Кандис Бушнел
Лятото и градът (16)

Шестнайсета глава

В пет часа сутринта Райън се измъква на пръсти. Аз стискам очи и се преструвам на дълбоко заспала. Не желая нито да го виждам, нито да разговарям с него. Чувам стъпките му по пода, а след това и скърцането на вратата. „Хайде, стига си се цупила! — казвам си. — Какво толкова е станало? Просто правиха секс!“ И е точно така. Това не е моя работа. От друга страна, на Райън не му ли пука за неговата годеница? Ами Маги и двете й гаджета? Да не би да искат да ми кажат, че когато се стигне до секс, всички ограничения отпадат? Възможно ли е сексът действително да е толкова могъщ двигател на действията, че да изтрие и миналото ти, и здравия ти разум?

Усещам, че най-сетне започвам да заспивам — първоначално леко, но накрая действително се отнасям. Тъкмо сънувам как Виктор Грийн ми казва, че ме обича, само че накрая се оказва, че изглежда точно като Капоти, когато Маги ме разтърсва.

— Здрасти! — провиква се весело, сякаш нищо особено не се е случило. — Искаш ли кафе?

— Естествено — промърморвам и цялата скапана нощ се връща в съзнанието ми. Чувствам се като изцедена и пак леко ядосана. Запалвам цигара.

— Много пушиш! — прави ми забележка Маги.

— Ха! Намерил се кой да ми го каже — най-големият комин от нас!

— Ти не забеляза ли, че аз вече отказах цигарите?

Всъщност не бях забелязала.

— И кога? — питам и предизвикателно издухвам хубаво кръгче дим.

— След като се запознах с Ханк. Той ми каза, че това било отвратителен навик и аз постепенно осъзнах, че е напълно прав.

Питам се какво ли би казал Ханк относно поведението на своята любима тази нощ.

Тя отива в кухнята, открива бурканчето с нес кафе, вижда и чайника и го налива с вода. После зачаква завирането й.

— Снощи беше много забавно, нали? — провиква се оттам.

— Да бе, прекарахме си страхотно — отбелязвам, неспособна да прикрия сарказма в гласа си.

— Какво има пък сега? — надниква откъм кухнята Маги, като че ли аз съм тази, която непрекъснато се оплаква.

Все още е твърде рано за разгорещен спор, затова отговарям:

— Нищо. Просто Райън е в моя курс и…

— Добре че ми напомни! Райън ще ме води на кино. На някакъв филм от някакъв си китайски режисьор. „Седемте нещо-си“.

— „Седемте самураи“. На Куросава. Само че той е японец.

— Ти откъде знаеш?

— Момчетата непрекъснато говорят за този филм. Продължавал шест часа и нещо.

— Не мисля, че ще изтраем цели шест часа в киното — подмята многозначително тя и ми подава голяма чаша кафе.

Една нощ — добре. Обаче две? А, не!

— Слушай какво, Маги. Не мисля, че е добре Райън да идва тук и довечера. Саманта може да разбере и…

— Не се притеснявай — махва с ръка приятелката ми и присяда до мен на дивана. — Райън каза, че можем да отидем в неговата квартира.

Улавям едно неразтворено зрънце нес кафе от чашата си и го изваждам. После казвам:

— Ами годеницата му?

— Каза ми, че според него тя му изневерявала.

— Което извинява поведението му, така ли?

— Господи, Кари, ама какъв ти е проблемът? Толкова си праволинейна и тесногръда!

Отпивам от кафето си, налагайки си да не отвръщам. Винаги съм се гордяла с това, че не съм тесногръда. Но може би просто не съм се познавала достатъчно добре.

Семинарът ни започва в един, обаче аз тръгвам от квартирата по-рано под претекст, че имам и други ангажименти. Двете с Маги успяхме да се държим напълно възпитано една с друга, но аз си давах сметка, че стъпвам по крехък лед. Струваше ми огромно усилие на волята да не повдигна въпроса за Райън, както и още по-голямо, за да не спомена името на Бърнард. Бях си обещала, че няма да говоря за него, защото, ако го направех, като нищо бих могла да обвиня Маги, че е разрушила връзката ни. Което изглеждаше прекалено дори и за моя ирационален мозък.

А когато Маги включи телевизора и започна да си прави упражнения за краката, аз се измъкнах от апартамента.

До курса ми остава още цял час, така че се насочвам към „Бялото конче“, където бих могла да се наливам с тонове хубаво кафе само за петдесет цента. За моя приятна изненада заварвам там Лил, пишеща нещо в дневника си.

— Ако знаеш само колко към скапана! — въздъхвам и се отпускам на стола срещу нея.

— Изглеждаш много добре — казва тя.

— Само дето тази нощ надали ми се събират и два часа сън.

Тя затваря дневника си и ме поглежда съзаклятнически.

— Бърнард ли? — пита.

— Де да беше така! Бърнард ме заряза…

— Много съжалявам — усмихва се съчувствено тя.

— Не официално — побързвам да я извадя от заблудата. — Но след снощното ми изпълнение мисля, че ще го направи. — Изсипвам три пакетчета захар в кафето си и го разбърквам. — Цяла нощ приятелката ми Маги прави секс с Райън.

— Значи затова си толкова бясна.

— Не съм бясна. Просто съм разочарована — пояснявам. И тъй като тя не изглежда особено убедена в думите ми, допълвам: — Дори не ревнувам! Защо да ревнувам Райън, когато си имам мъж като Бърнард?!

— Тогава защо си толкова бясна?

— Не знам — свивам рамене. — Може би защото Райън е сгоден, а тя си има две гаджета. Просто не ми изглежда правилно.

— Неведоми са пътищата на сърцето — отбелязва енигматично тя.

Свивам неодобрително устни и отсичам:

— Да гледа да си ги подбира по-добре!

* * *

В клас се затварям в себе си. Райън се опитва да ме разсее с разговор за това колко страхотна била Маги, но аз само кимам хладно. Рейнбоу благоволи да ме поздрави, обаче Капоти не ми обръща внимание. Нищо ново под слънцето. Поне той все още се държи нормално.

А после Виктор ме подканва да прочета пред всички първите десет страници от пиесата си. Шокирана съм. До този момент Виктор никога не ме е карал да чета, затова сега ми е необходима минута, докато се настроя към новата ситуация. Ама как така ще чета пиесата съвсем сама? Все пак има две действащи лица — мъж и жена. Не мога да чета и мъжката роля, така де! Ще звуча като идиот.

Но очевидно Виктор и сам вече се е досетил, затова допълва:

— Ти ще четеш ролята на Хариет, а Капоти ще чете ролята на Мурхауз.

Капоти се смръщва и оглежда крайно раздразнено стаята.

— Каква Хариет и какъв Мурхауз? — възкликва недоволно. — И що за име е това, Мурхауз?!

— Предполагам, че съвсем скоро ще разберем — отбелязва Виктор и навива мустака си.

От два дена насам това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. И мисля, че е толкова готино, че спокойно може да компенсира всички гадории.

Стиснала здраво сценария си, аз се насочвам към предната част на стаята, следвана от пламналия от гняв Капоти.

— Какъв човек играя? — пита ме той.

— Ти си мъж в четирийсетте, който преживява кризата на средната възраст. А аз съм твоята заядлива и досадна съпруга.

— Че каква друга да си — промърморва той.

Усмихвам се. Това ли е причината за неговата неугасваща враждебност към мен? Мисли ме за заядлива и досадна? Е, щом ме мисли за кучка, нищо по-добро от това!

Започваме да четем. Към втората страница вече съм влязла в ролята си, концентрирайки се върху образа на Хариет — нещастна жена, която е искала да направи нещо в този живот, но крилата й са били подрязани от вдетинения й съпруг.

Към третата страница хората в стаята вече са схванали, че пиесата би трябвало да е смешна, и са започнали да се подхилват. Към петата страница чувам истински изблици на смях. А когато завършваме, класът избухва в бурни аплодисменти.

Олеле!

Поглеждам към Капоти и като последната глупачка очаквам неговото одобрение. Обаче той избягва всячески погледа ми и само промърморва:

— Добра работа.

А на мен не ми пука. По обратния път към мястото си сякаш летя.

— Коментари? — обажда се Виктор.

— Прилича ми на юношеска версия на „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“ — осмелява се да каже Райън. Поглеждам го с благодарност. Осъзнавам, че Райън има лоялно сърце, което като че ли едва сега започвам да оценявам. Много лошо, че когато се стигне до секс, забравя лоялността си. Но, от друга страна, ако един мъж се държи като мръсник по отношение на верността си към жената, с която е, но във всички други отношения е идеален, това значи ли, че трябва да го харесваш като човек?

— Лично за мен най-интересен е начинът, по който Кари успява да превърне една толкова банална домашна сцена в интригуващо събитие — обажда се пак Виктор. — Особено ми харесва фактът, че всичко това се случва, докато двамата си мият зъбите. Това е дейност от ежедневието, която вършим всички ние, независимо какви сме.

— Например пълни аматьори — вметва злобно Райън.

Усмихвам се, за да му покажа, че съм далеч над подобни злободневни коментари. Но в този момент вече съвсем официално си признавам пред себе си — мразя този човек!

Виктор потупва мустака си с едната си ръка, а с другата — косата на главата си — жест, който навява на мисълта, че се опитва да попречи на косата си да отлети. А после казва:

— А сега може би Лил ще ни удостои с удоволствието да прочете новото си стихотворение?

— Разбира се — кимва Лил и излиза отпред. — „Стъклената пантофка“ — започва със заглавието. — „Любовта ми ме разби на парчета. Сякаш тялото ми е стъкло, захвърлено върху скалите, използвано и непотребно…“

Стихотворението продължава в този дух още няколко реда, а накрая Лил приключва и се усмихва свенливо.

— Мнения? — обажда се Виктор. В гласа му се долавя необичайна острота.

— Харесва ми — решавам да се изкажа и аз. — Счупеното стъкло е страхотна метафора на разбитото сърце. — Изричайки това, аз си давам сметка как точно ще се чувствам, ако Бърнард сложи край на връзката ни.

— Педантично и твърде очевидно! — отсича Виктор. — Ученическо и неумело. Всички ставате свидетели какво се случва, когато човек приеме таланта си за даденост!

— Благодаря ви — отвръща с равен тон Лил, като че ли не й пука. Връща се на мястото си, но когато поглеждам през рамо, забелязвам, че е оборила глава и изглежда като попарена. Знам, че Лил е твърде силна, за да се разплаче пред всички тези хора тук, но знам също така, че дори и да го направи, всички ще я разберат. Виктор може и да не е особено съобразителен в прямотата си, но никога досега не се е показвал като целенасочено зъл.

Но и той като че ли се чувства гузен, защото забелязвам, че върти горкичкия Уолдо така, сякаш се кани да го откъсне от лицето си.

— В заключение, очаквам с нетърпение да чуя второ действие от пиесата на Кари. Що се отнася до Лил… — не довършва и се обръща.

Подобно изявление би трябвало да ме накара да литна до небесата, но не става така. Знам, че Лил не заслужава такива строги критики. Което, обаче, би могло да означава и обратното — че аз не заслужавам подобно одобрение. Оказва се, че величието не е толкова приятно, когато те връхлита за сметка на провала на други.

Събирам листите на сценария си, питайки се какво стана току-що. Може би в крайна сметка Виктор е просто поредният непостоянен мъж. Само дето в случая е непостоянен не по отношение на жените, а на любимите си студенти. В началото обсипа Лил с похвали, обаче сега сигурно се е отегчил от нея и изведнъж аз съм тази, която е привлякла вниманието му.

Лил побягва навън. Настигам я до асансьора и натискам бутона за затваряне на вратите, преди някой друг да се е вмъкнал при нас.

— Много съжалявам, Лил — прошепвам. — Според мен стихотворението ти е прекрасно! Съвсем сериозно ти го казвам! — започвам да нареждам, полагайки усилия да компенсирам неодобрението на професора.

Лил притиска чантата до гърдите си и промърморва:

— Не, той е напълно прав. Стихотворението не става. Трябва да работя повече върху себе си!

— Но ти вече работиш повече от всички останали в курса, взети заедно! Ако става въпрос за мързел, това съм най-вече аз!

— Не е вярно, Кари — поклаща глава тя. — Ти не си мързелива. Ти просто не се страхуваш от нищо.

Сега вече е мой ред да се почувствам объркана, особено предвид разговора ни с нея относно страховете ми като писател.

— Не бих се изразила точно така — изричам предпазливо.

— Но е напълно вярно. Ти не се страхуваш от този град. Не се страхуваш да пробваш нови неща.

— Ти също — изричам тихо.

Излизаме от асансьора, а оттам — на улицата. Слънцето прежуря и горещината сякаш ни зашлевява през лицето. Лил примижава и си слага евтини слънчеви очила — от онези, които уличните продавачи предлагат на всеки ъгъл.

— Наслаждавай се на Ню Йорк, Кари — отсича. — А за мен не се притеснявай! Смяташ ли да кажеш на Бърнард?

— За кое?

— За пиесата си. Трябва да му я покажеш. Сигурна съм, че той много ще я хареса.

Вторачвам се внимателно в нея, питайки се дали не изрича това с цинизъм, но по лицето й не забелязвам нито следа от злоба или завист. Освен това Лил просто не е такава. Тя никога и на никого не завижда.

— Да, права си — изсумтявам. — Може и да му я покажа.

Бърнард. Наистина трябва да му покажа пиесата си. Но след снощните ми изпълнения дали ще благоволи да ми проговори?

Но засега не мога да сторя абсолютно нищо, за да си отговоря на този въпрос. Защото вече е време да се срещна със Саманта, за да се заема с вечерята за шантавото й парти.