Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (55)

54.
Милър

— Не съм и не съм — шепнеше гласът на Ерос. Джулиет Мао, разговаряща насън. — Не съм и не съм, и не съм…

— Хайде, твойта мамица! — изруга Милър. — Трябва да е някъде тук.

Лазаретът бе обрасъл с избуяла растителност, черни спирали с бронзови нишки по тях закриваха стените, обгръщаха кушетките за прегледи и изглежда, се подхранваха със запасите от наркотици, стероиди и антибиотици, с които бяха натъпкани стъклените шкафове. Милър пъхна ръка сред израстъците под непрестанното тревожно писукане на скафандъра. Застиналият върху прекъсвача на мъртвеца палец пулсираше от болка.

Той избута гъбовидните израстъци върху един шкаф, който все още не бе строшен, и напипа ключалката. Вътре имаше четири медицински газови бутилки: две червени, една зелена и една синя. Погледна изолацията. Протомолекулата все още не бе проникнала в тях. Червеното за анестетичен газ. Синьо за азот. Избра зеленото. Стерилният предпазител върху крана изглеждаше непокътнат. Пое си дълбоко глътка въздух от топящия се запас. Още няколко часа. Отдели пръст от терминала (едно… две…), счупи предпазителя (три…), пъхна накрайника на крана в дюзата на своя скафандър (четири…) и залепи палец на терминала. Изправи се, усещайки през ръкавицата хладината на кислородната бутилка, докато скафандърът удължаваше отреденото му време за живот. Десет минути, един час, четири часа. Налягането в бутилката се изравни с това в скафандъра и той я разкачи. Още четири часа. Беше си спечелил нови четири часа.

За трети път успяваше да попълни резервите си, откакто разговаря с Холдън. Първият път бе в една противопожарна станция, вторият — в авариен ремонтен цех. Ако се върне в космопорта, сигурно ще открие още кислородни бутилки в шкафчетата и на борда на корабите. Ако пък излезе на повърхността, в корабите на СВП имаше в изобилие.

Но нямаше време за това. Не търсеше въздуха, а Джулиет. Той се протегна. Болките в гърба и плещите заплашваха да прераснат в мускулни спазми. Нивото на въглероден двуокис в последно време бързо се покачваше въпреки свежия приток на кислород. Скафандърът се нуждаеше от поддръжка и нов филтър. Ще трябва да почака. Зад гърба му положената в количката бомба поставяше свои условия.

Трябваше да я намери. Някъде в лабиринта от коридори и помещения из мъртвия град Джулиет Мао направляваше астероида към Земята. Досега бе открил четири горещи зони. В три от тях имаше буен растеж на познатите му черни повлекла, истинска малка джунгла от чуждоземна флора. Четвъртата се оказа малък лабораторен реактор, в който очевидно протичаше неконтролирана реакция. Изгуби петнайсет минути, докато открие как се задейства аварийното изключване, и вероятно не можеше да си позволи да прахосва повече време. Но където и да отидеше, нямаше и следа от Джули. Дори Джулиет от въображението му бе изчезнала, сякаш призракът вече нямаше място в един свят, обитаван от истинската жена. Липсваше му, макар и да беше само видение.

През лазарета премина някаква неуловима вълна и чуждоземните растения се надигнаха и отпуснаха като стоманени нишки, към които е бил доближен магнит. Милър усети, че сърцето му забива учестено, адреналинът нахлу в кръвта му, но не се случи нищо.

Трябва да я намери, и то скоро. Изтощението му нарастваше с всеки изминал миг. Вече знаеше, че не разсъждава така трезво, както преди. На Церера би се прибрал в квартирата си и би спал цял ден, за да се заеме отново с проблема с ясна глава. Но тук нямаше тази възможност.

Затворен кръг. Ето в какво се бе озовал. Някога, в един друг живот, се бе нагърбил със задачата да я открие, а после, когато не успя, бе решил поне да отмъсти за нея. А ето че сега отново му се удаваше възможност да я намери и спаси. Ако пък не успее, винаги би могъл да прибегне до товара в скрибуцащата количка.

Милър разтърси глава. Напоследък все по-често се изгубваше в собствените си мисли. Стисна по-здраво дръжките на количката и се наведе напред. Станцията около него поскърцваше, както вероятно са скърцали старите мореходни кораби с изсъхнали от солената вода дъски, раздирани от непрестанната игра на теглене на въже между Земята и Луната. Тук обаче черупката бе от камък и Милър нямаше представа какви са силите, които й въздействат. Надяваше се, че няма да повлияят на сигнала между ръчния му терминал и бомбата. Не би искал заради глупава грешка да се превърне в облак нагорещени атоми.

Вече ставаше все по-ясно, че не би могъл да обиколи цялата станция. Знаеше го от самото начало. Ако Джули си бе избрала някое скришно местенце — дълбока ниша, като дупка на умираща котка, — нямаше начин да я намери. Можеше само да се надява на случаен успех, на късмет. Гласът на Ерос се раздели на няколко гласа, напяващи на хинди. Нови и нови гласове, по-скоро детски гласчета, сред които — сега, когато знаеше какво търси — разпознаваше и гласа на Джули. Може би винаги е бил там. Отчаянието му започваше да прилича на физическа болка. Тя бе толкова близо, а не можеше да я стигне.

Той се върна в главния коридор. Лазаретът бе подходящо място да я търси. Но засега усилията му бяха безплодни. Имаше две търговски биолаборатории. Празни. Опита в моргата, дори отвори хладилните ракли за трупове. Нищо. Прекоси склада, където се държаха уликите от различни престъпления, повечето разпилени на пода. Всеки един от тези предмети някога бе играл ключова роля в нечия драма, очаквал бе да бъде изваден отново на бял свят, да участва в съдебен процес или поне в предварително прослушване. Мънички указатели, сочещи всеки към своя ден за въздаване на справедливост, който сега бе отложен завинаги. Нещо сребристо прелетя над него, по-бързо от птица, сетне още едно, цяло ято, което се стрелна под тавана. Светлината трепкаше по живия метал, ярка като отражение от рибени люспи. Милър гледаше импровизациите на чуждоземната молекула във въздуха над него.

„Не можеш да спреш тук — каза Холдън. — Трябва да престанеш да обикаляш и да намериш верния път.“

Милър погледна през рамо. Капитанът се бе изправил в целия си ръст там, където преди стоеше неговата въображаема Джули.

„Виж, това е интересно“ — рече си Милър.

— Зная — отвърна той. — Само че… нямам представа къде може да е отишла. А и огледай се само. Мястото е доста голямо, а?

„Ти можеш и трябва да я спреш“ — заяви Холдън.

— Само да знаех къде е отишла — повтори Милър.

„Никъде не е ходила“ — рече Холдън.

Милър се обърна и го изгледа. Сребърният рояк продължаваше да се носи над него, издаваше звуци като рой от насекоми или повреден двигател. Капитанът изглеждаше уморен. Въображението на Милър бе поставило необяснимо петно кръв в крайчеца на устата му. А и това не беше вече Холдън, а Хейвлок. Другият землянин. Старият му партньор. После стана Мус, очите й бяха безжизнени като неговите.

Джули не бе отишла никъде. Милър я бе видял в хотела, по времето, когато все още вярваше, че от гробището не може да се надига нищо друго, освен лоша миризма. Във времето преди. После са я отнесли в чувал за трупове. Поставили са я някъде другаде. Била е в ръцете на учените от „Протоген“, които са извлекли от нея протомолекулата, а плътта й се е разпръснала из станцията като пчели, разнасящи прашец между цветчета. Бяха й дали станцията, но преди да го сторят, я бяха откарали някъде, където са смятали, че ще е на сигурно място.

На сигурно място. Докато се почувстват готови да разпространят нещото, което са искали да контролират. Въобразявали са си, че може да бъде контролирано. Малко вероятно бе да са си направили труда да почистят, след като са получили това, което са искали. И тъй като след тях едва ли някой е тършувал из станцията, имаше големи шансове да е още там. А това стесняваше възможностите.

В лазарета сигурно имаше карантинно отделение, но хората от „Протоген“ не биха прибегнали до места, където работят доктори и сестри, нямащи нищо общо с компанията. Ненужен риск.

Тогава?

Биха могли да използват някоя затворена фабрика долу при космопорта. Там имаше достатъчно подходящи места, оборудвани с манипулаторни ръце. Но отново възникваше опасността да бъдат открити и разпитвани, преди да бъде заложен капанът.

„Дали пък не е в нарколаборатория? — произнесе Мус в главата му. — Искаш уединение, искаш контрол. Извличането на онази гадост от мъртвото момиче и извличането на дрога от семена си приличат, макар и целта да е различна.“

— Звучи логично — одобри Милър. — Тук, близо до казиното… Не, едва ли. Казиното е било вторият етап. Първият е натикването на хора в радиационните убежища и облъчването им, за да създадат подходяща среда за протомолекулата. После са заразили нивото с казината.

„Значи търсим нарколаборатория в близост до укритията“ — кимна Мус.

Сребристото ято над главата му изви надясно. От тавана се посипа ситен метален дъжд, оставяйки след себе си димни струйки.

— А ако имах достъп? Какво ще кажеш за резервния център за управление на околната среда? Това е служебно помещение. Няма излишно движение на хора. Обзаведено е и херметически изолирано. Изглежда най-подходящо.

„И тъй като «Протоген» осъществяваше охраната на Ерос още преди да докарат тук обречените си главорези, биха могли да го подготвят — довърши Мус и се засмя безрадостно. — Видя ли? Знаех си, че ще се досетиш.“

За по-малко от секунда на мястото й се появи Джули Мао — неговата Джули. Усмихната и все така красива. Сияеща. Косата й се полюшваше около нея, сякаш беше в безтегловност. А после изчезна. Една аларма в скафандъра го предупреди, че навлиза в опасна корозивна среда.

— Дръж се — рече той на горящия въздух. — Ей сегичка идвам.

* * *

Бяха изминали по-малко от трийсет и три часа от момента, когато осъзна, че Джулиет Андромеда Мао не е мъртва, до мига, в който отвори херметическата врата на резервния ероски център за контрол на околната среда и изтика количката вътре. Изпод гъстото покривало на протомолекулата все още можеха да се различат изчистените, семпли линии на подлежащото архитектурно устройство. Възли от черни повлекла и папрати закриваха ъглите и тавана. Отгоре висяха черни мъхести лиани. Познатите фосфоресциращи панели премигваха под чуждоземното покривало, но имаше и други светлинки, бликащи от микроскопичните синкави точици във въздуха. Още с първата крачка в помещението краката му потънаха до глезени в дебел килим — количката с бомбата трябваше да остане отвън. Скафандърът съобщи за безумна смесица от екзотични газове и ароматни молекули, но той можеше да подуши само себе си.

Всички вътрешни помещения бяха преустроени. Трансформирани. Прекоси отделението за контрол на отпадъчните води както водолаз подводна пещера. Синкавите светлинки се въртяха около него, докато вървеше, и няколко десетки от тях полепнаха по скафандъра. Замахна машинално с ръкавица да ги прогони и за миг си помисли, че ще се размажат като истински светулки, но те само отлетяха обратно във въздуха. Мониторите, следящи въздушното рециклиране, все още светеха и потрепваха, хилядите задействани аларми и съобщения за инциденти очертаваха етапите в работата на протомолекулата на станцията. Някъде наблизо течеше вода.

Тя беше в биокарантинния кувьоз, положена в легло от тъмни водорасли, които стърчаха от гърба й и бяха неотличими от гъстата възглавница на собствената й коса. Мънички синкави точици озаряваха лицето, ръцете и гърдите й. Костните шипове, пробили кожата, се бяха разраснали до буйни, почти архитектурни плетеници, свързани с околната растителност. Краката й бяха изчезнали, потънали под мрежа чуждоземни паяжини. Приличаше на русалка, заменила плавниците си за космическа станция. Очите й бяха затворени, но помръдваха забележимо под клепачите. И тя дишаше.

Милър стоеше до нея. Лицето й не бе съвсем същото като на въображаемата Джули. Истинската имаше по-масивна челюст и носът й не бе така прав. Той не забеляза, че плаче, докато не понечи да изтрие сълзите си и ръкавицата му се удари в шлема. Опита се да ги сдържи и да премигне.

Ето че бе стигнал до края на пътя. До края на времето. Беше намерил това, което бе търсил.

— Джули — рече той и положи свободната си ръка на рамото й. — Ей, Джули. Събуди се. Искам сега да се събудиш.

В скафандъра имаше малка аптечка. Ако се наложи, би могъл да й инжектира адреналин или амфетамини. Вместо това я побутна лекичко, както правеше с Кандис в сънлива неделна утрин, по времето, когато все още бе негова жена, в един отдавна забравен минал живот. Джули смръщи вежди, отвори уста и я затвори.

— Джули. Трябва да се събудиш.

Тя изстена и вдигна слабичка ръка да го прогони.

— Ела при мен — рече той. — Събуди се.

Тя отвори очи. Не бяха човешки — склерите й бяха червеникавочерни, в ирисите танцуваха синкави светулки. Не бяха човешки, но въпреки това бяха на Джули. Устните й помръднаха беззвучно. А после:

— Къде съм?

— На станция Ерос. Само че тук не е каквото беше преди. Пак е Ерос, но…

Той притисна леко с длан черните повлекла до нея, прецени издръжливостта им, сетне се подпря върху тях, сякаш приседнал на леглото й. Едва сега усети колко безмерно е уморен. И същевременно тялото му сякаш бе олекнало. Но не от по-слабата гравитация.

Джули заговори отново, сепна се и продължи:

— Кой си ти?

— Да, май не сме се запознавали официално, а? Името ми е Милър. Работех като детектив в „Звездна спирала“ на Церера. Твоите родители ни наеха да те проследим. Наредиха ми да те отвлека и да те върна надолу в гравитационния кладенец.

— Да ме отвлечеш? — гласът й поукрепна. Погледът й изглеждаше по-съсредоточен.

— Нали знаеш как стават тези неща? — Милър въздъхна. — Но аз оплесках всичко.

Клепачите й трепнаха и се спуснаха, но тя продължи да говори.

— Нещо е станало с мен.

— Да. Така е.

— Страх ме е.

— Не, не, не. Не се страхувай. Всичко е наред. По свой безумен начин, но е наред. Виж, в момента цялата станция лети към Земята. Доста бързо.

— Сънувах, че участвам в надпревара. Прибирах се у дома.

— Да. Трябва да спрем това.

Тя отвори отново очи. Изглеждаше объркана, изтощена, самотна. От крайчеца на лявото й око се търкулна сълза.

— Дай ми ръката си — рече Милър. — Виж, искам да ти дам нещо.

Тя повдигна бавно ръка, като водорасло в течение. Той положи в дланта й ръчния терминал и натисна с нейния палец копчето на мъртвеца.

— Стискай тук. И не пускай.

— Какво е това?

— Дълга история, само не отделяй пръст.

Алармите на скафандъра запищяха пронизително, докато разкопчаваше шлема. Изключи ги. Въздухът беше странен: миришеше на кисело, на канела и на мускус, което го накара да си помисли за спящи зимен сън животни. Джули го гледаше как си сваля ръкавиците. Той знаеше, че протомолекулата вече прониква вътре, преминава през кожата и лигавиците на очите, подготвя се да направи с него същото, което бе сторила с всички на Ерос. Не го интересуваше. Взе от нея ръчния терминал и после сплете пръсти с нейните.

— Джули, сега ти караш този автобус — рече. — Даваш ли си сметка за това? Можеш ли да го осъзнаеш?

Пръстите й бяха хладни, но не студени.

— Аз усещам… нещо — заговори тя. — Дали не съм гладна? Не, не е глад, а нещо друго. Искам да се върна на Земята.

— Не можем да го направим. Трябва да промениш курса. — Какво бе казал Холдън? „Заведи я на Венера“. — Да идем вместо това на Венера.

— Но то не желае това — обясни тя.

— Това обаче ни беше предложено — заяви Милър. След малко добави: — Не можем да се върнем у дома. Трябва да идем на Венера.

Тя помълча известно време.

— Джули, ти си боец. Никога не би позволила на друг да взема решения вместо теб. Не го прави точно сега. Ако идем на Земята…

— То ще изяде и тях. Също както изяде мен.

— Точно така.

Тя го погледна.

— Точно така — повтори той.

— Какво ще стане на Венера?

— Може би ще умрем. Не зная. Но няма да заразим и други хора, ще се постараем никой друг да не се докосне до тази гадост — той разпери ръце към обраслата пещера. — А ако не умрем, тогава… хм, тогава ще е наистина интересно.

— Не мисля, че мога.

— Можеш. Ти си по-умна от него. Сега ти контролираш всичко. Откарай ни на Венера.

Светулките се завъртяха във вихър около тях, синкавата им светлина пулсираше леко — ту ярка, ту мъждива. Милър прочете по лицето й, че е взела решение. Светлините около тях засияха ярко, пещерата се окъпа в синкаво сияние и после отново потъна в здрач, както беше преди малко. Милър усети някакво дращене в гърлото, като първи симптом на простуда. Зачуди се дали ще има време да обезвреди бомбата. И тогава погледна към Джули, Джулиет Андромеда Мао. Пилот от СВП. Наследница на трона на компанията „Мао-Квиковски“. Кристалното зрънце на едно бъдеще, за което никога не бе и мечтал. Ще има достатъчно време.

— Страхувам се — призна тя.

— Недей.

— Не зная какво ще се случи.

— Никой не знае. А и не е необходимо да го правиш сама.

— Усещам нещо друго дълбоко в мен. То иска нещо, което не разбирам. Толкова е голямо.

Той я целуна машинално по опакото на ръката. В корема му се зараждаше нарастваща болка. Призля му, започна да му се гади. Родилните мъки на ероските метаморфози.

— Не се тревожи — рече. — Всичко ще бъде наред.