Кандис Бушнел
Лятото и градът (11)

Единайсета глава

На следващата сутрин се събуждам с гениална идея.

Може би е от цялото това време, което прекарах с Бърнард, но накрая усещам творческо вдъхновение. И знам какво трябва да напиша — пиеса.

Тази брилянтна идея обаче трае не повече от три секунди, съкрушена от милион и една причини защо е невъзможна за изпълнение. Първо, Бърнард ще си помисли, че се опитвам да го копирам. Второ, аз може би изобщо няма да мога да се справя. И трето, Виктор Грийн няма да ми позволи.

Сядам с кръстосани крака на леглото на Саманта и започвам да се цупя. Проблемът е, че аз на всяка цена трябва да докажа, че мога да успея в Ню Йорк. Обаче как? Може пък да ми излезе късметът и някой случайно да ме открие като талант. Или пък да се окаже, че имам скрити таланти, за които не съм и помисляла. Сграбчвам копринените чаршафи като удавник, търсещ спасителна сламка. Въпреки всичките ми страхове животът ми тук като че ли отива на свършване, а от университета „Браун“ ме делят по-малко от седем седмици.

Дръпвам едно конче от чаршафите. Не че на „Браун“ му има нещо, разбира се, обаче аз вече влязох там. От друга страна, ако Ню Йорк беше колеж, все още щях да продължавам да се опитвам да вляза в него. А щом всички тези хора могат да пробият в Ню Йорк, защо да не мога и аз?

Именно.

Скачам от леглото и хуквам из апартамента заради самия спорт. Разхвърлям дрехите си, като същевременно написвам на машината следните три изречения: „Аз ще успея! Трябва да успея! Не ми пука какво мислят хората!“ След това грабвам любимата си чанта и буквално се плъзвам по перилата от петия етаж чак до долу.

Понасям се по Четиринайсета улица, умело лавирайки в тълпата. Представям си, че краката ми се реят на няколко сантиметра от земята. На Бродуей завивам надясно и се спускам към „Странд“.

„Странд“ е легендарна антикварна книжарница, където можеш да откриеш каквито книги си поискаш, при това почти за без пари. Въздухът е застоял, а продавачите се държат много надменно — очевидно се чувстват като пазители на пламъка на истинската литература. Което не би имало значение, стига да можеше да бъдат избегнати. Защото, ако търсиш конкретна книга, няма начин да я откриеш без тяхната помощ.

Заковавам един зализан тип с пуловер с кръпки на лактите и питам:

— Имате ли „Смъртта на търговския пътник“^[1]?

— Надявам се — отговаря той и скръства ръце пред гърди.

— А „Колко е важно да бъдеш сериозен“^[2]? А може би и „Лисичета“^[3]? „Жените“^[4]? „Градът“?

— Хей, по-бавно! Да не би да съм ви някакъв си продавач на обувки?!

— Не — промърморвам послушно и тръгвам след него между рафтовете.

След петнайсетминутно търсене той най-сетне открива „Жените“. В другия край на рафтовете забелязвам Райън от курса. Забил е нос в „Пътя на Суон“, почесва глава и отмерва някакъв вътрешен ритъм с крак, напълно погълнат от текста.

— Здрасти! — поздравявам.

— Здрасти! — отвръща той и затваря книгата. — Какво правиш тук?

— Смятам да напиша пиеса — отговарям и кимвам към малката си купчинка книги. — Затова реших, че няма да е зле първо да прочета няколко.

Той се засмива и казва:

— Добра идея. Най-добрият начин да избегнеш писането е чрез четене. Така поне можеш и сама да си повярваш, че работиш.

Райън ми харесва. Като човек ми изглежда готин, за разлика от най-добрия си приятел Капоти Дънкан.

Плащам си книгите и когато се обръщам, виждам, че Райън стои зад мен. Има вид на човек, който не е съвсем наясно какво да прави със себе си.

— Искаш ли по едно кафе? — пита.

— Няма проблеми.

— Имам два часа за убиване преди срещата с годеницата ми — пояснява.

— Ти си сгоден? — възкликвам. Райън не ми изглежда на повече от двайсет и една — двайсет и две. Струва ми се твърде млад, за да се жени.

— Годеницата ми е модел — допълва той и се почесва по бузата, като че ли едновременно се гордее и срамува с нейната професия. — Винаги съм смятал, че ако една жена много, ама много иска от теб да направиш нещо, трябва да го направиш. В дългосрочен план се оказва по-лесно.

— Значи ти всъщност не искаш да се жениш за нея, така ли?

Той се усмихва неловко и споделя:

— Ако спя с една жена десет пъти, смятам, че вече трябва да се оженя за нея. Такъв съм си. И ако годеницата ми не беше толкова заета в момента, досега щяхме да сме вече женени.

Тръгваме надолу по Бродуей и влизаме в заведение за хамбургери.

— Ще ми се и аз да можех да си намеря подобен мъж — изричам шеговито. — Човек, който да прави всичко, което поискам.

— А не можеш ли? — вторачва се объркано в мен той.

— Не съм от жените тип мъжемелачки.

— Хммм, изненадваш ме. — Той разсеяно взема една вилица и пробва остротата на ръбовете й в палеца си. — Защото си много секси.

Ухилвам се. Ако бях чула тези думи от друг мъж, щях да реша, че това е покана за танц. Обаче Райън няма подобни цели. Имам чувството, че той е от онези хора, които казват точно онова, което си мислят, а после са зашеметени от последиците.

Поръчваме си кафе и аз питам:

— А как се запозна с твоята годеница модел?

Той потропва с крак и отговаря:

— Капоти ни запозна.

— Но какво му има на този тип, че толкова му се лепят?

— Само не ми казвай, че и ти си хлътнала по него.

— Ти майтап ли си правиш с мен? — поглеждам го зверски. — Да не би да съм малоумна?! Че аз не мога да го понасям! Въобразява си, че всички жени са родени, за да тичат след него и…

— Да, знам — кимва с разбиране Райън. — Наясно съм, че дори не е особено хубав.

— Той е от онези момчета, в които се влюбват всички шестокласнички. И никоя от тях не може да си даде сметка защо.

— Винаги съм си мислел, че аз съм от този тип момчета — разсмива се Райън.

— А бил ли си наистина?

— Долу-горе.

Да, вече разбирам. Сякаш виждам Райън на дванайсет — буйна черна коса, яркосини очи. Тийнейджър сърцеразбивач.

— Нищо чудно тогава, че си сгоден за модел.

— Когато се запознахме, тя не беше модел. Учеше за ветеринарна сестра.

Отпивам от кафето си и отбелязвам:

— Това е една от резервните професии за момичета, които не знаят какво искат да правят. Но пък „обичат“ животните.

— Да, малко грубичко, но вярно.

— И как точно стана модел?

— Откриха я — отговаря той. — Дойде ми на гости в Ню Йорк, отидохме в „Бергдорф“ и някакъв тип дойде при нея и й даде визитката си.

— И тя не можа да устои на изкушението.

— Нали всички жени искат да станат модели или манекени? — поглежда ме въпросително той.

— Не е вярно. Обаче всички мъже искат да си имат за гаджета такива.

Той пак се засмива и предлага:

— Какво ще кажеш тази вечер да дойдеш на едно парти, а? Модно шоу на някакъв велик съвременен дизайнер. Беки ще представя моделите му. Ще дойде и Капоти.

— Капоти ли? — изсмивам се саркастично. — Как мога да устоя на подобна покана?!

Но въпреки всичко си записвам адреса на една салфетка.

След кафето с Райън се отбивам в кабинета на Виктор Грийн, за да му съобщя великия си план. Толкова съм ентусиазирана, че той не може да не се съгласи с мен.

Вратата на кабинета му е широко отворена, сякаш очаква някого, така че аз директно връхлитам вътре. Той изръмжава стреснато и потупва любовно мустака си.

Не ми предлага да седна, затова аз просто заставам пред бюрото му и заявявам:

— Вече разбрах каква трябва да бъде моята творба!

— Да? — изрича предпазливо той и очите му се плъзват по посока на вратата.

— Смятам да напиша пиеса!

— Много хубаво.

— Нямате нищо против? Че не е разказ или стихотворение, или…

— Стига да е по темата за семейството — побързва да ме прекъсне той.

— Такава ще бъде — кимвам. — Мисля да бъде за едно семейство. Женени са от няколко години и започват да се мразят и…

Виктор се вторачва безизразно в мен. Става ясно, че няма какво друго да каже. Пристъпвам неловко от крак на крак още няколко секунди, а накрая изтърсвам:

— Е, хубаво. Отивам да я започвам.

— Добра идея. — Става болезнено ясно, че той мечтае колкото е възможно по-скоро да ми види гърба. Помахвам му на излизане и на прага се сблъсквам с Лил.

— Кари! — възкликва стреснато тя и се изчервява като домат.

— Смятам да напиша пиеса! — информирам я възторжено. — Виктор одобри идеята ми.

— Много се радвам за теб. Нямам търпение да я прочета.

— Само че първо ще трябва да я напиша.

Тя отстъпва встрани, опитвайки се да ме заобиколи.

— Какво ще правиш довечера? — питам нетърпеливо. — Искаш ли да вечеряш с мен и приятелката ми Миранда?

— С удоволствие, само че…

Виктор Грийн излиза от кабинета си. Лил поглежда към него.

— Сигурна ли си? — продължавам да настоявам аз. — Миранда е много интересна личност. Смятаме да отидем в едно от онези евтини индийски ресторантчета на Шеста улица. Миранда твърди, че знаела най-добрите и…

Лил примигва и най-сетне успява да върне вниманието си върху мен.

— Ами, добре. Защо пък да не…

— Среща на Четиринайсета и Бродуей в осем и половина! — отсичам делово. — А после можем да отскочим на едно парти — допълвам през рамо.

Виктор и Лил стоят в коридора и ме гледат така, като че ли съм убиец, който по някаква огромна случайност е решил да ги пощади.