Камила Лекберг
Ледената принцеса (6)

6

Често съм си мислил с колко ирония е изпълнен животът ми. Как е възможно ръцете и очите ми да създават толкова много красота, а аз самият да оставям след себе си само грозота и разруха. Именно затова последното ми дело в този живот ще е да унищожа всичките си картини. По-добре да бъда последователен докрай и да оставя след себе си единствено кал, вместо да позволя на хората да ме смятат за по-сложна личност, отколкото съм в действителност.

Всъщност всичко е съвсем просто. Единственото, което винаги съм искал, е да залича няколко месеца и събития от живота си. Не мисля, че е много. Но може би заслужавам тази плесница от съдбата. Може би съм извършил нещо ужасяващо в някой предишен живот и сега съм принуден да плащам цената за простъпката си. Не че това има някакво значение, но би ми било интересно да разбера какъв грях изкупвам.

Може би изглежда чудно защо съм решил именно сега да сложа край на моя отдавна изгубил смисъла си живот. Да, защо наистина? Защо човек изобщо решава да постъпи по определен начин в определен момент? Може би съм обичал Алекс толкова силно, че с нея си е отишло и сетното ми желание да продължа да живея? Това вероятно ще е едно от обясненията, които ще се родят в съзнанието на хората. В интерес на истината аз самият не знам отговора на тези въпроси. Мисълта за смъртта е отдавнашен спътник в живота ми, но едва сега се почувствах напълно готов да я приема. Може би именно смъртта на Алекс направи освобождението ми възможно. Тя си остана недосегаема, скрита зад външна обвивка, която никой не можеше да пропука. Със смъртта й пред мен се откри възможността да избера същия път. Дисагите ми отдавна бяха готови, оставаше само да направя първата крачка.

Прости ми, мамо.

Андерш

 

 

Така и не можа да се отърве от вредния навик да става рано сутрин или направо посред нощ, както биха казали някои. Най-накрая щеше да извлече някаква полза от него. Когато Ейлерт стана от леглото в четири сутринта, Свеа не реагира, но той за всеки случай слезе бавно и внимателно надолу по стълбата с дрехите си в ръка. Облече се тихо във всекидневната, след което извади куфара, който бе скрил в дъното на килера. От месеци планираше бягството си, не искаше да остави нищо на случайността. Днес бе първият ден от остатъка от живота му.

Колата запали от първия път въпреки студа и в четири и двайсет Ейлерт остави зад гърба си къщата, в която бе живял през последните петдесет години. Подкара автомобила си напред през спящия град и даде газ едва след като подмина старата мелница и свърна към Дингле. До Гьотеборг и летище Ландветер му оставаха двеста километра. Нямаше смисъл да бърза. Самолетът за Испания щеше да излети чак в осем.

Най-накрая щеше да заживее живота си така, както сам искаше.

Отдавна планираше това, от години. Болежките му се влошаваха с всяка изминала година, а животът със Свеа ставаше все по-непоносим. Ейлерт смяташе, че заслужава повече. С помощта на интернет успя да открие един пансион в малко градче на слънчевото испанско крайбрежие. Малко по-надалеч от плажовете и туристическите дестинации, затова и цените бяха поносими. Бе им изпратил писмо по електронната поща и го увериха, че може да живее там цяла година, стига да иска. Дори в такъв случай собственичката можеше да му предложи по-добра цена. Отне му доста време да спести парите под зоркия поглед на Свеа, която следеше всяка негова стъпка, но най-накрая успя да събере нужната сума. Изчисли, че спестяванията ще му стигнат за около две години, ако живее скромно. След това все щеше да намери изход. Нищо не можеше да убие ентусиазма му.

За първи път от петдесет години се чувстваше свободен и от щастие дори натисна още по-силно педала на газта на старото си волво. Смяташе да остави колата на паркинга за продължителен престой. Свеа рано или късно щеше да я открие. Не че имаше някакво значение. Тя така и не взе книжка, а вместо това използваше Ейлерт като безплатен шофьор, ако трябваше да отиде някъде. Само едно нещо му тежеше малко на съвестта — децата. От друга страна обаче, те приличаха повече на Свеа и за негово съжаление станаха също толкова тесногръди и дребнави като нея. Сигурно и той имаше вина за това, работеше по цял ден и си намираше всевъзможни извинения, за да не се прибира вкъщи. Въпреки това бе решил да им изпрати картичка от летището, за да им каже, че заминава по собствена воля и няма нужда да се притесняват. Не искаше да го обявят за издирване в полицията.

В тъмната нощ пътят беше пуст и той дори не пусна радиото, за да може да се наслади докрай на тишината. Животът му тепърва започваше.

 

 

— Не разбирам. Вера убива Алекс, за да не й позволи да разкаже, че двамата с Андерш са били изнасилени като деца преди двайсет и пет години.

Ерика въртеше замислено чашата си с вино в ръка.

— Не бива да подценяваш силната потребност на жителите на малките градчета и селца да не се набиват на очи. Ако старата история за изнасилванията излезеше наяве, хората щяха отново да започнат да ги сочат с пръст. Но пък не й вярвам, че е убила Алекс, за да предпази Андерш. Може би е права, че и той е искал истината да остане заровена в миналото, но си мисля, че го е сторила най-вече заради самата себе си. Защото не е могла да понесе мисълта, че хората ще шушукат зад гърба й не само заради самото изнасилване на Андерш, но и заради решението й да прикрие случилото се, вместо да му помогне. Мисля, че точно този срам я плаши най-много. Решението й да сложи край на живота на Алекс е чисто импулсивно, взима го в мига, в който разбира, че не може да я убеди да мълчи. И хладнокръвно я убива.

— Как прие факта, че я разкрихте?

— Удивително спокойно. Мисля, че изпита невероятно облекчение, когато чу, че не Андерш е баща на детето и че следователно не е убила собственото си внуче. Какво ще стане с нея самата очевидно не я интересува. А и защо да я интересува? Синът й е мъртъв, няма никакви приятели, животът й е празен. Тайната й бе разкрита, вече няма какво да губи. Освен свободата си, разбира се, а, както изглежда, тя няма никакво значение за нея в този момент.

Бяха вечеряли у Патрик и сега седяха и пиеха вино. Ерика се наслаждаваше на спокойствието и тишината. Много се радваше, че Ана и децата й гостуват, но понякога й идваше в повече и днес бе един от тези дни. Патрик бе прекарал целия ден в стаята за разпити, но след работа мина да я вземе заедно с малката й чанта с багаж и сега се бяха изтегнали на дивана като отрудени старци.

Ерика затвори очи. Този миг бе толкова прекрасен и плашещ едновременно. Всичко бе съвършено и именно това я караше да се страхува, че няма да продължи дълго. Не й се мислеше какво ще се случи с тях, ако се върнеше обратно в Стокхолм. Двете с Ана избягваха въпроса за продажбата на къщата вече дни наред, сякаш мълчаливо се бяха разбрали, че още е рано да говорят за това. Ерика не вярваше, че сестра й е в състояние да взима каквито и да било решения в този момент, и затова не искаше да я притиска.

Тази вечер обаче нямаше да мисли за бъдещето. Ще се съсредоточи върху настоящето и ще се наслади докрай на мига. Прогони всички мрачни мисли.

— Днес говорих с издателството. За книгата за Алекс.

— Ами! И какво ти казаха?

Вълнението на Патрик я зарадва.

— Смятат, че звучи чудесно, и искат колкото се може по-бързо да им изпратя каквото съм написала. Естествено, трябва да довърша биографията на Селма, но ми дадоха един месец отсрочка и им обещах да я довърша до септември. Мисля, че ще мога да работя едновременно и по двете. Досега що-годе се справях.

— Какво казаха за юридическите въпроси? За риска семейството на Алекс да те даде под съд?

— Законът за свободата на словото е изключително ясен. Имам право да пиша за това, дори и без тяхното съгласие, но наистина се надявам да ме подкрепят, след като им разкажа за книгата и сюжета. Не възнамерявам да напиша някакъв скандален роман, а да представя достоверен разказ за случилото се и за самата Алекс като личност.

— Ами пазарът? Смятат ли, че има търсене на подобен род книги?

Очите на Патрик блестяха и Ерика се радваше, че приема работата й с такъв ентусиазъм. Любимият й човек знаеше колко много означава тази книга за нея и показваше искрен интерес.

— Смятаме, че ще има търсене. В САЩ страшно много се купуват криминални романи, в сюжета на които са преплетени действителни случаи. Ан Рул^[1], най-известната писателка в този жанр, продава милиони екземпляри. Освен това у нас подобни книги са сравнително нов феномен. Има два-три романа, като този отпреди две години за лекаря и съдебния медик, но те по-скоро представляват смесица от няколко различни жанра. Искам да постъпя като Ан Рул и да направя задълбочено собствено разследване. Да проверя фактите, да разговарям със замесените лица и да опиша колкото се може по-достоверно случилото се.

— Мислиш ли, че семейството на Алекс ще се съгласи на интервю?

— Не знам.

Ерика заувива кичур коса около пръста си.

— Наистина не знам. Възнамерявам да ги попитам, а ако ми откажат, ще открия друг начин. Все пак е огромен плюс, че аз самата съм толкова добре запозната със случая. Не че не ме е страх от разговора с тях, но нямам особено голям избор. Ако книгата се продава добре, то с удоволствие бих продължила да пиша за интересни съдебни случаи и тогава ще ми се налага да досаждам и на нечии други роднини. Това е неразделна част от работата ми. Освен това си мисля, че хората имат нужда да говорят, да разказват историята си. Не само близките на жертвата, но и самият извършител.

— Значи ще се опиташ да говориш и с Вера?

— Да, непременно. Нямам никаква представа дали ще се съгласи, но смятам да опитам. Може да реши да ми разкаже историята, а може и да ми откаже. Във всеки случай не смятам, че имам право да я притискам.

Ерика вдигна рамене, за да му покаже, че й е безразлично, но думите на Вера за случилото се щяха определено да обогатят книгата й. До този момент работеше главно върху скелета на сюжета, сега трябваше да му придаде плът.

— Ами ти?

Ерика се размърда и качи крака в скута на Патрик, който веднага разбра намека и започна да ги масажира.

— Как мина твоят ден? Вече си героят на участъка, а?

Патрик въздъхна тежко и й даде да разбере, че дълбоко греши.

— Не, да не мислиш, че Мелберг ще ме остави да отнеса цялата слава. Днес цял ден се стрелка като куршум между залата за разпити и залата за пресконференции. По време на разговорите си с журналистите използваше най-вече личното местоимение «аз». Ще се изненадам, ако разбера, че изобщо е споменал името ми. Но какво значение има това? На кого ли му е притрябвало да види името си в пресата? Вчера арестувах един убиец, това ми стига.

— Какво благородство!

Ерика го удари леко по рамото.

— Признай си, че с радост би дал голяма пресконференция, би изпъчил гърди и с гордост би разказал как си успял да разкриеш убиеца.

— Е, не мога да отрека, че би ми било приятно да попадна в местния вестник. Но какво да се прави. Мелберг ще отнесе цялата слава и аз нищо не бих могъл да променя.

— Смяташ ли, че ще получи поста, за който така бленува?

— Ех, де тоз късмет. Подозирам, че началството в Гьотеборг предпочита да го държи тук. Страхувам се, че ще трябва да го търпим, докато не се пенсионира. А до този светъл миг има още много, много време.

— Горкият Патрик.

Тя го погали по перчема и той се възползва от случая да се хвърли върху нея и да я приклещи към дивана.

Виното я бе отпуснало, а топлината на тялото му бавно се преля в нейното. Дишането му стана по-тежко, но тя имаше още няколко въпроса. Успя да се измъкне от хватката му и седна на дивана. След това нежно го избута в неговия ъгъл.

— Доволен ли си от развръзката? Ами изчезването на Нилс? Вера не ти ли каза нещо повече за това?

— Не, твърди, че нищо не знае. За съжаление не й вярвам. Мисля, че е имала много по-сериозни причини да защити честта на Андерш от истината за изнасилването му от Нилс Лоренц. Според мен знае какво се е случило със сина на Нели и иска на всяка цена да го запази в тайна. Но това са само предположения. Истината е, че хората не потъват току-така вдън земя. Нилс не може да се е изпарил яко дим и според мен някой знае точно къде е. Във всеки случай имам собствена теория по въпроса.

Разказа й бавно и методично какво се е случило според него и й обясни на основата на кои обстоятелства гради теорията си. Ерика потрепери, въпреки че в стаята бе много топло. Подозренията му може и да звучаха невероятно, но не можеше да ги отхвърли с лека ръка. Разбра, че Патрик никога нямаше да успее да открие доказателства в подкрепа на теорията си, а и вероятно нямаше смисъл да ги търси. Бяха изминали толкова много години. Няколко разбити живота стигаха, нямаше смисъл да жертват още един.

— Ясно ми е, че от това нищо няма да излезе, но същевременно искам да знам, най-вече заради самия себе си. В продължение на няколко седмици живях с този случай и искам да приключа с него веднъж завинаги.

— Но какво смяташ да правиш? А и какво можеш да направиш?

Патрик въздъхна.

— Чисто и просто ще помоля да ми дадат някои отговори. Ако не попитам, ще си остана с празни ръце, нали?

Ерика го наблюдаваше внимателно.

— Не знам дали това е добра идея, но ти ще си прецениш.

— Да. Нека за миг забравим за смъртта и кошмарите от миналото и да се посветим един на друг. Какво ще кажеш?

— Страхотна идея.

Той отново се притисна до нея, но този път тя не го отблъсна.

 

 

Ерика все още беше в леглото, когато той излезе от къщи. Сърце не му даваше да я събуди, затова тихичко се измъкна от постелята, облече се и потегли.

Предложението му за разговор предизвика в отсрещната страна известно учудване и предпазливост. Пожелаха срещата да е дискретна и Патрик прие без възражения. Именно затова му се наложи да стане в седем часа в тази понеделнишка сутрин. Потъналият в мрак път до Фелбака бе почти пуст. Свърна след табелата за Веддьо и спря колата на паркинга, който се намираше доста по-надолу по пътя. След това зачака. След около десетина минути още една кола се появи на паркинга и спря до неговата. Водачът слезе от собствения си автомобил, отвори вратата на този на Патрик и се настани отпред на мястото до шофьора. Патрик остави двигателя да работи, за да се топлят. Иначе скоро щяха да се превърнат в ледени висулки.

— Не мога да отрека, че подобни тайни срещи в мрака са доста вълнуващи, но се чудя защо бе необходимо всичко това?

Ян изглеждаше спокоен, но по лицето му бе изписано леко учудване.

— Мислех, че разследването е приключило. Нали заловихте убиеца на Алекс?

— Да, така е. Но има още няколко неща, които не мога да си обясня и това не ми дава мира.

— Така ли, кои точно?

Лицето на Ян бе напълно безизразно. Патрик се зачуди дали безбожно ранното му ставане тази сутрин нямаше да се окаже напразно. Но тъй като така или иначе вече стоеше тук, можеше поне да довърши започнатото.

— Както може би сте чули, Александра и Андерш са били изнасилени от брат ви Нилс.

— Да, чух. Ужасно. Най-вече за мама.

— Макар че това не е новост за нея. Тя отдавна го знае.

— Да, така е. Подходила е към ситуацията по единствения възможен според нея начин. Колкото се може по-дискретно. Членовете на семейството трябва да се защитават. Всичко останало остава на заден план.

— Как се отнасяте вие към всичко това? Че брат ви е педофил, а майка ви го прикрива?

Ян запази пълно спокойствие. Изтупа няколко невидими прашинки от палтото си, помисли малко, сбърчи едната си вежда и отговори на Патрик:

— Аз, естествено, разбирам мама. Тя не е могла да постъпи по друг начин, нито пък да поправи стореното, нали?

— Да, човек, разбира се, би могъл да го погледне и от този ъгъл. Въпросът обаче е какво се случва с Нилс след това. Не е ли правил опити да се свърже с някого от вас?

— Ако беше, щяхме да изпълним гражданския си дълг и да информираме полицията.

Ироничната нотка бе толкова изкусно вплетена в гласа му, че едва се долавяше.

— Разбирам, че е решил да изчезне. Загубил е всичко. Мама е разбрала какъв е в действителност, а и е щяло да му се наложи да напусне учителското си място. Мама със сигурност не би му позволила да продължи да преподава. Затова е избягал. Вероятно живее в някоя топла страна, където без проблем може да си осигурява малки момченца и момиченца.

— Не ми се вярва.

— Така ли? И защо не? Да не би да сте открили скелета му някъде?

Патрик пренебрегна подигравателния му тон.

— Не, не сме. Аз обаче имам една теория по въпроса…

— Интересно, много интересно.

— Не мисля, че Нилс се е възползвал единствено от Алекс и Андерш. Според мен основната му жертва е някой близък до него човек. Някой, който винаги му е бил под ръка. Мисля, че и вие самият сте били жертва на сексуалните му посегателства.

За първи път на Патрик му се стори, че гладката лъскава фасада на Ян се пропуква, но в следващия миг той успя да се вземе в ръце.

— Интересна теория. На какво се основава?

— За съжаление трябва да призная, че не разполагам с почти никакви доказателства. Успях да открия една-единствена връзка между вас тримата. От детството ви. Видях малко парче кожа в кабинета ви, когато ви посетих. То е изключително ценно за вас, нали? Символизира нещо. Приятелство, общност, кръвна клетва. Пазите го вече от двайсет и пет години. Точно като Андерш и Алекс. На гърба и на трите парченца има размазан кървав отпечатък. Именно това ме кара да вярвам, че с присъщия за децата драматизъм сте решили да станете кръвни братя. На горната страна на парчето кожа са прогорени две букви: «Т. М.». Не успях да разгадая значението им. Може би ще ми помогнете.

Патрик буквално можеше да види душевната борба на Ян. От една страна, здравият разум го съветваше да мълчи, от друга, изгаряше от желание да се довери на някого и да сподели тайната си. Патрик заложи на егото на Ян, който нямаше да може да устои на изкушението да отвори сърцето си пред човек, готов да го изслуша с интерес. Реши да му помогне малко да вземе решение.

— Всичко, казано тук, си остава между нас. Нямам нито сили, нито ресурси да отворя случай отпреди двайсет и пет години, а и не вярвам да открия каквито и да било доказателства, даже и да се опитам. Искам да науча истината най-вече заради самия себе си. Просто трябва да знам.

Изкушението ставаше непосилно.

— «Тримата мускетари», това означават буквите «Т. М». Може да ви се стори глупаво, наивно и романтично, но тогава се отъждествявахме с тях. Ние тримата срещу останалия свят. Когато бяхме заедно, можехме да забравим за случилото се. Никога не говорехме за това помежду си, но нямаше и нужда. Така или иначе всеки разбираше какво става в душата на другия. Обещахме си винаги да си помагаме. Намерихме едно парче стъкло, порязахме пръстите си и смесихме кръвта си. Така запечатахме емблемата си. Аз бях най-силният от тримата. Нямах друг избор. Алекс и Андерш можеха да се чувстват спокойни поне в домовете си. Аз непрекъснато трябваше да се оглеждам за него, а нощем лежах, загърнат до уши в одеялото си, и се ослушвах за стъпките му. Знаех, че съвсем скоро ще ги чуя, първо в коридора, а след това все по-близо и по-близо.

Сякаш нещо в него се отприщи. Ян продължи да говори с невероятна скорост, а Патрик не смееше да продума, за да не пресече потока от думи. Ян запали цигара, свали леко прозореца на колата, за да може димът да излиза навън, и продължи:

— Живеехме в собствен свят. Срещахме се на тайни места и търсехме сигурност и утеха в приятелството ни. Странното е, че когато бяхме заедно, не си припомняхме за преживения кошмар, а за миг избягвахме от действителността. Дори не знам как разбрахме, че и тримата сме жертви. Как се събрахме. Но някак си знаехме. Срещата ни бе неизбежна. Аз им казах, че е крайно време да сторим нещо по въпроса. Алекс и Андерш в началото приемаха всичко като на игра, но аз знаех, че трябва да осъществим плана си. Това бе единственият изход. През един студен и ясен зимен ден излязохме на леда, двамата със заварения ми брат. Не ми беше трудно да го подлъжа. Направо полудя от щастие, че най-накрая аз поемах инициативата, и зачака малкия ни излет с нетърпение. Бях прекарал много часове на заледената морска повърхност и знаех къде точно да го заведа. Андерш и Алекс ни чакаха там. Нилс се изненада, когато ги видя, но арогантността му попречи да съзре опасността. Та ние бяхме само деца. Останалото беше лесна работа. Трябваше само да го бутнем в дупката в леда. Така той изчезна завинаги. В началото изпитахме истинско облекчение. Нели не бе на себе си от притеснение, непрестанно се питаше какво се е случило с Нилс. Аз обаче нощем лежах в леглото си и се усмихвах. Наслаждавах се на тишината, вече нямаше стъпки. След това всичко се сгромоляса. Родителите на Алекс разбраха по някакъв начин за изнасилванията и дойдоха при Нели. Алекс очевидно не е могла да устои на натиска им и накрая им е разказала всичко, дори за мен и Андерш. Не за убийството на Нилс, а за случилото се преди това. Ако до този момент бях мислил, че може би ще получа съчувствие от приемната ми майка, то тогава разбрах, че дълбоко съм грешал. Нели никога повече не ме погледна в очите. Нито пък попита къде е Нилс. Понякога се чудя дали не подозира нещо.

— Вера също е узнала за посегателствата.

— Да, но мама беше доста хитра. Възползва се от болезнената нужда на Вера да защитава Андерш, а и да пази собствената си репутация. Дори не се наложи да я подкупва с пари или обещание за по-добра работа, за да я накара да си мълчи.

— Мислите ли, че Вера е научила за убийството на Нилс?

— Не се и съмнявам. Не мисля, че Андерш би успял да го запази в тайна от майка си толкова години.

Патрик започна да разсъждава на глас.

— Вероятно Вера е убила Алекс не за да прикрие истината за посегателствата, а защото се е страхувала Андерш да не бъде обвинен в убийство.

Ян се усмихваше злорадо.

— Което е направо комично, като се има предвид, че давността на престъплението отдавна е изтекла и никой не би повдигнал обвинения срещу нас след толкова много време. Все пак тогава бяхме само деца.

Колкото и да не му се искаше, Патрик трябваше да признае, че Ян е прав. Даже и Алекс да бе отишла в полицията, нямаше да има никакви последствия за тях. Очевидно Вера не го е съзнавала, мислела е, че Андерш може да попадне в затвора за убийството.

— Поддържахте ли връзка след това? Вие, Андерш и Алекс.

— Не. Алекс почти веднага се премести, а Андерш се затвори в собствения си малък свят. Естествено, понякога се срещахме случайно, но разговаряхме за първи път от двайсет и пет години насам чак когато Андерш ми позвъни след смъртта на Алекс и започна да крещи и да ме обвинява, че аз съм я убил. Аз, разбира се, отрекох. Все пак нямах нищо общо със смъртта й, но той не се отказваше.

— Не знаехте ли, че Алекс възнамерява да отиде в полицията и да разкаже за смъртта на Нилс?

— Не и преди да умре. Андерш ми разказа след това.

Ян издиша безгрижно цигарения дим под формата на кръгчета.

— Как щяхте да постъпите, ако знаехте?

— Никога няма да разберем, нали?

Той се обърна към Патрик и го погледна със студените си сини очи. Патрик потръпна. Не, наистина нямаше да разберат.

— Но както вече ви казах, никой не би ни затворил за това. Трябва обаче да призная, че отношенията между мен и мама биха се усложнили. — След това Ян изведнъж смени темата. — Доколкото разбрах, Андерш и Алекс са имали връзка. Направо като в «Красавицата и звярът». Може би и аз трябваше да се присъединя към тях, в името на старото приятелство…

Патрик не изпитваше никакво състрадание към мъжа пред себе си. Вярно че детството му е било същински ад, но у Ян имаше нещо злокобно. Цялото му същество излъчваше злост. Патрик го попита чисто импулсивно:

— Родителите ви загиват при трагични обстоятелства. Знаете ли нещо повече от официалната версия?

Ян се поусмихна. Свали прозореца на колата с още няколко сантиметра и изхвърли фаса си навън.

— Толкова е лесно да станеш жертва на нещастен случай, нали? Една обърната лампа, едно разлюляло се перде. На пръв поглед дребни детайли, които обаче отприщват същински ад. От друга страна, бихме могли спокойно да кажем, че Господ ги изпраща на хора, които си го заслужават.

— Защо се съгласихте да се срещнем? Защо ми разказахте всичко това?

— Дори аз самият не знам. Всъщност не смятах да дойда, но предполагам, че любопитството ми надделя. Чудех се какво всъщност знаете и каква част от подозренията ви са само догадки. Да не забравяме, че във всеки от нас гори желанието да разкаже за постъпките и деянията си на някого. Особено когато този някой не може да направи нищо, дори и да знае истината. От убийството на Нилс мина толкова много време, че би било вашата дума срещу моята. Боя се, че никой не би повярвал на вашата.

Ян слезе от колата, но се обърна и се наведе към Патрик.

— Предполагам, че човек наистина може да извлече полза от някои престъпления. Един ден ще наследя значително богатство. Ако Нилс беше жив, това никога нямаше да се случи.

Той закачливо показа с два пръста знака на победата, затвори вратата и тръгна към колата си. Патрик усети как по устните му пробягва злорада усмивка. Ян очевидно не знаеше нищо за кръвната връзка между Юлия и Нели, нито за завещанието на майка си. Неведоми са пътищата господни.

 

 

Седеше на малкото си балконче и свежият бриз галеше набраздените му от бръчки бузи. Слънцето топлеше старите му болни стави и с всеки изминал ден се движеше с все по-голяма лекота. Всяка сутрин отиваше на работа на рибния пазар и помагаше на рибарите да продадат улова си.

Тук никой не се опитваше да отнеме на възрастните хора правото им да се чувстват полезни. Никога досега не се бе чувствал толкова уважаван и ценен, дори постепенно започна да си намира приятели в малкото градче. Вярно че езикът доста му куцаше, но засега се оправяше чудесно с жестове и добри намерения, а словесният му запас растеше бавно, но сигурно. Една-две чашки алкохол след добре свършената работа също му помагаха да се отпусне и за свое най-голямо учудване установи, че е започнал да се превръща в същински дърдорко.

Докато седеше така на балкона си и гледаше буйната зеленина, която бавно преливаше в най-искрящо синята морска вода, която някога бе виждал, Ейлерт осъзна, че се намира в рая.

Ежедневното флиртуване с пищната съдържателка на пансиона Роза допълнително услаждаше живота му. Дори понякога си позволяваше да си мечтае, че игривите им закачки някой ден може да прераснат в нещо по-сериозно. Привличането определено го имаше, а и човек не бе създаден, за да живее сам.

За миг се замисли за Свеа, но бързо прогони неприятния спомен, затвори очи и се наслади на заслужената си сиеста.