Кандис Бушнел
Лятото и градът (39)

Трийсет и девета глава

— Станфорд Уайт — казва Капоти. — Той е архитектът на първоначалната гара Пенсилвания. Навремето е била една от най-красивите сгради на света. Но през 1963 година някой идиот е продал правото на строеж и я съборили, за да издигнат това чудовище, което виждаш сега.

— Тъжна история — промърморвам, возейки се на ескалатора зад него. — Чудя се дали и тогава е миришело така, както мирише сега.

— Какво? — опитва се да надвика шумотевицата той.

— Нищо.

— Ще ми се да можех да живея в Ню Йорк от онова време — казва.

— А аз се радвам, че успях да поживея тук, макар и за кратко.

— Да, права си. Не мисля, че някога бих могъл да живея някъде другаде, освен в Ню Йорк — допълва, а думите му засилват отчаянието ми.

През цялата сутрин си говорим все неправилните неща — когато изобщо си говорим.

Аз усърдно се опитвам да повдигна темата за бъдещето, а Капоти усърдно се опитва да я избегне.

Оттук и урока по история за Пен Стейшън.

— Виж какво — започвам.

— Виж часовника! — кима към него той. — Да не изпуснеш влака си!

Ако не го познавах, бих си помислила, че се опитва да се отърве от мен.

— Беше забавно, нали? — осмелявам се да подхвърля, като се нареждам на опашката за билети.

— Да. Страхотно. — За момент изгубва самообладание и аз пак виждам в него малкото момче.

— Можеш да ми дойдеш на гости в Провидънс…

— Разбира се — кима той. Но от начина, по който очите му се стрелкат встрани, разбирам, че това никога няма да стане. Дотогава ще си е намерил друго момиче. Но ако не заминавах, може би аз щях да бъда Единствената.

Все трябва да я открие някой ден, нали?

Купувам билета си. Капоти поема куфара ми, докато аз си взимам „Ню Йорк таймс“ и „Поуст“. Правя го, защото дълго време няма да мога да го правя. Откриваме ескалатора към моя перон. Докато слизаме, аз се изпълвам със заслепяваща празнота. Това е. Краят.

— Всички пътници да заемат местата си! — крещи кондукторът.

Вдигам единия си крак на стъпалата на влака и спирам. Де да можеше Капоти да се втурне към мен, да ме сграбчи за ръката и да ме дръпне към себе си! Де да можеше изведнъж токът да спре! Де да можеше нещо — каквото и да е! — да се случи, за да ми попречи да се кача на този проклет влак!

Поглеждам през рамо и виждам Капоти сред тълпата изпращачи.

Помахва ми.

* * *

Пътуването до Хартфорд трае три часа. През първия час съм същинско кълбо от отчаяние. Не мога да повярвам, че напуснах Ню Йорк. Не мога да повярвам, че напуснах Капоти. Дали някога пак ще го видя?

Не е честно! Не трябваше да става така! Капоти би трябвало да ми засвидетелства неугасващата си любов!

И внезапно си спомням един разговор със Саманта и Миранда.

— „Би трябвало“ е най-лошата дума в английския език! — казах. — Хората непрекъснато си мислят, че нещата би трябвало да станат по определен начин, а след това са дълбоко разочаровани.

— Но какво се е случило с теб? — възкликна Саманта. — Прави секс и вече знаеш всичко, така ли?

— Аз не само правих секс — преживях оргазъм! — изтъкнах гордо.

— О, скъпа! Добре дошла в клуба! — извика Саманта. А след това се обърна към Миранда: — А ти не се тревожи — все някой ден и на теб ще се случи!

— Ти откъде знаеш, че вече не ми се е случило?! — изпищя Миранда.

Сега затварям очи и се отпускам на седалката. Може би е по-добре, че нещата с Капоти се развиха така. Само защото нещо не продължава вечно не означава, че не е имало смисъл, докато е продължавало. Не означава, че не е било важно.

А има ли нещо по-важно на този свят от първия ти мъж? Можеше да бъде и далеч по-лошо!

И внезапно се усещам свободна.

Вадя вестниците си и отварям „Ню Йорк поуст“ И тогава зървам името си.

Смръщвам се. Не може да бъде! Но защо името ми е на шеста страница? А след това поглеждам и заглавието на статията: „Провал по пантофи.“

Пускам вестника като попарена.

* * *

Когато влакът спира на гара Ню Хейвън за двайсетминутна почивка, аз се втурвам навън и откривам най-близката телефонна будка. Хващам Саманта на работа и с много фъфлене и треперене успявам да я попитам дали е видяла днешния „Поуст“.

— Да, Кари. И смятам, че е страхотно.

— Какво? — изпищявам.

— Успокой се! Не трябва да вземаш тези неща толкова лично. Няма такова нещо като лоша реклама!

— Ама там пише, че моето четене било най-лошото, което са виждали от коледните тържества в гимназията насам!

— Че на кого му пука? — мърка тя. — Очевидно ти завиждат. Най-важното е, че още с първата ти пиеса започват да спрягат името ти! Не се ли радваш?

— Съкрушена съм!

— Много лошо. Защото преди малко ми звънна Чоли Хамънд. Дни наред се опитвал да се свърже с теб. И иска веднага да му се обадиш!

— Защо?

— О, Пиленце! — въздъхва. — Откъде мога да знам? Обаче каза, че било много важно! А сега трябва да вървя. Хари Милс е в офиса ми и… — И затваря.

Вторачвам се в телефона. Чоли Хамънд ли? Той пък какво иска от мен?

Вадя нови монети. В обичайния случай цената за междуградски разговор от монетен автомат би била огромен проблем за мен, но точно сега по една случайност не страдам от липса на пари. По примера на Саманта продадох чисто новата си чанта „Шанел“ на приятния човечец от ретромагазина за двеста и петдесет долара. Бях наясно, че тази сума изобщо не покрива стойността й, но пък в „Браун“ чантата няма да ми трябва. Освен това ми стана приятно, когато се отървах от нея.

Багаж!

Пускам последователно няколко монети в отвора и набирам номера. Вдига приятен женски глас.

— Чоли там ли е? — питам и си казвам името.

Чоли автоматично се обажда.

— Малката ми! — възкликва, сякаш съм отдавна изгубената му внучка.

— Чоли! — възкликвам на свой ред.

— Видях ти името в „Поуст“ и ми се стори адски интригуващо — разлива се той. — Особено след като от седмици насам мисля за теб! Още откакто седях до теб на откриването у Бари Джесън.

Увесвам нос. Пак ли същото? Още един дърт коцкар, който иска да влезе в гащите ми?

— Непрекъснато си мислех за нашия особено забавен разговор. Беше адски остроумна.

— Така ли? — възкликвам, опитвайки се да си спомня какво толкова незабравимо съм казала.

— И тъй като никога не спирам да се оглеждам за нещо ново, реших, че няма да е зле да се опитаме да привлечем към „Ню ревю“ и младата аудитория. А кой по-добре да се справи с тази задача от една млада жена като теб?! В нещо като рубрика, ако искаш. Нещо като Ню Йорк през очите на едно наивно момиче.

— Не знам дали може да стане добре. Предвид начина, по който мина пиесата ми…

— Боже господи! — възкликва той. — Но нали точно в това е идеята! Ако беше пожънала феноменален успех, сега нямаше да говоря с теб! Защото цялата концепция зад тази нова рубрика е, че Кари Брадшоу никога не печели!

— Моля? — ахвам.

— Кари никога не печели. Тъкмо това е забавното, не мислиш ли? Именно това ще задвижи и рубриката й!

— Ами любовта? И в любовта ли не печели?

— Най-вече в любовта!

Поколебавам се и промърморвам:

— Това ми звучи като проклятие, Чоли.

Той се разсмива сърдечно и накрая отговаря:

— Нали знаеш какво казват? Проклятието за един е благословия за друг! Е, какво ще кажеш? Можем ли да се видим в офиса ми днес следобед в три?

— В Ню Йорк ли?

— Че къде другаде? — отбелязва през смях той.

* * *

„Урааа!“ — напявам си наум, докато се поклащам в първа класа на влака, пътуващ за големия град. Седалките са огромни и покрити с червено кадифе, а на всяка облегалка за глава има салфетка. Има дори и специално място, където можеш да затвориш куфара си. Далеч по-хубаво е от пътническа класа.

„Винаги пътувай в първа класа!“ — сякаш чувам гласа на Саманта в главата си.

„Но само ако можеш да си платиш сама!“ — приглася й Миранда.

Добре де, плащам си сама. Благодарение на Бърнард и прекрасния му подарък. И какво от това? Заслужила съм си го, нали?

Може би в крайна сметка не съм се провалила.

Нямам представа колко време ще остана в Ню Йорк, нито какво ще каже баща ми, когато му съобщя решението си. Но това ще го мисля по-късно. За момента единственото, което ме интересува, е един простичък факт — връщам се!

Вървя по пътеката, оглеждайки се за подходяща компания, до която да седна. Минавам покрай оплешивяващ мъж и дама, която плете. След това забелязвам красиво момиче с красива, буйна коса, което разглежда списание „Булки“.

Булки ли? Сигурно се шегува. Сядам на седалката до нея.

— О, здрасти! — усмихва се тя и бързо отмества чантата си. Усмихвам се. Тя е точно толкова сладка, колкото ми се стори и отгоре. Разкошна коса, наистина. — Радвам се, че точно вие седнахте до мен! — доверява ми на ухо. — Последния път, когато пътувах за Ню Йорк, до мен седна един крайно неприятен мъж! Побиваха ме тръпки от него! И можете ли да повярвате, че се опита да сложи ръка на коляното ми — в най-буквалния смисъл на думата! Наложи се три пъти да си сменям мястото.

— Ужасно — отбелязвам.

— Така си е — кокори очи тя.

— Ще се омъжвате, а? — усмихвам се и посочвам списанието.

— Е, не точно — изчервява се тя. — Така де, не сега. Но се надявам след около две години да се сгодя. Приятелят ми работи в Ню Йорк. На Уолстрийт. — Оправя елегантно косата си и допълва: — Между другото, казвам се Шарлот.

— Кари — подавам й ръка.

— Ами ти? Имаш ли си приятел?

Избухвам в истеричен смях.

— Но какво му е толкова смешното? — гледа ме неразбиращо Шарлот. — Казват, че Париж бил романтичен, но според мен и Ню Йорк е такъв. А мъжете…

Смехът ми става все по-силен.

— Виж сега какво — перчи се тя, — ако смяташ да се смееш през целия път до Ню Йорк… Не виждам какво му е толкова смешното да отиваш в Ню Йорк, за да намериш любовта, а?

Вече се превивам от смях.

— Е? — гледа ме с присвити очи тя.

Изтривам сълзите си. Отпускам се назад в креслото си и скръствам ръце пред гърди.

— Наистина ли искаш да знаеш каква е любовта в Ню Йорк?

— Разбира се — кимва с любопитство, но и с известна неувереност тя.

Влакът надува свирката си, а аз се привеждам напред, усмихвам се и започвам:

— Скъпа, да знаеш само каква история имам за теб!