Рик Риърдън
Последният олимпиец (2)

Втора глава
Запознавам се със студени и неприятни рибести роднини

Сънищата на полубоговете са гадна работа.

Защото не са обикновени сънища, а видения, поличби и всевъзможни други мистични явления, от които ме заболява главата.

Сънувах, че съм в тъмен дворец на планински връх. За съжаление мястото ми беше добре познато: това беше дворецът на титаните на планината Отрис, или по-точно, на връх Тамалпаис в Калифорния. Голямата беседка нямаше покрив и се виждаше нощното небе, отстрани се издигаха черни гръцки колони и статуи на титани. По черния мраморен под проблясваха отблясъци от факли. В средата на залата, облечен в броня титан с мъка придържаше тежестта на фуниевиден вихър — това беше Атлас, който крепеше небосвода.

Край него двама титани стояха до бронзов мангал и се взираха в образите в пламъците.

— Голяма експлозия — рече единият. Той беше облечен в черна броня, изпъстрена със сребристи точки като звездното небе. Лицето му беше скрито зад шлем с извити овнешки рога.

— Няма значение — отвърна другият, който беше със златиста роба и очите му бяха златни като на Кронос. Цялото му тяло сияеше. Заприлича ми на Аполон, бога на Слънцето, само дето светлината от титана беше по-ярка и изражението му беше по-жестоко. — Боговете захапаха примамката. Скоро ще бъдат унищожени.

Не виждах ясно какво гледаха в пламъците: бури, срутващи се сгради, крещящи простосмъртни.

— Отивам на изток да застана начело на нашите сили — заяви златният титан. — Криос, ти остани тук да защитаваш Отрис.

Онзи с овнешките рога изсумтя.

— Винаги на мен се пада най-скучната задача. Повелител на юга. Господар на съзвездията. А сега трябва да дундуркам Атлас, докато ти се забавляваш.

Атлас изръмжа изпод вихрещите се облаци.

— Освободете ме, проклети да сте! Аз съм най-добрият воин. Поемете товара ми, за да отида на бойното поле!

— Замълчи! — изрева златният титан. — Проигра шанса си, Атлас. Провали се. И сега си точно там, където те иска Кронос. А ти, Криос: изпълни дълга си.

— А ако ти потрябват още бойци? — попита Криос. — Коварният ни изтупан братовчед не става за нищо, ако се стигне до бой.

Златният титан се засмя.

— Не се тревожи за него. Освен това, боговете едва успяха да се справят с първото ни предизвикателство и дори не подозират още колко сме им подготвили. Помни думите ми, само след няколко дни Олимп ще е разрушен и ще се съберем отново тук, за да празнуваме настъпването на Шестия век!

Златният титан избухна в пламъци и изчезна.

— О, защо! — измърмори Криос. — Той да изчезва в пламъци, а аз да нося тези глупави овнешки рога!

Мястото се промени. Сега бях пред двореца, скрит в сенките на една колона. До мен едно момче подслушваше титаните. Тъмна копринена коса, бледа кожа и черни дрехи — моят приятел Нико ди Анджело, синът на Хадес.

Погледна ме мрачно.

— Видя ли, Пърси? — прошепна той. — Времето ви изтича. Още ли смяташ, че ще можете да ги победите без моя план?

От думите му лъхаше студът на океанското дъно и чернота погълна съня ми.

 

— Пърси? — чух плътен глас.

Имах чувството, че са ме напъхали в гигантска микровълнова печка и са ме пуснали на десет минути. Отворих очи и видях над мен да се надвесва огромен силует.

— Бекендорф? — прошепнах с надежда.

— Не, братко.

Погледът ми се фокусира. Това беше циклоп — ръбесто лице, рошава кестенява коса, едно огромно, пълно с тревога око.

— Тайсън?

Той се ухили и зъбите му лъснаха.

— Браво! Мозъкът ти още работи!

Аз не бях толкова сигурен. Почти не усещах тялото си, бях вкочанен от студ. Гласът ми звучеше странно. Чувах Тайсън, но като че ли по-скоро усещах вибрациите в черепа си, а не нормалните звуци.

Изправих се и тънкият чаршаф отплува настрани. Бях в легло, направено от мека като коприна морска трева, в стая с украсени с раковини стени. Под тавана се носеха искрящи перли с размерите на баскетболна топка, от които струеше светлина. Намирах се на океанското дъно.

Като син на Посейдон, за мен това не беше никакъв проблем. Спокойно можех да дишам под водата и дори и дрехите ми не се намокряха, освен ако не го поисках. Но въпреки това леко се сепнах, когато една акула мина през прозореца, погледна ме равнодушно и продължи към другия край на стаята.

— Къде…

— В двореца на татко — отвърна Тайсън.

При други обстоятелства щях страшно да се радвам. Не бях стъпвал в царството на Посейдон и си мечтаех за това от години. Но сега ме болеше главата. Ризата ми беше обгорена от експлозията. Раните на ръката и на крака ми бяха заздравели — морската вода можеше да прави такива чудеса с мен, ако останех в нея достатъчно време, — но все още имах чувството, че ме е прегазил отбор по ръгби, съставен от лестригони.

— Откога?

— Намерихме те снощи — рече Тайсън, — носеше се във водата.

— А „Принцеса Андромеда“?

— Бум! — извика щастливо той.

— Бекендорф беше там. Открихте ли…

Лицето му помръкна.

— Нито следа от него. Съжалявам.

Взрях се през прозореца в тъмносинята вода. През есента Бекендорф трябваше да отиде в колеж. Имаше си гадже, много приятели, целият живот беше пред него. Не можеше да е мъртъв. Може би беше успял да се измъкне от кораба като мен? Може би беше скочил във водата… и какво? За разлика от мен, той не би могъл да оцелее след такъв скок. Нямаше как да се отдалечи достатъчно от кораба преди взрива.

Знаех, че е мъртъв. Беше жертвал живота си, за да унищожи „Принцеса Андромеда“, а аз го бях изоставил.

Замислих се за съня си: титаните говореха за експлозията, все едно тя нямаше никакво значение, Нико ди Анджело ме предупреждаваше, че няма да победя Кронос, освен ако не последвам плана му — безумно опасна идея, от която се дърпах вече цяла година.

Взрив разтърси двореца. Навън блесна зелена светлина и целият океан се освети като бял ден.

— Какво става? — попитах.

Тайсън се огледа загрижено.

— Татко ще ти обясни. Ела, той изтребва чудовища.

 

Дворецът беше невероятен. По-смайващ палат не бях виждал през живота си, само че беше на път да бъде разрушен. Доплувахме до края на дълъг коридор и се издигнахме нагоре, тласкани от един гейзер. Стигнахме до покрива и затаих дъх — доколкото човек може да затаи дъх под водата, разбира се.

Дворецът беше огромен като този на Олимп, с просторни дворове, градини и беседки. В лехите цъфтяха корали и искрящи водни растения. Сградите бяха изградени от бели раковини, които обаче сияеха в цветовете на дъгата. През прозорците минаваха риби и октоподи. Алеите бяха очертани с перли, които искряха като коледни лампички.

Големият двор отпред беше пълен с бойци — тритони с риби опашки и човешки тела от кръста нагоре, само че със синя кожа. Някои се грижеха за ранени. Други остреха копия и мечове. Един от тях мина край нас забързано. Очите му бяха яркозелени, а зъбите му ми заприличаха на акулски. Такива неща не се показваха във филми като „Малката русалка“.

Отвън имаше крепостна стена с кули и оръдия, но по-голямата част от тях бяха унищожени. Други изстрелваха странни зелени снаряди — гръцки огън, който можеше да се възпламенява дори и под вода.

Отвъд стената океанското дъно тънеше в сумрак. Водеше се сражение — проблясъци, експлозии, искри от сблъсъците. Ако бях нормален човек, нямаше да виждам нищо, тъй като щеше да ми е твърде тъмно. Всъщност, ако бях нормален човек, налягането щеше да ме е смазало и щях да съм умрял от студ. Дори и моите чувствителни към топлинните вълни очи трудно различаваха какво точно се случваше.

В края на дворцовия комплекс избухна един храм с покрив от корали. Разлетяха се пламнали отломки. От мрака над нас се появи огромна сянка — сепия, по-голяма и от небостъргач. Беше заобиколена от облак искрящи прашинки — поне в първия момент ги взех за прашинки, а после осъзнах, че това бяха тритони, които се опитваха да спрат чудовището. Сепията се спусна над двореца и размаха пипала, помитайки първата редица бойци. В следващия миг от покрива на една от най-високите сгради проблесна син лъч. Стовари се върху сепията и чудовището се разтвори във водата като бульон на прах.

— Татко — Тайсън посочи натам, откъдето беше дошла синята светкавица.

— Той ли го направи? — Изведнъж се обнадеждих. Татко притежаваше невероятна мощ. Той беше богът на моретата. Можеше да се справи с атаката. И дори да ми позволи да участвам в отбраната. — Теб пуска ли те на предната линия? Като ти знам силата, сигурно им трошиш главите с един удар?

Тайсън сви устни и се досетих, че без да искам, го бях настъпил по мазола.

— Аз… поправям оръжия — измърмори той. — Да вървим при татко.

 

Знам, че ще прозвучи доста шантаво на хората с нормални родители, но аз бях виждал баща си не повече от четири-пет пъти и то за най-много по десетина минути. Гръцките богове не ходят по баскетболните мачове на децата си. Въпреки това бях убеден, че веднага ще позная Посейдон.

Грешах.

Плоският покрив на храма служеше за команден пункт. Мозайката на пода представляваше карта на двореца и океанското дъно край него. Цветните каменни плочи, които показваха различните армии и морски чудовища, постоянно се движеха насам-натам. Сградите, които се срутваха край нас, изчезваха и от картата.

Край мозайката с угрижен вид стояха няколко души, но нито един от тях не приличаше на баща ми. Аз търсех загорял от слънцето едър мъж с черна брада, с шорти и пъстра риза.

Но такъв нямаше. Имаше един тритон с две опашки, вместо една. Кожата му беше зелена и бронята му беше инкрустирана с перли. Косата му беше вързана на опашка. Стори ми се млад, макар че винаги ми е било трудно да позная точната възраст на странните създания. Те спокойно можеше да са на по две-три хиляди години. До него стоеше старец с буйна бяла брада и сива коса. Като че ли едва удържаше тежестта на бронята си. Очите му бяха зелени, с мрежа от ситни бръчици около тях, но сега не се усмихваше. Оглеждаше картата, подпрян на голям метален жезъл. Вдясно от него стърчеше красива жена със зелена броня, дълга черна коса и странни рогца като рачешки щипци. До нея имаше делфин — най-обикновен делфин, но той също се взираше напрегнато в мозайката.

— Делфин — рече старецът, — изпрати Палемон и отрядът му акули на западния фронт. Трябва да спрем левиатаните.

Делфинът отвърна с писукане, което обаче беше разбираемо за мен:

— Слушам, господарю.

Обърна се и отплува.

Погледнах смаяно Тайсън, после отново се обърнах към стареца.

Не беше възможно, но все пак…

— Тате?

Старецът вдигна глава. Лъчезарните очи ми бяха познати, но лицето… Все едно беше остарял поне с четирийсет години от последната ни среща.

— Здравей, Пърси.

— Какво… Какво е станало с теб?

Тайсън ме сръга и яростно заклати глава. За миг се уплаших, че главата му ще се скъса от врата и ще тупне на земята. Посейдон обаче като че ли не се засегна.

— Спокойно, Тайсън — рече той. — Пърси, извини ме за външния ми вид. Войната ми се отразява зле.

— Но нали си безсмъртен? — извиках. — Можеш да изглеждаш както си поискаш!

— Изглеждам така, както изглежда царството ми — отвърна той. — А в момента положението е твърде тежко. Пърси, да те представя на останалите. Боя се, че изпусна моя помощник Делфин, бог на делфините. Това е… ъъъ… съпругата ми Амфитрита. Скъпа…

Дамата със зелената броня ме изгледа студено, скръсти ръце и заяви:

— Простете, господарю. От мен имат нужда на бойното поле.

И тя отплува.

Смутих се. Но не можех да я виня. Не ми беше хрумвало, че баща ми си има безсмъртна съпруга. Забежките му с простосмъртните, включително и с майка ми, едва ли бяха по вкуса на Амфитрита.

Посейдон се прокашля.

— Е, да… А това е синът ми Тритон. Ъъъ… другият ми син.

— Син и престолонаследник — поправи го зеленият. Двете му риби опашки се размърдаха напред-назад. Усмихна ми се, но в погледа му нямаше и капчица дружелюбност. — Здравей, Персей Джаксън. Най-сетне си дошъл да помогнеш?

Нима ме упрекваше, че не съм пристигнал по-рано? Или ме смяташе за безотговорен лентяй? Ако човек може да се изчервява под водата, то аз сигурно пламнах като домат.

— Какво се иска от мен? — попитах.

Тритон се усмихна, все едно бях смешно кученце, джафнало по негова команда. Обърна се към Посейдон.

— Отивам на предната линия, татко. Аз няма да те подведа.

Кимна любезно на Тайсън. Защо не проявяваше подобно уважение и към мен? След това се изстреля във водата.

Посейдон въздъхна. Вдигна жезъла и той се превърна в обичайното му оръжие — голям тризъбец. Върховете му искряха в синьо и водата около него кипеше от излъчваната енергия.

— Извинявай — рече ми той.

Огромен морски дракон се появи над нас и се спусна към покрива. Беше яркооранжев, с грамадни зъби и такава паст, че спокойно можеше да глътне на една хапка пететажно училище.

Без дори да го поглежда, баща ми насочи тризъбеца си към чудовището и го обля със синя светлина. Бум! Звярът избухна и се разпадна на милион златни рибки, които ужасено се разбягаха на всички страни.

— Семейството ми е доста напрегнато — продължи Посейдон, все едно нищо не се беше случило. — Войната с Океан се развива зле.

Посочи към другия край на мозайката. С дръжката на тризъбеца почука по изображението на един мъж с рибя опашка, който изглеждаше по-едър от останалите и имаше рога като бик. Той беше на колесница, теглена от раци, и вместо меч, размахваше жива змия.

— Океан… — измърморих аз, напъвайки се да си спомня. — Титанът на моретата?

Посейдон кимна.

— В първата война между титаните и боговете, той не взе страна. Но сега Кронос го е убедил да се включи в битката. Това… не е добър знак. Океан не би се съгласил, освен ако не е убеден, че е на страната на печелившите.

— Изглежда глупаво — рекох, опитвайки се да симулирам бодрост. — Кой би тръгнал да се бие със змия?

— Татко ще я върже на възел отраз — заяви убедено Тайсън.

Посейдон се усмихна, но изглеждаше ужасно уморен.

— Благодаря ви за доверието. Войната продължава вече почти цяла година. Силите ми са на изчерпване. А той продължава да хвърля срещу мен отпочинали и свежи бойци, толкова древни морски чудовища, че почти съм ги забравил.

В далечината отекна взрив. На около половин миля от нас планина от корали се разпадна под тежестта на две гигантски създания. Смътно виждах очертанията им. Едното беше рак. Другото беше огромен хуманоид като циклоп, но от него стърчаха стотици ръце. В първия миг си помислих, че е нарамил десетина гигантски октопода. След това си дадох сметка, че това бяха собствените му ръце — сто замахващи и удрящи ръце.

— Бриарей! — възкликнах.

Радвах се, че го виждах, макар че като че ли животът му висеше на косъм. Той беше последният от сторъките, братовчеди на циклопите. Миналото лято го бяхме спасили от затвора на Кронос и той дойде да помогне на Посейдон, но оттогава не се бяхме чували.

— Добър боец — отбеляза Посейдон. — Де да имахме цяла армия от такива като него.

Бриарей изрева гневно и сграбчи рака, който размахваше и щракаше с щипци. Хвърли го от планината от корали и чудовището изчезна в мрака. Бриарей заплува след него, стоте му ръце се въртяха като витла на моторница.

— Пърси, може и да нямаме много време — рече татко. — Разкажи ми за мисията ти. Видя ли Кронос?

Разказах му всичко, като накрая гласът ми затрепери, когато обяснявах за Бекендорф. Сведох поглед към двора под нас и видях стотици ранени тритони проснати върху носилки. Отстрани се издигаха редици могили от корали, които явно бяха набързо направени гробници. Осъзнах, че Бекендорф не беше първата жертва. Той беше един от стотици, може би дори хилядите загинали. Чувствах се ужасно ядосан и безпомощен.

Посейдон поглади брадата си.

— Пърси, Бекендорф е избрал геройска смърт. Не си виновен за това. Армията на Кронос е разпръсната. Голям брой от враговете ни са унищожени.

— Но той не е загинал, нали?

Давах си сметка, че това беше наивна надежда. Дори и с взрива на кораба да бяхме унищожили чудовищата на него, господарят на титаните нямаше да се остави да бъде убит толкова лесно.

— Да — потвърди Посейдон. — Но ни осигурихте малко време.

— На кораба имаше и полубогове — рекох, като се сетих за хлапето, което бях срещнал на стълбите. Някак си се бях насилил да мисля единствено за чудовищата и за Кронос. Бях се убедил, че унищожаването на кораба е добро дело, тъй като те бяха зли, възнамеряваха да нападнат родния ми град и освен това, те не загиваха завинаги. Чудовищата просто се изпаряваха и след време пак се появяваха. Но полубоговете…

Посейдон сложи ръка на рамото ми.

— Пърси, полубоговете са били малко и освен това сами са избрали да се бият на страната на Кронос. Възможно е неколцина от тях да са се вслушали в предупреждението ти и да са се измъкнали навреме. Ако не са… Сами са си виновни.

— Но той им е промил мозъците! — извиках. — Сега са мъртви, а Кронос е още жив. Нима бих могъл да се радвам?

Впих яростно поглед в мозайката — избухващите по нея експлозии унищожаваха изобразените по плочките чудовища. Всичко беше толкова лесно, когато беше само някаква рисунка.

Тайсън ме прегърна през рамо. Ако беше някой друг, щях да го отблъсна, но той беше по-едър и нямаше как да се измъкна.

— Не си виновен ти, братко. Взривът не е бил достатъчен за Кронос. Следващия път ще сложим повече.

— Пърси — обади се татко, — саможертвата на Бекендорф не е била напразно. Спряхте атаката. За известно време Ню Йорк ще е в безопасност, което ще даде възможност на боговете да се справят с по-голямата заплаха.

— По-голяма заплаха ли? — Сетих се какво беше казал златистият титан в съня ми: „Боговете захапаха примамката. Скоро ще бъдат унищожени.“

Лицето на баща ми помръкна.

— Натрупаха ти се достатъчно грижи за един ден. Попитай Хирон, когато се върнеш в лагера.

— Да се върна в лагера ли? Но тук сте обсадени. Искам да помогна!

— Не можеш, Пърси. Имаш друга работа.

Не вярвах на ушите си. Погледнах Тайсън в търсене на подкрепа.

Брат ми прехапа устни.

— Татко… Пърси може да се бие с меча. Добър е.

— Знам — отвърна нежно Посейдон.

— Мога да помогна, тате — настоях. — Знам, че мога. Сами няма да издържите дълго.

Иззад линията на врага се издигна огнено кълбо. Мислех, че Посейдон ще направи нещо, за да го отблъсне, но то се стовари в далечния ъгъл на двора и избухна. Взривната вълна мигом довлече телата на осакатени тритони. Посейдон потръпна, все едно го бяха проболи с нож.

— Върни се в лагера — настоя той. — И кажи на Хирон, че вече е време.

— За какво?

— Трябва да чуеш пророчеството. Цялото пророчество.

Нямаше нужда да питам за кое пророчество става дума. От години слушах за „великото пророчество“, но никой не желаеше да ми го каже. Знаех само, че се предполага да направя някакъв избор, който да реши съдбата на света — какво толкова да му се притесняваш?

— Ами ако това сега е изборът? — попитах. — Да остана тук или да замина? Ами ако сега те изоставя и ти…

Не можах да се насиля да изрека: „умреш“. Боговете уж бяха безсмъртни, но ги бях виждал да умират, макар и не в буквалния смисъл на думата — те се стопяваха в нищото, можеха да бъдат запратени в заточение или хвърлени в дълбините на Тартар както Кронос.

— Пърси, трябва да заминеш — настоя Посейдон. — Не знам какъв е изборът, пред който ще се изправиш, но твоята битка е на горния свят. А и трябва да предупредиш приятелите си в лагера. Кронос е знаел за плановете ви. Сред вас има шпиони. Ние все някак ще издържим. Нямаме друг избор.

Тайсън развълнувано ме сграбчи за ръката.

— Ще ми липсваш, братко!

Баща ни като че ли се състари с още десет години.

— Тайсън, ти също имаш работа. Нуждаят се от теб в ковачницата.

Брат ми се нацупи.

— Отивам — измърмори той. Прегърна ме здраво, като едва не ми строши ребрата. — Пази се, Пърси. Не позволявай на чудовищата да те убият! И не умирай!

Опитах се да кимна уверено, но той не издържа и се разхлипа. Със сълзи на очи отплува към ковачницата, където братовчедите му поправяха копия и мечове.

— Трябва да го пуснеш на предната линия — рекох на татко. — Не виждаш ли, че не издържа да стои затворен в ковачницата?

Посейдон поклати глава.

— Стига ми това, че и ти се излагаш на опасност. Тайсън е още малък. Не бива да рискувам.

— Имай му повече доверие — рекох. — Не може цял живот да го закриляш.

Очите на Посейдон заискряха. Помислих си, че съм прекалил, но той сведе поглед към мозайката и раменете му се отпуснаха уморено. На плочките мъжът с колесницата се приближаваше към двореца.

— Океан идва — рече татко. — Трябва да го пресрещна.

Никога преди не бях изпитвал страх за бог, но не си представях как баща ми може да се изправи срещу титан и да победи.

— Ще се справя — обеща Посейдон. — Няма да дам царството си. И последно, Пърси, пазиш ли подаръка, който ти дадох миналото лято?

Кимнах и извадих връвчицата с мънистата. На нея имаше по едно мънисто за всяко лято, което бях прекарал в лагера. Миналата есен при тях бях сложил и една пробита мидичка. Татко ми я беше подарил за четиринайсетия рожден ден. Беше казал, че ще разбера кога да я похарча, но до този момент така и не бях разгадал какво означава това. Бях установил, че не ставаше да я пусна като монета в автоматите със закуски в училище.

— Времето наближава — каза той. — Ако имаме късмет, ще се видим на рождения ти ден другата седмица и ще го отпразнуваме както трябва.

Усмихна се и за миг зърнах познатите искрици в очите му.

В следващия миг океанът пред нас помръкна, все едно се задаваше буря. Просветна светкавица, което по принцип би трябвало да е невъзможно във водата. Нахлу някаква ледена вълна. Бойците под нас потръпнаха уплашено.

— Трябва да приема истинската си божествена форма — рече Посейдон. — Върви, желая ти успех, сине!

Искаше ми се да му вдъхна кураж, да го прегърна или нещо подобно, но знаех, че не бива да се мотая повече. Когато приемеха истинския си вид, боговете излъчваха такава мощ, че можеха да изпепелят стоящите край тях простосмъртни.

— До скоро, татко!

Обърнах се и призовах океанските течения да ми помогнат. Водата се завихри край мен и ме изстреля към повърхността със скорост, от която всеки нормален човек би се пръснал като балон.

Обърнах глава назад, от битката между татко и Океан се виждаха единствено сини и зелени проблясъци, морето се раздираше на две от сблъсъка на вражеските армии.