Камила Лекберг
Ледената принцеса (4)

4

Чувстваше се безкрайно сам. Без нея светът бе празен и студен и вече нищо не можеше да разтопи леда. По-лесно понасяше болката, когато я споделяше с нея. След като го напусна, пое на плещите си и нейната скръб, но вече не знаеше дали има сили да носи и двете. Живееше минута за минута, секунда за секунда. Външният свят сякаш бе изчезнал, единствено реална бе мисълта, че тя си е отишла завинаги.

Вината за гибелта й щеше да се разпредели на малки равни части между всички виновни. Не смяташе да я поеме сам. Дори не си го бе и помислял.

Погледна ръцете си. Как ги мразеше само. В тях се таяха красота и смърт в неразделна смесица, с която трябваше да се научи да живее. Бяха докрай изпълнени с доброто само когато я милваше. Допирът на кожата му до нейната заличаваше злото и го прогонваше поне за миг. Същевременно обаче той и тя взаимно подхранваха скритата си злост. Любов и омраза, живот и смърт. Тези контрасти ги превръщаха в нощни пеперуди, които летяха в кръг все по-близо и по-близо до огнените пламъци. Тя изгоря първа.

Но и той усещаше жежките огнени езици по тила си. Скоро щеше да дойде и неговият час.

 

 

Беше безкрайно изморена. Изморена да чисти чужда мръсотия. Изморена от безрадостното си съществуване. Всеки следващ ден приличаше на предишния. Изморена от тежестта на чувството за вина, което никога не я напускаше. Изморена от това да се събужда и заспива с мисълта как е Андерш.

Вера сложи каната за кафе на котлона. Чуваше единствено тиктакането на кухненския часовник. Седна на масата, докато чакаше кафето да се свари.

Днес чисти у семейство Лоренц. Огромната им къща й отне цял ден. Понякога миналото й липсваше. Липсваше й чувството на сигурност, което изпитваше, когато отиваше към единственото си работно място. Липсваше й социалният статус, който й носеше позицията на икономка в най-изисканото семейство в северната част на област Бохуслен. Но това бе само понякога. Обикновено се чувстваше щастлива, че не й се налага да ходи там всеки ден. Че не е принудена да се кланя и подчинява на Нели Лоренц, която мразеше до мозъка на костите си. Въпреки това продължи да работи за нея години наред, докато реалността я застигна и икономките излязоха от мода. Повече от трийсет години бе свеждала глава и мълвяла «да, благодаря, госпожо Лоренц», «разбира се, госпожо Лоренц», «веднага, госпожо Лоренц», като същевременно едва се бе удържала да не я хване със силните си ръце за врата и да не я удуши. Понякога този импулс се оказваше толкова неудържим, че й се налагаше да пъхне ръце под престилката, за да не види Нели как треперят.

Каната за кафе засвири и даде знак, че кафето е готово. Вера се изправи с усилие и се разкърши, след което взе една стара очукана чаша и я напълни с ободрителната напитка. Само тази последна чаша бе останала от сватбения сервиз, получен от родителите на Арвид. Изискан датски порцелан. Бял на сини цветя, чийто цвят изобщо не бе избелял с годините. Но сега имаше само тази чаша. Докато Арвид бе жив, използваха сервиза единствено при специални случаи, но след смъртта му тя спря да прави разлика между делник и празник. С течение на времето някои части от сервиза се счупиха, други Андерш потроши по време на един алкохолен делириум преди десет години. Тази последна чаша бе най-ценната вещ, която притежаваше.

Вера изпи с наслада кафето. Последната глътка изля в чинийката, захапа бучка захар между зъбите си и остави кафето да се процежда през нея. Краката й бяха отекли и изнурени след цял ден чистене и ги бе вдигнала на стола пред себе си, за да си починат.

Къщата бе малка и скромна. Живееше тук вече четирийсет години и не смяташе да я напусне до смъртта си. Всъщност домът й не беше особено практичен. Намираше се на върха на стръмен склон и на път към къщи й се налагаше по няколко пъти да спира да си поема въздух. Освен това годините си бяха казали своето и къщата изглеждаше доста занемарена както отвън, така и отвътре. Местоположението й само по себе си бе достатъчно добро, за да й донесе доста добра сума, ако решеше да я продаде и да се премести в апартамент, но това дори не й беше минавало през ума. По-скоро би изгнила заедно с дома си, отколкото да го напусне. Та нали тук живя с Арвид през малкото щастливи години от брака им. В леглото в спалнята прекара първата си нощ далеч от дома на родителите си. Това бе и първата им брачна нощ. В това легло се роди и Андерш, а през последните месеци на бременността, когато бе най-едра и можеше да лежи само на една страна, Арвид се притискаше плътно към нея, лягаше зад гърба й и галеше корема й. Шепнеше в ухото й приказки за бъдещия им живот. За всичките деца, които щяха да отраснат в дома им. За радостния смях, който щеше да ехти между стените на къщата през идните години. А когато остарееха и децата напуснеха семейното гнездо, те двамата щяха да седят в люлеещите се столове пред камината и да си спомнят за прекрасните си дни. Тогава бяха по на двайсет, неспособни да си представят какво ги чака отвъд хоризонта.

Седеше край същата маса, когато получи вестта. Сержант Пол почука на външната врата със свалена шапка в ръка и тя, веднага щом го видя, разбра какво ще й каже. Доближи показалец до устните си и му даде знак да замълчи, когато той понечи да отвори уста. Вместо това го подкани с ръка да влезе в кухнята. Последва го, поклащайки се, бременна в деветия месец, и бавно и методично приготви каната за кафе. После зачакаха то да се свари, а Вера се втренчи в мъжа срещу себе си. Той обаче не можеше да я погледне. Вместо това очите му шареха по стените на стаята, ръцете му нервно оправяха яката на ризата. Едва когато постави двете чаши с димящо кафе на масата, тя му даде знак с ръка да продължи. Все още не бе проговорила. Ушите й бучаха, все по-силно и по-силно. Виждаше как мърдат устните на сержанта, но не чуваше нито дума. Нито звук не се процеждаше през какофонията в главата й. Нямаше нужда да го слуша. Знаеше, че Арвид лежи на дъното на морето и се полюшва в такт с водораслите. Нищо не можеше да промени този факт. Нищо не можеше да разсее скрилия небето облак, сивата скръбна мъгла, паднала пред очите й.

Сега, години по-късно, седнала край масата, Вера дълбоко въздъхна. Други хора, загубили свои близки, й казваха, че споменът за тях избледнява с времето, но при нея се получи точно обратното. Споменът за Арвид ставаше все по-ясен и по-ясен и понякога го виждаше пред очите си, сякаш бе жив. В тези мигове желязна мъка сковаваше сърцето й. А Андерш, за добро или за зло, бе пълно копие на баща си. Вера знаеше, че ако Арвид бе жив, това зло никога нямаше да ги сполети. Той й бе опората в живота и подкрепяна от него, щеше да открие нужната сила в душата си.

Телефонът иззвъня и Вера се сепна. Бе потънала дълбоко в старите си спомени и не й хареса, че телефонният сигнал я изтръгва от тях. С ръце свали изтръпналите си крака на пода и бързо закуцука към коридора, за да вдигне слушалката.

— Мамо, аз съм.

Андерш заваляше думите. От натрупания през годините опит Вера знаеше точно в кой стадий на пиянството се намира в момента. Някъде по средата между пиян и мъртвопиян. Вера въздъхна.

— Здравей, Андерш. Как си?

Той пренебрегна въпроса й. Бяха водили безброй подобни разговори.

Вера видя отражението си в огледалото в антрето, където стоеше с телефонната слушалка в ръка. Огледалото бе старо и покрито с черни петна. Точно като нея. Косата й бе сива и оредяла. На места човек все още можеше да различи тъмните нюанси от младостта й. Носеше я зализана назад. Подстригваше я сама пред огледалото в банята с ножичка за нокти. Нямаше смисъл да си хвърля парите по фризьори. Дългогодишните притеснения бяха набраздили лицето й с безброй бръчки. И дрехите й бяха като нея. Безцветни, но практични, най-често в зелено или сиво. Заради многото години на тежка работа и нередовно хранене формите й далеч не бяха закръглени като на повечето жени на нейната възраст. Вместо това изглеждаше жилеста и силна. Като работен кон.

Вера изведнъж схвана какво й казва Андерш в другия край на линията и шокирана отмести поглед от огледалото.

— Мамо, отвън има полицейска кола. Голяма тупурдия. Трябва да са дошли за мен. Няма за кого друг. Какво да правя?

Вера чу как гласът му става все по-писклив, паниката му се процеждаше през всяка сричка. Полазиха я студени тръпки. В огледалото видя, че кокалчетата на ръцете й са побелели от силата, с която стискаше слушалката.

— Не прави нищо, Андерш. Чакай ме там. Идвам.

— Окей, но побързай, по дяволите. Полицаите са идвали и преди, но този път е различно, мамо. Обикновено са с една кола, а днес са с три и светлините и сирените им са включени. По дяволите…

— Андерш, слушай сега. Поеми си дълбоко дъх и се успокой. Сега ще затворя телефона и ще дойда по възможно най-бързия начин.

Усети, че успя да го поуспокои, но веднага щом затвори телефона, грабна якето си и се затича навън, без дори да заключи.

Претича през паркинга зад старата таксиметрова стоянка и мина напряко през задния вход на хранителния магазин на Ева. Скоро й се наложи да забави темпото. Отне й около десет минути да стигне до блока на Андерш.

Дойде точно навреме, за да види как двама едри полицаи го отвеждат, закопчан с белезници. Усети как в гърдите й назрява желание да закрещи, но успя да се възпре, щом видя съседите, които висяха на прозорците като любопитни лешояди. Нямаше да имат удоволствието да погледат още по-голямо шоу от видяното дотук. Само гордостта й бе останала. Вера ненавиждаше клюките, които вечно се лепяха по двамата с Андерш като дъвка. Хората шушукаха ли, шушукаха и сега нещата щяха да се влошат още повече. Знаеше какво говорят. «Бедната Вера. Първо мъжът й се удави, а сега и синът й се погубва с този алкохол. А тя самата е толкова порядъчен човек.» Да, знаеше какво ще кажат, но знаеше още, че щеше да стори всичко по силите си, за да намали щетите от случилото се. Предадеше ли се сега, животът им щеше да се срине като кула от карти. Вера се обърна към най-близкия полицай — дребна руса жена, на която не й отиваше да носи такава строга униформа. Все още не можеше да свикне с новите порядки, съгласно които жените можеха да работят каквото си поискат.

— Аз съм майката на Андерш Нилсон. Какво се е случило? Защо го арестувате?

— За съжаление не мога да ви дам такава информация. Трябва да се обърнете към участъка в Танумсхеде. Ще го отведем в техния арест.

С всяка следваща дума сърцето й се свиваше все повече. Разбра, че този път не става въпрос за някаква пиянска история. Полицейските коли започнаха да потеглят една по една. Видя Андерш да седи на задната седалка в последната кола между двама полицаи. Той се обърна и не свали поглед от нея, докато не изчезна от полезрението й.

 

 

Патрик видя колата с Андерш Нилсон да се отправя към Танумсхеде. Смяташе, че преиграха малко с олелията около ареста му, но Мелберг искаше шоу и го получи. Повикаха дори подкрепление от Удевала. В резултат на това от шестимата присъстващи полицаи най-малко четирима напълно си изгубиха времето.

Една жена остана на паркинга и дълго гледа след отдалечаващите се полицейски коли.

— Майката на извършителя — осведоми го полицай Лена Валтин от Удевала, която щеше да помага на Патрик при обиска в апартамента на Андерш Нилсон.

— Стига, Лена. Много добре знаеш, че той не е «извършител», преди да бъде изслушан и осъден. Дотогава е невинен като всички нас.

— Глупости. Мога да си заложа годишната заплата, че е той.

— Ако беше толкова сигурна, щеше да си готова да заложиш много повече от тази жалка сума.

— Ха, ха, много смешно. Да се шегуваш с полицай за заплатата му си е чиста подигравка.

Патрик не можеше да не се съгласи.

— Да, какво да се прави. Ще се качваме ли?

Видя, че майката на Андерш все още стои на паркинга и гледа след колите, макар те отдавна да бяха изчезнали от полезрението й. Страшно много я съжаляваше и дори за миг се замисли дали да не се приближи и да й каже някоя утешителна дума. Но Лена го хвана под ръка и му кимна в посока към входа. Патрик въздъхна и я последва — време бе да се захванат с обиска.

Натиснаха дръжката на вратата. Апартаментът на Андерш Нилсон не беше заключен. Влязоха в антрето. Патрик се огледа и въздъхна за втори път в рамките на няколко минути. Жилището на заподозрения бе в окаяно състояние. Едва ли щяха да открият някоя ценна улика в тази бъркотия. Прескочиха празните бутилки в антрето и се опитаха да огледат дневната и кухнята.

— По дяволите. — Лена поклати глава отвратена.

Извадиха тънките ръкавици и си ги сложиха. Без думи се разбраха Патрик да поеме хола, а Лена — кухнята.

Холът на Андерш Нилсон смайваше с контрастите си. Беше мръсен, пълен с боклуци, почти напълно лишен от мебели и лични вещи, класически пример за дупка на алкохолик, каквато Патрик бе виждал неведнъж, откакто работеше в полицията. За първи път обаче му се случваше да влезе в стая на алкохолик, чиито стени са покрити с картини — от около метър над пода до тавана. Заслепи го истинска цветова експлозия и дори за миг му се прииска да закрие очи с ръка. Картините бяха абстрактни, нарисувани единствено в топли тонове, и буквално го оставиха без дъх. Въздействието им бе изключително силно, почти физическо, дотолкова, че едва се задържа на крака. Видя се принуден да отмести поглед от платната, които сякаш всеки миг щяха да връхлетят върху него.

Започна внимателно да разглежда вещите на Андерш. Нямаше кой знае какво за гледане. За миг се почувства невероятно благодарен за изпълнения си с привилегии живот. Изведнъж собствените му проблеми напълно избледняха. Остана поразен от силата на човешката воля за живот, от това как някой, потънал в мизерия, продължава да се бори ден след ден, година след година. Дали съществуването на Андерш Нилсон бе напълно безрадостно, или не? Дали някога му се случваше да изпита емоциите, които придаваха смисъл на живота — радост, копнеж, щастие, екзалтираност, или ежедневието му представляваше единствено едно безкрайно пътуване из дебрите на алкохола?

Патрик прегледа всичко в хола. Опипа матрака, за да провери дали вътре няма нещо скрито. Издърпа чекмеджетата на единствения шкаф и ги огледа отвсякъде. Свали внимателно картините една по една, но и зад тях нямаше нищо. Нищо интересно. Отиде в кухнята, за да види дали Лена е извадила повече късмет.

— Каква свинщина. Как може някой да живее така?

Тя се разрови с отвращение в торба с боклук, която изсипа върху един вестник.

— Намери ли нещо интересно? — попита я Патрик.

— И да, и не. Открих няколко захвърлени сметки. Телефонни фактури и разпечатки на обажданията. Добре е да ги разгледаме по-внимателно. Останалото са само боклуци.

Тя свали гумените ръкавици, които силно изшляпаха.

— Какво ще кажеш? Ще приключваме ли за днес?

Патрик погледна часовника си. Бяха прекарали в апартамента два часа и навън се бе стъмнило.

— Да, не мисля, че ще отбележим някакъв напредък днес. Как ще се прибираш? Искаш ли да те откарам?

— С колата съм, така че няма нужда, но благодаря.

Напуснаха апартамента с облекчение, като старателно го заключиха.

Уличното осветление работеше, когато излязоха на паркинга. Докато обискираха апартамента, навън бе завалял сняг и на двамата им се наложи да изчистят предните си стъкла. На път към бензиностанцията една мисъл изкристализира в съзнанието на Патрик. Когато остана сам в тихата кола, призна пред себе си, че арестът на Андерш Нилсон някак го притеснява. Не беше сигурен, че Мелберг е задал правилните въпроси на свидетеля, въз основа на чиито показания Андерш бе отведен за разпит. Може би трябваше да провери сам. Намираше се насред кръстовището до бензиностанцията, когато взе решение. Рязко завъртя волана и пое в друга посока. Вместо да завие към Танумсхеде, продължи напред през Фелбака. Надяваше се Дагмар Петрен да си е вкъщи.

 

 

Тя си спомни ръцете на Патрик. Ръцете и китките, винаги това оглеждаше първо у един мъж. Смяташе, че те могат да излъчват невероятен сексапил. Не трябваше да са малки, нито огромни като чинии. Най-добрият вариант бе средно големи и здрави, без косми, силни и сръчни. Точно като тези на Патрик.

Ерика се изтръгна от бляновете си. Нямаше никакъв смисъл да си мисли за нещо, което все още бе в зародиш. Освен това не беше сигурно колко ще остане тук. Веднага щом продадяха къщата, нищо повече не я задържаше на това място, а и апартаментът в Стокхолм и приятелите й я очакваха. Времето във Фелбака бе просто междинен етап от живота й и от тази гледна точка бе пълна лудост да гради въздушни кули и да се надява на романтична връзка със стар приятел от детинство.

Ерика погледна навън. Сумракът започваше да се спуска над хоризонта, макар още да нямаше три. Въздъхна дълбоко. Беше се сгушила в голямата, торбеста плетена фланела, която баща й обикновено обличаше, когато се канеше да излезе в морето през някой студен ден. Стопли премръзналите си ръце, като ги дръпна дълбоко навътре в ръкавите, които след това сви на топка в скута си. В последно време често изпадаше в самосъжаление. Смъртта на Алекс, спорът за къщата, Лукас, бавната работа над книгата — всичко това много й тежеше. Трябваше да свърши и куп неща, свързани с кончината на родителите й, а още не я бе преодоляла в емоционално отношение. През последните дни нямаше сили да продължи с разчистването на вещите им. Навсякъде из къщата се въргаляха полупразни чували за смет и кашони. Дори вътре в душата й имаше полупразни пространства, изпълнени с разкъсани емоционални нишки и неразплетени кълба от чувства.

Цял следобед не можеше да спре да мисли за сцената между Дан и Пернила. Нищо не разбираше. С Пернила нямаха търкания от години. Отдавна се бяха разбрали. Поне така смяташе Ерика. Защо тогава Пернила реагира по този начин? Ерика се зачуди дали да не позвъни на Дан, но не посмя, защото се притесняваше, че може да вдигне Пернила. В момента нямаше сили за още един конфликт, затова реши временно да забрави за случилото се. Надяваше се, че Пернила просто е имала лош ден и че следващия път, когато се видят, всичко ще е постарому. Въпреки това не можеше да спре да мисли за случилото се. Реакцията на Пернила не беше просто проява на лошо настроение. Нещата явно бяха далеч по-сериозни. Но Ерика нямаше представа каква би могла да бъде истинската причина.

Бе изостанала много с книгата и това я притесняваше. Реши да успокои съвестта си, като поработи малко. Седна пред компютъра в кабинета си, но веднага осъзна, че ако иска да свърши нещо, трябва да се раздели с топлия пуловер. В началото работата не й спореше, но постепенно я осени вдъхновение. Завиждаше на писателите, които съумяваха да спазват някаква дисциплина. Тя самата всеки път се хващаше насила за работа. Не от мързел, а заради дълбоко вкоренения й страх, че талантът й е отлетял след последния път. Че ще седи с пръсти върху клавишите и вперени в екрана очи, без да може да съчини нито дума. Ще усеща само празнота и никога вече няма да може да запълни белия лист с изречения. Изпитваше облекчение всеки път, когато това не се случваше. Днес пръстите й летяха по клавишите и само за час изписа две страници. След като довърши и следващите три, реши, че заслужава награда и може да отдели малко време на книгата за Алекс.

 

 

Килията му бе добре позната. Не за първи път попадаше там. През най-тежките му периоди почти ежедневно преспиваше в ареста и неведнъж бе повръщал на пода му. Този път обаче беше различно. Този път нещата бяха сериозни.

Андерш легна на една страна на твърдата койка, сви се на кравай и пъхна ръце под главата си, за да не усеща лепкавата пластмаса по лицето си. Втрисаше го, изтрезняваше, а и в килията бе студено.

Казаха му единствено, че е заподозрян за убийството на Алекс. След това го поведоха към килията и го оставиха да чака да го повикат за разпит. Какво ли друго можеше да прави в студения арест? Да се учи да скицира? Андерш се усмихна накриво сам на себе си.

Трудно му бе да мисли в тази обстановка. Стените бяха светлозелени и захабени, бетонът прозираше изпод олющената боя. Във въображението си ги изрисува със силни цветове. Малко червено тук, малко жълто там. Четката му бързо шареше по стените и поглъщаше избелелия зелен цвят. Успя да събере мислите си едва когато в съзнанието му стаята постепенно се превърна в жива какофония от цветове.

Алекс бе мъртва. Това не беше поредната мисъл, която можеше да прогони, а безпрецедентен факт. Тя бе мъртва, а с нея си бе заминало и бъдещето му.

Скоро щяха да дойдат да го вземат. Да го издърпат навън. Да го бутат грубо, да му се подиграват, да го разпъват на кръст, докато изкопчат от него голата трепереща истина. Не можеше да ги спре. Дори не знаеше дали иска да ги спре. Вече нищо не знаеше. Не че преди бе по-различно. Малко неща имаха силата да преминат през сковалата съзнанието му алкохолна мъгла. Само Алекс. Само фактът, че тя диша същия въздух, че през главата й пробягват същите мисли, че усеща същата болка. Само това винаги успяваше да се промъкне през, покрай, под, над предателската мъгла, която с все сила се стараеше да обгърне спомените му в милостива забрава.

Краката му започнаха да изтръпват, но той пренебрегна гласа на тялото си и упорито отказа да се помръдне от мястото си. Дори и най-малкото движение щеше да му отнеме контрола върху цветовете по стените и очите му отново щяха да се взрат в студената им грозота.

В редките моменти, когато можеше да мисли ясно, всичко му се струваше смешно и дори иронично. Бе се родил с безкрайна жажда за красота, а животът го натика в един мръсен кирлив ъгъл. Може би такава бе съдбата му, може би му беше писано да се случи така.

Имаше толкова много «ако». Мислите му често се въртяха в кръг около тях. Представяше си един алтернативен живот, в който тези «ако» бяха реалност. Един може би по-добър и почтен живот. Със семейство и дом, с изкуство, което не му носи тъга, а само радост. С деца, които си играят в градината пред ателието му, с благоуханни аромати, които долитат откъм кухнята и галят ноздрите му. Като идилиите на Карл Ларшон^[1], само че на квадрат. Фантазията му рисуваше розови картини. Алекс бе неразделна част от неговия свят. Стоеше в центъра му, а той се въртеше около нея като планета около слънцето.

Фантазиите винаги сгряваха сърцето му, но топлите им тонове внезапно отстъпваха място на синя студенина. Тази картина му бе добре известна. Безброй нощи я бе изучавал спокойно и внимателно, познаваше всеки детайл. Най-много се страхуваше от кръвта. Червенината й контрастираше рязко със синия цвят. И смъртта присъстваше, както обикновено. Стоеше встрани и самодоволно потриваше ръце. Очакваше следващия му ход, какъвто и да бе той. Той можеше единствено да се преструва, че не я вижда. И да я прогони с безразличието си. Може би тогава картината ще възвърне идиличността си. Може би Алекс отново ще му се усмихне с онази усмивка, която караше стомаха му да се свива на топка. Смъртта обаче му бе твърде добра позната, за да може да я пренебрегне. Знаеха се от много време и присъствието й му ставаше все по-приятно с годините. Тя се бе промъквала дори в най-светлите му мигове с Алекс, промушвала се бе помежду им настойчиво и упорито.

Тишината в килията му вдъхваше сигурност. В далечината се чуваха звуци, които свидетелстваха за човешко присъствие, ала то бе толкова далеч, че вероятно принадлежеше на друг свят. Андерш продължи да си фантазира, докато в коридора не проехтяха стъпки — някой вървеше към килията му. Ключалката й щракна, вратата се отвори и ниският дебел комисар застана на прага. Андерш свали уморено крака от койката и стъпи на пода. Бе време за разпит. Колкото по-бързо минеше, толкова по-добре.

 

 

Синините вече бяха достатъчно бледи, за да може да ги заличи с пудра. Ана наблюдаваше лицето си в огледалото. То бе измъчено и нещастно. Без грим сините контури по кожата й се забелязваха с лекота. Едното й око все още бе зачервено. Лишената й от жизненост и блясък руса коса определено се нуждаеше от тупиране. Така и не си запази час при фризьора, нямаше сили. Влагаше цялата си енергия в ежедневните грижи за децата и в усилията да стои на краката си. Как се стигна дотук?

Прибра косата си в стегната конска опашка и с мъка се облече, като избягваше движенията, от които я боляха ребрата. Някога Лукас гледаше да я удря само по онези места от тялото, които можеше да скрие с дрехи, но през последните шест месеца не проявяваше предпазливост и не пазеше лицето й.

Не ударите обаче бяха най-лошото, а страхът, очакването на поредния бой, на следващия юмрук. Най-жестокото бе, че той го знаеше и си играеше с нея. Вдигаше ръка уж за да й посегне, а накрая вместо да я удари, я милваше и й се усмихваше. Понякога я биеше без повод. Юмрукът му се стоварваше върху й като гръм от ясно небе. Не че по принцип му трябваше конкретна причина. Докато обсъждаха списъка с покупки или кое телевизионно предаване ще гледат вечерта, той внезапно замахваше и я удряше в корема, по главата, по гърба или където му паднеше. В следващия миг продължаваше да разговоря, сякаш нищо не се е случило, докато тя все още лежеше на пода и едва си поемаше дъх. Доставяше му удоволствие да усеща властта си над нея.

Дрехите му бяха разпръснати из цялата спалня. Събра ги с усилие и една по една ги окачи на закачалки или ги постави в коша за пране. След като подреди спалнята, отиде да нагледа децата. Ейдриън спеше спокойно по гръб, с биберон в уста и леко похъркваше. Ема си играеше тихо в леглото. Ана спря на прага и се вгледа в нея. Бе копие на Лукас. Същото самоуверено четвъртито лице и ледени сини очи. Същият инат.

Ема бе една от причините Ана все още да обича Лукас. Да загуби любовта си към него означаваше да се отрече от Ема. Той бе част от дъщеря им и следователно част от Ана. А и беше добър баща. Ейдриън не можеше да го осъзнае още заради невръстната си възраст, но Ема боготвореше Лукас и Ана чисто и просто не можеше да я лиши от баща. Как би могла да им отнеме една от фигурите, които им вдъхваха сигурност? Да разруши добре познатия им свят, всичко значимо в него? Не, трябваше да е силна и заради тях, само така щяха да се справят. Лукас бе различен в началото на брака им. Нещата отново можеха да се оправят. Ако се постараеше. Та нали той й казваше, че всъщност не иска да я удря, но го прави за нейно добро, за да се научи да се държи. Ако положеше още малко усилия, щеше да стане добра съпруга. Казваше й още, че не го разбира. Ако само успееше да открие нещата, които го правят щастлив, ако не го разочароваше с грешките си…

Ерика не я разбираше. Ерика, независима и самотна. Смела и преливаща от задушаваща загриженост. Ана усещаше презрението в гласа й и това я довеждаше до лудост. Какво знаеше сестра й за отговорността да имаш брак и семейство и да се бориш за тяхното бъдеще? Да носиш такъв товар на плещите си? Докато Ерика се грижеше единствено за себе си. Винаги бе толкова разсъдлива. Пресилената й майчинска загриженост задушаваше Ана. Зоркият, изпълнен с безпокойство поглед на сестра й я следваше навсякъде, дори когато искаше повече от всичко да остане сама. Какво значение имаше, че майка им не се интересува от тях? Та нали и баща им беше там. Един родител от двама, това все пак не е зле. Разликата между нея и Ерика беше, че тя се примиряваше, а по-голямата й сестра търсеше обяснение. Ерика размишляваше по тези въпроси и обвиняваше себе си. Затова полагаше толкова усилия. Докато Ана не полагаше никакви. Беше й по-лесно да не се замисля, да следва течението, да живее ден за ден. Затова се сърдеше на Ерика. Сестра й се притесняваше, интересуваше се от нея, обгръщаше я с грижи, а на Ана й ставаше все по-трудно да понася подобно отношение. Почувства невероятно облекчение, когато най-накрая заживя самостоятелно, а щом малко след това срещна Лукас, наистина повярва, че е открила единствения човек, способен да я обича заради истинската й същност и най-вече да уважава нуждата й от лично пространство и свобода.

Усмихна се горчиво, докато раздигаше чиниите от закуската на Лукас. Вече не помнеше дори как се изписва думата свобода. Целият й живот бе затворен между стените на апартамента. Живееше само заради децата, заради децата и заради надеждата, че ще открие точното заклинание, магическите думи и всичко ще стане както преди.

Бавно затвори капака на кутията за масло, прибра кашкавала в найлонов плик, сложи чиниите в миялната машина и избърса масата. Когато кухнята отново заблестя от чистота, седна на един стол и се огледа. Чуваше единствено шумоленето на Ема от детската стая. Можеше да се наслади на няколко минути спокойствие. Кухнята бе голяма и просторна, с хармонично съчетани дървени и стоманени елементи. Не бяха пестили при обзавеждането, затова преобладаваха марките «Филип Старк» и «Погенпол». Самата Ана би предпочела по-романтична кухня, но когато се нанесоха в петстайния апартамент в квартал Йостермалм, реши, че е по-добре да си премълчи.

Нямаше сили да се занимава с притесненията на сестра си по отношение на къщата във Фелбака. Не можеше да си позволи да проявява сантименталност, а и парите от продажбата щяха да им позволят да започнат отначало. Знаеше, че Лукас не се чувства добре в Швеция и работата тук не му допада, че иска да се върне в Лондон. Именно там бе мястото, където животът кипи и може да се гради кариера. В това отношение Лукас гледаше на Стокхолм като на замряло блато. Той може и да печелеше добре, даже доста добре на настоящата си работа, но с парите от къщата във Фелбака и собствените им спестявания щяха да могат да си купят подобаващо жилище в Лондон. Това бе важно за Лукас и следователно и за нея. На Ерика щеше да й мине. Тя живееше сама, имаше апартамент в Стокхолм и работа. Така или иначе щеше да отсяда в къщата във Фелбака само през лятото. А парите щяха да й дойдат добре. Писателите не печелеха много и Ана знаеше, че сестра й понякога има сериозни затруднения. С времето щеше да осъзнае, че това бе най-доброто решение. И за двете.

Пискливото гласче на Ейдриън долетя откъм детската и сложи край на кратката й почивка. Не, нямаше смисъл да се вайка. Синините щяха да изчезнат както винаги, а и утре беше ден.

 

 

С необяснима лекота в сърцето Патрик се изкачи до входната врата на Дагмар Петрен, като взимаше по две стъпала наведнъж. Когато застана пред нея обаче, му се наложи да си почине малко, приведен надолу с ръце на коленете. Вече не беше на двайсет години. Същото важеше и за жената, която му отвори. Не бе виждал нищо толкова дребно и сбръчкано от последния път, когато отвори плик със сушени сини сливи. Беше толкова превита и прегърбена, че му стигаше едва до кръста. Патрик се притесни — стори му се, че вятърът ще я отвее. Погледът й обаче бе ясен и бодър като на девойка.

— Недей да стоиш отвън и да пухтиш, момко. Влез вътре, ще те нагостя с кафе.

Гласът й бе неочаквано силен, а Патрик изведнъж се почувства като ученик и послушно я последва. Едва се удържа да не й се поклони. Г-жа Петрен се движеше със скоростта на мравка и Патрик с мъка я следваше — боеше се да не я прегази. Спря на място в мига, в който влезе в къщата. Никога преди не бе виждал толкова много джуджета. Те бяха навсякъде. Големи, малки, стари, млади, сиви, намигащи с едно око. Съзнанието му заработи на пълни обороти, за да може да поеме залялата го вълна от впечатления. Осъзна, че е зяпнал от почуда, и с усилие успя да затвори уста.

— Е, какво мислите? Не е ли красиво?

Патрик не знаеше какво точно да каже и му трябваше малко време, преди да й отговори, почти заеквайки.

— Да, разбира се. Невероятно красиво е.

Погледна боязливо госпожа Петрен, за да провери дали схваща, че думите му казват едно, а интонацията друго. За негово най-голямо учудване тя му се усмихна закачливо и очите й грейнаха.

— Не се притеснявайте. Наясно съм, че такава украса едва ли ви е по вкуса, но когато човек остарее, това се превръща в един вид задължение, нали разбирате.

— Задължение ли?

— Трябва да си ексцентричен, за да те смятат за интересен. Иначе се превръщаш в скучна стара вещица, за която никой не иска и да чуе, нали разбирате?

— Да, но защо точно джуджета?

Патрик все още не разбираше и госпожа Петрен му обясни като на малко дете.

— Виждате ли, хубавото на джуджетата е, че ги използвам само веднъж годишно. През останалото време къщата ми е напълно лишена от украса. А имат и още едно предимство — по Коледа домът ми се пълни с деца. За стара дама, която рядко има гости, е истински празник за душата, когато малчуганите звънят на вратата й, за да видят джуджетата.

— Колко време ви красят къщата, все пак сега е средата на март?

— Ами започвам да ги вадя през октомври и успявам да ги прибера към края на април. Както сам разбирате, тази дейност ми отнема няколко седмици.

Разбираемо беше наистина. Патрик се опита да ги преброи наум, но мозъкът му все още не се бе съвзел от първоначалния шок, затова се обърна към госпожа Петрен и направо я попита:

— Колко джуджета имате, г-жо Петрен?

Тя му отвърна на мига:

— Хиляда четиристотин четирийсет и три, не, извинете ме, хиляда четиристотин четирийсет и две — вчера счупих едно. Едно от най-хубавите между другото — добави тя тъжно.

Но бързо възвърна доброто си настроение и очите й светнаха. С изненадваща сила хвана Патрик за ръкава на сакото и буквално го повлече към кухнята, където нямаше нито едно джудже. Патрик пооправи сакото си. Не можеше да се отърве от чувството, че ако беше малко по-висока, жената щеше да го дръпне за ухото вместо за ръкава.

— Ще седнем тук. На човек му омръзва непрекъснато да е в компанията на стари господа. Никога не ги пускам тук, в кухнята.

Патрик седна на твърдата пейка, след като госпожа Петрен отклони настоятелните му молби да й помогне. Примирил се с мисълта, че ще го почерпят със слабо, отвратително, сварено в канче кафе, Патрик за втори път за деня зяпна от почуда, когато видя голямата стоманена, блестяща кафемашина, която тържествено се извисяваше на кухненския плот.

— Какво да бъде? Капучино? Кафе с мляко? Може би двойно еспресо — като ви гледам, определено имате нужда от такова.

Патрик успя единствено да кимне, а удивлението му очевидно достави огромно удоволствие на госпожа Петрен.

— Какво очаквахте? Стар чайник от 1943-а и ръчно смляно кафе на зърна? Не, старите хора също могат да се наслаждават на радостите от живота. Синът ми ми я подари за Коледа преди няколко години. Трябва да ви кажа, че е на голяма почит тук. Понякога стариците от квартала се редят на опашка за глътка кафе.

Тя нежно погали машината, която съскаше ли, съскаше, превръщайки млякото във въздушна пяна.

Докато кафето се приготвяше, на масата пред Патрик се материализираха кой от кой по-фантастични сладкиши. Не малки бадемови сладки и прости кифлички, а големи канелени кифли, огромни мъфини, шоколадови торти и пухкави целувки. Патрик ги гледаше с все по-големи от удивление очи, а устата му се напълни със слюнка, която заплашваше да прелее надолу по брадичката му. Госпожа Петрен захихика, когато видя изражението на лицето му, и след като сервира прясното, парещо, благоуханно капучино, седна на един стол срещу госта си.

— Разбирам, че искате да говорите с мен за девойката от отсрещната къща. Да, да, аз вече разказах малкото, което знам, на вашия инспектор.

Патрик с нежелание остави парчето торта, което току-що бе захапал, дори му се наложи да изчисти предните си зъби с език, преди да заговори.

— Да, но може би ще бъдете така добра и на мен да разкажете какво сте видели. Имате ли нещо против да използвам касетофон?

Натисна копчето за запис и отхапа голямо парче торта, докато чакаше отговора й.

— Да, разбира се. Беше петък, двайсет и пети януари, шест и половина вечерта. Говорете ми на «ти». Иначе се чувствам толкова стара.

— Как може да си толкова сигурна за часа и датата? Все пак оттогава са минали няколко седмици.

Патрик отхапа още едно парче.

— Ами това е рожденият ми ден, така че синът ми със семейството си дойдоха да ме посетят, донесоха ми подаръци и заедно хапнахме торта. Тръгнаха си точно преди новините в шест и половина по канал 4. Именно тогава отвън се разнесе страшна гюрултия. Приближих се до прозореца, който гледа към хълма и къщата на момичето, и го видях.

— Андерш?

— Художника Андерш, да. Беше мъртвопиян, крещеше като луд и блъскаше по вратата. Накрая тя го пусна и след това настана тишина. Не знам дали спря да крещи. Все пак бяха вътре.

Госпожа Петрен забеляза, че чинията на Патрик е празна, и веднага побутна към него подноса със съблазнителните канелени кифлички. Без да чака втора покана, той грабна най-горния сладкиш от препълнения поднос.

— И си напълно сигурна, че е бил Андерш Нилсон? Без капка съмнение?

— О, да, добре го познавам тоз разбойник. Често идваше тук. Иначе се мотаеше по площада с останалите пияници. Не знам какво го свързваше с Александра Вийкнер. Това момиче определено имаше стил. И красива, и добре възпитана. Като малка често идваше при мен, гощавах я със сок и кифлички. Седеше точно на тази пейка, заедно с момичето на Туре, как й беше името…?

— Ерика — рече Патрик с пълна с канелена кифличка уста.

Само като спомена името й, усети как стомахът му се сви.

— Да, Ерика, точно така. Много мило дете, но Александра беше специална. Сякаш цялата грееше. После се случи нещо… Спря да се отбива тук. Няколко месеца по-късно се преместиха в Гьотеборг. Видях я отново чак преди няколко години, когато започна да идва насам през уикендите.

— Семейство Карлгрен не се ли отбиваха тук от време на време?

— Не, никога, но поддържаха къщата. Наемаха майстори да я боядисват и стягат, а Вера Нилсон я чистеше два пъти месечно.

— И нямате представа какво се случи, преди семейство Карлгрен да се премести в Гьотеборг? — Патрик отново й заговори на «ви». — Кое е накарало Алекс да се промени? Да не би да става дума за семеен скандал или нещо подобно?

— Носеха се различни слухове, но аз не им вярвам особено. Мнозина от жителите на Фелбака си мислят, че са в течение на всичко за всички, но аз съм на друго мнение. Никой не може да знае какво се случва в нечий дом. Затова не искам да правя каквито и да било предположения. Няма полза от спекулации. Така, така, вземете си още една кифличка. Още не сте опитали моите приказни целувки.

Патрик се замисли за миг, мда, можеше да побере още една сладка в последното свободно ъгълче на стомаха си.

— Видяхте ли още нещо? Например кога Андерш Нилсон си тръгва?

— Не, не го видях повече тази вечер. Но на няколко пъти се връща в къщата през следващата седмица, което ми се стори странно. Доколкото разбрах от думите на хората от града, тя вече е била мъртва. Какво е правел там?

Точно това се чудеше и Патрик. Госпожа Петрен го гледаше в очакване.

— Е, вкусно ли ви беше?

— Не съм ял по-хубави сладкиши, госпожо Петрен. Как успяхте да ги приготвите толкова бързо? Все пак минаха само петнайсетина минути, след като ви се обадих, че ще ви посетя. Човек трябва да е бърз като Супермен, за да ги изпече.

Тя засия при тази похвала и кимна гордо с глава.

— В продължение на трийсет години със съпруга ми държахме сладкарницата във Фелбака, та се надявам все нещо да съм понаучила за това време. Старите навици трудно се изкореняват. Още ставам сутрин в пет часа и правя сладкиши. Тези, които останат след посещенията на дечицата и бабите, отиват за храна на птиците. Освен това ми е интересно да изпробвам нови рецепти. Напоследък се появиха толкова различни сладки, много по-вкусни от старите, които печахме с тонове в миналото. Взимам рецептите от готварските списания и ги поизменям леко по мой вкус.

Тя махна с ръка към купчината готварски списания на пода до пейката — там имаше многобройни издания на «Гозбите на Амелия» и «Всичко за готварското изкуство». Съдейки по цената им, госпожа Петрен бе успяла да задели доста добра сума от годините работа в сладкарницата. Хрумна му да попита още нещо.

— Госпожо Петрен, известна ли ви е някаква друга връзка между семейство Карлгрен и семейство Лоренц? Освен това, че Карл-Ерик е работил за тях в миналото. Дали не са общували и през свободното си време?

— Боже опази, не! Лоренц да общуват с Карлгрен? Не, приятелю, това е толкова вероятно, колкото седмицата да има два четвъртъка. Те се движеха сред различни хора, а това, че Нели Лоренц, както чух, се е появила на погребението на Александра, е направо сензация.

— Ами синът им? Този, който изчезна. Той имал ли е вземане-даване със семейство Карлгрен?

— Не, или поне така се надявам. Доста неприятно момче. Само ни чакаше да се обърнем, за да отмъкне някоя сладка. Мъжът ми обаче веднъж така му се накара, че го отучи завинаги. Едва ли някой друг му е викал така. Разбира се, Нели се появи след това бясна, вдигна ни страшен скандал и заплаши съпруга ми с полиция. Но той бързо й изби тези мисли от главата, като й каза, че има свидетели на кражбата и че ако все още желае, преспокойно може да позвъни в полицията.

— Но не знаете той да е свързан по някакъв начин с Карлгренови?

Госпожа Петрен поклати глава.

— Хм, просто ми мина подобна мисъл през главата. Като се изключи убийството на Алекс, изчезването на Нилс е най-драматичното събитие, случило се някога тук, а човек никога не знае… Понякога се случват най-невероятни съвпадения. Така. Мисля, че това бе всичко за днес. Време ми е да си тръгвам. Трябва да ви кажа, че сладкишите ви бяха невероятно вкусни. През следващите няколко дни ще ям само салата — рече Патрик и се потупа по корема.

— Не, не, изобщо не ви трябва да ядете такваз храна за зайци. Та вие все още растете, момко.

Патрик реши с благодарност да приеме комплимента, вместо да отбележи, че когато човек е на трийсет и пет, единственото нещо, което расте, е обиколката на талията. Стана от пейката, но му се наложи веднага да седне отново. Стори му се, че е погълнал бетонов блок. Взе да му се повдига. Като се замисли, май не беше много умно да се натъпче с толкова много сладкиши.

Леко примижа с очи, когато премина през хола под зорките погледи на всичките хиляда четиристотин четирийсет и две джуджета.

И сега трябваше да пристъпва едва-едва и му костваше усилие да се удържи да не изпревари госпожа Петрен, която се влачеше към външната врата. Старата дама си я биваше, нямаше спор по въпроса. А беше и надежден свидетел. Благодарение на показанията й съвсем скоро щяха да наредят още няколко липсващи парчета от пъзела и да повдигнат железни обвинения срещу Андерш Нилсон. Засега разполагаха само с косвени улики, но въпреки това случаят с убийството на Александра Вийкнер, изглежда, бе разрешен. Патрик обаче не беше доволен. Освен тежестта в стомаха си усещаше и определено безпокойство. Имаше чувството, че най-простото решение невинаги е вярното.

Почувства се добре, като излезе на чист въздух и гаденето премина. Благодари още веднъж на госпожа Петрен и тъкмо се обърна, за да си тръгне, тя пъхна нещо в ръката му и затвори вратата. Той погледна с любопитство надолу. Найлонова торбичка от магазините ИКЕА, препълнена със сладки, плюс едно джудже. Патрик се хвана за стомаха и изстена.

 

 

— Мда, Андерш, нещата хич не изглеждат добре.

— Така ли?

— Така. Само това ли ще кажеш? Затънал си до гушата в лайна, ако все още не си го разбрал! Ясно ли ти е?

— Нищо не съм направил.

— Глупости! Недей да ме лъжеш в лицето! Знам, че си я убил, така че най-добре да ми спестиш излишни главоболия и да си признаеш. Така и ти ще си спестиш излишни главоболия. Разбираш ли какво ти говоря?

Мелберг и Андерш седяха в единствената зала за разпит в полицейския участък в Танумсхеде. За разлика от показваните в американските телевизионни сериали сцени, тук нямаше огледална стена, зад която полицаите да стоят и да гледат. Което бе изключително изгодно за Мелберг. Той нарушаваше всички правила, като разпитваше заподозрения сам, но, по дяволите, стига да постигнеше резултат, никой нямаше да се сети за идиотския правилник. Андерш не пожела адвокат или някакъв друг свидетел, тъй че защо му бе на Мелберг да настоява?

Стаята беше малка, с оскъдна мебелировка и голи стени. Цялото обзавеждане се състоеше от маса с два стола, в момента заети от Андерш Нилсон и Бертил Мелберг. Андерш се бе облегнал назад, със сключени в скута ръце. Дългите му крака бяха изпънати под масата. Мелберг от своя страна седеше силно наведен напред с опрени върху масата ръце. Бе доближил лицето си до това на Андерш, доколкото можеше да понесе дъха му, който определено не ухаеше на свежо. Все пак очевидно бе достатъчно близо до заподозрения, след като успяваше да го напръска с капчици слюнка всеки път, щом му изкрещеше нещо. Андерш не си правеше труда да се избърше. Гледаше на полицая като на досадна муха, толкова незначителна, че дори не си струваше да я пропъдиш с ръка.

— И двамата знаем, че ти си убил Александра Вийкнер. Че си я натъпкал с приспивателни, положил си тялото й във ваната, прерязал си вените на ръцете й, след което спокойно си гледал как кръвта й изтича до последната капка. Нека да не усложняваме нещата. Хайде, признай си, а аз ще запиша показанията ти.

Мелберг бе много горд с това силно начало на разпита, затова се облегна назад в стола си със сключени на корема ръце. Изчакваше. От страна на Андерш не последва никаква реакция. Той продължи да седи със склонена напред глава, така че косата скриваше лицето му. Мелберг стисна устни. Не смяташе, че невероятната му уводна реплика заслужава подобно безразличие. След още няколко минути на мълчаливо изчакване инспекторът удари с юмрук по масата в опит да извади Андерш от полусънното му състояние. Никаква реакция.

— По дяволите, проклет пияница такъв! Да не мислиш, че ще се отървеш, като седиш тук и мълчиш! Сбъркал си адреса! Ще ми кажеш истината, ако ще да стоим тук цял ден!

Петната пот под мишниците на Мелберг нарастваха с всяка изречена сричка.

— Ревнувал си я, нали? Намерихме картините, на които си я рисувал. Няма съмнение, че сте били като две влюбени гълъбчета. Последните ни съмнения се разсеяха, когато открихме писмата ти до нея. Сладникавите ти, жалки любовни писма. Истинска шибана лигня. Какво изобщо е намирала в теб? Погледни се само. Толкова си мръсен и гнусен, на светлинни години от образа на някой истински донжуан. Трябва да е била напълно перверзна, няма друго обяснение. Явно се е възбуждала от такива мръсни, противни стари пияници. Оправи ли и останалите алкохолици във Фелбака, или обслужваше само теб?

Андерш скочи на крака с бързината на ястреб, хвърли се през масата и стисна Мелберг за врата.

— Мръсник, ще те убия, проклето ченге!

Мелберг напразно се опитваше да се освободи от хватката на Андерш. Лицето му почервеняваше все повече и повече, гнездото коса се свлече от главата му и покри дясното му ухо. Андерш така се потресе от тази гледка, че поотпусна ръце, което позволи на инспектора да си поеме дъх. Андерш се строполи на стола си и впи гневен поглед в Мелберг.

— Никога повече не прави така! Чуваш ли, никога! — Мелберг дълго кашля, за да прочисти гласа си. — Само да мръднеш, ще те затворя в килията и ще изхвърля ключа!

Инспекторът отново седна на стола си. Наблюдаваше Андерш внимателно и леко уплашено. Установи, че прическата му е пострадала значително по време на схватката, и набързо със заучени движения я нагласи обратно на плешивото си теме. Продължи, сякаш нищо не се бе случило.

— Така, да си дойдем на думата. Значи си имал сексуална връзка с убитата Александра Вийкнер?

Андерш промърмори нещо под носа си.

— Извинявай, какво каза?

Мелберг се наведе напред и сключи ръце върху масата.

— Казах, че се обичахме!

Думите му отекнаха между голите стени. Мелберг се усмихна подигравателно.

— Добре, обичали сте се. Като красавицата и звяра. Колко мило. От колко време се «обичате» така?

Андерш отново измърмори нещо нечленоразделно и Мелберг отново го помоли да повтори.

— От деца.

— Аха, ясно. Предполагам обаче, че не сте се чукали като зайци на петгодишна възраст, така че нека да перифразирам. От колко време имате сексуални отношения? Откога изневерява на съпруга си с теб? Откога танцувате танго в легнало положение? Да продължавам ли, или въпросът е ясен?

Андерш хвърли на Мелберг изпълнен с омраза поглед, но с много усилие успя да запази самообладание.

— Не знам, от време на време през годините. Наистина не знам, не съм си водил отчет. Тя не идваше тук често преди, така че рядко се виждахме. Обикновено само я рисувах. Беше толкова красива.

— Какво се случи през вечерта на смъртта й? Някоя любовна разпра? Да не би да не поиска да ти пусне? Или пък побесня, когато разбра, че е бременна? Така е станало, нали? Тя забременява, а ти не знаеш дали детето е твое, или на съпруга й. Сигурно те е заплашила, че ще ти вгорчи живота, а?

Мелберг бе изключително доволен от себе си. Бе напълно убеден, че убиецът седи пред него и само да намери слабото му място, ще получи така желаното признание. Нямаше спор. След това щяха на колене да го молят да се върне в Гьотеборг. Той обаче щеше да ги поизпоти, преди да каже «да». Ако им се дърпаше достатъчно дълго, вероятно щяха да се опитат да го подмамят с повишение в чин и по-висока заплата. Инспекторът поглади доволно корема си и едва сега забеляза, че Андерш го гледа с широко отворени очи и ръцете му треперят спазматично. А когато за първи път по време на целия разпит вдигна глава и погледна Мелберг, полицаят видя, че долната му устна също трепери, а очите му са пълни със сълзи.

— Лъжеш! Не може да е била бременна!

От носа му потече сопол и Андерш го избърса с ръкава си. Гледаше Мелберг почти умолително.

— Как така да не може? Кондомите не дават сто процента гаранция, нали знаеш. Била е в третия месец. Не ми разигравай театър. Александра е чакала дете и това ти е добре известно. Сега, дали е твое или на съпруга й, е друг въпрос, човек никога не може да е напълно сигурен, нали? Проклятието на мъжете. Аз самият за малко да падна в капана на няколко пъти, но нито една проклета госпожичка все още не е успяла да ме накара да подпиша каквито и да било документи.

Мелберг се изхили.

— Не че е твоя работа, но с Алекс не сме правили секс от повече от четири месеца. Повече не желая да разговарям с теб. Върни ме в килията, няма да кажа нито дума.

Андерш заваляше силно думите, а сълзите заплашваха всеки миг да рукнат от очите му. Облегна се на стола си, скръсти ръце и загледа сърдито Мелберг изпод вежди. Полицаят въздъхна, но изпълни желанието му.

— Добре, ще продължим след няколко часа. Но да знаеш, че не вярвам на нито една от шибаните ти лъжи! Помисли си за това, докато седиш в килията. Когато се срещнем следващия път, очаквам да получа пълно признание.

Мелберг остана в стаята за разпити дори и след като колегите му отведоха Андерш. Бе поразен, че миризливият пияница не си призна. Но все още не бе изиграл козовете си. Със сигурност се знаеше, че Александра Вийкнер е била жива в седем и петнайсет вечерта, петък, двайсет и пети януари, точно седмица преди да бъде открита мъртва. Тогава е разговаряла с майка си по телефона в продължение на пет минути и петдесет секунди съгласно разпечатката на телефонна компания «Телиа». Съдебният лекар също постанови, че смъртта е настъпила някъде по това време. Благодарение на показанията на съседката Дагмар Петрен знаеха също, че Андерш Нилсон е посетил жертвата същата вечер преди седем. Същата свидетелка го вижда да влиза в къщата на няколко пъти през следващата седмица. Когато Александра Вийкнер вече лежи мъртва във ваната.

Едно признание би улеснило много работата на Мелберг, но дори и Андерш да излезеше инат, то съдът без съмнение щеше да го признае за виновен. Освен свидетелските показания на госпожа Дагмар Петрен, той разполагаше и с доклада от внимателния оглед на банята, където откриха трупа й. Той в момента лежеше на бюрото в кабинета му.

Не само че в засъхналата по пода кръв бяха открити отпечатъци от чифт обувки, иззети при обиска в апартамента на Андерш Нилсон, но техниците успяха да свалят и негови отпечатъци от тялото на жертвата. Те не бяха толкова ясни, колкото ако бяха оставени на твърда гладка повърхност, но позволяваха да се идентифицира притежателят им.

Мелберг не искаше да си изгърми всичките патрони днес, но при следващия разпит щеше да извади тежката артилерия. Дяволите да го вземат, ако и тогава не пречупеше проклетника.

Инспекторът самодоволно се изплю в ръка и заглади косата си.

 

 

Телефонът я прекъсна точно докато записваше разговора си с Хенрик Вийкнер. Ерика вдигна ядосано ръце от клавишите и се протегна към слушалката.

— Да?

Гласът й прозвуча по-раздразнено, отколкото й се искаше.

— Здравей, Патрик е. Преча ли?

Ерика се стегна и съжали, че не му заговори с по-приятелски тон.

— Не, изобщо. Бях потънала в работа и телефонът ме стресна. Може би затова прозвучах малко по… но не, никак не ми пречиш дори, всичко е наред, искам да кажа…

Плесна се по челото, когато осъзна, че звучи като някоя четиринайсетгодишна ученичка. Бе крайно време да се вземе в ръце и да обуздае хормоните си. Държеше се смехотворно.

— Ами в момента съм във Фелбака и се чудех дали не мога да се отбия за малко у вас?

Гласът му излъчваше самоувереност, мъжественост, сигурност, спокойствие и Ерика се почувства още по-глупаво, че пелтечи така. Огледа облеклото си, което днес се състоеше от тънък, леко мърляв тренировъчен екип, и поопипа прическата си. Опасенията й се оправдаха. Косата й бе събрана в кок на върха на главата, а от кока стърчаха кичури на всички страни. Ситуацията бе почти катастрофална.

— Ало, Ерика, там ли си?

В гласа на Патрик се усети нотка на колебание.

— Да, да. Стори ми се, че телефонът ти прекъсна за момент.

Ерика се плесна по челото за втори път в рамките на десет секунди. Мили боже, човек направо би си помислил, че не е виждала мъж през живота си.

— Алоооо, Ерика, чуваш ли ме? Ало?

— Ъъъ, да. Разбира се, че можеш да наминеш! Идвай. Дай ми само четвърт час, защото в момента, ъъъ… работя върху много важна част от книгата и бих искала първо да я приключа.

— Няма проблем. Напълно ли си сигурна, че не преча? Искам да кажа, така или иначе ще се видим утре вечер…

— Не, изобщо не ми пречиш. Сериозно. Просто ми дай четвърт час.

— Окей. Ами тогава след малко.

Ерика бавно постави слушалката на телефона и си пое дълбоко въздух. Тръпнеше от очакване. Сърцето й биеше толкова силно, че можеше да чуе туптенето му. Патрик беше на път към нея. Патрик беше… Изведнъж подскочи, сякаш някой я поля с кофа студена вода. Щеше да е тук след четвърт час, а тя изглеждаше така, сякаш от цяла седмица не се е къпала или ресала. Изкачи се за нула време по стълбата до втория етаж, като същевременно свали горната част на тренировъчния си екип през глава. В спалнята събу и панталоните си, също в движение, и за малко да се строполи по нос.

После влезе в банята и набързо си изми мишниците. Добре че ги избръсна след сутрешния душ. Напръска с парфюм китките си, ямичката между гърдите и пулсиращата артерия на шията си. Усети с пръсти, че сърцето й бие като лудо. След това се нахвърли на гардероба си и го изпразни почти целия, преди да се спре на черен пуловер и тясна пола до глезените в същия цвят. Погледна часовника. Оставаха й десет минути. Отново се върна в банята. Пудра, спирала, гланц за устни и светли сенки за очи. Нямаше нужда от руж, бузите й така или иначе пламтяха. Целта й бе невидим грим, който да придаде свежест на лицето й. С годините обаче й се налагаше да използва все повече козметика, за да го постигне.

На вратата се позвъни. Ерика се погледна за последен път в огледалото и в паника осъзна, че косата й все още е хваната в небрежен кок с неоновожълт ластик. Свали го със замах и с помощта на малко пяна успя да придаде прилична форма на прическата си. На вратата отново се позвъни, този път по-настоятелно, и Ерика забърза надолу, но спря насред стълбата, за да си поеме дъх и да се поуспокои. Отвори с най-невъзмутимо изражение и усмивка на уста.

 

 

Пръстът му леко трепереше, когато натисна звънеца. На няколко пъти бе готов да обърне колата, да й се обади и да се извини, че нещо е изникнало, но автомобилът му сякаш сам го отведе до Селвик. Спомняше си отлично къде живее приятелката му и с лекота взе острия десен завой на хълма преди къмпинга на път към къщата й. Навън цареше непрогледен мрак, но светлината от уличните фенери разкриваше частичка море. Изведнъж осъзна колко силни чувства питае Ерика към бащиния си дом и колко болезнена трябва да е мисълта, че вероятно скоро ще го загуби. В същия този миг си даде сметка колко обречено е всичко. Двете с Ана щяха да продадат къщата и нищо вече нямаше да задържа Ерика във Фелбака. Тя щеше да се върне обратно в Стокхолм, а един провинциален полицай не можеше да се мери с лъвовете от площад «Стюреплан». Патрик пое с натежали стъпки към вратата и натисна звънеца.

Никой не му отвори, затова позвъни за втори път. Идеята да се отбие тук вече не му се струваше толкова добра, колкото в началото, когато си тръгна от дома на госпожа Петрен. Просто не можа да се въздържи да не й се обади сега, когато бе съвсем близо до нея. Но съжали веднага щом го направи. Стори му се много заета, дори ядосана. Не, вече нямаше връщане назад. Гласът на звънеца прокънтя за втори път в къщата.

Чу, че някой слиза надолу по стълбите. Стъпките й заглъхнаха за миг, след което отново прозвучаха, все по-близо в посока към входната врата. Отвори му с широка усмивка на уста. Направо му взе дъха. Не можеше да проумее как Ерика съумява винаги да изглежда толкова свежа. Лицето й бе чисто, без грим. Излъчваше естествената красота, която той така силно ценеше у жените. Карин не можеше и да си помисли да излезе без грим, а Ерика бе толкова невероятно красива, че дори не се нуждаеше от него.

Къщата си беше същата, точно както я помнеше от детските си години. Мебелите бяха остарели с достойнство. Почти всички бяха дървени, в естествен цвят или боядисани в бяло. Преобладаваха светли дамаски в бяло и синьо, които хармонираха с покритото с патина обзавеждане. Ерика бе запалила свещи, които прогонваха зимния мрак. В цялата къща цареше атмосфера на спокойствие и освободеност. Ерика го поведе към кухнята.

— Искаш ли кафе?

— Да, благодаря. А, между другото… — Патрик й подаде найлоновата торба с кифлички. — Ще ми се да запазя няколко за колегите, но едва ли ще е проблем. Толкова са много, че едва ли ще успеем да ги изядем.

Ерика погледна в найлоновата торбичка и се усмихна.

— Виждам, че си посетил госпожа Петрен.

— Мда. Толкова се надух, че едва се движа.

— Очарователна стара дама, нали?

— Невероятна е. Ако бях на деветдесет и две, веднага щях да я взема за жена.

Разсмяха се.

— Е, как си?

— Добре, благодаря.

Настъпи кратък миг на мълчание, който ги накара да се почувстват неудобно. Ерика сипа кафе в две чаши и напълни термоса с остатъка.

— Мисля да седнем на верандата.

Отпиха първите глътки в мълчание. Неудобството изчезна, тишината им се струваше приятна. Ерика седеше на дивана срещу него. Патрик се прокашля.

— Как върви книгата?

— Добре, благодаря. Ами ти? Напредваш ли с разследването?

Патрик се замисли за миг, след което реши да й разкаже повече, отколкото трябваше. Все пак Ерика бе част от историята и не виждаше причини да премълчи каквото и да било.

— Май успяхме да разрешим случая. Поне така изглежда. Всъщност дори арестувахме един човек. В момента го разпитват, но доказателствата срещу него са железни.

Ерика се наведе напред, изпълнена с любопитство.

— Кой е той?

Патрик се поколеба за миг.

— Андерш Нилсон.

— Значи все пак се оказа, че е Андерш. Странно, изглежда ми съмнително.

Патрик бе склонен да се съгласи. Въпреки ареста на Андерш голяма част от въпросите все още нямаха отговор. Но събраните от къщата улики и свидетелските показания, че той се е връщал в къщата многократно след вечерта на убийството, когато Алекс вече е лежала мъртва във ваната, не оставяха много място за съмнение. И все пак нещо го притесняваше.

— Е, значи всичко свърши. Странно, мислех си, че ще се почувствам далеч по-облекчена. Ами статията, която намерих? За изчезването на Нилс. Как се вписва тя в картинката, щом убиецът е Андерш?

Патрик сви рамене и вдигна ръце.

— Всъщност не знам, Ерика. Не знам. Може би не е свързана с убийството. Може би е чиста случайност. Във всеки случай няма смисъл да ровим по-надълбоко. Алекс отнесе тайните си в гроба.

— А детето й? Андерш ли е бащата?

— Кой знае? Андерш, Хенрик… И за това мога само да предполагам. Чудно ми е само какво ги е събрало. Доста странна двойка. Вярно, че в днешно време изневерите са нещо обичайно, но Александра Вийкнер и Андерш Нилсон? Искам да кажа, невероятно е, че изобщо е вкарал някоя в леглото си, а пък Александра Вийкнер е ослепително красива, друга дума не ми идва наум.

За миг му се стори, че Ерика сбърчи вежди, но след секунда тя възвърна обичайното си спокойствие, вежливост и приветливост. Сигурно си въобразяваше. Ерика точно понечи да каже нещо, когато откъм коридора прозвуча познатата им мелодия от реклама за сладолед. И двамата се сепнаха.

— Моят телефон е. Извини ме за секунда.

Той се втурна към антрето, за да успее да го вдигне. Наложи му се да се порови малко из джоба на якето си, но накрая го намери.

— Патрик Хедстрьом. Хм… окей… разбирам… Да, значи отново сме в изходна позиция. Да, да, знам. Така ли каза? Не, човек никога не може да е сигурен. Добре, инспекторе, дочуване.

Той затвори решително капачето на телефона и се обърна към Ерика.

— Вземи си якето, ще се поразходим малко.

— Къде?

Ерика го гледаше учудено, все още с чашата с кафе в ръка.

— Има нови сведения за Андерш. Ще трябва да го зачеркнем от списъка на заподозрените.

— Аха, но къде отиваме тогава?

— И двамата с теб усещахме, че нещо не е наред. Ти откри статията за изчезването на Нилс в дома на Александра. Вероятно там се крият още тайни.

— Но вие не обискирахте ли цялата къща?

— Обискирахме, но не се знае дали сме събрали точните улики. Искам да проверя нещо. Хайде.

Патрик вече бе излязъл от вратата, така че Ерика само грабна якето си и изтича след него.

 

 

Къщата изглеждаше малка и неподдържана. Умът й не побираше как някой може да живее така. Как може да се примири с подобно жалко и сиво съществуване, с такава бедност. Такъв бе животът. Някои се радваха на охолство, други едва свързваха двата края. Тя за щастие бе родена под щастлива звезда и принадлежеше към първата категория. Бедността не й отиваше. Жена като нея бе създадена да носи кожени палта и диаманти.

Жената, която й отвори, едва ли някога бе виждала истински диамант. Цялото й същество бе сиво-кафяво. Нели погледна с погнуса към изтърканата жилетка на Вера и грубите ръце, които я придържаха на гърдите. Вера не каза нищо, просто стоеше безмълвна на прага. Нели се поогледа притеснено наоколо и накрая се видя принудена да я заговори.

— Е, няма ли да ме поканиш, или ще стоим така цял ден? И двете нямаме интерес да се разчуе, че съм идвала у вас, нали?

Вера продължи да мълчи, но пристъпи назад и пусна Нели да влезе.

— Трябва да поговорим, не си ли съгласна?

Нели елегантно свали ръкавиците си, без които не излизаше навън, и огледа презрително къщата. Тя се състоеше от коридор, кухня, всекидневна и спалня. Вера вървеше след нея с наведена глава. Стаите бяха мрачни и потискащи. Тапетите отдавна не помнеха младостта си. Повечето хора, които живееха в подобни стари къщи, бяха махнали балатума от дървените подове, но тук той продължаваше да крие дюшемето. Навсякъде обаче цареше идеален ред и чистота. Вместо прах от ъглите надничаше потискаща безнадеждност, пропила се в стените на къщата.

Нели седна внимателно на ръба на стария оръфан фотьойл във всекидневната. После направи знак с ръка на Вера да се настани на дивана, сякаш тя бе господарката в къщата. Вера й се подчини и също седна на ръба, съвършено неподвижна, единствено ръцете й трепереха нервно в скута.

— Важно е да запазим тайната дори сега. Сама разбираш, нали?

Интонацията на Нели не търпеше възражения. Вера кимна и заби поглед в коленете си.

— Не, не мога да твърдя, че страдам особено заради кончината на Алекс. Тя си получи заслуженото. Мисля, че ще се съгласиш с мен. Винаги съм знаела, че тази курва рано или късно ще си намери майстора.

Вера погледна Нели, шокирана от думите й, но продължи да мълчи. Нели дълбоко презираше тази окаяна мрачна жена, без грам воля. Типична представителка на отрудената класа с вечно сведена тава. Не че Нели не одобряваше социалния ред, но никак не можеше да понася подобни хора без класа и стил. Най-много се дразнеше от факта, че бе зависима от Вера Нилсон. Би платила всякаква цена, само и само да я накара да си мълчи. Не й се случваше за първи път.

— Съжалявам, че се получи така, но не бива да действаме прибързано. Всичко трябва да си продължи постарому. Не можем да променим миналото, така че няма смисъл да разравяме стари истории.

Нели отвори чантата си, извади един плик и го остави на масата в хола.

— Ето ти малко пари, да си помогнеш. Вземи ги.

Нели бутна плика напред. Вера го погледна, без да го вземе.

— Съжалявам, че така се получи с Андерш. Но може би е за добро. Все пак в затвора няма кой знае колко алкохол.

Нели веднага разбра, че е прекалила. Вера се изправи бавно й с треперещ пръст посочи към вратата.

— Вън!

— Но, моля те, Вера, не го приемай така…

— Вън от дома ми! Андерш няма да ходи в затвора, а ти може да вземеш мръсните си пари и да вървиш по дяволите, проклета стара вещице! Много добре знам откъде си тръгнала. Можеш цялата да се залееш с парфюм, но вонята ти пак се усеща отдалеч!

Нели се стресна от силната омраза в погледа на Вера. Жената стоеше със свити юмруци, с изправен гръб и я гледаше право в очите. Цялото й тяло трепереше от насъбралия се през годините потискан гняв. От послушанието й нямаше и следа. Нели започна да усеща силен дискомфорт. Не бе очаквала подобна бурна реакция. Та тя не каза нищо невярно. Човек трябваше да приема истината. Забърза към вратата.

— Изчезвай оттук и да не съм те видяла повече!

Точно преди да затръшне вратата след нея, Вера изхвърли плика й. Нели се видя принудена да се наведе с усилие и да го вдигне. Човек не можеше просто да остави петдесет хиляди крони да се въргалят по земята, колкото и унизително да беше, че надничащите иззад прозорците съседи я видяха буквално как пълзи по чакъла. Неблагодарница! Гордостта й щеше да се стопи, като остане без пари и никой не иска да я наеме за чистачка. Тя определено вече не бе добре дошла в резиденцията на Лоренцови, а с малко усилия щеше да я лиши и от останалата й работа. Щеше да я накара да пълзи в краката на социалните. Никой не можеше да обижда Нели Лоренц, без да си получи заслуженото.

 

 

Все едно ходеше през вода. Крайниците му бяха изтръпнали и натежали след прекараната на койката в ареста нощ. Липсата на алкохол размътваше съзнанието му. Андерш огледа апартамента си. Подът бе покрит с мръсни отпечатъци от полицейските ботуши. Това обаче не го притесняваше особено. Мръсотията не му пречеше.

Извади стек с шест бири от хладилника и се хвърли по гръб на матрака в хола. Подпря се на лявата си ръка, а с дясната отвори кутия бира и изпи цялото й съдържание на големи глътки до последната капка. След това метна кутията през стаята. Тя се стовари с дрънчене в най-далечния ъгъл. След като за момента задоволи силната си жажда, Андерш се излегна на матрака и сключи ръце зад главата си. Втренчи се с невиждащи очи в тавана и се потопи за миг в спомени за далечни, безвъзвратно отминали времена. Душата му намираше покой единствено по време на странстването й в миналото. Като се изключат тези кратки мигове на щастие, когато си позволяваше да си спомни за един отдавна изгубен по-добър живот, силна болка не спираше да прорязва сърцето му. Невероятно бе, че миналото му се струваше толкова близко и същевременно така далеч.

Спомените му винаги бяха огрени от слънчева светлина. Усещаше топлия асфалт под босите си крака и вечно солените си от морската вода устни. Колкото и да бе странно, в спомените му винаги беше лято. Там нямаше място за зима, за облачни дни и за дъжд. Слънцето грееше от кристалното небе, а лекият бриз набраздяваше огледалната водна повърхност.

Ето я и Алекс, с лека лятна рокля, която се увиваше около краката й. Дългата й коса, която тя упорито отказваше да подстриже, падаше на светъл водопад чак до кръста. Понякога дори успяваше да си спомни аромата й, при това толкова ясно, че ноздрите му потръпваха от гъделичкащото ги ухание и засилваха още повече копнежа му по нея. Ягоди, солена морска вода и шампоан от тимотейка. Понякога ароматът им се примесваше с приятен мирис на пот, след като бяха летели напред с колелетата или се бяха катерили по хълмовете, докато краката престанеха да ги държат. Тогава лягаха по гръб горе, на върха на планината Ведеберьет, с крака, сочещи към морето, и сключени на корема ръце. Алекс лежеше между тях, вперила очи в небето, с разстлана по земята коса. В редки, незабравими случаи тя хващаше ръцете им и за миг тримата се сливаха в едно.

Внимаваха да не ги видят заедно. Това щеше да убие магията. Да развали заклинанието и действителността да нахлуе в света им. Трябваше на всяка цена да я държат по-надалеч. Тя бе грозна и сива, напълно различна от обления със слънчева светлина фантазен свят, който създаваха заедно. Дори не споменаваха действителността. Вместо това изпълваха дните си със забавни игри и разговори. Не взимаха нищо на сериозно. Само така можеха да се преструват на непобедими и недостижими. Никой не можеше да ги нарани. Не представляваха нищо поотделно и се превръщаха в «тримата мускетари», когато бяха заедно.

Възрастните оставаха в периферията, някакви измислени герои, статисти, които обикаляха из собствен свят, без да имат каквото и да било влияние върху тях. Устните им помръдваха, но от гърлата им не излизаше и звук. Мимиките и жестовете им уж носеха някакво послание, а всъщност изглеждаха сковани и безсмислени. Като извадени от контекста думи.

Андерш се усмихна леко при спомена за тези дни, после бавно напусна света на мечтите и се върна към живота си в настоящето. Телесните му нужди ставаха все по-осезаеми. Изправи се, отново скован в собствения си екзистенциален страх, и последва зова на природата.

Над тоалетната висеше прашасало мръсно огледало. Докато празнеше пикочния си мехур, зърна отражението си в него и за първи път от много години насам видя как изглежда в очите на останалите. Косата му бе мазна и чорлава. Лицето му — пребледняло, с почти сивкав нездрав оттенък. Заради липсващите зъби, резултат от дългите години на лоша устна хигиена, изглеждаше с десетки години по-стар, отколкото всъщност беше.

Решението бе пред очите му, просто сега го съзря за първи път. Вдигна несръчно ципа на панталоните си и заобмисля следващата си стъпка. Когато тръгна към кухнята, в погледа му се четеше решителност. Порови се малко из чекмеджетата, накрая намери голям кухненски нож и го избърса в панталоните си. След това отиде в хола и методично започна да сваля картините от стените. Плодовете на дългогодишен труд се озоваваха един по един на пода. Пазеше само онези платна, които смяташе за най-успешни. Много други отдавна бе изхвърлил просто защото не бяха достатъчно добри. Ножът разрязваше платната едно след друго. Действаше спокойно и уверено, докато от картините не останаха само тънки нишки, които по нищо не напомняха за някогашните произведения на изкуството. Заниманието се оказа по-трудоемко, отколкото очакваше, така че когато приключи, по челото му блестяха капки пот. Стаята приличаше на цветно бойно поле. Лентите плътно покриваха пода, а празните рамки зееха като големи беззъби ями. Огледа се доволно наоколо.

 

 

— Откъде знаете, че не Андерш е убил Алекс?

— Едно момиче от входа му го е видяло да се прибира малко преди седем, а Алекс е разговаряла с майка си в седем и петнайсет. Не би могъл да се върне обратно толкова бързо. Това означава, че свидетелските показания на Дагмар Петрен са валидни за времето, когато Александра още е била жива.

— Ами пръстовите отпечатъци и следите от обувките му в банята?

— Те не доказват, че я е убил, само че е бил в къщата след смъртта й. Във всеки случай нямаме повече основания да го държим в ареста. Мелберг сигурно отново ще го арестува, тъй като все още е напълно убеден, че Андерш е убиецът, но за момента е принуден да го пусне на свобода. В противен случай някой адвокат ще му отреже главата. През цялото време ми се струваше, че нещо не се връзва, а случилото се го доказа. Подозренията все още не са свалени напълно от Андерш, но сега разполагаме с достатъчно основания, за да продължим да разследваме случая.

— Значи затова сме на път към къщата на Алекс. Какво се надяваш да откриеш там? — попита Ерика.

— Всъщност не знам. Просто искам да си изградя по-ясна представа за случилото се.

— Биргит каза, че Алекс не е могла да говори с нея, защото имала гости. Ако не е бил Андерш, кой тогава?

— Точно това е въпросът.

Патрик караше прекалено бързо, като за малко не пропусна отбивката при яхтения клуб и взе десния завой в последния момент. Едва не отнесе една ограда. Това не се понрави на Ерика, която здраво стискаше дръжката на вратата.

— Да не би да се страхуваш, че къщата ще ни избяга? — усмихна се тя пребледняла.

— О, извинявай. Просто нямам търпение.

Той намали значително скоростта, така че през последната част от пътя Ерика дори се осмели да пусне дръжката на вратата. Все още не разбираше защо Патрик я води със себе си, но не се оплакваше. Така щеше да събере още повече информация за книгата.

Патрик спря пред вратата и лицето му придоби глуповато изражение.

— Не се сетих, че нямам ключ. Боя се, че не можем да влезем. Мелберг едва ли ще се зарадва, ако хванат негов подчинен да се опитва да влезе с взлом през някой прозорец.

Ерика въздъхна дълбоко, наведе се и пъхна ръка под изтривалката. После показа ключа на Патрик с подигравателна усмивка, отключи вратата и го пусна да влезе пръв.

Някой явно бе оправил котела на парното, защото температурата вътре бе значително по-висока от външната. Свалиха връхните си дрехи и ги метнаха на парапета на стълбата, която водеше към втория етаж.

— Сега какво?

Ерика скръсти ръце и загледа Патрик в очакване.

— Някъде след седем и петнайсет, когато разговаря за последен път с майка си, Алекс поглъща голяма доза приспивателни. Няма следи от влизане с взлом, следователно неизвестният посетител трябва да е някой познат. Някой, който успява да я накара да се нагълта с хапчетата. Как би могъл да го стори? Явно трябва да са пили и яли заедно.

Докато говореше, Патрик се разхождаше из хола. Ерика седна на дивана, наблюдавайки го с интерес.

— Всъщност — той спря за миг и вдигна показалец — съдебният лекар успя да установи какво е яла Алекс от съдържанието на стомаха й. Според него в стомаха й е имало остатъци от риба огретен и сайдер. В кошчето за боклук имаше празна опаковка от риба огретен, а на кухненския плот — бутилка със сайдер, което потвърждава думите му. Интересното е, че в хладилника открихме две огромни парчета биволско филе, а във фурната — картофи огретен. Фурната обаче не е била включвана — ястието в нея беше сурово. На кухненския плот имаше и начената бутилка бяло вино. Липсваха към сто и петдесет милилитра — около една чаша.

Патрик показа с палец и показалец на какъв обем отговарят сто милилитра.

— Но в стомаха на Алекс е нямало следи от вино, така ли?

Ерика се наведе напред, изпълнена с любопитство, и се подпря с лакти на коленете си.

— Не, точно там е работата. Тя е пила сайдер вместо вино заради бременността си, въпросът е кой е пил виното?

— Намерихте ли някакви мръсни чинии?

— Да, една чиния, нож и вилица с остатъци от рибата по тях. И две изплакнати чаши в мивката. По едната имаше отпечатъци. Тези на Алекс. По другата обаче нямаше нито един.

Патрик спря да обикаля напред-назад из стаята и седна в обърнатия към Ерика фотьойл, изтегна дългите си крака и сключи ръце на корема.

— Което означава, че някой е изтрил отпечатъците от чашата.

Заключението, до което стигна сама, накара Ерика да се почувства изключително умна, а Патрик бе достатъчно учтив, за да се престори, че не е мислил по въпроса преди.

— Да, така изглежда. Тъй като чашите бяха изплакнати, не открихме следи от приспивателни в нито една от тях, но можем да предположим, че са били разтворени в сайдера на Алекс.

— Но защо е яла риба огретен сама, след като е възнамерявала да приготви луксозна вечеря с биволско филе за двама?

— Да, именно в това е въпросът. Защо някой ще зареже празнична вечеря, за да стопли полуфабрикат в микровълновата?

— Защото е планирала романтична вечеря за двама, но кавалерът й така и не се е появил.

— Такова е и моето предположение. Тя чака ли, чака, но накрая се отказва и приготвя нещо набързо в микровълновата. Разбирам я. Хич не е весело да ядеш биволско филе сам.

— Андерш се е отбил тук, но тя едва ли е чакала него. Трябва да е бил бащата на детето. Как мислиш?

— Това е най-вероятното. Уф, голяма трагедия. Тя приготвя страхотна вечеря, изстудява вино, сигурно за да отпразнуват детето, кой знае, но той така и не идва, а тя чака ли, чака. Въпросът е кой е дошъл вместо него?

— Не можем да изключим Андерш напълно. Може именно него да е чакала, но той просто да е закъснял.

— Вярно. О, всичко това е ужасно! Де да можеха стените да говорят!

Ерика внимателно огледа стаята.

Тя бе изключително приятна. Свежа и ухаеща на ново. Дори на Ерика й се стори, че може да усети мириса на боя. Стените бяха боядисани в един от любимите й цветове — светлосиньо с нюанс на сиво, който контрастираше чудесно с белите прозорци и мебели. Цареше толкова спокойна атмосфера, че на Ерика й се прииска да облегне глава на дивана и да затвори очи. Бе видяла такъв диван в магазин «Хаус» в Стокхолм, но с доход като своя можеше само да си мечтае за него. Беше мек и голям, а ръбовете му изобщо не се усещаха. Новите мебели бяха стилно и с вкус примесени с по-старомодни. Алекс сигурно ги бе открила, докато реставрираше къщата в Гьотеборг. Повечето от тях бяха в густавиански стил^[2]. Ерика трябваше да благодари на ИКЕА, че успя да го разпознае. Отдавна се заглеждаше по новата им серия мебели в густавиански стил. Сега от гърдите й отново се отрони дълбока въздишка на завист, след което си припомни защо са тук.

— Значи твърдиш, че някой неин познат идва в дома й, може би любовникът й, а може би друг, изпиват по чаша заедно и въпросният човек изсипва приспивателни в сайдера й — рече Ерика.

— Да, това е най-вероятният сценарий.

— Ами после? Какво мислиш се случва след това? Как се озовава във ваната?

Ерика потъна още по-дълбоко в дивана и дори си позволи да качи крака на холната маса. Трябваше да започне да събира пари за такъв диван! За миг й мина през ума, че ако продадяха къщата, щеше да може да си купи каквито мебели поиска, но веднага прогони тази мисъл.

— Мисля, че убиецът я изчаква да заспи, съблича я и я замъква в банята.

— Защо мислиш, че я замъква, а не просто отнася дотам?

— Аутопсията показа, че по петите й има драскотини, а под мишниците — синини.

Патрик изведнъж подскочи и погледна обнадеждено Ерика.

— Може ли да изпробвам нещо?

Въпросът му се стори доста подозрителен на Ерика, която му отвърна скептично:

— Зависи какво.

— Мислех си, че може да се престориш на жертва на убийство.

— Аха, ами добре. Мислиш, че съм достатъчно добра актриса, за да изиграя подобна роля?

Тя се разсмя, след което стана, за да му угоди.

— Не, не, седни. Най-вероятно са седели тук, а Алекс е заспала на дивана. Би ли била така добра да се отпуснеш и да легнеш, все едно си безжизнена?

Ерика изръмжа, но даде всичко от себе си, за да влезе в ролята на жена в безсъзнание. Когато Патрик я задърпа, тя отвори едното си око и му каза:

— Надявам се, че не смяташ и да ме съблечеш.

— О, не, изобщо не, не съм си го и помислял, искам да кажа… — Той започна да заеква и се изчерви.

— Спокойно, само се шегувам. Давай, убиецо.

Усети как я свали на пода, след като избута холната маса настрани. Първо се опита да я издърпа за китките, но не успя, затова я хвана под мишниците и я завлачи към банята. Изведнъж Ерика се замисли за теглото си. Патрик щеше да реши, че тежи цял тон. Реши да го измами, като започне да се оттласква леко с крака, но той я скастри. Ох, защо ли не бе спазвала диетата си достатъчно строго през последните седмици! В интерес на истината изобщо бе забравила за нея. Вместо това давеше мъката си в истински океан от храна. На всичкото отгоре пуловерът й се качи нагоре и пухкавото й коремче заплаши да изскочи отдолу. Опита се да го глътне, като затаи дъх, но скоро бе принудена да започне да диша отново.

Усети хладните плочки на пода в банята под гърба си и несъзнателно потръпна не само от студ. Като стигна до ваната, Патрик я пусна внимателно.

— Хм, добре мина. Доста е трудно, но не е невъзможно, а и Алекс е по-лека от теб.

«Много ти благодаря» — помисли си Ерика, докато дискретно се опитваше да смъкне пуловера си над корема.

— Сега остава единствено да те сложа във ваната.

Той понечи да вдигне краката на Ерика, но тя бързо се изправи и се поотупа.

— Не, няма да стане. Достатъчно синини насъбрах за днес. Освен това няма начин да ме накараш да вляза във ваната, където лежеше Алекс. Просто забрави!

Патрик прие с нежелание протеста й, двамата излязоха от банята и се върнаха в хола.

— След като убиецът положи тялото на Алекс във ваната, трябва просто да я напълни с вода, което изобщо не е трудно, и да разреже вените й с бръснарско ножче, което взима от един пакет в шкафчето. След това му остава само да разчисти след себе си. Да измие отпечатъците си от чашата. През това време кръвта на Алекс изтича до последната капка. Страшно, ама страшно хладнокръвно!

— Ами котелът на парното? Той е изключен още когато тя пристига във Фелбака.

— Да, така изглежда. За наш късмет. Щеше да ни е много по-трудно да съберем улики, ако тялото й бе престояло на топло в продължение на цяла седмица. Отпечатъците на Андерш например щяха отдавна да са заличени.

Ерика потръпна. Мисълта как някой сваля отпечатъци от труп й се струваше твърде зловеща.

Двамата заедно претърсиха останалата част от къщата. Ерика отдели много време на спалнята на Александра и Хенрик. Все пак предния път внезапно я бяха прекъснали. Нищо не откри. Усещането, че нещо липсва, не я напускаше. Умираше от яд, че не се сеща какво. Реши да разкаже на Патрик и за свое удовлетворение видя, че приятелят й доста се притесни, като чу за втория неканен гост в къщата и за скривалището й в гардероба.

Патрик въздъхна тежко, седна на края на голямото легло с балдахин и се опита да й помогне да си спомни липсващия предмет.

— Голям ли беше, или малък?

— Не знам, Патрик, вероятно малък, иначе щях с лекота да забележа липсата му. Ако беше изчезнало например леглото, нямаше да го пропусна.

Ерика се усмихна и седна на леглото до него.

— Но на кое място точно мислиш, че беше? До вратата? При леглото? На шкафа?

Патрик премяташе в ръце малък кожен етикет, който намери на нощното шкафче на Алекс. Приличаше на клубна емблема, върху която с детски почерк бе изписано «Т. М. 1976». Когато я обърна, забеляза неясни петна — приличаха на стара засъхнала кръв. Зачуди се как ли е попаднала там.

— Не знам къде е стояло, Патрик. Ако знаех, нямаше сега да седя и да си скубя косите.

Тя се загледа скришом в обърнатото му в профил лице. Имаше невероятни, дълги тъмни мигли. Наболата му брада бе с перфектна дължина. Достатъчно пораснала, за да докосва кожата като фина шкурка, но не твърде дълга, за да остави неприятни драскотини. Ерика се зачуди какво ли би усетила, ако допре буза до неговата.

— Какво има? Да нямам нещо на лицето?

Патрик започна да бърше притеснено устата си. Ерика веднага отмести поглед, смутена, че я е хванал да го гледа.

— Нищо. Само малко парченце шоколад. Вече го няма.

Настъпи кратка тишина.

— Е, какво ще кажеш, май няма да намерим кой знае какво повече тук — рече Ерика накрая.

— Няма, и аз така мисля. Обади ми се веднага щом се сетиш какво липсва. Ако е достатъчно важно за някого, за да дойде дотук да го прибере, значи е важно и за разследването.

Заключиха старателно след себе си, а Ерика пъхна ключа обратно под изтривалката.

— Искаш ли да те откарам?

— Не, благодаря, Патрик. Предпочитам да походя.

— Добре. Значи ще се видим утре вечер.

Патрик, който пристъпваше от крак на крак, отново се почувства като непохватен тийнейджър.

— Да, заповядай към осем. И да дойдеш гладен.

— Ще се опитам. Но нищо не обещавам. В момента имам чувството, че никога повече няма да огладнея — разсмя се Патрик, потупа се по корема и кимна към къщата на Дагмар Петрен от другата страна на улицата.

Ерика се усмихна и му замаха енергично с ръка, когато той потегли с волвото си. Стомахът й се свиваше при мисълта за утрешната вечер, изпитваше странна смесица от очакване, несигурност, страх и чист ужас.

Тръгна към къщи, но само след няколко метра внезапно спря. Неочаквано й хрумна една идея и реши да провери дали от нея ще излезе нещо. Тръгна решително обратно към къщата, извади ключа изпод изтривалката и влезе вътре, като преди това внимателно изтръска снега от обувките си.

Какво би направила жена, чийто кавалер пропуска романтичната им вечеря? Би му позвънила, разбира се! Ерика се молеше телефонът в дома на Александра да е модерен, а не някоя бакелитна антика. Имаше късмет. На стената в кухнята висеше чисто нов «Доро». Натисна бутона за повторно набиране на последния номер с треперещи пръсти. Стискаше палци никой да не е използвал телефона след смъртта на приятелката й.

Сигналите прозвучаха един след друг. Точно реши да затвори на седмия, когато се включи гласовата поща. Ерика изслуша съобщението и затвори преди сигнала за запис. Пребледняла, върна бавно слушалката на мястото й. Шумолящите парчета от пъзела се подредиха в съзнанието й. Изведнъж се сети точно какво липсваше от спалнята на втория етаж.

 

 

Мелберг беше бесен. Носеше се като фурия из участъка, а на колегите му от Танумсхеде им идеше да се скрият под бюрата. Но подобно поведение не подхождаше на възрастни хора, затова се налагаше цял ден да търпят водопад от псувни, остри забележки и откровени обиди. Аника отнесе най-жестокия удар и макар да бе станала доста дебелокожа, откакто управляваше Мелберг, днес за първи път очите й се напълниха със сълзи. Към четири часа й дойде до гуша. Избяга от работното си място, отби се в хранителния магазин «Кууп Консум», купи голяма кутия със сладолед, прибра се вкъщи, пусна «Дързост и красота» по телевизията и заля шоколадовия сладолед със сълзи. Какъв ден само!

Мелберг се пукаше от яд. Наложи се да пусне Андерш Нилсон от ареста, а усещаше с всяка брънка на тялото си, че именно той е убиецът на Александра Вийкнер. Ако само бе получил възможност да остане насаме с него, със сигурност щеше да изкопчи истината. Вместо това бе принуден да го освободи заради показанията на някакъв тъп свидетел, който го видял да се прибира вкъщи малко преди да започне телевизионният сериал «Разделени пътища». Това означаваше, че е бил в апартамента си в седем часа, а Алекс е разговаряла с Биргит в седем и петнайсет. Проклятие!

Не стига това, ами и този младок, полицай Патрик Хедстрьом, по всякакъв начин се опитваше да му набие в главата, че не Андерш Нилсон е убиецът. Но през всичките години служба в полицията Мелберг бе разбрал едно — че най-очевидният отговор обикновено е верен. Че няма скрити мотиви и сложни заговори. Само боклуци, които превръщат живота на обикновените хора в ад. Мотото му бе: «Намериш ли боклука, намерил си убиеца».

Позвъни на мобилния на Патрик Хедстрьом.

— Къде си, по дяволите? — Нямаше нужда от учтиви фрази. — Да не търкаш някой диван? Ние в участъка се трудим. В извънработно време. Не съм сигурен дали ти е известен този феномен. Ако не ти е, мога да се погрижа изобщо да не се запознаваш с него. Поне в този участък.

Почувства се малко по-добре, след като посмачка фасона на младока. Човек трябва да ги държи здраво, иначе много им пораства работата.

— Искам да отидеш да говориш със свидетелката, която осигурява алиби на Андерш Нилсон. Притисни я, извий й ръцете и виж какво ще ти каже. Да, веднага, по дяволите.

Мелберг тресна слушалката, доволен, че съдбата го е издигнала до пост, който му позволява да изкомандва останалите да свършат черната работа. Изведнъж животът му се стори много по-хубав. Облегна се на стола, отвори най-горното чекмедже на бюрото си и извади кутия шоколадови топчета. С дебелите си като наденички пръсти взе едно и го пъхна цялото в устата си. Когато го сдъвка и глътна, лапна още едно. Трудещи се мъже като него имаха нужда от малко гориво.

 

 

Патрик вече бе завил в посока към Танумсхеде при Гребестад, когато Мелберг му се обади. Отби при отклонението за голф игрището на Фелбака и тръгна обратно. От гърдите му се отрони тежка въздишка. Следобедът напредваше, а той имаше куп работа в участъка. Не биваше да остава толкова дълго във Фелбака, но общуването с Ерика силно го привличаше. Сякаш бе погълнат от магнитно поле и трябваше да впрегне цялата си енергия и сила, за да се измъкне от него. Още една дълбока въздишка. Всичко това можеше да свърши само по един начин. Съвсем наскоро успя да преодолее мъката от раздялата с Карин, а сега се бе запътил с бясна скорост към подобен болезнен финал. Същински мазохист. Отне му близо година да преглътне развода. Прекара безброй нощи, вперил празен поглед в телевизионния екран в свръхинтелектуални филми като «Тексаски рейнджър» и «Мисията невъзможна». Дори «ТВ шоп» му се струваше по-добра алтернатива от това да лежи сам в двойното легло и да се върти неспирно, докато си представя Карин в друго легло с друг мъж, почти като в сцена от нескопосан сапунен сериал. А и Карин никога не го бе привличала така както Ерика. Разумът му нашепваше злобно, че този път щеше да се сгромоляса от още по-високо.

Както обикновено влезе в последните остри завои преди Фелбака с прекалено висока скорост. Случаят започваше да му ходи по нервите. Изкара си яда на колата и взе изключително рисковано завоя преди склона към мястото на стария силоз. Силозът отдавна го нямаше, бяха го заменили постройки за съхранение на лодки и къщи в старовремски стил. Те струваха по няколко милиона всяка и Патрик не спираше да се чуди с колко ли средства трябва да разполага човек, за да може да си купи лятна вила на подобна цена.

Някакъв мотоциклет изникна изведнъж иззад завоя и се наложи Патрик панически да завърти волана, за да избегне удара. Сърцето му заби силно и той намали скоростта до няколко километра под позволената. На косъм беше. Погледна в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че и мотоциклетистът е добре и може да продължи напред.

Премина покрай игрището за мини голф, стигна до кръстовището при бензиностанцията, където сви наляво в посока към жилищните блокове. За пореден път се замисли колко ужасни бяха те. Паралелепипеди от шейсетте в кафяво и бяло, пръснати около южната входна артерия към Фелбака. Чудеше се какви ги е мислил архитектът пред чертожната маса. Сигурно целта му е била да си направи експеримент, като ги построи колкото се може по-грозни. Или просто му е било все едно. Вероятно блоковете бяха плод на идеологията на шейсетте. «Жилища за всички». Жалко, че девизът не беше «красиви жилища за всички».

Патрик спря на паркинга и влезе в първия вход. Номер пет. Където на третия етаж живееха Андерш и свидетелката Джени Росен. Остана съвсем без дъх, докато се изкачи дотам, и си напомни, че напоследък се движи твърде малко и хапва твърде много кифлички. Не си спомняше някога да е бил в страхотна физическа форма, но по-зле от сега не можеше и да бъде.

Спря за миг пред вратата на Андерш и се ослуша. Отвътре не се чуваше нито звук. Или бе излязъл някъде, или лежеше в безсъзнание на пода.

Вратата на Джени бе най-вдясно, точно срещу тази на Андерш, който живееше вляво от стълбите. Бе заменила стандартната табелка с дървена. На нея с много заврънкулки бяха изписани имената Джени и Макс Росен, а около тях се виеха изрисувани декоративни рози. Значи е омъжена.

Тя се бе обадила в полицията, за да даде показания, рано тази сутрин и Патрик се надяваше все още да си е вкъщи. Вчера, когато позвъниха на всички съседи, нея я нямаше, но й оставиха визитка с молба да се свърже с тях, щом се прибере. Това бе и причината едва днес да се сдобият с информацията, че Андерш се е прибрал вкъщи в петък вечерта преди часа на смъртта на Алекс.

Сигналът на звънеца проехтя в апартамента, последван от яростен детски плач. Откъм коридора се чу шум от стъпки, после Патрик усети, че го гледат през шпионката. Издрънча синджир и вратата се отвори.

— Да?

Появи се жена с дете на около годинка. Тя бе много слаба и силно изрусена. Съдейки по корените на косата й, естественият й цвят бе тъмнокафяв или черен, за което говореха и кафявите й очи. Нямаше грим и изглеждаше уморена. Носеше раздърпан анцуг с увиснали колене и тениска с логото на «Адидас» на гърдите.

— Джени Росен?

— Да, аз съм. Какво има?

— Казвам се Патрик Хедстрьом и работя в полицията. Обадихте ни се тази сутрин и бих искал да поговорим малко повече.

Говореше тихо, за да не го чуе Андерш.

— Влезте.

Тя пристъпи встрани и го пусна вътре.

Апартаментът й бе малък, едностаен. Тук определено не живееше мъж. Не и възрастен във всеки случай. Вътре цареше розова феерия. Килими, покривки, пердета, лампи, всичко бе в розово. Вторият преобладаващ елемент бяха многобройните панделки по лампите и свещниците. По стените висяха картини, които доразкриваха романтичната натура на собственичката си. На тях бяха изобразени меки женски лица, обкръжени от пърхащи птици. Над леглото имаше дори платно с разплакано дете.

Седнаха на белия кожен диван, а жената за щастие не му предложи кафе. Днес вече му беше втръснало от кафе. Джени сложи детето да седне в скута й, но то се измъкна от прегръдката й и тупна на пода, след което запристъпя неуверено наоколо.

Патрик с изумление установи, че майката е съвсем млада. Вероятно все още тийнейджър. Предположи, че е на около осемнайсет. В малките градчета често се случваше момичетата да раждат по едно или две деца, преди да навършат двайсет години. Жената се обърна към момченцето с името Макс, а Патрик предположи, че бащата не живее с тях. Това също не бе необичайно. Връзките между тийнейджъри не бяха достатъчно здрави, за да устоят на стреса след появата на едно малко човече.

Патрик извади тефтерчето си.

— Значи сте видели Андерш Нилсон да се прибира вкъщи към седем часа в петък преди две седмици, тоест на двайсет и пети? Защо сте толкова сигурна за времето?

— Не изпускам нито един епизод от «Разделени пътища». Сериалът започва в седем, а аз чух голяма гюрултия отвън малко преди това. Нищо необичайно. В дома на Андерш никога не е било особено спокойно и тихо. Приятелите му са пияници и се появяват по всяко време на денонощието, а понякога идва и полиция. Отидох все пак да погледна през шпионката и го видях. Беше мъртвопиян и се опитваше да отключи вратата, но ключалката би трябвало да е поне метър широка, за да успее да напъха ключа в нея. Най-накрая се справи и се прибра точно когато чух, че сериалът ми започва, и бързо се върнах при телевизора.

Тя дъвчеше нервно кичур от косата си. Патрик забеляза, че ноктите й, по които все още се виждаха следи от розов лак, са изгризани до кръв.

Макс бе успял да заобиколи холната маса и триумфално взе да го дърпа за крачола на панталона.

— Горе, горе, горе — заповтаря той, а Патрик погледна въпросително Джени.

— Можете да го вдигнете. Явно ви харесва.

Патрик вдигна непохватно момченцето в скута си и му даде да си играе с ключодържателя си. То засия от щастие. Усмихна се широко на Патрик и му показа двата си предни зъба, малки като оризови зърна. Патрик осъзна, че и той на свой ред се усмихва. Сърцето му се сви. При едно по-благополучно стечение на обстоятелствата днес и той можеше да има детенце. Погали замислено Макс по пухкавата като мъх коса.

— На колко месеца е?

— На единайсет. Не ми оставя време да скучая.

Тя погледна сина си нежно, а Патрик изведнъж забеляза колко беше сладка въпреки умората си. Сигурно бе много трудно да станеш родител на нейната възраст. Тя трябваше да излиза навън с приятели, да купонясва и да си живее живота. Вместо това посвещаваше вечерите си на смяна на памперси и домакинска работа. Сякаш за да потвърди подозренията му за големия стрес, на който е подложена, тя извади цигара от пакета върху холната маса и я запали. С блаженство всмука дълбоко дима и подаде пакета на Патрик с въпросителен поглед. Той поклати глава. Да пуши в присъствието на малко дете категорично противоречеше на принципите му, но какво правеше майка му, си беше нейна работа, не негова. Той самият не можеше да разбере как някой изобщо може да сложи в уста нещо толкова отвратително като цигара.

— Възможно ли е да се е прибрал и после отново да е излязъл?

— В тези блокове всичко се чува, копче да падне на стълбището, всички ще разберат. Съседите отлично знаят кой кога се прибира и излиза. Сигурна съм, че Андерш си остана вкъщи.

Патрик осъзна, че работата му тук е приключила, но реши да я попита нещо от чисто любопитство.

— Как реагирахте, като разбрахте, че Андерш е заподозрян в убийство?

— Помислих си, че това са пълни глупости.

Тя дръпна още веднъж и изпусна дима, рисувайки във въздуха колелца. Патрик едва се въздържа да не й припомни за вредата от пасивното пушене. Цялото внимание на седящия в скута му Макс бе съсредоточено върху ключодържателя, който детето вече усърдно смучеше. Държеше го с малките си пухкави ръчички и от време на време поглеждаше към Патрик, сякаш за да му благодари за чудесната играчка.

Джени продължи:

— Вярно е, че Андерш е развалина, но никога не би убил човек. Той е готин. Понякога звъни вкъщи да ме помоли за цигара и пиян или не, винаги се държи страхотно. Дори няколко пъти съм го оставяла да гледа Макс, за да отида да напазарувам. Но само когато е бил напълно трезв. Само тогава. — Тя загаси цигарата в един препълнен пепелник. — Всъщност никой от местните пияници не е лош човек. Те са просто нещастни души, които заедно пропиват живота си. Нараняват само себе си.

Джени тръсна глава, за да прогони един кичур от лицето си, и отново посегна към кутията с цигари. Пръстите й бяха пожълтели от никотина, а новата цигара явно щеше да й се стори също толкова вкусна, колкото предишната. Патрик усети, че димът му идва в повече, а и Джени му бе казала всичко, което знаеше. Макс запротестира, когато го свали от скута си и го подаде на Джени.

— Благодаря за помощта. Може да се наложи отново да се свържем с вас.

— Ще ме намерите тук. Няма къде да избягам.

Цигарата й гореше, подпряна на пепелника, а димът се уви около Макс, който замига раздразнено с очи. Все още гризеше ключовете на Патрик и го гледаше предизвикателно, сякаш искаше да му каже: «Ела ги вземи, ако ти стиска». Патрик трябваше да си ги вземе и се опита да ги издърпа внимателно, но малките като оризови зърна зъби на Макс се оказаха страшно здрави. Опита да дръпне малко по-силно и в отговор се чу ядосано измучаване. Свикнала с подобно поведение, Джени хвана решително ключодържателя, успя да го изтръгне и го подаде на Патрик. Макс се разрева с цяло гърло и ясно показа недоволството си от този развой на нещата. Патрик хвана наплюнчения ключодържател с палец и показалец и се опита дискретно да го избърше в крачола си, преди да го пъхне в задния си джоб.

Джени го изпрати до вратата заедно с разстроения Макс. Последното, което видя, преди вратата да се затвори, бе потокът от едри сълзи по пухкавите бебешки бузи. Сърцето му отново се сви.

 

 

Къщата му се струваше прекалено голяма. Вървеше от стая в стая и всичко му напомняше за Александра. Всеки сантиметър от дома им бе докоснат от любовта и ръката й. Понякога се чудеше дали не се бе омъжила за него единствено заради къщата. Връзката им стана стабилна едва след като я доведе в дома си. Той самият имаше сериозни намерения още когато я видя за първи път на една университетска среща за чуждестранни студенти. Висока и руса, тя изглеждаше недостижима, с което го привлече както никоя жена дотогава. За първи път през живота си изпитваше такова горещо желание да притежава някого. А не бе свикнал да му отказват. Родителите му бяха твърде вглъбени в собствения си живот, за да се интересуват от неговия.

Посвещаваха цялото си време или на компанията, или на социална дейност. Благотворителни балове, коктейли, вечери с познати бизнесмени. Хенрик трябваше да си седи послушно вкъщи с бавачката. Най-добрият спомен от майка му бе миризмата на парфюма й, когато го целуваше за довиждане, докато мислите й вече се носеха към поредното лъскаво събитие. Като компенсация той само трябваше да посочи нещо, за да го получи. Не му отказваха нищо материално, но в емоционално отношение му даряваха единствено безразличие, сякаш разсеяно галеха кутре, което моли за грам внимание.

Алекс бе първото нещо в живота му, което не можеше да получи само като се помоли. Тя бе недостижима, равнодушна и точно поради това неустоима. Хенрик се зае да я ухажва упорито и интензивно. Рози, вечери, подаръци и комплименти. Даде всичко от себе си. Тя с нежелание позволи да бъде ухажвана и неохотно започна да излиза с него. Не по принуда, той никога не би я насилил за нищо, но с безразличие. Едва когато я доведе в Гьотеборг през първото им лято заедно и прекрачиха прага на къщата на остров Серьо, Александра се превърна в активен участник във връзката им. Отвръщаше на прегръдките му с непозната дотогава чувственост, а той не можеше да си намери място от щастие. Ожениха се още същото лято в Швеция, само няколко месеца след като се запознаха. После се върнаха във Франция, за да завършат последната си година в университета, а след това се пренесоха в къщата на остров Серьо завинаги.

Сега, като се замисли, осъзна, че Александра бе щастлива единствено когато работеше по къщата. Хенрик седна в един от големите фотьойли «Честърфийлд» в библиотеката, облегна глава назад и затвори очи. През съзнанието му се занизаха спомени с Алекс като кадри от стар филм. Усещаше грапавата и хладна кожа на фотьойла под пръстите си и зашари с показалец по една оставена от времето по-дълбока бразда.

Най-ярко си спомняше различните й усмивки. Когато откриеше точно онези мебели за къщата, които търсеше, или когато разрежеше с бръснача някой тапет и откриеше, че оригиналните тапети под него са изключително запазени, по устните й се разливаше широка искрена усмивка. Когато я целунеше по шията или я погалеше по бузата, или й кажеше колко я обича, понякога отново се усмихваше. Понякога, но невинаги. Той мразеше тази й усмивка, далечна, отнесена, снизходителна. След това винаги му обръщаше гръб и той виждаше как тайните й отново запълзяват като змии в душата й.

Никога нищо не я попита. От чист страх. Боеше се да не предизвика верижна реакция, чиито последствия не беше готов да приеме. По-добре бе да я притежава физически с надеждата, че някой ден ще му се отдаде напълно. Поемаше риска, че това може и да не се случи, само и само за да запази частичка от нея. Късче от Александра му бе достатъчно. Толкова силно я обичаше.

Огледа библиотеката. Книгите, които запълваха рафтовете и които Александра с толкова усилия откриваше в антикварните книжарници на Гьотеборг, бяха само за красота. Като се изключат учебниците й от времето на следването, никога не я видя да отвори книга. Може би болката й бе толкова голяма, че нямаше сили да чете за чуждите страдания.

Най-трудно прие бременността й. Винаги когато бе отварял дума за това, тя френетично тръсваше глава. Не искаше да роди дете в свят като този.

Можеше да се примири с другия мъж. Знаеше, че Алекс не пътува до Фелбака всеки уикенд, за да стои там сама, но го преглътна. Интимните им отношения бяха приключили преди години. Това също преглътна. Дори и смъртта й щеше да преглътне с времето. Но не можеше да приеме, че от друг е била готова да износи дете, а от него — не. Именно тази мисъл не му даваше покой нощем. Въртеше се потен в чаршафите, загубил всяка надежда да заспи. Свали много килограми, а под очите му се появиха тъмни кръгове. Чувстваше се като опънат ластик, който някой ден щеше да достигне предела на своята издръжливост и да се скъса с плясък. До днес бе скърбял без сълзи, сега Хенрик Вийкнер се наведе напред, закри лицето си с ръце и се разрида.