Чарлз Ингрид
Да убиеш слънцето (2)

2.

Сигурно за двайсети път от началото на разговора лаборантът рехабилитатор сведе поглед към папката пред себе си, не толкова за да прочете какво пише в нея, колкото за да скрие лицето си от човека, седнал срещу него. Лаборантът беше изплашен. Страхуваше се още от първия миг, преди близо седем месеца, когато изписаха този човек от болницата и го прехвърлиха в неговия рехабилитационен център. Човекът беше Рицар — идеалист, обучаван да води „чиста“ война, изпълнен с убеждение в правотата й, дал клетва, живял, страдал и се борил съобразно нея. А сетне го бяха предали на Милос, както и хиляди негови побратими — тъкмо по тази причина той бе истинска бомба със закъснител. Какво си мислят неговите началници, мътните ги взели, че може да се справи с проблемите на един Рицар? Слава на Бога, че пациентът вече не разполагаше с бойния си костюм и че Рицарите бяха разпуснати преди години. В днешни времена пехотата бе само пушечно месо и лаборантът можеше да решава проблемите им. Екранът на компютъра премигна, сякаш за да му напомни, че го очаква още работа.

— Не ме интересува къде ще ме пратите, но нека да е някъде, където ще съм сам. Искам да бъда сам. — Сторм премести поглед към стената, на която блестеше успокояваща холограма. Гледа я, докато изображението започна да се замъглява, после притвори очи.

— Няма много хора, толкова самотни като вас — отвърна лаборантът. Сетне въведе нещо в компютъра. — Е, добре. Ще ви препоръчам няколко възможности, които са свързани с началното ви обучение. Но едно ще ви кажа, Сторм, не е никак лесно да бъдеш сам. Когато го осъзнаете, най-сетне ще проумеете какво се опитвам да ви внуша през тези седем месеца. — Изправи се, втренчил поглед в лицето на русолявия мъж. Четирийсетгодишен ум в стройното тяло на двайсет и две годишен младеж — ала и двете части жадуваха за възмездие и притежаваха инстинкти на убиец, трупани от човека в продължение на хиляди години.

Джек дори не чу, че лаборантът е излязъл. Беше погълнат от мислите си и от нови видения. Протегна ръка и сви мускули. Кутрето на дясната му ръка липсваше, на негово място бе останал само ръбец. Той почеса белега. Пръстът, който му бе спасил живота… за да го запокити право в пъкъла на съвременната действителност.

Бяха му го обяснявали сигурно стотици пъти. Лекарят, сестрите, лаборантът рехабилитатор, пишеше го в компютъра му, ала въпреки това му се струваше нереално и невъзможно.

Той беше единственият оцелял от Пясъчните войни. О, сигурно имаше и други — повечето дезертьори, скрити на различни места, далеч от погледа на обществото. Но неговият хибернационен кораб бе единственият, напуснал успешно околностите на Милос, преодолял дракската блокада, въпреки че при преминаването бе получил сериозни повреди, довели до аварията на борда. След това корабът бе продължил да се носи по инерция, лишен от енергия, изгубен сред звездите, за цели седемнайсет години. А вътре в него, в единствената функционираща капсула с аварийно захранване… бе останал да сънува ужасяващите си сънища Сторм. Заобиколен от мъртъвци.

Лекарите нямаха обяснение за това. По някакъв начин Джек се бе пробудил в онзи момент, когато системите на борда започнали да се изключват, и бе натиснал таблото за аварийно захранване. Капакът се бе спуснал отново и той бе потънал в хибернационен сън. Странно съвпадение, което му бе спасило живота… с цената на малкото пръстче на дясната му ръка и три замръзнали пръста на краката. Нищожна цена, както се бяха постарали да му внушат докторите.

Всъщност, имаше и още една възможност — да се измъкне от капсулата, но тогава щеше да прекара ужасно много време на борда на мъртвия кораб.

И тъй, той бе единственият оцелял от позорния разгром на силите на Доминиона, невиждан преди, още от самото им създаване. Тази мисъл изви в мрачна усмивка устните му. Сигурен бе, че го следят непрестанно, вероятно камерата бе зад същата тази холограмна картина. Какво ли си мислят за него? За безсънието, което го измъчва непрестанно, за кошмарите. За желанието му да бъде сам, насаме с мислите си.

Бяха му обяснили, че драките преустановили настъплението също толкова внезапно, колкото го бяха започнали, оставяйки зад себе си поредица от опустошени светове — някога цветущи планети, превърнати в морета от пясъци.

Не точно пясъци. Джек се протегна. Знаеше, че в момента лаборантът вероятно докладва за него на своя началник и там някъде се решава съдбата му. Само да го освободят веднъж…

Не точно пясък. Приличаше на такъв, така изглеждаше, докато заравяше в него ръкавицата си и го оставяше да се сипе между пръстите. Подвижен, податлив. Стържещ под подметките. Горещ. Сух. И въпреки това не беше пясък. Знаеха, че е изпълнен с микрози. Миниатюрни организми, които оставаха бездейни, докато драките не излюпят малките си, а сетне се захващаха за работа.

Лигата на драките бе обезлюдила осем слънчеви системи, за да създаде подходящи условия за своите малки. Бе превърнала планетите в пясъчни пустини, изровени от дупките на топлите гнезда. Никой не знаеше защо изведнъж бяха спрели. Едва ли заради разгрома на силите на Доминиона на Милос. Та нали след него пътят им към Крепостта на Дорман, родната планета на Сторм, е бил открит.

Не, драките бяха спрели, защото така са пожелали, и през следващите петнайсет години между Лигата и Доминиона се бе възцарило напрегнато и неспокойно примирие. Неспокойно, защото нито един от учените на Доминиона не бе в състояние да предвиди кога отново насекомоподобните рояци ще се втурнат напред — и как да ги спрат, ако това стане.

За Сторм вече беше твърде късно. За семейството му още повече — всички бяха измрели, погребани.

Той отмести поглед от стената и се постара да прогони тези мисли.

— Дано побързат — промърмори едва чуто. — Че работа ме чака.

Каква работа? Да спаси вселената от заплахата на драките? Той се изсмя и се облегна назад, а креслото послушно зае формата на тялото му.

Вратата се отмести встрани и в стаята отново влезе лаборантът. Той постави сив комбинезон на бюрото и го побутна към Сторм. Джек го притисна с ръка и погледна към надписа.

— Рейнджър?

— Точно така. Получи, каквото искаше, Сторм. Назначен си на Кларон, една от Външните планети. Не че там кипи кой знае какъв живот… препитават се с рудодобив и търговия. Ще събираш информация за самата планета.

— Аз не съм ксенобиолог.

— Не, но си изкарал начален курс по специалността, преди да се запишеш за Рицар — усмихна се лаборантът. — Правителството не може да си позволи да подготвя специалисти за всяка затънтена планета. И щом искаш да бъдеш сам, това е най-подходящото място за теб. Наредих да ти приготвят образователни записи.

— Кога заминавам? — Сторм взе костюма и неволно го притисна към гърдите си.

— Вдругиден.

За първи път от седмици насам ветеранът се усмихна и щастие озари сините му очи.

 

 

И в кларонското утро ехото на тази усмивка отново пробуди блясъка в очите му. Той хвърли багажа си в скутера, настани се на седалката и го подкара, заслушан в песента на птиците в небето. Някоя червеноопашка призоваваше с чуруликането си друга. Скоро двете птици прелетяха над него и се скриха с радостни звуци в близката гора.

На Сторм Кларон му харесваше. Далеч повече, отколкото бе предполагал лаборантът, и заради неща, за които въобще не се бе досетил. Рудодобивните синдикати, които владееха планетата, работеха така, че да запазят крехкото й екологично равновесие. Това бе неписан закон, който спазваха всички. Промишлеността бе „чиста“ и повърхността на планетата кипеше от живот.

През всичките тези месеци му създаваше проблеми само местната пивоварна „Самсон“. Един тукашен вид кларонски невестулки бяха развили вкус към ечемичените посеви… и апетитът им заплашваше да ги превърне в изчезващ вид.

Не че Сторм имаше нещо против невестулките. Вярно, бяха му създавали неприятности и друг път, но нищо толкова сериозно, че да поведе война с тях. Проклетите дребосъци обичаха да му крадат запасите и се скитаха из територията, която бе под негово наблюдение, като истински чергари — малките в средата на групата, а покритите с белези ветерани отвън, тъй като бяха достатъчно едри, за да прогонят с острите си зъби дори хищници. При опасност обикновено се изправяха на задните си крака, за да изглеждат по-големи. Но когато откриха ечемичените насаждения на пивоварна „Самсон“, животинките решиха, че са попаднали в рая. В началото не смяташе за нужно да ги избива — невестулките се тъпчеха до пръсване, непривикнали към подобно изобилие от храна. Често намираше подутите им трупчета, натъркаляни близо до посевите.

Но не им трябваше много време, за да се ориентират в обстановката. След това започнаха да се хранят далеч по-умерено, а той трябваше да спори със „Самсон“ за правото им на живот. За щастие ултразвуковите прегради, които измисли, изглежда си вършеха работата.

Сторм не знаеше каква ниша в екологичната пирамида на Кларон заемат невестулките, но се надяваше да разбере. Във всеки случай беше щастлив, че успя да ги запази.

Слънцето се издигна над хоризонта и озари върховете на дърветата. Той погледна към равнините, към мините и зърна пушеците от техните комини. Вече се чувстваше като у дома на тази планета. Кой знае, може след някой и друг ден да отскочи до миньорите и да им каже здрасти. Нищо лошо нямаше да се поразвлече малко.

Натисна педала и скутерът се понесе безшумно напред. Сянката му се плъзгаше по земята. Може би няма да е зле да се отбие и до Атаракт… това бе тукашната база. Досега бе намирал какви ли не извинения, за да я заобикаля. В източния й край имаше нещо, което малко го безпокоеше. Звезден портал — истинската причина, заради която бе рейнджър на Кларон.

Той не беше само обикновен пазач на Портала. Да, екзобиологията, с която се занимаваше, бе важна, но само ако след миньорите тук започнеха да прииждат колонисти. Ала всъщност именно заради Портала — този необичаен тунел в тъканта на вселената — го бяха пратили на Кларон. И Сторм го наблюдаваше. Наблюдаваше го с неосъзнато безпокойство, тъй като за разлика от местните, знаеше добре с какво си има работа. Всъщност, Сторм познаваше твърде добре стаените в него сили. Кларон е бил открит в другия край на тунела, когато най-сетне преодолели Портала, и за целта била необходима енергия, колкото за една малка свръхнова. Звездните портали са съвсем малко и на огромни разстояния, тъй като са твърде скъпи и прекалено опасни за равновесието на галактиката. Този тук не беше нищо повече от щастлива случайност… и щеше да си остане така, поне докато той бе рейнджър на планетата. Доминионът не желаеше да го използва.

Джек искаше Порталът да бъде затворен, но знаеше, че това едва ли ще се случи.

Докато изравняваше скутера със златистото око, той неволно въздъхна. Порталът се намираше доста близо до неговата къща. Първо направи необходимите измервания, за да се увери, че продължава да е закотвен. Енергийните вълни, които се излъчваха от него, пулсираха осезаемо. Беше монтирал няколко ултразвукови прегради, за да попречи на случайното навлизане в зоната пред Портала. Спомни си за невестулките и лицето му се сгърчи в нервен тик. Опита се да си представи как ли ще изглеждат мъничките им личица, ако се озоват някъде далече в открития космос.

След като приключи с измерванията, обърна скутера и включи записващото устройство. Утринният вятър, който идеше откъм Атаракт, облъхна лицето му, изсушавайки капчиците пот, избили на челото му. Вятърът беше студен и носеше странни и чужди миризми, различни от тези на планетата, на която бе израсъл. Крепостта на Дорман беше аграрна планета и там неизменно ухаеше на прясно разорана почва и пестициди, на току-що прибрана реколта. Пое си дъх с пълни гърди. Почти бе забравил на какво мирише Дорман… след годините, прекарани вътре в скафандъра, където вонеше само на собствената му пот и на смазочното масло за бойния костюм.

Сторм накара скутера да увисне неподвижно над земята. Чувстваше безпокойство. Тази сутрин Атаракт тънеше в подозрителна тишина. Не се виждаха и невестулките. А слънцето вече се издигаше. Той се почеса по врата. Изпълваше го необяснимо напрежение, както преди да ги стоварят на някоя планета…

Наведе се над записващото устройство и се зае да прехвърля данните от него в общия компютър. Ръката му трепереше, докато местеше пръсти по клавиатурата. Спря за миг, отново въздъхна и се озърна. След това провери данните на монитора. Всичко беше наред. Нямаше нищо в този участък на Външните планети, което да не присъства тук по обективни причини.

Джек се изсмя. Прекъсна връзката и отново се върна към своите записки. Двигателят на скутера избръмча. Точно под него, върху меката почва, имаше диря от отделения от терморегулатора електрически заряд. Джек спусна машината на земята, познал полето, в което се намираше. Дребни, изкривени, потъмнели стръкове ечемик. Скочи от машината и се наведе да ги огледа. Беше измъкнал от „Самсон“ един чувал със семена и ето сега наградата за труда и усилията, които бе положил — първата му реколта се надигаше да посрещне слънцето. Един Господ знае какво щеше да стане с малката нивичка, когато я намерят невестулките. Всъщност я беше засял за тях.

Нещо изсвистя във въздуха и по рамото го удари камък. Джек подскочи от изненада и се озърна.

Отсреща го наблюдаваше орда невестулки, притиснати плътно една към друга, възрастните изправени на задните си крака и облещили лъщящите си като мъниста очички. Един мъжкар стискаше в предната си лапа камъче.

— Проклет да съм — промърмори Джек. Отстъпи встрани от нивата и ордата бавно започна да се приближава. Джек посочи с ръка насажденията. — Това е за вас, момчета, но ако изядете и стъблата, няма да има какво да похапвате през зимата, нито ще получите нова реколта напролет.

Водачът, с белязано лице, му показа зъбките си. Джек продължи да отстъпва назад към скутера. Не се страхуваше от една или две от злобните животинки, но глутница от трийсетина можеше да му създаде сериозни неприятности. Държеше ръцете си във въздуха, докато се чудеше кой ли от тях е запокитил камъка по него. Нима можеха да използват инструменти? Трябва да го отбележи, веднага щом се измъкне от тук.

Видял, че заплахата се отдалечава, Белязания видимо се успокои. Застана на четири крака, подскочи към Сторм, сетне спря и изцвърча. Муцунката му се раздвижи и животинчето изплю нещо в краката на човека. След това се отдалечи предпазливо и се присъедини към останалите.

Беше блестящ зелен камък, покрит със слюнка от жлезите на невестулката. Сторм се наведе, взе го и го избърса. Едва ли беше нещо важно, освен че камъчето бе хубаво и лъскаво. Той го прибра в джоба си.

— Сигурно е отплата за ечемика. Какво пък, радвам се, само че… — Джек се поколеба, преди да им обърне гръб и да се качи в скутера. — Не правете нищо прибързано, като да превземете тази планета. Инак току-виж съм загазил заради вас. Ясно?

Муцунки и мустачки потрепваха неразбиращо, докато той запали отново двигателя на скутера и се насочи към покрайнините на Атаракт.

 

 

Събуди се облян в пот. Кръвта блъскаше в слепоочията му като бойни тъпани и той остана да лежи, докато се поуспокои. Дланите му бяха изпотени и Джек ги избърса в чаршафите. Както обикновено не помнеше какво е сънувал, само че се задушаваше…

Надигна се от леглото. Приближи се до озарения от бледа светлина монитор на компютъра и го включи. Нещо не беше наред. Не само с живота му, с онова, което бушуваше вътре в него — нещо не беше наред с Кларон. И то пробуждаше у него страх.

Екранът блесна под допира на пръстите му, но той долови шума, преди да излезе на линия, и неволно погледна нагоре. Виждаше само тавана, но вече знаеше какво става отвън. Хоризонталните треперещи черти през екрана потвърдиха подозренията му.

Кларон беше под обсада.

Джек хукна към вратата. Погледна навън, където небосводът едва просветляваше, и чу тътена. Изруга, а сърцето му отново възобнови бесния си ритъм. Небето над мините пламтеше във виолетово-оранжево сияние.

— Свети Рицари — промълви Сторм и замръзна, неспособен да откъсне поглед.

Пред очите му изгаряше цяла една планета.

Тътенът бе от навлизащите в плътните слоеве на атмосферата кораби и той знаеше, че се приближават към него.

Върна се обратно, въведе съобщение в компютъра и зададе автоматично препращане. За миг сърцето му спря. Нямаше никакъв начин да разбере дали някой ще го получи.

Приглушеният тътнеж над главата му се усилваше. Едва ли му оставаше много време. Въздухът пукаше от бързо покачващата се температура, топлина от оръжията изригнали заряда си над нищо неподозиращия Кларон. Оставаше му една-единствена възможност. Той си смъкна ризата.

Отвори вратата на склада и започна да разкопчава презрамките на бойния костюм. С тихо бръмчене костюмът се пробуждаше за живот. Той се зае с трудната задача по поставянето му.

Първо прикачи към различни части на тялото си датчиците. Прилепи само тези, които бяха необходими за управлението. И без това едва ли щеше да му се удаде възможност да отвърне на огъня — не, всичко, което искаше, бе да се измъкне оттук. Друг въпрос беше дали ще успее навреме. Постави шлема и го затвори с отчетливо изщракване.

Покривът на къщата избухна в пламъци. През отворите нахлу оранжева светлина и го обля. Костюмът издържа на ударната вълна въпреки огромната й мощ. Без да забелязва какво става около него, Джек нагласи и последните връзки и почти веднага холограмата светна с тихо пращене.

Беше се постарал през всичките тези месеци костюмът да е зареден и смазан — макар че се боеше от него. Все още се страхуваше, но повече се боеше от смъртта, която дебнеше отвън.

Огнената буря опустоши за миг къщата и Джек се озова на открито. В оранжевото сияние на пожарищата окото на Звездния портал бе станало зловещо синьо. Джек се втурна към него, подскачайки с лекота, благодарение на стаената в сервоусилвателите на костюма мощ. Почвата под него бе овъглена и изпепелена, но костюмът се придвижваше еднакво добре върху всякакъв терен.

Вдигна глава само веднъж и докато сензорите пищяха тревожно заради ярката светлина, успя да зърне огромния боен кораб, който кръжеше отгоре, с все още сияещи термощитове. Не можа да го идентифицира. Дулото на едно оръдие се извърна към него. Джек присви глава и съсредоточи цялата налична енергия за последния скок. Изопна ръце и се хвърли, скачайки с главата напред, право в синкавата завеса на Звездния портал.

Порталът го обгърна, прие го в дремещата си вътрешност и го накара да застине в пространството. Джек успя за миг да извърне глава и да погледне назад. Червени и оранжеви пламъци се носеха на бушуващи вълни из горите около Атаракт — и по цялата повърхност на Кларон. След това Порталът се активира и го понесе нататък и отвъд.

 

 

3.

 

Във всяка новобранска школа все има по някое хлапе, което не се подчинява на сержанта, когато той казва: „Не питай“. Винаги. Това е универсален закон, като гравитацията. Дори и да не искаш да узнаеш отговора, все се намира някой глупак, който настоява да го чуе.

— Какво ще стане, ако десантните капсули променят курса си и вместо да се спуснат на планетната повърхност поемат към открития космос?

Някой от задните редове се изкиска, сетне попита шепнешком:

— Какво ще стане, ако вместо главата, напъхаш в шлема задника си?

Но сержантът не отговори и на двамата, докато ги разглеждаше с нескрито пренебрежение.

— Не питай — произнесе лаконично той. — По-добре да не знаеш.

— Да де, но все пак — какво ще стане? — настояваше хлапето. — Искам да кажа, костюмът разполага с достатъчно резерви от въздух, той е херметически изолиран. Има радиовръзка, вода — значи ще се справиш, нали? Докато дойдат да те приберат. Вярно, че става въпрос за боен костюм, но той е като космически скафандър.

— По-добре да не знаеш — повтори уморено сержантът.

Ала хлапето продължаваше да упорства и това си бе универсален закон — няма да млъкне, докато не получи отговора или не го накажат с петдесет обиколки.

В случая със Сторм хлапето в новобранската школа получи петдесет обиколки. Но докато надничаше през лицевото стъкло, Сторм си помисли: „Сега вече зная отговора, сержант. И той е… да, ще издържиш. Не вечно, разбира се. И едва ли докато те намерят, особено ако се носиш в пространството край някой тунел. Но ако не ти, ще издържи костюмът.

Вероятно по-дълго, отколкото ще издържи разсъдъкът ти.“

Докато описваше поредния кръг в черния космос, молейки се да се извърти така, че да не вижда заслепяващата светлина на звездата, ето такива и други подобни мисли го измъчваха. Зад гърба му продължаваше да блести златното око на Звездния портал, немигващото божество, което го бе докарало чак тук, преди отново да потъне в дрямка.

Дори не изпитваше желание да отмерва времето, което може би му оставаше. Мисълта бе твърде потискаща, пък и без това вероятно дните му бяха подарени още от онзи момент преди двайсет години, когато бе попаднал в ямата, заобиколена от драки. Толкова по въпроса за подареното време. Вместо това се опитваше, но внимателно, много внимателно, защото всяко необмислено движение го отхвърляше в друга посока, да приключи със свързването на костюма, оръжията и всичко останало.

Благодарение на камерите вече знаеше, че се намира в открития космос, но може би нямаше да се наложи да остане тук вечно, защото недалеч от него имаше планета и вероятно след няколко месеца щеше да се озове достатъчно близо до нея, за да го притегли гравитацията й. Излишно бе да се споменава, че едва ли щеше да е жив, за да присъства на това събитие.

Направи мислен преглед на цялостното оборудване на костюма, чудейки се дали има смисъл да подаде сигнал за помощ. Нямаше да отнеме кой знае колко енергия, а и предавателят се захранваше от слънчеви колектори и в момента бе зареден оптимално, ето защо Джек натисна ръчката под брадичката си и го включи. За съжаление сигналът се излъчваше автоматично и нямаше начин да разбере какво точно подава в пространството.

Сетне дойде време за самота, спомени и чувства. От всички тях само гневът му помагаше да запази здрав разсъдъка си… ето защо той продължаваше да го подхранва. По-добре, отколкото да даде воля на страха от онова, което би могло да се спотайва в костюма. Понякога дори му се струваше, че го чува — тихо дращене, някъде на прага на слуха му, едва доловимо, сякаш по-скоро рожба на въображението му. Призрачен, шепнещ звук. Нямаше никакво значение, че костюмът го обгръща като отдавна изгубен любим, че вътре в него се чувстваше като у дома, защитен и жив.

 

 

— Сержант, какво ще стане, ако милосите се доберат до костюма ми и поставят от онези… паразити. А сетне те се излюпят, започнат да се хранят с мен и накрая стана като Билоски, мъртвец, гущер берсеркер, а, какво ще кажеш, сержант?

— По-добре да не знаеш.

— Но, сержант, ами ако е истина? Какво ще стане тогава? Какво ще стане с мен?

— Не питай.

— Ама, сержант… усещам нещо да ме гъделичка отзад по врата!

— Петдесет обиколки, хлапе, и после, ако пак настояваш да ти отговоря, попитай по-добре твоя командир защо те прати на Милос и сетне те заряза долу сред пясъците, за да пукнеш там. Ето това питай.

— По-добре да не знаеш защо, сержант — рече на свой ред Джек. Облиза устни за стотен път и почувства как стомахът му се преобръща, докато костюмът описва поредния пирует в космоса. — На този въпрос не ти трябва да знаеш отговора.

— Но ти искаш да го узнаеш, Джек. Така че, ако държиш да чуеш какво ще ти кажат, гледай да оцелееш. Прекара седемнайсет години в хибернация и още две в болницата, но това не помогна да го забравиш. Ти си единственият, който може да зададе този въпрос, Джек, и вече направи своите петдесет обиколки. Всъщност, защо не ги попиташ какво стана на Кларон?

Гласът кънтеше вътре в шлема и Джек осъзна, че все още е в костюма. Колко ли време е изминало? Още колко дълго ще трябва да разговаря със себе си? Той потрепери. Измъкна внимателно дясната си ръка от ръкава и избърса потта от челото си. Отделянето на топлина, един от труднорешимите проблеми за всеки костюм. Засмя се мрачно. Докато ръката му бе вън от ръкава, провери работи ли предавателят. Все още излъчваше сигнал за помощ. Дали някой го чува? Дано да го чуе, защото ужасно искаше да живее!

Дращенето зад него бе секнало. Или само си го е представял? От колко време сънува, че е в новобранската школа? Колко дълго се върти тук, в пространството?

Той се озърна. Под него се стелеше килим от звезди. Вдясно, на два часа, сияеше синята топка на планетата, която може би вече бе започнала да го притегля към себе си — ако можеше да издържи още няколко месеца. Но нямаше начин. Костюмът не бе създаден за това и той го знаеше. Дори да се приближи към нея, защо трябва да смята, че обитателите й ще прослушват всички честоти, за да го чуят и да се хвърлят да го спасяват?

Пъхна ръката си обратно в ръкавицата и сви пръсти. След това реши, че ще е най-добре отново да подхване прекъснатия разговор със себе си. В края на краищата, гневът бе чудесен лек за разклатения разсъдък — докато не настъпи краят.

 

 

— Мамка му — изруга Тъбс, докато пръстите му тракаха върху пулта за управление на „Монреал“. Беше очаквал проблеми откъм планетата — в края на краищата те бяха отряд за потушаване на стачки и им предстоеше да слязат долу, — но не и да долови сигнал тук, насред космоса. Сигурно някоя мина. Размаха ръка и Скокливеца се присъедини към него и надзърна в екрана.

— Какво пък е това?

— Засичам най-смахнатото парче космически боклук, което някога съм виждал.

— Мина?

— Така си помислих в началото, но вече не съм сигурен.

Скокливеца се намръщи озадачено и погледна през рамото на Тъбс. Беше по-грозен и от смъртта, толкова грозен, че му беше трудно да си хване каквато и да било жена. Успяваше само когато й скачаше, преди още да го е огледала добре, откъдето му идваше и прякорът. Той сбърчи увисналия си нос.

— По дяволите, ами че това е скафандър. Обитателят му трябва да е по-мъртъв и от соевия порцион от миналата седмица.

— Да не е стачкоизменник? Да са го изхвърлили тук без предупреждение?

— Възможно е. Стачниците не са от хората, които си поплюват. — Скокливеца се ухили. Обичаше да се задава бой. Сред екипажа на „Монреал“ се говореше, че се хвърлял главоломно напред с надеждата да получи някое сериозно нараняване, което да му осигури правото на безплатна пластична операция. Тъбс обаче бе отхвърлил много отдавна тази теория. Хора като Скокливеца изкарваха достатъчно пари, за да могат да си позволят подобен лукс. Изглежда колегата му просто обичаше да троши глави. — Ще ида да съобщя на капитана.

Тъбс отново погледна към екрана, с изцъклени от изненада очи.

— Проклет да съм — промърмори развълнувано, докато настройваше картината. — Това не е скафандър — това е боен костюм! — Той се зае да задава програма на манипулаторната ръка.

 

 

Капитанът на „Монреал“ наблюдаваше мълчаливо, докато манипулаторната ръка спускаше бойния костюм в средата на товарния хангар. Костюмът висеше неподвижно, без никакви признаци притежателят му да е жив. Капитан Марсиани прокара пръсти през посребрените си коси. Никога досега не бе виждал подобен модел боен костюм — вероятно бе от онези стари костюми, които се използваха в елитните части. До него се изправи Тъбс. Марсиани осъзна, че хората му очакват да направи нещо. Той даде знак да вдигнат прозрачната преграда. Без да сваля подозрителен поглед от костюма, капитанът пристъпи в херметизирания хангар.

— Ето една мида, която никак не ми се ще да отварям — промърмори под нос.

— Да го срежа ли, капитане? — попита Тъбс.

— Не. Може да е миниран. — Той подаде сигнал на манипулаторната ръка, която пусна костюма. Металният скафандър се удари със звънтене в пода и разтресе стените на хангара.

— Божичко, капитане! — провикна се Тъбс. — Ако беше миниран…

Марсиани го смрази с поглед.

— Нямах предвид подобно миниране, а срещу отваряне. — Приближи до костюма и се наведе над него. Притежателят му несъмнено е бил висок човек. — Тези, които са ги носели… — поде той, но млъкна.

— Какво ще правим с това чудо? — попита Скокливеца, докато се приближаваше отзад.

— Засега няма да го закачаме. А като слезем на повърхността, ще видим какво можем да изкараме от него. — След като се нагледа достатъчно на „реликвата“, Марсиани й обърна гръб.

Тъбс, плашлив човек, но добър специалист в работата си, неочаквано подскочи и улови Марсиани за ръката.

— Капитане! Той помръдна! Кълна се, че го видях!

Марсиани се извъртя бавно. Бойният костюм лежеше съвършено неподвижно. Капитанът дръпна фенерчето от пояса на Тъбс и го насочи към стъклото на шлема. Вътре не се виждаше нищо. Марсиани свали фенерчето.

— Момчета, май си изпускате нервите. Нищо чудно, като се има предвид какво ни очаква долу. Какво пък, скоро навлизаме в атмосферата. Връщайте се на постовете си, преди да е станало горещо. Искам да сте нащрек, когато започнат проблемите. Ясно ли ви е?

— Да, сър — лицето на Тъбс все още бе пребледняло от уплаха, но той вдигна ръка и козирува.

Скокливеца само разкриви лицето си в грозна усмивка. Марсиани кимна отривисто. След това метна прощален поглед на костюма.

— Освен това — добави, — дори да има някой вътре, той или е мъртъв, или трябва да е полудял.

— А какво ще кажете за жаден? — попита го непознат пресипнал глас.

Тримата мъже замръзнаха. Тъбс се извърна първи, но краката му поддадоха и той тупна на металния под. Само треперещата му ръка стърчеше напред, сочейки костюма.

Скокливеца коленичи до него.

— Престани, за Бога! Не е призрак, просто вътре има някой. Капитане, разрешете да помогна на нашия гост.

— Разрешавам — кимна Марсиани и закрачи, без никакви признаци на боязън, към внезапно проговорилия костюм.

 

 

Марсиани изчака жадният им гост да пресуши няколко чаши вода, след това даде знак на останалите да ги оставят насаме в миниатюрната каюткомпания. „Монреал“ не беше пътнически кораб, а преоборудван превозвач и не разполагаше с никакви удобства. Капитанът се настани в един фотьойл, без да сваля поглед от русолявия мъж насреща. Беше облечен само със сиви панталони, без никакви надписи, а по голите му гърди и рамене личаха червеникави отпечатъци от прилепените доскоро датчици. Ала петната започнаха да се размиват още докато разговаряха.

— Какво правеше там навън?

— Умирах и се молех. — Гостът обърса устни с опакото на ръката си и Марсиани тутакси забеляза липсващото малко пръстче на дясната му ръка.

— Изхвърлен зад борда? Корабокрушенец? Знаеш ли нещо за Вашингтон 2?

Мъжът завъртя глава към стената на каюткомпанията, сякаш можеше да зърне през нея планетата, за която ставаше дума.

— Значи това й е името. Не, нищо не зная.

Двамата се измериха с поглед. Марсиани се почеса замислено по брадичката. Имаше усещането, че случаят е далеч по-сложен, отколкото му изглеждаше първоначално. Ето този боен костюм, например. Със сигурност не можеше да принадлежи на този младеж…

— От колко време си там? Как се озова в космическото пространство?

— Нека погледна списъка със съобщенията и ще мога да ви отговоря колко време съм прекарал в космоса. Колкото до въпроса, откъде идвам… Капитане, не бих искал да ви създавам неприятности. Пък и вие сигурно няма да ми кажете с какво се занимавате.

Марсиани потропа замислено с пръсти по масата.

— Не мога да ти позволя да пращаш съобщения през Вашингтон 2.

— Това не е мой проблем, а ваш.

— Добре тогава. Ела с мен. — Колкото и да е странно, докато крачеше по коридора, следван от сянката на госта си, капитанът имаше усещането, че той продължава да носи костюма.

Тъбс ги посрещна с ококорени очи. Извърна уплашено глава.

— Какво има, капитане?

— Сторм иска да погледне списъка със съобщенията. Изкарай го на екрана.

— Слушам.

Тъбс извади последните подпространствени съобщения. Имаше няколко холограми на издирвани престъпници, стари новини, лични послания и кратката, но ужасяваща новина за нападението и изгарянето на колониалната планета Кларон преди четирийсет и осем часа. Оцелелите вече били евакуирани.

Лицето на Сторм се изопна.

— Ето ви отговора, капитане. Прекарал съм в открития космос четирийсет и осем часа.

— Ти си от Кларон? Невъзможно. Пък и кой би направил подобно нещо? Кларон беше заселен едва преди няколко години. Никого не заплашваше, нито имаше нещо ценно там.

— Не зная отговора. Бях рейнджър на планетата, когато ни нападнаха. Успях да си сложа костюма и да се добера до Портала, през който са открили Кларон. Взривната вълна ме изтласка до тук.

Марсиани подсвирна нервно между зъбите си.

— Никой не разрушава просто така цяла планета.

— Вярно — съгласи се тихо Сторм. — Затова смятам да открия причината. Пратете ме долу, а сетне сам ще се оправям.

Тъбс се покашля, но забеляза строгия поглед на капитана и преглътна онова, което възнамеряваше да каже.

Марсиани се обърна към техния гост.

— Това последното е малко сложничко, синко. Защото там долу ни чака пукотевица.

— Защо, какви сте вие?

— Потушаваме стачки.

 

 

Марсиани покани Сторм обратно в каюткомпанията, където му наля нещо доста по-силно от вода. Сините очи на непознатия се втренчиха в етикета на бутилката уиски.

— Виж, това си го бива.

— Тантал е прочут с напитките си. Пазех го за специални случаи. — Марсиани сипа и на себе си и вдигна чаша към Сторм.

Сторм отвърна на наздравицата, отпи от уискито, сетне произнесе предпазливо:

— Там, откъдето идвам, хората пият такива неща, след като сключат важна сделка.

— Има нещо вярно — отвърна многозначително Марсиани.

— Какво искаш от мен?

— Какво си мислиш, че мога да поискам? Костюма ти и твоя опит в боравенето с него. Ако въобще е твой.

— Мой е, не се безпокой. Но вече не съм на служба.

— Аз също… сега съм в частния бизнес. Така, там долу е Вашингтон 2, в лапите на зли стачници, които са затворили космопорта и всичко останало. Но някои хора плащат богато и пребогато да не бъдат откъснати от външния свят. Не желаят да гладуват, докато Доминионът преговаря със стачниците за това късче земя.

— Значи смятате да строшите някоя и друга буйна глава.

— Абсолютно си прав. Поканиха ни на купона.

— Щом космопортът е затворен, как смятате да се спуснете? Като видят, че идвате, може да ви гръмнат в небето.

— Няма да стане. — Марсиани сръбна отново от чашата. — Защото имам план.

Сторм се облегна назад. Сетне огледа капера.

— Мога ли да го чуя, ако обещая да не правя забележки?

— Да. И без това за теб няма измъкване оттук — освен ако не решим да те изхвърлим. Но ако дойдеш с нас, ще спечелиш няколко кредита, с които да започнеш да събираш информация.

— Защо въобще смяташ, че възнамерявам да събирам информация? — стрелна го с очи Сторм.

— Нали сам ми каза, че са взривили планетата ти? Нима не те интересува причината? Не искаш ли негодниците, които са го сторили, да бъдат наказани? — Марсиани поклати глава. — Имам представа през какво обучение преминават Рицарите. Не зная дали костюмът е на баща ти, или от другаде си го наследил, но съм сигурен, че имаш свои убеждения и случилото се на Кларон те подтиква да търсиш справедливост. Ами ако са били дракски кораби? Или бойни кораби на Съюза, с цел да всеят смут из сектора?

— Добре де, и да искам, какво от това?

— Ами, ще получиш отговорите, а може би ще се опиташ и да ги спреш. Нали така? Ето какво ще направим — според моите информатори стачниците са превзели космопорта, но повечето от тях нямат никаква представа как да го управляват. А само след три часа на главите им ще се стовари истинска криза.

— Каква криза? — попита Сторм.

— „Монреал“ ще получи радиационна утечка и ще се спуснем долу по спешност. Ще трябва да разчистят един хангар, да нахлузят радиозащитните скафандри и да следват аварийните разпоредби. Повечето от тях нямат никаква представа какво да правят и ще бъдат твърде изплашени, за да реагират адекватно.

— А след като се приземим?

— Излизаме и откриваме огън. Би трябвало да видим сметката на повечето от стачниците, тъй като са концентрирани в космопорта. Там са складовете с провизии.

Устните на Сторм се извиха в лека усмивка.

— Вече се досещам кого смяташ да пуснеш най-напред от кораба, за да открие огън.

— Досещаш се значи. Ами да — кой е по-добре екипиран от теб? Пък и ако си свършиш добре работата, ще получиш солидна сума доминионски кредити. Е, става ли сделката?

Джек си пое дъх. В края на краищата, искаха от него точно това, за което бе обучаван. Вдигна чаша във въздуха.

— Засега.

 

 

Марсиани разполагаше с добър екипаж. Костюмът бе отново напълно зареден, когато дойде време Джек да влезе в него. Докато ръцете му машинално прикрепяха датчиците, той се подготвяше духом. „Монреал“ вече се спускаше, разпространявайки около себе си радиоактивна „зараза“. Марсиани държеше приборите за управление с желязна ръка, стараейки се отстрани да изглежда, че летят в аварийни условия. Всъщност радиоактивното излъчване беше истинско, но не достатъчно силно, за да създава опасност, а само колкото да се регистрира от приборите на космопорта.

Джек почувства как костюмът оживява около него и го обгръща в почти задушаваща прегръдка. Пое си дъх и се постара да прогони страховете си. И преди бе вършил подобни неща, нали?

Хрумна му, че няма да е зле да намери някой да измие костюма отвътре и да прогони миризмата на застояло и на пот — собствения му страх, изтекъл на влажни капки през порите на кожата му. Почувства, че лазерите се пробуждат. Слабо гъделичкане по китката му подсказа, че са напълно заредени и готови.

Беше се включил на честотата на „Монреал“ и чу как Марсиани обяснява с невъзмутим глас на Вашингтон 2, че на кораба има аварийна ситуация и че ако не му позволят да се приземи, ще хвърли радиоактивни отпадъци над целия град. Настояваше властите да организират евакуация на екипажа и спешното му лечение от радиоактивно поразяване в най-добрата болница.

Изглежда се бе справил отлично с работата си. В отговор на заплахите му по радиостанцията прозвучаха изплашени и неуверени гласове, на фона на тревожните сигнали на сензорите в диспечерското на космопорта. Обстановката наистина наподобяваше радиационна криза.

Не се наложи да настояват още дълго. С доволна усмивка на лицето Марсиани превключи кораба на автопилот, облече си скафандъра и извади лазерна пушка от сандъка. Хората му, вече екипирани, го очакваха в главния коридор при шлюза.

— А сега, запомнете… разполагаме с елемента на изненада, но това ще е само през първите няколко минути. Трябва да нанесем максимални поражения на противника и да го деморализираме, преди да разбере какво става. Ясно ли е?

— Напълно. Хайде да им сритаме задниците.

В хангара Сторм изслуша всичко това със стиснати устни. Корабът се полюшваше леко, докато се спускаше на площадката. Чу се тракане от разтварянето на големите врати на хангара.

Сторм се извърна, прекрачи през стената от антирадиационна пяна и се появи от другата страна като живо превъплъщение на безпощадно чудовище, сеейки с лазерите си смърт сред редовете на втрещените стачници.

Само след осем минути една от най-неукротимите стачки в историята на Доминиона бе разбита и прекратена.