Чарлз Ингрид
Да убиеш слънцето (17)

18.

Той натисна копчето на дистанционното и вратите на хангара се разтвориха, пропускайки го във вътрешността на базата. За миг светлините го заслепиха. После видя, че Пурпурния го очаква.

— Проблеми?

— Само лошото време — отвърна Джек и метна чувалчето в ръцете на Пурпурния, който го улови, но се олюля под тежестта му. Джек се засмя. — Май си се отпуснал.

— Ни най-малко! Какво е това?

— Рин. Един местен рибояд идваше насам да ни го предложи, но двама от войниците на Пунум го спрели. Искаха да му го конфискуват, заедно с лодката.

— Ти какво направи?

— Аз ли? Като пълен наивник го попитах колко струва, купих го и го разпределих на три.

Пурпурния се разсмя. Докато вървяха към офицерската каюткомпания, той попита:

— Как мислиш, дали е бил от съпротивата?

Джек сви рамене.

— Напълно възможно. Ако е така, съпротивата е забогатяла със седем люспи. — Спря и се напъха в комбинезона, който носеше в ръка. — Ако пък не е бил, направил съм добро впечатление.

— Благодаря, че си помислил и за мен. Този рин ще ми дойде добре.

— За теб по всяко време. Но нека все пак химиците го проверят, преди да го отнесеш у дома. Възможно е ринът да е отровен. — Джек се наведе да си завърже обувките и тъкмо навреме, за да избегне чувалчето, което профуча над главата му.

 

 

— Имаме проблеми. — Мургавото лице на Пурпурния изглеждаше страшно сериозно, докато се навеждаше над картата.

— Какви проблеми? — попита Джек и на свой ред се вгледа в картата. Почти веднага разпозна очертанията на брега надолу по реката.

— Когато доминионските инженери дошли тук и построили реактора, те се захванали и с някои други проекти, по искане на Блестяща козина-ухилен зъб. — Това беше името на религиозния и политически водач, на който служеше Пунум. Всъщност това бе по-скоро интерпретация на името му, което си оставаше непреводимо от местния диалект. Независимо дали се харесваше на другите, той на практика управляваше цялата планета.

Джек забоде пръст в картата.

— За тази язовирна стена ли става въпрос?

— Да… сега устието, точно където са силни бунтовниците, страда от проекта. В онези провинции оттогава се е възцарила незапомнена суша. А същевременно в горната част язовирното езеро се е разраснало дотолкова, че заплашва да потопи няколко селца.

Джек се почеса по главата.

— Сигурно идеята е била добра за времето си — рече той, като чукна с пръст по делтата на реката. — Кога са започнали да се бунтуват — преди или след строежа на язовира?

— Доколкото можахме да определим, бунтът продължава вече три поколения.

— Аха.

Това беше първият сериозен разговор, който водеха, откакто Джек беше пристигнал. Пурпурния го бе накарал да обикаля известно време с Пунум, за да научи езика и да се позанимае с подготовката на войниците. В резултат на това Джек сега бе добре запознат с капризите на времето и всички особености на реката, която изглежда бе нещо като главна магистрала на континента и важна природна забележителност. Най-сетне обаче щеше да получи наистина ценни сведения за обстановката.

— Предполагам, че сме се отказали от претенцията да го наричаме „стачка“.

Пурпурния кимна.

— В такъв случай, сигурно си даваш сметка, че вероятно нарушаваме законите на Доминиона. Ако управляващата класа ни използва, за да се задържи на власт въпреки желанията на населението, това не е наша работа. Доминионът признава само правителства с широка подкрепа.

Пурпурния сведе глава и се отдалечи от картата.

— Не работим за Доминиона.

— Добре, но не бива да забравяме, че в тази част на галактиката се разпорежда императорът.

Пурпурния тропна с юмрук по масата.

— Джек, навлизаш в опасни води. Дошли сме тук по молба на частен предприемач.

— А ако този предприемач действа в разрез със закона? — Пурпурния повдигна рамене. Изглеждаше слаб и строен в сребристия си комбинезон.

— Не е наша работа.

— Измяната е нещо, за което всеки трябва да внимава.

— Не и ти!

Джек се изправи.

— Нали каза, че ти трябва човек, който действа по съвест?

— Да върви по дяволите съвестта! Това е военна операция.

— Ако е бунт, нещата не са толкова прости. Нямаме право да се намесваме.

— Потушаването на стачки не е ли намеса?

Джек пристъпи от крак на крак и забеляза, че Пурпурния следи внимателно действията му, сякаш се готви да отблъсне атаката.

— Не е моя работа да обсъждам с теб политически или икономически санкции. Дори си мисля, че мястото ми не е тук. Не смятам, че Блестяща козина и прочее има право да се самообявява за пълновластен господар и да бъде подкрепян от войници на Доминиона, ако не е желан.

— И какво те кара да се съмняваш, че не е желан? — този път в очите на Пурпуния нямаше и следа от весели пламъчета.

— Подслушани разговори в местната кръчма. Старият рибояд от реката, чиято кожа току-що спасих. Може би и срещата със Скал. Не зная.

— Щом не знаеш, предлагам ти да не си блъскаш повече главата. Имаме проблеми надолу по реката и от теб се иска да отидеш там и да се намесиш.

— С хората на Пунум?

— Не… с костюма.

Джек се извърна и се втренчи в него. Опасяваше се, че Пурпурния ще надуши страха му от костюма.

— Искаш демонстрация на сила?

— Искам там долу по реката да знаят на какво сме способни — ако се наложи. Там има хамбари за жито и рин. Говори се, че местните крадели от тях въпреки забраната на правителството, а негово височество се опасява от избухването на гладни бунтове. Съществува немалка възможност ринът, кой то си купил днес, да е от същите източници — целта е да ни натрият носовете.

Джек понечи да отвърне, после размисли и премълча. Пурпурния го погледна с въпросително вдигнати вежди, но Джек само поклати глава.

— Заминаваш утре заранта.

— С моторница или със скутер?

— Този път ще вземеш скутера. Забрави за шортите и колана. Това е сериозна задача. Нека са наясно, че няма да правим компромиси. Дръж си ушите отворени и после ще ми докладваш какво си научил.

— Дори и ако е нещо, което не би искал да чуеш?

— Особено в такъв случай — рече Пурпурния и се надигна. — Погрижи се Амбър да е наясно къде и как да ни потърси, ако някой й създава проблеми.

Джек кимна. Когато излезе, навън отново бушуваше буря. Валеше като из ведро и той се зачуди дали скоро и земята под краката му няма да се превърне в дъно на река.

 

 

— Не можеш да вземеш костюма.

— Такива са заповедите.

Амбър седеше с кръстосани крака на пода, върху малък, ръчно тъкан килим, който бе купила от местните. Твърдеше, че пресичащите се кръгове в рисунката му й помагали да се съсредоточава, когато медитира. И сега, докато разговаряше с Джек, пръстите й се плъзгаха по тези кръгове.

— Ще бъде касапница. Никой от рибоядите не носи броня.

— Няма да стрелям по никого, освен ако не е крайно наложително. Костюмът е за сплашване.

— Скал не изглеждаше изплашен от него.

Беше права, разбира се, но той не възнамеряваше да й го каже.

— Скал никога не е виждал костюма в действие — пък и той е командир на бунтовниците. Издирват го. Крие се. Никой не го е виждал, откакто беше тук.

Амбър вдигна глава. Лицето й, обрамчено от тъмните й коси, му се стори особено миловидно и привлекателно. У него се пробудиха чувства, които не искаше да изпитва. Не и към Амбър. Преглътна.

— Как нарече Скал? — попита го тя.

— Местен водач — отвърна Джек, като отмести поглед встрани. Зае се да лъска флексобрънките с мека кърпа и да се любува на блясъка им.

— В такъв случай може би от него трябва да получаваш заповеди.

— Подписал съм договор, Амбър.

Тя изсумтя презрително.

— Това не ти е някаква религиозна клетва. Или се мислиш за Скиталец и смяташ, че си поел по верния път?

— Моята работа е моят верен път. Забрави ли защо сме тук?

— Не, но може би ти си забравил.

Те се измериха с погледи.

Джек захвърли кърпата.

— Дойдох, за да си изградя репутация.

— Но това е само част от работата ти! Тук си, защото се надяваш някой ден да откриеш онзи, който те е пратил — теб и всички останали нещастници — на Милос, за да загинете. Да намериш виновния за изпепеляването на Кларон. Тук си, защото някой „замърси“ вашата „чиста“ война, и ти искаш да разбереш кой е и да го накажеш. Затова си тук, Джек, и ако излезе, че Пурпурния е на страната на онзи, в такъв случай не искам да имам нищо общо с него! — Тя скочи от килима и изтича в спалнята. Стъпките й отекнаха, заглушени от затръшването на вратата.

Джек изрита ядно костюма. Флексобрънките засияха и почти веднага се чу:

„Здрасти, Джек! Ще ме обличаш ли?“

— Не — отвърна той. — Не смятам да нося костюма.

„Защо, Джек?“

Все едно спореше с тригодишно дете.

— Защото не искам.

Последва мълчание, но той долови мислена вълна на неудоволствие. Взе кърпата и отново се зае да лъска флексобрънките. По някое време спря, споходен от внезапна мисъл:

— Чувстваш ли нещо, когато правя това?

За миг усещането за чуждо присъствие се изгуби, сякаш бе попаднал в черна дупка, сетне от бездната й изникна нова мисъл:

„Мога да почувствам, ако ти го искаш. — Пауза. — Искаш ли го?“

— Не сега — отвърна замислено Джек. — Знаеш ли къде се намираш?

„Навсякъде“ — дойде мигновеният отговор.

— Не, имам предвид в костюма.

„Не вътре. Около теб. Използвай костюма и аз ще бъда около теб.“ Вълна от удоволствие.

Джек разтърси глава. Безсмислено беше да общува с невидимото същество. Амбър също не бе постигнала повече от него. А междувременно костюмът започна да си тананика странната песен, която сам бе измислил.

— Какво правиш?

Вълна на изненада.

„Раста“.

Джек застина, учуден. Сега съществото осъзнаваше, че расте.

— Какво си ти?

Мълчание. После:

„Не зная. Аз… — много дълга пауза, през която Джек имаше чувството, че нещо се ровичка из мозъка и мислите му. После, миг на задоволство. — Аз съм фантом“.

— Фантом?

„Да. Неидентифициран обект.“

Джек неволно се разсмя.

— Добре, съгласен, ще бъдеш фантом.

„Ще ходим ли някъде?“

— Определено.

Той вдигна костюма и се отправи към вратата. Скутерът бе завързан за верандата и Джек постави костюма отзад, като пъшкаше достатъчно силно, за да го чуе Амбър и евентуално да му се притече на помощ. Небето започна да се прояснява. Свечеряваше се и на небосвода изгряваха звезди, нито една от които не му бе позната.

Върна се в къщата да си вземе багажа. Амбър надникна откъм хола.

— Нима ще тръгнеш, без да се сбогуваме?

— Нямах подобно намерение. Исках първо да отнеса костюма.

— Хубаво — тя не сваляше поглед от него. — Все още си мисля, че е опасно да…

— Остави ме аз да преценя — прекъсна я той. — Виж, Амбър, костюмът се държи по съвсем различен начин, когато се бия с него. Наречи го жажда за кръв, каквото пожелаеш. Берсеркерът, който расте вътре, е лишено от разум, войнолюбиво чудовище. Костюмът крие опасности и това означава, че трябва да се отнасям внимателно с него и винаги да бъда нащрек.

— Защо не се отървеш от него?

— Не мога… поне засега. Когато ме вземат в гвардията, ще си поръчам нов.

Тя сбърчи нос.

— Истината е, че не искаш да се разделяш с костюма. Няма да го признаеш, но си увлечен по него, както, надявам се, си увлечен и по мен. Това обаче също няма да признаеш.

Джек метна багажа на рамо.

— Може и да си права. Явно имам навика да събирам подхвърленичета. — Съжали за думите си в мига, в който ги изрече. Амбър извърна рязко глава, сякаш я бяха зашлевили. Без да каже нито дума, тя изтича край него, излезе на верандата и се надвеси над костюма. Подържа ръцете си върху него няколко минути, после се върна.

— Това ще го накара да замлъкне, поне за известно време съобщи навъсено. — Между другото, ако се интересуваш, той си е измислил име. Нарече се „фантом“.

— Зная — отвърна Джек, но тя вече му бе обърнала гръб и се прибираше вътре. Скочи в скутера, натисна докрай газта и се понесе надолу по реката.

 

 

Джек влезе в стаята си на втория етаж на хана и се огледа внимателно. Още помнеше подозрителните погледи, с които го бяха изпратили гостите в кръчмата долу. В близост до устието се бе възцарила трайна суша и почвата навсякъде бе напукана. Джек смътно си спомняше ранните години на Дорман, когато фермерите посрещаха сухия сезон с опасения дали ще могат да изхранят семействата си. Насажденията и добитъкът измираха, сякаш сушата изсмукваше живота от тях. Спря, след като пристъпи в стаята, опитвайки се да възвърне спомени, които бяха почти изтрити от седемнайсетте години, прекарани в хибернация.

— Ще пиеш ли една бира? — произнесе любезен глас в тъмнината. — Това е най-добрият лек срещу неприятностите в живота.

Джек положи внимателно костюма. Знаеше кой е нечаканият гост в сянката, още преди да пристъпи напред.

Скал му се ухили и мустаците му щръкнаха. Тънък сноп светлина, който се процеждаше през прозореца, озари бластера в ръката му.