Джек я улови за лакътя и я поведе към колата.

— Струва ми се, че повече на теб, отколкото на костюма.

Тя го изчака да седне до нея, после продължи.

— Не беше чак толкова лошо. Мислех си, че ще е ужасно, като знам как… — млъкна сконфузено.

— Как какво?

— Как се държеше ти.

— При мен нещата стояха съвсем различно — отвърна неохотно Джек. Пъхна диска в робоводача.

— Зная. — Амбър скръсти ръце. — И все пак… — Лицето й се разведри. — Госпожа Сейди ни покани да я посещаваме, когато поискаме. Мисля, че тя те хареса.

— Сигурно. — Джек надзърна през прозореца. Улиците тук бяха ярко осветени и чисти, вместо големи сгради се виждаха отделни, красиви къщи. И дървета. Беше забравил колко много му липсват. Всеки квадратен метър свободна площ бе засаден с дървета и храсталаци, трева и цветя. Но именно дърветата му доставяха най-голямо удоволствие. Клоните им се преплитаха над шосето.

Амбър постепенно потъна в замислено мълчание, но той забеляза как се любува на новия си златист маникюр, който сигурно също дължеше на госпожа Сейди. Тя надзърна през страничното прозорче и забеляза нисък и набит мъж с ужасно грозно лице, облечен с комбинезон и препасан с колан, какъвто носеха наемниците, да се скрива зад къщата на госпожа Сейди. Помисли си да го покаже на Джек, сетне се отказа и мислите й полетяха в нова посока. Не й приличаше на някой от хората, които би пратил Ролф, тъй че нямаше смисъл да се безпокои.

 

 

Той крачи между врагове, вдигнал и двете ръкавици, сеейки смърт, а около него падат трупове и екзоскелетите им пукат под тежестта на обувките му. Докато върви, пее бойна песен и всяко ново убийство му носи неистово удовлетворение. Но изведнъж в него се пробужда съмнение, когато разпознава лицата на враговете си, те не са скрити зад мрежата на екзоскелета, а са от плът и кръв… сержантът, Билоски, Марсиани, хора, чиито имена не помни, лица, изкривени от агонията на смъртта. Вдига ръкавиците нагоре и спира огъня, но сякаш следвайки нечия чужда повеля, ръкавиците се спускат на мястото си и продължават да косят, въпреки волята му. Не може повече да контролира оръжията си, дори когато отсреща изниква неговото собствено лице. Убива го и продължава, не спира, когато зърва лицето на познато момиче, убива и нея, а писъците й отекват надалеч и надълбоко в него.

 

 

Джек скочи в леглото. Дишаше задъхано и сърцето му блъскаше като пощуряло в гърдите. Зарови лице в ръцете си. Слава Богу, че се беше събудил.

Мракът се разсея, когато вратата се отвори. Амбър пристъпи в стаята, но остави вратата отворена.

— Джек?

— Нищо ми няма. Връщай се в леглото.

Тя се поколеба. Беше се наметнала с хавлия, а отдолу се виждаше нощницата, която едва скриваше крехкото й тяло, отскоро започнало да придобива женствени очертания.

— Зная, че не е така. Аз защо не сънувам такива сънища? Мислех си, че и мен ще ме споходят, но не се случи.

— Всичко ще бъде наред.

— Не, Джек, няма! Не биваше да постъпваш на работа при Сейди. Знаех си го.

Той изтри чело и с изненада установи, че е сухо. Но не можеше да изтрие от спомените си окървавените лица.

— Връщай се в леглото.

Тя кръстоса крака.

— Няма.

— Тогава аз си лягам. — Обърна се, просна се по корем на матрака и зарови глава под възглавницата, опитвайки се да не усеща присъствието й. Но тя продължаваше да седи на ръба на леглото. Не след дълго Джек се обърна.

— Амбър, разбери, няма ми нищо. Върви да спиш.

— Ще ти помогне ли, ако ми разкажеш какво сънува?

— Не — отвърна твърдо. — Обикновено не сънувам, а и нямам навика да разказвам сънищата си на останалите.

— А какво би ти помогнало?

Той си спомни за Кларон.

— Мордил — отвърна. — Можеш ли да ми намериш?

Тя сбърчи нос.

— Тази гадост? Не ти трябва.

— Само тя ми помага.

— Мисля, че ти трябва специалист рехабилитатор.

— Ходил съм на такъв. — Пресегна се и я притегли към себе си, забелязал, че раменете й се тресат. Сетне вдигна ръка и я погали нежно по косата.

— Слушай. Ще ти кажа какво ми обясниха. Криосънят на военните кораби се различава от този на цивилните и медицинските. Командването се възползва от това време, за да провежда обучение и инструктаж. Записва се и активността на мозъчните вълни — колкото и да е минимална. Това им спестява време по-късно и обикновено е полезно. Пък и се събуждаш пречистен, поне до известна степен.

Раменете й продължаваха да потрепват, но поне хлипанията й бяха утихнали.

— Моят кораб е бил повреден от драките, когато напускал Милос. Повечето животоподдържащи системи са престанали да функционират, корабът изгубил верния курс и се понесъл в космоса… тези неща май съм ти ги разказвал. Знаеш също така, че моята капсула е останала по случайност на аварийно захранване и така съм оцелял. Седемнайсет години в хибернация. И през цялото време сънувах.

Амбър се закашля.

— Но аз също сънувах, когато бях при госпожа Сейди, и сънищата ми не бяха лоши. Някои от тях дори бяха много приятни. Спомних си времето, когато бях малка и мама още беше при мен.

— Да, но в моя случай е действала програмата за инструктаж — можех да сънувам само война. Отново и отново.

— Едно и също нещо?

— И да… и не. Защото умът продължава да твори. Фактите се изопачават, размиват. Понякога детайлите са съвсем точни, друг път умът създава нови неща от старите, докато накрая не знаеш дали е истина, или е рожба на въображението ти. Но винаги ставаше дума за Пясъчните войни.

Тя потрепери.

— И после какво?

— После ме намериха и всичко свърши. Но все още имам проблеми. Събуждам се. Казват ми, че това е реакция на ума поради дългите години, прекарани в принудителен сън. Освен това забравям.

— Какво забравяш? Войната?

— Не. Забравям какво е било преди войната. Семейството ми. Тогавашния живот.

— Не помниш семейството си? — Амбър се извърна и втренчи поглед в него.

— Не съвсем ясно. Понякога ме спохождат откъслечни картини. Загинали са на Дорман, когато там се спуснали драките. Но бяха умрели в мен много преди това.

— Колко тъжно! — тя посегна да го погали, но Джек улови ръката й насред въздуха.

— Не ти го разказах, за да ме съжаляваш.

— Да се натъжа, не значи, че те съжалявам. — Отдръпна ръка и добави: — Сигурно ще мога да ти намеря мордил, ако наистина ти помага.

— Чудесно. — Амбър се надигна от леглото и той я изпроводи с поглед. — Това сигурно ще се повтаря с нас всеки път, когато се хващам на подобна работа.

Тя неочаквано се засмя, застинала с ръка върху дръжката на вратата.

— Какво пък, нямам нищо против. Щом става дума за нас.

 

 

Джек седеше, кръстосал крака, на пода на всекидневната. Костюмът бе положен върху покривало, проснато на пода. Целта на покривалото бе да запази пода чист, в случай че реши да извърши някои дребни поправки. Нямаше никакъв смисъл да си разваля отношенията с хазяйката. Сейди бе направила много за тях. Той се намръщи. Трябваше да има някакъв начин да изолира организма и да го изхвърли от системата. Зачуди се дали да не демонтира всичко, което не бе абсолютно необходимо за функционирането на бойния костюм… ремонтните принадлежности, подплатата… Мразеше да я сваля… от проклетия костюм го сърбеше кожата, дори когато се търкаше през плата.

Телефонът иззвъня, прекъсвайки мислите му.

— Ало — обади се. Отсреща се чу задъханият глас на Амбър. — Какво има?

— Джек, загазих. Някой ме преследва и не мога да се отърва от него.

— Къде си?

— Тръгнах за мордил. — Тя му описа мястото.

— Как изглежда онзи?

По описанието стигна до извода, че е Скокливеца. Джек се намръщи, осъзнал, че отмъстителният наемник сега е свързал Амбър с него… и вероятно с Ролф.

— Той знае ли, че си го забелязала?

— Не съм чак толкова непохватна — нацупи се тя.

— Ако беше така, нямаше да допуснеш да се лепне за теб.

Въздишка.

— Добре де, прав си.

— Остани там. Аз ще те измъкна.

— Но, Джек…

— Ако не ти е нужна помощ, защо се обаждаш? — той прекъсна връзката преди да има възможност да му отговори. Стана и погледна с нега към костюма, едновременно привлечен и отблъскван от него. С костюма беше неуязвим. Но същевременно и щеше да се превърне в истинска атракция, ако излезе на улицата. Прекрачи го, взе от чекмеджето малък пистолет и го мушна в джоба на панталона си. Сетне излезе на улицата и взе обществен транспорт до мястото, където го очакваше Амбър.

Имаше изплашен вид, когато влезе при нея, в дрогерията на ъгъла. За миг си помисли, че вироглавото, израсло на улицата момиче е изчезнало, отстъпило място на уплашена, търсеща закрила млада жена, но след миг Амбър разкърши рамене и той зърна познатата му решителност.

— Не съм те викала на помощ — рече му, когато застана до нея. — Исках само да знаеш какво става.

— Късно е вече. Намери ли мордил?

— Да. Аптекарят настояваше да провери дали има лекарско предписание в компютърната система — тя изсумтя недоволно. — Добре, че успях да въведа предписанието тази сутрин.

— Как да се измъкнем оттук?

— Най-добре отпред. Освен ако не искаш да минеш през задния вход, където е аптекарят. — Тя се засмя. — Правеше ми разни намеци.

Тези думи още повече засилиха яда му. Той я улови за лакътя.

— Ще излезем отпред. Ако Скокливеца е дошъл за мен, ще се опита да ме нападне. — Когато момичето кимна, той добави: — А ти гледай веднага да изчезнеш.

Двамата излязоха на тротоара. В същия миг един лазерен лъч блесна пред лицето на Джек. Той бутна Амбър настрана, но тя изпищя тихо и се вкопчи в ръката му. Джек се извърна и се изправи лице в лице с мъжа, който я бе накарал да замръзне от ужас.

Подозренията му се потвърдиха — отвън ги очакваше Ролф. Той и още трима мъже се приближаваха в полукръг зад Скокливеца.

Джек реагира машинално. Извади пистолета и стреля светкавично три пъти, като изместваше леко прицела. Тримата мъже паднаха покосени. Скокливеца го простреля в гърдите с парализиращ пистолет. Сякаш по тялото му премина електрически ток. Отхвърча назад към Амбър, усещайки, че мускулите му са престанали да му се подчиняват. Краката му се подгънаха и Джек рухна на земята, неспособен да се контролира, но все още в съзнание. Лицето на Скокливеца изразяваше изненада.

Амбър се извърна към Ролф и му се озъби.

— Да не си го докоснал!

— Не искам него, малката ми. Само теб — рече Ролф спокойно. Черните му очи проблясваха, докато разглеждаше падналия Джек, който лежеше безпомощно на паважа и се мъчеше да се изправи. Ролф се бе издокарал с лъскава копринена риза и модни панталони, а косата му бе пригладена назад и пристегната с панделка. Под ризата се очертаваха добре оформените му мускули. Той отмести едва забележимо крак и изрита Джек в ребрата с върха на обувката си. — Този няма да ти досажда повече. С това май сделката ни приключва — добави към Скокливеца.

— Няма да тръгна с теб! — заяви Амбър, надвесена над тялото на Джек.

Ролф поклати глава.

— Струва ми се, вече ти казах, че не бива да влагаш чувства в работата си — отбеляза той и отново посегна към нея, този път твърдо решен да я отведе.

Джек разтърси глава. Усещаше мъчителни бодежи по цялото си тяло, като от хиляди иглички, но въпреки че мускулите му помръдваха конвулсивно, знаеше, че е надмогнал парализата — би трябвало да се въргаля в безсъзнание, а координацията му вече се възвръщаше. Едва ли силите щяха да му стигнат да защити Амбър от Ролф. В момента тя се съпротивляваше на якия мъжага.

Изведнъж Амбър извика и дори Джек почувства вълната от мощна енергия. Главата му щеше да се пръсне от болка.

Ролф изсумтя и рухна на колене на паважа, а скъпите му панталони се сцепиха на бедрата. Стискаше главата си с ръце.

— Недей, Амбър! Не го прави — изстена мъчително. След това се преви и падна по лице. От едната му ноздра потече тъничка струйка кръв.

Джек, вече с почти възстановени сили, улови Амбър, която всеки миг щеше да падне. Той се олюля и се озърна — Скокливеца продължаваше да го зяпа с увиснала челюст.

— За Бога! — възкликна наемникът. Очите му се разшириха от изненада. — Не бях виждал подобно нещо досега. Какво му направи? — посочи към Ролф, който лежеше по очи и едва си поемаше дъх.

— Нищо. Получи сърдечен удар. Пусни ни да си вървим, Скокливеца.

Грозното лице на наемника се изкриви от гняв.

— Ти уби Марсиани.

— Убий или ще те убият. Той как постъпи с нас… остави ни всичките упоени в онази дупка само за да може да се добере до костюма. И ти щеше да си изпатиш там — също като мен.

— Капитанът имаше своите недостатъци — отвърна Скокливеца и отново вдигна парализатора. Изглежда обаче бе изгубил доверие в силата му.

— Аз не бих му простил с лека ръка — рече Джек. Чувстваше, че настъпва някаква промяна в настроението на Скокливеца.

Неговият противник продължаваше да се двоуми.

— Мамка му! — подметна. — Не бях виждал досега някой да издържа на парализатор.

— Имам добри рефлекси. Остави ни, Скокливеца! Знаеш добре, че убих Марсиани при самозащита и че за всичко е виновна собствената му алчност.

— Така е — мъжът неочаквано въздъхна и свали оръжието. — Прав си. Добре, Сторм, смятай, че сме квит. Макар че не мога да твърдя същото за останалата част от екипажа. Но искам да знаеш, че не е само алчност. Онзи костюм направо го пощуряваше. Марсиани смяташе, че ти си го опозорил. Беше му влязъл под кожата, като любовница, като нещо, което винаги е мечтал да има, но не е получил. Ето защо постъпи така.

Джек неволно се засмя. Не очакваше толкова проникновени думи от човек с подобна професия и лице.

— Мисля, че разбирам. — Той дръпна Амбър, заобиколи Скокливеца, прекрачи Ролф, който продължаваше да стене, и продължи по улицата.

 

 

Амбър изпъшка и клепачите й трепнаха. Лицето й бе придобило мъртвешки цвят и той посегна с влажна кърпа към челото й. Тя се надигна.

— Как се чувстваш?

Момичето му обърна гръб и повърна, надвесена от другата страна на леглото. Беше хвърлил там един чаршаф, след като я сложи да легне. Тя дръпна кърпата от ръцете му и си изтри устата. Джек заобиколи леглото, събра чаршафа и отиде да го изхвърли.

— Съжалявам — извика Амбър зад него.

— Няма нищо. Следващия път ме предупреждавай.

— Обещавам.

Когато се върна, видя, че пак й призлява, и я разтърси за раменете.

— Какво ти е?

— Аз го убих!

— Не, беше още жив, когато си тръгвахме.

— Така ли? — Кърпата се изплъзна от пръстите й. — Опитах се да… после осъзнах какво правя и се помъчих да върна нещата обратно…

Джек й помогна да седне и нагласи зад гърба й възглавницата.

— За малко наистина да го убия — поклати глава тя. — През цялото време си мислех, че Ролф е видял сметката на онези мъже, а после ми е внушил, че смъртта е мое дело. И се е погрижил да има улики за това. Бях почти сигурна… всеки път губех съзнание. Знаех… знаех, че не бих могла да ги убия.

— Амбър, какво всъщност направи? — попита той уморено.

Лицето й се извърна към него.

— Тласнах го с ума си. Помислих си, че искам да умре. И той настина започна да умира. О, по дяволите! — тя удари с юмручета матрака. — Мога да убивам с ума си! Нищо чудно, че Ролф не искаше да ме пусне. Какво е направил е мен?

— Нямам представа. Знам само, че сега си в безопасност. Джек излезе от стаята и се настани пред компютъра. Въведе достатъчно кредити за да разполага с известен период от време, сетне вкара и кода за достъп. В същия миг Амбър се появи на вратата.

На екрана затрептяха менящи се образи.

— Джек, не го прави. Този път ще ни намерят.

— Миналия път не знаеха кой ги търси.

Тя положи ръка на рамото му.

— А кой ще е този път?

— Последният останал истински Рицар — цитирам Болард. — Образът на компютъра замря. След това премигна отново и Джек се озова лице в лице с офицера, който ги бе пратил на сигурна смърт на Милос.

Мъжът смръщи вежди.

— Включете си екрана и се идентифицирайте! Този канал е забранен за достъп!

Джек понечи да отговори, но Амбър се шмугна край него и натисна няколко пъти подред копчето за прекъсване на връзката. Екранът угасна.

— Какво направи?

Лицето й отново бе пребледняло, но тя нямаше намерение да отстъпва.

— Не видя ли индикатора в горния край на екрана? Той показваше, че отново се опитват да ни засекат. Нали не искаш тук да се появи Планетната полиция? Не искаш да те изправят пред съда на Триадата?

— Но това е Доминионът…

— Не бъди наивен! Тук има повече корупция, отколкото където и да било. — Тя се облегна на бюрото и поклати глава. — Сигурно си израсъл в някоя ферма, преди да те вземат в армията. Не зная до кого води този код за достъп, но със сигурност не е до наборната комисия! Всеки тъпак ще ти го каже.

Той се изчерви и стана.

— Значи ще ми трябва някой тъпак, който да ме пази от самия мен.

— Ами да, а на мен — рицар в белоснежна броня. — Тя се облегна назад. — Господ да ни е на помощ и на двамата.