Христо Ботев
Примери от турското правосъдие (из „Пътни записки“)

Трай, душо, черней, кожо!

… То беше село Калофер. Тъжни спомени нахлуха в главата ми, щом превалих баиря и видях онез хубави къщи и черкови, през кои като змия се измича бистрата Тунджа. Тук е, рекох, тя, мойта изгора, тук са и моите Лефтерови другари, с кои прекарах 5–6 месеца най-светли дни в живота си и запознах отблизо Калофер, тоя „алтън^[1] Калофер“, който роди в мене страстна любов, коя тъй рано загина, и дълбока омраза, коя ще ме придружи до гроба… В Калофер познах аз чорбаджията и сиромаха, турчина и народа.

Такива чувства изпитах, кога влизах и в родното си село Осен, до Вратца, но там аз колкото седях, със злобен смях повтарях думите: Сен кардаш, бен кардаш^[2] — думи на крадливите черкези към врачанския управител. Да начнем от смеха.

— Как е бе, попе? Найдохте ли кравите? — попитах аз попа от наше село.

— Найдохме ги, ала защо е? По-добре да ги не бяха нашли.

— Оти бе, попе? Я кажи ми, де ги найдохте?

— Божа работа — рече попа и се прекръсти. — Лоши псета, подгонихме ги от чердата и след тях, след тях чак до селото. Тамам да ги стигнем, ето и други по-лоши излязоха из селото, поеха кравето, а нам обърнаха пушките. Ний се вратихме, та зехме един жандармин и с него влязохме в селото да търсим. Обърнахме света, нищо не найдохме. Върнахме се в механата да си починем и сръбнем — ето ти едно голо, сухо и черно като ръжен, ту се покаже на вратата, ту се скрие. Механджията го попита що чака, а то каза, че знае де са кравето, по, ако му дадем 200 гр., ще каже. Дадохме пари на механджията, и псето ни заведе на един воденичен яз, показа с пръст и побягна. Пуснахме яза и — що да видим? Повече от 50 говежди кожи, ушити на тулуми, пълни със сякакво захере^[3] и бакър; какво нямаше? Масло, сирене, мед, маслини, брашно, ориз — всичко, и нашите крави, и те насолени в тулумн. Оттамо скочихме в село, вързахме черкезите и със захерето хайде у Враца. Каймакамина, като вндя таквоз чудо, хареса сичко (захерето и бакъра); затуй затвори селяните, че без хюкюмата^[4] вързали царски хора и развалили чужди яз, а черкезите тегли да съди. Гяволите не знаят бькал турски, а научили: „Сен кардаш, бен кардаш“, та като казаха теза думи на каймакамина^[5], он се хошландиса^[6], засмя и рече: „Бракън шу кьопеклер гитсинлер.“^[7] Тях пустиха, а вашите селяни лежат у затвор да платят 500 гроша за яза и 500 джиза нахтие^[8], та с онези 200 = 1200. А за кражбата искаха испати^[9] да се закълнат, че е наша, а сега и тях не щат, че от захерето и бакъра нищо не оста. Па оставù кравето че ще идат и воловето…

— Тъй, попе, тьй! Но ти не учи народа само на пост и молитва, а как да се избавя от тезн псета и техни братя каймаками, паши, мюдюри и ага. Той и тъй сé прас и ряпа яде и ти за царя се молиш, а тезн псета и децата ви ще изядат…

… Умислен влизах в Калофер, но сърцето ми тупаше силно и аз горях от нетърпение да се срещна с някого от другарите сн, да го питам и разпитам: кой де е, кой как е, как са агите, де убиха Лефтера, де е Добри? — за всичко, що ме интересуваше. Но трябваше да чакам нощта — и не дочаках я!

Щом влязох в хана, пред очите ми се представи страшно зрелище: жени, деца и девойки пищяха, мъже се лутаха насам-натагьк — едни купуваха хляб, вино, наденици — другн с дискус събираха пари между народа; заптиета се смееха, псуваха и със сопи пъдеха народа, ала всяко се тълпеше, всяко векаше да види. Тука майка се разделя със син, жена с мъж, сестра с брат, деца дребни с бащица и всяко думаше: жива раздяла! Жива раздяла! Прощавай синко, прощавай, татко, прощавай, бате, чнчо, вуйчо — прощавайте!… Други гласове тъжни, но твърди отговаряха; Вий прощавайте! Господ да прости!

И синджири дрънкаха нз народа …

След малко викът поутихна, народът насяда наоколо по земята и аз можах да видя кои бяха причина на тази смутня, 10-на души, навързани на верига, почернели от бой и мъки, насядаха окол прощална народна трапеза и тъжно, мрачно обръщаха очи към народа, който лееше вече безмолвни сълзи, горещи сълзи и глухо, но дълбоко въздишаше. Трапезата и внното съживи злочестите, начна се говор, запитвания, оплаквания, и всичко скръбно, мрачно и жално. Но ето кър-сердаря^[10], ето още жандарми; те грозно изгледаха народа, грубо закрещяха и подкараха вързаните. Пак викна народът, пак писнаха жени и деца, пак сълзи, пак прегръщания, прощавания, и прощавания, тежки, святи, искрени…

Но кои бяха тези злочести, като зверове заковани в железа? О, един техен поглед, една тяхна дума, и доста беше. Другарите ми, наши другари, братя! Хайдути, народни хайдути! Мъчно посрещнах техните погледи, ала погледа на едного прониза ме в сърцето, и сълза след сълза покапаха по гърдите ни. Никола Дели-Стоянов, болен от треска, осакатял от бой и просветнал от мъки и страдания, качваха го в талига, а той, като метна поглед към народа, който поглед срещнах и аз — извика: „Предатели ме изядоха, майко!“

С безкрайна скръб, со страшна злоба в гърди влязох в стаята си и се залепих за прозореца. Насреща по кафенетата чорбаджии играяха на табла и книги; други с жените си отиваха на разход и весело разговаряха; черкова клепеше и викаше народа на молитва… — А аз — в главата ми се въртяха страшни мисли — и думах си: пролели ли са те, нролял ли съм аз и ще пролея ли толкова кърви, колкото сълзи проля днес невинния народ?…

Бедния народ! Проклети да са предатели, проклет да е всеки тиранин, помазаник божи!…

На другия ден аз бях вече в Пловдив, и ето що можах да науча за тях, що зная и що мога подели с вас, братя емигранти.

За да говорим за четата на Добря войвода и за улавянието на някои от дружината му, ний трябва да се върнем да кажем нещо за Калофер, отдето е била тази дружина, и да видим де са били причините, кои са подбудили тези момци на хайдутлук.

Надали има град или село, дето своеволието на чорбаджиите да се е развило дотолкова, както в Калофер. В него, освен мюдюрина и няколко заптии, други турци няма, и всичкото зло, всичкото тиранство е предоставено на самите чорбаджии, които са и агенти, и ортаци на правителството.

Преди 10–12 години правителството в Пловдив тайно беше подигнало селата окол Калофер да отнемат мерата, коя с фермани е потвърдявана от самите султани за калоферска, и читаците напущаха говедата си, попълниха до самия Калофер и с оръжие не пущаха никого да ги изгони. Калоферските чорбаджии това и чакаха. Те възпряха сиромасите да идат да си отърват мерата тъй, както им я отнеха читаците^[11], и отидоха в Пловдив, та „отвориха давия“^[12], коя трая до оназ година и струва на Калофер повече от 500 хил. гр., от кои половината глътнаха самите чорбаджии, а половината пловдивските аги и молли^[13]. И ето как ставаше това: додеше пролет, читаците напущат говедата си в мерата, чорбаджиите тичат в Пловдив и там лежат като магарета по ханищата, пият, ядат и пълнят кесиите на агите, доде извадят едно емирнаме^[14] и ето ги, като се опасе вече тревата, че идат и с емирнамето показват и 50–60 х. гр. разноски, кои и разхвърлят по сиромашта като правителствен данък. Тъй се повтаряше всяка пролет — всяка пролет купуваше Калофер свойта мера от правителството, а тя се пасеше сé от турски говеда.

Не можа вече да търпи народът! Дотегна на сиромаси! Жени вдовици, кои на гръб носят дърва да се греят зимъс и цял ден въртят чекръка и вретеното да изкарат 3 гроша на неделя да прехранят децата си, а 300 в годината да платят и нахранят царя си, па ако нямат да им продадат чергата с коя се завиват, и медника, с кого се перат — такива сиротини повече от 25 облякоха се в козинови човали, наместо ризи, и излязоха да посрещнат Азис паша, който тогава идеше в Калофер да обиколи верната рая, и да му се оплачат. Бедните! От варварин милост искаха и викаха: „Аман^[15] от чорбаджии! Юря^[16] от данъци!“ И сълзи като град течаха от очите им … Но Азис паша любил спокойствие; той повеля на калоферския ага да удовлетвори и успокои злочестите немирници всяка с по 25 тоеги, кои се удариха сред село по голи тела, а той сам замина след два дни с 15 х. гр. чорбаджийска благодарност, от които грошове сé са се паднали макар по 15 гр. на всяка от битите жени — но не да земат, а да платят…

Пловдивския сатрап отиде и по-нататък. Калоферци бяха си хванали мераджии^[17], кои с оръжие ходеха да пазят мерата и пазеха я, разбира се, като своя. На едно място, дето читаците си били напущали говедата, доходя един от тези мераджии на име Стайку Говедарят, за да им изгони говедата, и един от читаците скритом замахва с брадва и го удря, та му раздробява рамото. Стайку, като левичар, дръпва пищова с другата си ръка, гръмва и едного убива, а другиго наранява. Другарите на Стайка достигат и го избавят. Какъв крясък вдигна тогава пловдивският правосъдник, който сам беше позволил на тези мераджии да носят оръжие!! Стайка, сакат и болен, осъдиха на затвор, другарите му с главатарят им Димитрото изгониха из Калофер, а на читаците дадоха пълна свобода да мстят за кръв и правят каквото щат със сиромашките ниви. Стайку, вече виноват, че не се остави да го съсекат, и Димитрото, че пред очите и по повелението на сам Азис паша влезе в огъня, та улови прочутия турски разбойник Гемиджият, от когото пищеше цяло Казанлъшко. — Ами сиромашките ниви и кръвта на невинни хора що бяха виновати?

О, сатрапи! Сатрапи!

Още по-голямо правосъдие показа пловдивското правителство към Гемиджият и Ташчиоглар, тези турски бабаити^[18], кои върлуваха повече от 10-на години из Казанлъшко като разбойници, а днес като кърсердари. Не можеше човек да мине между Казанлък и Калофер и да не бъде обран или убит. Само ний можем насчети повече от 30 души убити, заклани и горени на огън, а обрани — това по-добре знаят турските забити^[19] и чорбаджиите Груйоглу (пукнал от пиянство) от Казанлък и Гюмюш-Герданът от Пловдив, кои бяха и ортаци, и защитници на тези орман туджарларъ^[20].

Много пъти се оплакваха селата от злодействата на тези бабаити, много пъти ходиха в Пловдив, както се казва, ризата да си дернат на тялото от тегло, а правителството или си правеше оглушки, или викнеше разбойниците, та ги подържи 2–3 месеца затворени и пак с нови инструкции пущаше на обири и убийства. Във времето на разпрята за мерата между Калофер и селата злодействата бяха достигнали дотам, щото човек не можеше из къщи да излезе. Правителството се видя в чудо от оплаквания и издаде илям^[21] за убиването на Ташчиоглар. Но какъв беше тоя илям и какво значение имà?

Проводи ли правителството своите кърсердари, вдигна ли и потери да ги гонят, както вдигна сичките турски села в 1866 г. против Желя войвода, който ходеше не за пари, не за бунт, а да чисти Балкана от такива злодейци, като Гемиджията и Ташчиоглар? „Който се наема, нека ги убий“ — казваше правителството, а в същото време като видя, че се убиха синът на Ташчията и едно циганче негов другар, гуди Гюмюш-Герданът да се моли, за да се опростят тези невинни хорица, кои преди един месец бяха опекли 16-годишното момче на един селянин от Овчилари. — Гюмюш-Герданът ги измоли, и Ташчийските, от злодейци осъдени на смърт, станаха кърски заптии! Какво беше тогава на онез българи, кои гонеха я убиха синът на „кър-сердаря“?…

Но такова е турското правителство, такъв е неговът закон не само в Пловдив, но и в самия Цариград! Лесно прави разбойника чиновник, а мирния жител — разбойник.

Да додем в Калофер при четата на Добря войвода.

Добри, копривщенец, от четата на Ангел войвода, бил е 7–8 години байряктар на Лефтеря в Анадол, четата на когото състоеше повече от калоферци, кои ходят в Цариград на работа. Както Ангел и Лефтер, тъй и Добри бяха от онез класически хайдути, в кои се явява живота на народ поробен със сичките оттенъци на характера му, на обстоятелствата, и кои учудват ни с добрини, учудват и със злини. Те ходеха хайдути, както казват турците, за нам — за да покажат своето поетическо мъжество пред рода и врага и да отвръщат за обиди, сторени тям или на сюрмаси, от турци и чорбаджии; затуй в техния живот няма нищо такова, кое би могъл да осъди човек по каквато ще би логика.

И тримата сме виждали, и ни в едного не забележихме онуй низко зверство, кое се проявява в сичките движения на турския злодеец — и в тримата видяхме благороден характер и пълно съзнание на скрита сила.

Такъв беше Добри.

След убиването на Ангела в 62 год. и на Лефтера в 68, Добри, гонен отвред, доде в Калофер при някои от другарите си и се кри цяла зима. На пролетта излезе с дружина.

Видяхме по-преди (вж. брой 2) в какво състояние беше достигнала сюрмашта в Калофер от разпрята за мерата, подбудена от самото правителство и от злоупотребленията на чорбаджиите, кои с кражбите удвояваха правителствения данък и заедно с правителството, сякак мъчеха беззащитния народ, — прибавете при туй развитото народно чувство между младежите, кое, като смъртен грях за турците, беше компрометирало мнозина — и вий ще си съставите пълно понятие за дружината на Добря войвода! Сичките ги познаваме, с мнозина сме били приятели, и всички излязоха хайдути не да грабят и убиват било кого било, както правят турските злодейци, а да се избавят от веригите правителствени и обществени и да отмъстят на тези, що тъй безмилно глобяха бедния народ.

Наистина, в три години хайдутлук, те много обири направиха, много убийства; но от убитите имаше ли поне един, който да не беше изгорил най-малко 10 сюрмашки души, а от обраните — който да не обира света сред пладне? Не бяха ли синките народни изедници! Ако да беше дружината на Добря от злодейци, то нямаше да има в сяко село из Гьопца и конак, в сяка къща и ятак, нямаше и турчинът от село Асънлари, комуто зеха 80 х. гр., сам да се моли на правителството да пусне Ивана Мрахолят, че той измолил живота му от дружината.

Съзнава се кучето, че тез пари не е печелил с пот, та затуй ги прежаля и счита Ивановата постъпка за благодеяние. Но ако беше Иван най-страшен злодеец и беше турчин, то не той, не Гюмюш-Герданът, циганин да додеше да каже: тоз човек е добър, правителството ще го пусне; ала — гяур дър Юван!^[22]

… Жално е юнак да падне! Тежко му, който се хване! Добря убиха в Средна гора, дружината му — едни бегаха, други се предадоха от чорбаджии.

Няма по-ядно, по-възмутително чувство у човека от туй да гледа как някой, който вчера е треперал като листо само от погледа на някого, днес да се обхожда с него най-презрително, най-варварски. Мъките и изтезанията, що претърпяха някои от дружината на Добря и други, кои никак и с нищо не участвуваха в нея, показват до каква степен на зверство достигва страшливия и низкия [в] опасност турчин, в минути кога животът и имотът на българина зависят от него. Не можем всичко това описа хладнокръвно, не можем сичко издума; ала за да приведем един бляскав пример от турското правосъдие, ний се принуждаваме и ще кажем за убиването на Добря, за предаването и улавянето на другарите му, като в същото време сравним наказването едного от тях с онуй на правителствения чиновник Мехмед чауш, който, като калоферски началник над жандармите, в споразумение с мюдюрина^[23] влезе лани лято през нощта срещу празника Св. Пантелеймон в къщата на един добър патриот на име Тону Славов, и с няколко пазители на мирът и тишината удуши и него, и жена му и зе, както знайм, повече от 30–40 хил. гр.

… Наежили се бяха сичките турци от Гьопца и Казанлъшко против четата на Добря войвода и сичкия си яд изкараха от мирните жители по селата! Двама-трима кърсердари с по 20–30 келеша ходеха и денем и нощем да гонят „пантите“^[24] и вместо тях, стигаха се един други, вместо следите на Добря, намираха своите. Добри нейде си към Загари или над самия Калофер — Ташчиоглу и Куртчият гонят го по селата, бият го и убиват по къщята, ядат му кокошките и млиновете и отнимат му имането. — Как? Твърде лесно. Замине Ташчиоглу 2–3 часа напред и посред нощ нападне на някое село, обере две-три къщи и върне се, та земе Куртчият да сгащят Добря, че еди-де си сторил такава и такава пакост. Отиват и в къщата на бития и обрания, ядат млинове и кокошки, плюскат люта и мислят, де пак Добри ще стори пакост!

Тоз пример на турски ум послужи за урок и на самото правителство, кое дотогава се не договеждаше, че може с името на Добря да поднови доходите си от Калофер, кои откак излезе Добри с дружина, бяха спрели, защото не смееше вече читак да вкара говедата си в калоферската мера, и калоферци от туй не виждаха вече нужда [да] я купуват от разбойниците на турското правосъдие. Па защо в такъв случай да се не убият и някои други завераджии, какъвто беше Тону Славов, първата жертва от Калофер за рахатя на затлъстелите шопари и прецедени от пиянство и разврат суйту^[25] и в Пловдив?

Заповед от пловдивския паша до калоферския мюдюрин, от мюдюрина до жандармския началник Мехмед чауш, и в една нощ срещу Св. Пантелеймона, Тону и жена му, млада и хубавица една българка, удушиха се с един скотски свиреп начин и зеха им се повече от 30–40 х. гр. Уби се Тону през нощта, и на утрето секи умислен чербаджия думаше: „Добрюва е тази работа!? — Добрюва.“ И мюдюринът, насърчен от туй, беснееше, и псуваше като мюдюрин секи гяурин^[26], сяка гяурска майка, а най-много Добря и невинните майки на дружината му; а Мехмед чауш побърза и замина за Пловдив с Тонувите парички. „Това ти кучка отнела!“ Но случай откри злодейството. Като бил Тону от някое време зле болен, дохаждала почти сяка вечер някоя си жена да се навърта около него нощем, тази жена отворила и пустила злодейците, и на изпита в Калофер отрекла се от това. Мезличът^[27] я предава на кърагасъ^[28], да я закара на Пловдив, и той из пътя като не знаял, види се, че инициативата за убийството е дало самото правителство, за да си изпълни длъжността към една гяурка, гудил я на мъки и гнусни насилия и тя са признала, сир. казала, че Мехмед чауш с няколко заптии влезе и удуши Тона и жена му, и че тя им отворила вратнята и къщните врата. Но „гарван гарвану око не вади“ — като чува кучето името Мехмед чауш, опва жената на още по-страшни мъки и принудил я да промени турското туй име на българското Добри. „Тъй да кажеш и на калоферският мезлич, че после жива те одирам…“ — изкрещява кърския съдия и връща жената пак в Калофер; на мезлича тя потвърдила първото, а не второто, като казала, разбира се, мъките и заканванията на „съдията“. Тогава вече се свестяват и нашите говеда чорбаджии и наскърбени от туй, види се, че нямало и тям кокалче от „келепиря“, направят мазмата^[29] и с нея изпровождат и жената до пловдивския паша да излови и накаже злодейците, и парите да задържи за наследниците Тонови… Работата се свърши като сяка турска работа — злодейците се изловиха и наказаха със сичката строгост на корана, и в името на чифутската си брада пловдивския фактор реши: Мазматата в торбата на турския архив: жената е луда — да се затвори; Мехмед чауш е мусулманин — да се накаже от чаушин^[30] милязимин^[31] и задържи в пашовския конак на служба; а колкото за парите на Тона — да се улови Добри, ще се земат…

Но Добри се не улови, а уби, и тез пари се зеха от друго място…

 

(следва)

 

Бележки

[1] Злато, златен. ↑

[2] Ти си брат, аз съм брат. ↑

[3] Зърнени храни. ↑

[4] Правителството. ↑

[5] Управител на околия. ↑

[6] Стана му приятно. ↑

[7] Оставете тези кучета да си отидат. ↑

[8] Парична глоба. ↑

[9] Доказателства. ↑

[10] Началник на потерите. ↑

[11] Турците (обидно прозвище). ↑

[12] Съдебно дело. ↑

[13] Учена титла на турски съдии. ↑

[14] Написана заповед. ↑

[15] Моля милост. ↑

[16] До гуша. ↑

[17] Пазачи на мерата. ↑

[18] Смелчаги. ↑

[19] Офицери. ↑

[20] Горски търговци, в смисъл обирници. ↑

[21] Съдебно решение. ↑

[22] Иван е неверник. ↑

[23] Полицейския пристав. ↑

[24] Разбойниците. ↑

[25] Нехранимайковци. ↑

[26] Неверник. ↑

[27] Административния съвет. ↑

[28] Господар на полски имот. ↑

[29] Молба. ↑

[30] Подофицер. ↑

[31] Офицер, т.е. от подофицер да стане офицер. ↑