Камила Лекберг
Ледената принцеса (2)

2

Той затопли кичур от косата й между дланите си. Малките ледени кристали се стопиха и намокриха ръцете му. Внимателно облиза капките вода.

Допря буза до ръба на ваната и усети хапещия студ по кожата си. Бе толкова красива така полегнала под заледената повърхност.

Все още бяха свързани. Нищо не се бе променило. Всичко бе както преди. Бяха напълно еднакви.

Можеше да повдигне ръката й съвсем малко, и то с доста усилие. Пое я със своята и вплете пръсти между нейните. Кръвта бе засъхнала и по кожата му останаха малки червени люспи.

Загубваше представа за времето, когато бе с нея. Дните и седмиците се сливаха в ледена картина, а единственото, което имаше значение, бяха сключените им ръце. Затова предателството й беше толкова болезнено. Бе върнала смисъла на живота му. Затова кръвта никога повече нямаше да разлее топлината си по тялото й.

Преди да си тръгне, внимателно постави ръката й в първоначалното й положение.

Не се обърна назад.

 

 

Ерика изплува от дълбокия си сън и в първия миг не можа да разбере откъде идва звукът. Когато най-накрая схвана, че се е събудила от звъненето на телефона, бяха прозвучали толкова много сигнали, че трябваше да скочи от леглото, за да успее да вдигне.

— Ерика Фалк. — Гласът й прозвуча ужасно дрезгаво и тя се прокашля силно, като закри с ръка телефонната слушалка.

— О, извинявай, събудих ли те? Наистина съжалявам.

— Не, не, не спях — отвърна механично тя, като сама осъзна колко невероятно звучеше. Бе очевидно, че току-що става от сън.

— Е, извинявай все пак. Хенрик Вийкнер е. Току-що говорих с Биргит и тя ме помоли да се свържа и с теб. Очевидно тази сутрин е получила обаждане от някакъв груб инспектор от участъка в Танумсхеде, който доста безчувствено й наредил да се яви в участъка. И моето присъствие било желателно. Не е дал обяснение защо, но ние имаме бегла идея. Биргит е много разстроена и тъй като нито Карл-Ерик, нито Юлия са във Фелбака в момента, се чудя дали не би искала да ми направиш услуга и да идеш да я видиш. Сестра й и зет й са на работа и при нея няма никой. Ще ми отнеме няколко часа да дойда във Фелбака, а не искам да стои сама толкова дълго. Знам, че очаквам твърде много от теб и че почти не се познаваме, но няма към кой друг да се обърна.

— Разбира се, че ще отида да видя Биргит. Няма проблем. Само се обличам и съм при нея след около петнайсет минути.

— Чудесно. Страшно съм ти благодарен. Наистина. Биргит е доста лабилна и искам някой да я наглежда, докато дойда. Ще й се обадя да й кажа, че тръгваш към нея. Ще пристигна някъде след дванайсет. Тогава ще говорим повече. И още веднъж благодаря.

Все още сънена, Ерика бързо се пъхна в банята, за да си наплиска лицето. После облече вчерашните си дрехи, среса се, сложи си туш за мигли и след по-малко от десет минути вече седеше зад волана. Трябваха й още пет минути, за да стигне до улица «Талгатан» на залива Селвик. Точно петнайсет минути след проведения с Хенрик разговор позвъни на вратата.

През последните дни след първото посещение на Ерика Биргит се бе стопила. Дрехите й стояха като на закачалка. Този път я отведе в кухнята, а не в дневната.

— Благодаря, че дойде. Толкова съм притеснена, че не мога да си представя да седя тук и да чакам Хенрик съвсем сама.

— Той ми каза, че си получила обаждане от участъка в Танумсхеде?

— Да, тази сутрин в осем часа ми се обади инспектор Мелберг и ми съобщи, че с Карл-Ерик и Хенрик трябва веднага да се явим в кабинета му. Обясних му, че Карл-Ерик е заминал спешно по работа и че ще се върне утре, и го попитах дали бихме могли да отидем тогава. Точните му думи бяха, че този вариант е неприемлив и че за момента е достатъчно да го посетим само двамата с Хенрик. Полицаят бе изключително груб и аз, разбира се, веднага се обадих на Хенрик и му казах да дойде тук възможно най-бързо. Страхувам се, че звучах доста притеснено, затова Хенрик предложи да ти се обади и да провери дали не можеш да постоиш при мен няколко часа. Наистина се надявам да не смяташ, че проявяваме твърде голямо нахалство. Едва ли искаш да те набъркваме още повече в нашата семейна трагедия, но не знаех към кого да се обърна. А и преди ми беше като дъщеря, затова реших, че може би…

— Не мисли за това. С радост ще помогна. Уточниха ли от полицията за какво става въпрос?

— Не. Но аз мога да предположа. Нали ти казах, че не се е самоубила? Нали?

Ерика импулсивно сложи ръка върху тази на Биргит.

— Моля те, Биргит, не си вади прибързани заключения. Може и така да е, но не бива да правим спекулации, преди да сме сигурни.

Часовете край кухненската маса й се сториха цяла вечност. Разговорът им замря само след няколко минути и единственото, което нарушаваше тишината, бе тиктакането на часовника. Ерика проследяваше с пръст кръговете по гладката повърхност на мушамата. Биргит бе също толкова изискано облечена и гримирана както при последната им среща, но изглеждаше уморена и изтерзана, като размазана снимка. Свалените килограми не й се бяха отразили добре, тя и преди бе страшно слаба, а сега устата и очите й съвсем се бяха сбръчкали. Стискаше толкова силно чашата си за кафе, че кокалчетата й бяха побелели. Ако Ерика намираше чакането за мъчително, то за нея трябва да беше нетърпимо.

— Не мога да си представя кой би искал да убие Алекс. Тя нямаше врагове. С Хенрик имаха съвсем нормален живот.

Думите й прокънтяха като изстрел на пистолет след дългата тишина.

— Все още не знаем дали е така. Няма смисъл да разсъждаваме, преди да чуем мнението на полицията — повтори Ерика и изтълкува липсата на отговор като тиха форма на съгласие.

Малко след дванайсет Хенрик сви на малкия паркинг срещу къщата. Видяха го през прозореца, изправиха се с облекчение и отидоха да си облекат палтата. Когато позвъни на вратата, те го чакаха, готови за път. Биргит и Хенрик си размениха въздушни целувки, допирайки бузите си, след което бе ред на Ерика да получи същия поздрав. Тя не бе свикнала с подобни маниери и се притесни да не се изложи, ако го целуне от грешната страна. Накрая се справи без проблем и дори за секунда се наслади на излъчващия мъжественост аромат на одеколона му.

— Идваш с нас, нали?

Ерика вече бе на половината път до колата си.

— Ами, не знам.

— Би означавало много за мен.

Ерика срещна погледа на Хенрик над главата на Биргит, въздъхна тихо и се пъхна на задната седалка на БМВ-то. Предстоеше й дълъг ден.

Отне им не повече от двайсет минути да стигнат до Танумсхеде. Бъбреха за ветровитото време и за обезлюдяването на провинциалните градчета, без да споменат и дума за предстоящото посещение в полицейския участък.

Ерика седеше на задната седалка и се чудеше какво всъщност прави тук. Не й ли стигаха собствените й проблеми, че трябваше да се окаже замесена и в убийство? На всичкото отгоре сюжетът за книгата й отиваше по дяволите. Вече бе успяла да го сглоби и сега й оставаше единствено да го изхвърли на боклука. Е, поне щеше да е принудена да отдаде цялото си внимание на биографията. Макар че може би не всичко бе загубено, би могла да го попромени малко и пак да стане добра книга. Може би така ще е дори по-добре. Едно евентуално убийство вероятно би се харесало на читателите.

Изведнъж осъзна какво всъщност се опитваше да направи. Алекс не бе някаква измислена героиня, чиято съдба можеше да преправя както си поиска, а реална личност, обичана от реални хора. Дори тя самата бе обичала Алекс. Ерика се вгледа в отражението на Хенрик в огледалото за обратно виждане. Изглеждаше също толкова спокоен като преди, въпреки че след няколко минути вероятно щяха да му съобщят, че съпругата му е станала жертва на убийство. Та нали повечето убийства са дело на членове на семейството? За пореден път се засрами от мислите си. Успя да ги прогони и с облекчение видя, че са пристигнали. Сега най-много искаше всичко това да свърши и да се върне към своите сравнително тривиални проблеми.

 

 

На бюрото му имаше внушителна купчини документи. Бе изненадващо как такава малка община можеше да генерира толкова много сигнали за престъпления. Вярно че повечето бяха съвсем леки, но всяко заявление трябваше да се разследва, а това си беше работа като за целия административен апарат на някоя източноевропейска държава. Щеше да е далеч по-лесно, ако Мелберг му помогнеше, вместо по цял ден да търка стола с дебелия си задник. Сега му се налагаше да върши и работата на началника. Патрик Хедстрьом въздъхна. Добре че беше черният му хумор, иначе досега да се е побъркал. В последно време обаче все по-често се питаше дали това е призванието му.

Кулминацията на днешния ден щеше да е истинско удоволствие в сравнение с обичайната рутинна работа. Мелберг му нареди да присъства на разговора със съпруга и майката на убитата жена, открита във Фелбака. Не че не разбираше колко трагично е това и че не съчувстваше на семейството на жертвата, но просто много рядко му се случваше да работи върху интересен случай и сега цялото му същество тръпнеше в очакване.

В полицейската академия ги бяха учили как се води разпит, но досега бе упражнявал познанията си само във връзка с кражби на велосипеди и побоища. Патрик погледна към часовника. Беше време да се отправи към кабинета на Мелберг, където щеше да бъде проведен въпросният разговор. Технически погледнато, това нямаше да е разпит, но срещата със семейството на жертвата бе много важна. Беше дочул, че майката на жертвата през цялото време е отричала възможността дъщеря й да се е самоубила. Любопитно бе да се разбере на какво се основаваше това, както се оказа, напълно вярно твърдение.

Полицаят взе бележника си, един химикал и чашата с кафе и се отправи към другия край на коридора. Тъй като ръцете му бяха заети, наложи му се да използва и лактите, и краката си, за да отвори вратата. Именно затова я видя едва след като успя да остави нещата си и да вдигне глава. За секунда сърцето му спря да бие. Сякаш отново бе на десет години и се опитваше да я дръпне за плитките. След секунда вече беше на петнайсет и я убеждаваше да му позволи да я повози на мотопеда си. Накрая си спомни как двайсетгодишен изгуби всяка надежда, след като тя се премести в Гьотеборг. Набързо пресметна наум — не я бе виждал най-малко от шест години. Беше си все същата. Висока и леко закръглена. Къдриците й стигаха до раменете. Различните нюанси придаваха на русата й коса топъл оттенък. Ерика бе суетна от малка и очевидно все още отдаваше голямо значение на всеки детайл от външността си. Тя грейна изненадано, когато го видя, но тъй като Мелберг го подкани с поглед да седне, той само мълчаливо й кимна.

Хората пред него бяха мрачни и сериозни. Майката на Александра Вийкнер бе дребна и слаба, с твърде много тежки златни бижута за вкуса му. Прическата й беше перфектна, а облеклото изтънчено. Въпреки това имаше измъчен вид и тъмни кръгове под очите. Съпругът на жертвата не проявяваше никакви признаци на скръб. Патрик погледна в листовете си с информация за присъстващите. Хенрик Вийкнер, предприемач с успешен бизнес в Гьотеборг, със значително състояние, трупано поколения наред. Личеше си. Не само по скъпите квалитетни дрехи и аромата на одеколона му след бръснене. Имаше още нещо, което му бе трудно да определи. Цялото същество на Хенрик Вийкнер излъчваше увереност, че мястото му на първенец в живота му се пада по право. Увереност, породена от презадоволеност. Въпреки че изглеждаше напрегнат, Патрик през цялото време имаше усещането, че този човек никога не изпуска ситуацията от контрол.

Мелберг приличаше на буца лой зад бюрото. Наложило му се бе да си прибере ризата в панталона, но петната от кафе все пак се виждаха. Докато използваше паузата, за да огледа присъстващите един по един, той пооправи с дясната си ръка прическата си — топката коса на темето му се бе свлякла твърде надолу от едната страна. Патрик се опита да не гледа към Ерика и се концентрира върху едно от петната кафе по ризата на Мелберг.

— Така. Сигурно разбирате защо ви повиках тук. — Мелберг направи дълга изкуствена пауза. — Аз съм инспектор Бертил Мелберг, началник на полицейския участък в Танумсхеде, а това е Патрик Хедстрьом, който ще ми помага в разследването.

Мелберг кимна към Патрик, седнал малко встрани от кръга, който Ерика, Хенрик и Биргит образуваха пред бюрото на Мелберг.

— Разследване? Значи наистина е убита!

Биргит се наведе напред, а Хенрик веднага я прегърна през раменете.

— Да, стигнахме до констатацията, че дъщеря ви не се е самоубила. Докладът на съдебния лекар изключва напълно подобна версия. Аз, разбира се, не мога да разкрия детайли от разследването, но основната причина, поради която сме сигурни, че става дума за убийство, е, че към момента на срязването на вените й е била в безсъзнание. Открихме голямо количество приспивателно в кръвта й, а някой, или някои са се възползвали от беззащитното й състояние, за да я положат във ваната, след което са пуснали водата и са разрязали вените й с бръснач, за да инсценират самоубийство.

Пердетата в кабинета му бяха спуснати заради силното пладнешко слънце. Новината бе приета със смесени чувства. Тъгата на присъстващите се примесваше с очевидното доволство на Биргит, че Алекс не се е самоубила.

— Знаете ли кой го е направил?

Биргит бе извадила малка бродирана кърпичка от чантата си, с която избърса крайчетата на очите си, като внимаваше да не развали грима си.

Мелберг сключи ръце на огромния си търбух и впи поглед в присъстващите.

Изкашля се важно.

— Може би вие ще ми кажете.

— Ние ли? — Удивлението на Хенрик бе искрено. — Откъде бихме могли да знаем! Трябва да е дело на някой луд. Александра нямаше врагове.

— Значи така твърдите.

На Патрик му се стори, че лицето на съпруга на Алекс помръкна за миг. В следващата секунда обаче той се успокои и овладя.

Патрик винаги се бе отнасял скептично към мъже като Хенрик Вийкнер. Мъже, родени със сребърна лъжичка в устата. Които получаваха всичко наготово. Той може и да изглеждаше симпатичен и приятен, но Патрик усещаше, че под повърхността му бушуват далеч по-сложни страсти. Зад красивите черти на лицето му прозираше безкомпромисност. Патрик се удиви от пълната липса на изненада по лицето му, когато Мелберг разкри факта, че Алекс е убита. Да вярваш е едно, но да ти го поднесе някой като свършен факт е съвсем друго. Поне това бе научил през десетте си години като полицай.

— Заподозрени ли сме?

Биргит изглеждаше напълно стъписана, сякаш инспекторът се бе превърнал в тиква пред очите й.

— Статистиката при случаите на убийство е съвсем ясна. Повечето от извършителите се оказват членове на семейството. Не твърдя, че и в този случай е така, но вероятно сами разбирате, че трябва да сме сигурни. Лично ви гарантирам, че ще разгледаме внимателно всяка версия. Като се има предвид големият ми опит със случаи на убийство — инспекторът направи нова изкуствена пауза, — ще разрешим случая за нула време. От вас обаче искам да ми разкажете какво сте правили в дните около вероятната дата на смъртта на Александра.

— И коя е тази дата? — попита Хенрик. — Биргит разговаря последна с нея, но след това я потърсихме чак в неделя. Така че спокойно може да са я убили в събота. В интерес на истината аз й се обадих към девет и половина вечерта в петък, но тя често излизаше на разходка, преди да си легне, затова предполагам, че спокойно може да е била навън.

— Съдебният лекар не може да каже нищо повече, освен че е мъртва от около седмица. Ние, разбира се, ще проверим кога сте я търсили. Освен това разполагаме с допълнителна информация, съгласно която смъртта на Александра най-вероятно е настъпила преди девет часа вечерта в петък. Към шест часа, почти веднага след като пристига във Фелбака, тя се обажда на някой си Ларш Теландер заради разваления котел на парното. Той няма възможност да се отбие веднага, но обещава да намине най-късно към девет часа същата вечер. Според показанията му бил е пред вратата й точно в девет. Никой не му отваря и мъжът се прибира. Затова работната ни хипотеза гласи, че тя е убита същата вечер, когато пристига във Фелбака. Изглежда напълно невероятно да забрави за уговорката с майстора на котела, като се има предвид колко е студено в къщата.

Косата му отново започна да се свлича от лявата страна и Патрик забеляза, че Ерика не може да откъсне очи от този спектакъл. Вероятно едва устоява на импулса да изприпка напред и да пооправи прическата му. Всички в участъка бяха преминали през тази фаза.

— Та в колко часа говорихте с нея?

Мелберг отправи въпроса си към Биргит.

— Ами, не съм напълно сигурна. — Тя се замисли. — Някъде след седем. Към седем и петнайсет, седем и половина. Чухме се съвсем набързо, защото Алекс каза, че има гости. — Биргит пребледня. — Възможно ли е да е бил…?

Мелберг кимна важно.

— Напълно е възможно, госпожо Карлгрен, напълно е възможно. Нашата работа е именно да разберем дали е така и мога да ви уверя, че ще използваме всичките си ресурси, за да разплетем този случай. Един от най-важните моменти във всяко разследване обаче е елиминирането на заподозрените, затова ви моля да ми разкажете какво сте правили в петък вечерта.

— И аз ли трябва да представя алиби? — попита Ерика.

— Не мисля, че е необходимо. От вас очакваме подробно да ни опишете какво видяхте, когато влязохте в къщата. В деня, когато я намерихте. Можете да оставите писмените си показания на асистент Хедстрьом.

Всички погледи се впиха в Патрик и той кимна утвърдително. Посетителите станаха да си тръгват.

— Наистина голяма трагедия. Особено като се има предвид детето.

Всички погледи отново се впиха в Мелберг.

— Дете ли?

Биргит гледаше удивено ту Хенрик, ту Мелберг.

— Да, по думите на съдебния лекар е била бременна в третия месец. Това не би трябвало да ви изненадва.

Мелберг се ухили и намигна дяволито на Хенрик. Патрик се засрами от поведението на началника си.

Лицето на Хенрик бавно изгуби цвят и стана бяло като платно. Биргит го погледна удивено. Ерика стоеше като вкаменена.

— Чакали сте дете? Защо не ни казахте? О, боже.

Биргит притисна кърпичката към устата си и се разрида неудържимо, без изобщо да се замисли за туша, който се разтече по бузите й. Хенрик отново я прегърна през рамо, но Патрик срещна погледа му над главата на Биргит. Бе очевидно, че той нямаше никаква представа за бременността на Александра. А ако се съдеше по отчаяното изражение на Ерика, то тя определено беше наясно.

— Ще говорим за това като се приберем, Биргит.

Хенрик се обърна към Патрик.

— Ще се погрижа да получите писмените ни доказателства за петък вечерта. Вероятно ще искате да ни разпитате по-подробно след това?

Патрик кимна. После погледна въпросително Ерика.

— Хенрик, няма да се бавя. Само ще разменя две думи с Патрик. Познаваме се отпреди.

Ерика остана в коридора, докато Хенрик поведе Биргит към колата.

— Кой би повярвал, че ще те срещна тук. Каква изненада — рече Патрик.

— Да, ако се бях замислила малко, щях да си спомня, че работиш тук.

Тя заувива дръжката на чантата си с пръсти и го загледа с наклонена на една страна глава. Всичките й малки жестове му бяха познати.

— Доста време мина от последната ни среща. Съжалявам, че не можах да дойда на погребението. Как се справяте двете с Ана?

Въпреки високия си ръст тя за миг му заприлича на малко момиченце и му се прииска да я погали по бузата.

— Ами, добре. Ана се прибра веднага след погребението. А аз съм тук от няколко седмици. Опитвам се да оправя вещите в къщата, но не ми е лесно.

— Чух, че някаква жена от Фелбака е намерила жертвата, но не знаех, че си ти. Трябва да е било ужасно. А като се има предвид, че бяхте и приятелки като малки…

— Да, имам чувството, че никога няма да мога да забравя тази гледка. Слушай, трябва да тръгвам, чакат ме в колата. Не може ли да се срещнем някой път? Ще остана още малко във Фелбака.

Тя бързо тръгна напред по коридора.

— Какво ще кажеш за вечеря в събота вечерта? Вкъщи в осем? Можеш да намериш адреса ми в телефонния указател.

— С удоволствие ще дойда. До събота в осем тогава!

Тя излезе заднишком през вратата.

Веднага след като Ерика напусна коридора, той изтанцува кратък импровизиран индиански танц за радост на колегите си. Щастието му помръкна малко, като се замисли колко работа трябваше да свърши, за да приведе дома си в представителен вид. След като Карин го напусна, нямаше сили да се занимава с домакинството.

С Ерика се познаваха от рождение. Майките им бяха първи приятелки, близки като сестри. Патрик и Ерика често играеха заедно като малки и нямаше да преувеличи, ако кажеше, че тя бе първата му любов. Дори си мислеше, че я обича още от утробата. Чувствата му към нея бяха толкова естествени, а тя от своя страна, без да се замисля, приемаше почти кучешката му вярност и обожание за даденост. Патрик разбра, че е време да забрави за мечтите си едва когато тя замина за Гьотеборг. После се влюбваше и в други, а след сватбата с Карин бе убеден, че ще остареят заедно. Но споменът за Ерика така и не напусна съзнанието му. Понякога минаваха месеци, преди да се сети за нея, а понякога образът й изплуваше в съзнанието му по няколко пъти на ден.

Купчината документи не се бе смалила като по чудо, докато го нямаше. Патрик седна зад бюрото и с дълбока въздишка взе най-горния лист. Работата му бе толкова еднообразна, че спокойно можеше да обмисли менюто за събота. Поне десертът беше ясен. Ерика обожаваше сладолед.

 

 

Събуди се с неприятен вкус в устата. Очевидно вчера доста бе прекалил. Приятелите му дойдоха още следобед и не спряха да пият до малките часове. През съзнанието му премина бегъл спомен, че дори полицията ги бе посетила за малко. Опита се да се изправи, но цялата стая се завъртя пред очите му, затова реши да полежи още малко.

Дясната му ръка пареше и той я вдигна към тавана, за да може да я огледа. Кокалчетата му бяха ожулени и покрити със засъхнала кръв. По дяволите, точно така, бяха се посборичкали малко вчера, затова дойдоха ченгетата. Паметта му постепенно се възвръщаше. Момчетата първи отвориха дума за самоубийството. Някой взе да клевети Алекс. Богата кучка, путка от висшата класа, такива думи взе да сипе по неин адрес. На Андерш му причерня. Спомняше си единствено как от очите му започнаха да хвърчат искри от ярост и как цапардоса приятеля си в пиянски гняв. Не че той самият не я наричаше с обидни думи в моментите, когато предателството й най-много му тежеше, но това не беше същото. Другите не я познаваха. Само той имаше право да я съди.

Телефонът зазвъня пронизително. Опита се да го игнорира, но накрая реши, че е далеч по-лесно да го вдигне, отколкото да остави мъчителният звук да продължи да се впива в мозъка му.

— Говорите с Андерш.

Ужасно заваляше думите.

— Здравей, мама е. Как си?

— А, зле. — Свлече се до седнало положение и се опря на стената. — Колко е часът, по дяволите?

— Почти четири следобед. Събудих ли те?

— Не.

Натежалата му глава заплашваше всеки момент да клюмне между коленете му.

— Бях навън да пазарувам. Чух нещо, което трябва да знаеш. Слушаш ли?

— Да, мамка му, слушам.

— Очевидно Алекс не се е самоубила. Била е убита. Просто исках да го знаеш.

Мълчание.

— Андерш, ало? Чу ли какво ти казах?

— Да, да, чух. Какво каза? Алекс е била… убита?

— Да, поне така приказват хората в града. Очевидно Биргит е била в участъка в Танумсхеде и там й съобщили новината.

— По дяволите. Слушай, мамо, имам малко работа. Ще се чуем по-късно.

— Андерш? Андерш?

Той бе затворил.

С голямо усилие успя да вземе душ и да се облече. След две таблетки «Панадол» отново стана човек. Бутилката водка в кухнята го притегляше като магнит, но устоя на изкушението. Сега трябваше да е трезв. Е, поне относително трезв.

Телефонът отново зазвъня. Не му обърна внимание. Вместо това взе телефонния указател от шкафа в коридора и бързо откри нужния му номер. Набра го с треперещи ръце. Стори му се, че сигналите продължават цяла вечност.

— Здравей, Андерш е — рече той, когато отсреща най-накрая вдигнаха. — Не, недей да затваряш, по дяволите. Трябва да поговорим… Виж, нямаш кой знае какъв избор. Ще дойда при теб след четвърт час. И гледай да си вкъщи, по дяволите… Изобщо не ме интересува кой още е там, не разбираш ли. Не забравяй кой има най-много да губи в тази ситуация… Глупости. Тръгвам. Ще се видим след четвърт час.

Андерш тресна слушалката. Пое няколко дълбоки глътки въздух, облече си якето и излезе. Дори не заключи. Телефонът в апартамента отново настойчиво зазвъня.

 

 

Ерика се прибра напълно изтощена. По пътя към къщи в колата цареше напрегната тишина и тя си даваше сметка, че Хенрик е изправен пред труден избор. Дали щеше да разкаже на Биргит, че не той е баща на детето на Алекс, или щеше да си замълчи и да се надява, че истината няма да излезе наяве по време на разследването? Ерика не му завиждаше, нито пък можеше да каже как тя самата би постъпила в подобна ситуация. Истината невинаги е най-добрият изход.

Вече се бе здрачило. Тя поблагодари мислено на баща си, че бе инсталирал външни лампи, които светваха автоматично, щом някой приближеше къщата. Винаги бе изпитвала страх от тъмното. Като малка си мислеше, че ще го преодолее. Та нали възрастните не може да ги е страх от тъмното. Сега бе на трийсет и пет и продължаваше да проверява нощем дали някой не я дебне там в мрака. Беше направо жалка.

След като запали осветлението в цялата къща, Ерика напълни голяма чаша с вино и се сви на ратановия диван на верандата. Навън цареше непрогледен мрак, но тя продължи да гледа втренчено пред себе си с невиждащи очи. Чувстваше се самотна. Толкова много хора скърбяха за Алекс, толкова много хора бяха развълнувани от смъртта й. Тя самата си имаше само Ана. Понякога се чудеше дали би й липсвала.

С Алекс бяха толкова близки като деца. Когато Алекс постепенно започна да се отдръпва от нея и накрая, след като се преместиха в Гьотеборг, напълно изчезна, Ерика имаше чувството, че е настъпил краят на света. Алекс беше единственият й наистина близък човек, като се изключи баща й, който бе истински загрижен за нея.

Ерика тропна чашата за вино на масата с такава сила, че за малко да счупи дръжката й. Не я свърташе на едно място. Трябваше да направи нещо. Нямаше смисъл да се преструва, че смъртта на Алекс не я е засегнала. Най-много я разстройваше фактът, че семейството и приятелите й описваха Алекс по съвсем различен начин, не така, както си я спомняше. Хората можеха и да се променят с годините, но част от тях си оставаше същата. Докато Алекс такава, каквато я описваха, й бе напълно непозната.

Изправи се и отново облече палтото си. Ключовете от колата бяха в единия му джоб. В другия пъхна фенерчето, което грабна в последния момент.

Къщата на върха на хълма изглеждаше самотна на фона на виолетовата светлина от уличната лампа. Ерика спря колата на паркинга зад училището. Не искаше да я видят, че влиза в къщата.

Храстите в градината я скриваха от чуждите погледи. Промъкна се внимателно към верандата. Вдигна изтривалката с надежда старите навици на семейство Карлгрен да не са се променили. Резервният ключ от къщата лежеше на същото място както преди двайсет и пет години. Вратата проскърца леко, когато я отвори. Надяваше се съседите да не чуят.

Обзе я неприятно усещане, когато прекрачи прага на тъмната къща. Скова се от страх и се наложи да си поеме дълбоко въздух на няколко пъти, за да се успокои. С облекчение си спомни за фенера и безмълвно се помоли батериите да не са изтощени. Не бяха. Светлината й подейства добре.

Плъзна лъча от фенера из дневната на първия етаж. Сама не знаеше какво търси в къщата. Надяваше се някой съсед или минувач да не види светлината и да не позвъни в полицията.

Стаята беше красива и просторна, но Ерика забеляза, че оранжево-кафявата мебелировка от седемдесетте, която си спомняше, бе подменена със светло обзавеждане в типичния за скандинавските страни дизайн — брезовите мебели бяха със семпли, изчистени форми. Даде си сметка, че Алекс е оставила частичка от душевността си в къщата. В стаята цареше пълен ред, без нито една гънка на дивана, нито захвърлен на масата вестник. Изглеждаше необитаема. Ерика не откри нищо интересно.

Спомни си, че кухнята е зад дневната. Тя също беше голяма и просторна. И тук всичко бе изрядно, като се изключи една самотна чаша за кафе на мивката. Върна се обратно, прекоси дневната и се изкачи по стълбите на втория етаж. Веднага сви вдясно и влезе в голямата спалня. Спомняше си, че това някога бе стаята на родителите на Алекс, а сега очевидно принадлежеше на тях двамата с Хенрик. И тя бе обзаведена с вкус, но тук цареше по-екзотична атмосфера, създадена от шоколадовокафявите и пембено-червеникави тъкани и от африканските дървени маски по стените. Стаята беше просторна, с висок таван, от който висеше огромен полилей. Александра очевидно бе устояла на изкушението да придаде на дома си «морски» стил, популярен в местните къщи. Малките магазинчета във Фелбака продаваха като топъл хляб всичко необходимо — от пердета, украсени с миди, до картини от морски възли.

За разлика от останалите стаи, през които Ерика мина, в спалнята се усещаше човешко присъствие. Навсякъде бяха пръснати лични вещи. На нощното шкафче имаше два чифта очила и стихосбирка на Густаф Фрьодинг. На пода бяха хвърлени няколко чифта чорапи, а върху покривката на леглото лежаха две-три тениски. Ерика за първи път почувства, че Алекс наистина е живяла в тази къща.

Започна внимателно да преглежда съдържанието на шкафовете и чекмеджетата. Все още не знаеше какво точно търси и се почувства като същински воайор, когато стигна до красивото копринено бельо на Алекс. Точно преди да пристъпи към следващото чекмедже, усети как нещо изшумоля на дъното.

Ерика изведнъж застина с ръка, пълна с дантелени бикини и сутиени. Внезапен шум откъм долния етаж проряза тишината в къщата. Чу се как някой отваря и затваря врата. Ерика панически се огледа. Единствените възможни скривалища бяха под леглото или в някой от гардеробите на едната стена на спалнята. Не можеше да избере. Но когато чу стъпките по стълбите, бързо се раздвижи и инстинктивно се насочи към най-близкия гардероб. За щастие вратата му се плъзна съвсем меко, без дори да проскърца. Ерика пъргаво се шмугна между дрехите и затвори отвътре. Не можеше да види кой е дошъл в къщата, но ясно чуваше как стъпките му се приближават все повече и повече, как спря за миг пред вратата на спалнята, преди накрая да влезе вътре. Изведнъж Ерика усети, че държи нещо в ръка. Несъзнателно бе сграбчила шумолящия предмет от чекмеджето и сега внимателно го прибра в джоба на якето си.

Не смееше дори да диша. Носът я засърбя и тя отчаяно започна да го масажира, надявайки се да разреши проблема. Имаше късмет, размина й се.

Непознатият започна да рови из спалнята. По звука можеше да съди, че се занимава със същото, което правеше и тя, преди да я прекъсне. Ерика го чу как дърпа чекмеджетата и разбра, че скоро щеше да дойде ред и на гардеробите. Обхващаше я все по-силна паника, по челото й избиха капки пот. Какво да прави? Единственото решение бе да се сгуши колкото се може по-навътре зад дрехите. За късмет се бе шмугнала в крило, пълно с множество дълги палта. Пъхна се зад тях и ги дръпна пред себе си. Надяваше се човекът да не забележи, че от един чифт обувки на пода стърчат два глезена.

Очевидно му отне доста време да прегледа скрина. Ерика се надиша с миризма на препарат против молци. Дано наистина да вършеше работа и в мрака около нея да не пълзяха безброй насекоми. Надяваше се силно непознатият, който бе на няколко метра от нея, да не е убиецът на Алекс. Кой друг обаче би дошъл да рови из къщата й, замисли се Ерика, без да си даде сметка, че тя също е тук неканена.

Изведнъж вратата на гардероба се отвори и тя усети полъха на свеж въздух по нескритите си глезени. Затаи дъх.

Гардеробът, изглежда, не съдържаше нито тайни, нито скъпоценности, поне не за непознатия, който веднага го затвори и продължи нататък. Прегледа набързо и останалите крила и само след миг Ерика чу как стъпките му се отдалечават в посока към вратата и заглъхват надолу по стълбите. Посмя да се измъкне внимателно от гардероба доста дълго след като чу външната врата да се затваря. Усещането отново да може да диша свободно бе прекрасно.

В стаята нямаше никакви промени. Който и да беше, тайнственият посетител бе проявил достатъчна предпазливост, за да не остави следи. Ерика бе напълно убедена, че не става въпрос за крадец. Огледа по-внимателно гардероба, послужил й за скривалище. Когато бе отстъпила към задната му страна, прасците й се бяха опрели в нещо твърдо. Бързо дръпна дрехите настрани и откри голямо платно. Беше поставено с лицето навътре, затова Ерика внимателно го вдигна и обърна. Картината се оказа невероятно красива. Дори за нея беше ясно, че е дело на талантлив художник. Изобразяваше Александра гола, легнала на една страна, облегнала глава на ръката си. Художникът бе използвал само топли цветове, така че лицето й излъчваше невероятен покой. Ерика се зачуди защо толкова красива картина е сбутана най-навътре в гардероба. Доколкото можеше да види, Александра нямаше основания да се срамува от външния си вид. Бе също толкова съвършена, колкото и самата картина. Ерика не можеше да се отърси от усещането, че в нея имаше нещо познато й отпреди. Знаеше, че вижда точно тази картина за първи път, затова трябваше да става дума за нещо друго. Картината не беше подписана, а на гърба й фигурираше само годината на създаване — 1999. Ерика внимателно прибра платното обратно в гардероба и затвори вратата.

За последен път огледа стаята. Нещо я притесняваше. Нещо липсваше, но не можеше да се сети какво. Е, може би по-късно щеше да си спомни. Не смееше да остава повече тук. Върна ключа на старото му място. Почувства се в безопасност едва когато седна в колата и я запали. Стига толкова приключения за една вечер. Чаша коняк щеше да подейства успокоително на нервите й и да прогони поне частично сковалото я безпокойство. Как изобщо й бе хрумнало да дойде да се рови в къщата на Александра? Бе толкова ядосана от собствената си глупост, че направо й се прииска да се напляска.

Когато паркира колата на алеята пред къщата си, видя, че бе отсъствала само един час. Това я изненада — шейсетте минути й се бяха сторили като цяла вечност.

 

 

Стокхолм се простираше пред очите й в цялото си великолепие. Въпреки това меланхоличното настроение не я напускаше. В друг ден, прекосявайки моста «Вестербрун», би се зарадвала на слънчевите лъчи, които проблясваха над фиорда Ридарфьерден, но не и днес. Срещата бе насрочена за 12 часа. Мислеше за това по време на целия път от Фелбака, но не можа да достигне до каквото и да било решение. За жалост Мариане й разясни пределно ясно с какви права разполага. Ако Ана и Лукас продължаха да настояват къщата да бъде продадена, тя трябваше да се съгласи. Единствената й възможност бе да откупи техния дял, като им заплати половината от пазарната стойност на имота. А цените на къщите във Фелбака бяха толкова високи, че тя не разполагаше дори с частица от сумата. Разбира се, и тя щеше да получи дял, ако я продадяха. Някъде около два милиона, но парите не я интересуваха. Никаква сума не можеше да компенсира загубата на къщата. Направо й се гадеше от мисълта, че някой стокхолмчанин, който си мисли, че новозакупената моряшка шапка го превръща в жител на крайбрежието, ще събори верандата и ще постави на мястото й панорамен прозорец. Никой не можеше да я обвини, че преувеличава. Знаеше много подобни случаи.

Спря пред адвокатската кантора на улица «Рунебергсгатан» в квартал Йостермалм. Фасадата на сградата беше помпозна — цялата в мрамор и с редица от колони. Огледа се още веднъж в огледалото на асансьора. Облеклото й се вписваше чудесно в интериора. За първи път идваше тук, но можеше да се досети какъв тип адвокат би наел Лукас. Беше й казал в знак на престорена любезност, че и тя може да си доведе адвокат. Ерика предпочете да дойде сама. Чисто и просто нямаше възможност да наеме някого да я представлява.

Всъщност й се искаше да се види за малко с Ана и децата преди самата среща. Да изпият по едно кафе. Макар и огорчена от поведението на Ана, Ерика бе твърдо решена, че няма да позволи отношенията им да охладнеят.

Ана очевидно обаче бе на друго мнение и не прие предложението на сестра си с извинението, че няма да имат време. Най-добре да се видят направо в кантората на адвоката. Преди Ерика да успее да я попита дали не могат да се видят след срещата, Ана й съобщи, че има уговорка с една приятелка. Ерика знаеше, че това не е случайно. Ана очевидно я отбягваше. Въпросът бе дали го прави по собствена инициатива, или Лукас й бе забранил да се вижда със сестра си, докато той е на работа и не може да ги контролира.

Когато Ерика влезе в стаята, всички вече се бяха събрали. Наблюдаваха я със сериозни погледи, докато с престорена усмивка се ръкуваше с двамата адвокати на Лукас. Лукас само й кимна в знак на поздрав, а Ана си позволи леко да й махне с ръка зад гърба му. Седнаха на масата и сложиха начало на преговорите.

Срещата не продължи дълго. Адвокатите й представиха сухо вече известните й факти. Ана и Лукас имаха пълно право да изискат продажба на къщата. Ако Ерика можеше да откупи дела им срещу половината от пазарната стойност на имота, имаше право да го задържи. Ако не можеше или не желаеше да го стори, то къщата щеше да излезе на пазара веднага след оценката на независим оценител.

Ерика през цялото време гледаше Ана в очите.

— Наистина ли искаш да го направиш? Нима къщата не означава нищо за теб? Помисли си как биха се почувствали мама и татко, ако знаеха, че възнамеряваме да продадем дома им веднага след като са си отишли от този свят. Ти наистина ли искаш това?

Натърти на местоимението «ти» и с крайчеца на окото си видя как Лукас ядосано сбърчи вежди.

Ана сведе очи и изтръска няколко невидими прашинки от елегантната си рокля. Светлата й коса бе прибрана на стегната конска опашка.

— Какво ще правим с къщата? Иска толкова много работа. Помисли си само колко пари можем да получим за нея. Сигурна съм, че мама и татко биха се зарадвали, че поне една от нас гледа на нещата по по-практичен начин. Искам да кажа, кога ще ни се отвори възможност да я използваме? С Лукас бихме купили по-скоро лятна къща в Стокхолмския архипелаг, нещо по-наблизо. Какво да правим във Фелбака сами?

Лукас се ухили подигравателно на Ерика, докато потупваше Ана по гърба с престорена загриженост. Тя все още не смееше да погледне сестра си в очите.

Ерика отново се потресе от уморения вид на Ана. Тя бе още по-слаба от преди, а черната й рокля висеше на бюста и около талията й като чувал. Под очите й имаше тъмни кръгове и някакво петно синееше под пудрата на дясната й буза. Ерика за пореден път осъзна колко е безпомощна и побесняла от гняв, впери очи в Лукас. Той й отвърна със спокоен поглед. Идваше направо от работа и носеше обичайното си облекло — сив костюм с цвят на графит, ослепително бяла риза и блестяща тъмносива вратовръзка. Изглеждаше изискан и елегантен. Вероятно доста жени го смятаха за привлекателен. Тя самата обаче намираше за злобно ъгловатото му лице с изпъкнали скули и челюст. Прическата подчертаваше още повече чертите му. Косата му бе зализана, сресана назад и откриваше високото му чело. Нямаше нищо общо с типичните червендалести англичани. Приличаше на същински скандинавец със светлоруса коса и леденостудени сини очи. Горната му устна бе сочна и извита като на жена, което му придаваше излъчване на ленив декадент. Ерика забеляза, че очите му шарят из деколтето й, и инстинктивно позагърна сакото си. Той забеляза жеста й, което още повече я подразни. Не искаше да му покаже, че може да й влияе по какъвто и да било начин.

Когато срещата приключи, Ерика се врътна и излезе през вратата без каквито и да било фрази на учтивост. Що се отнася до нея, не бе останало нищо за казване. Сега трябваше да чака обаждане от някакъв оценител, след което къщата щеше да бъде обявена за продан по най-бързия възможен начин. Никого не бе успяла да убеди. Пълно поражение.

Апартамента си в квартал Васастан бе дала под наем на една приятна двойка докторанти, така че не можеше да се прибере вкъщи. Тъй като я чакаха пет часа път до Фелбака и не й се искаше веднага да тръгне обратно, паркира колата си в закрития паркинг край площад «Стюреплан» и отиде до «Хумлегордспаркен». Трябваше й малко време да събере мислите си. Спокойният красив парк, същински оазис в сърцето на Стокхолм, й предлагаше най-подходящата атмосфера за размисъл.

Снегът трябва да бе навалял съвсем скоро в града, защото бялата му покривка все още скриваше тревата. Само след ден-два в Стокхолм той се превръщаше в мръсна сива киша. Ерика сложи ръкавиците си на една пейка в парка и седна върху тях. Едно евентуално възпаление на пикочния канал не бе шега работа, а само то й липсваше в момента.

Потъна в мисли, загледана в тълпата от хора, които бързаха по пешеходната алея покрай нея. Бе точно по обяд. Почти бе забравила колко трескав е животът в Стокхолм. Всички непрекъснато търчаха напред-назад, сякаш гонеха нещо, което винаги им се изплъзваше. Изведнъж й се прииска да е във Фелбака. Чак сега осъзна какво спокойствие бе изпълвало делника й през последните седмици там. Вярно че имаше много за вършене, но същевременно се наслаждаваше на душевен покой, какъвто никога не бе изпитвала в Стокхолм. Самотните хора в столицата бяха напълно изолирани. Във Фелбака, за добро или за зло, човек никога не оставаше сам. Хората се интересуваха от ближния и проявяваха загриженост към съседите си. Вярно че понякога прекаляваха, а непрестанните клюки изобщо не й допадаха, но докато седеше в парка и наблюдаваше навалицата в пиковия час по обяд, разбра, че не може да се върне тук.

Както толкова много пъти напоследък, отново се замисли за Алекс. Защо е ходила сама до Фелбака всеки уикенд? С кого се е срещала там? И големият въпрос: кой е бащата на детето й?

Ерика изведнъж си спомни за листа хартия, който пъхна в джоба на якето си, докато се криеше в мрачния гардероб. Как можа да забрави да го разгледа завчера, като се прибра! Затърси с ръка в десния си джоб и извади смачкан лист. Разгърна го внимателно с вкочанените си от студа пръсти и го приглади с ръка.

Беше копие на статия от в. «Бохусленинген». Нямаше дата, но по шрифта и черно-бялата снимка си личеше, че статията е доста стара. Някъде от седемдесетте, ако се съди по фотографията. Ерика познаваше много добре мъжа на снимката и знаеше въпросната история. Какво бе накарало Алекс да пъхне копието най-отдолу в чекмеджето си?

Ерика се изправи и прибра вестникарската изрезка в джоба си. Тук нямаше да намери отговорите. Време бе да се прибира.

 

 

Погребението беше изискано и церемониално. Църквата на Фелбака обаче остана полупразна. Повечето от местните хора не познаваха Александра и бяха дошли единствено за да задоволят любопитството си. Семейството и приятелите й седяха на първите редове. Като се изключи семейство Карлгрен и Хенрик, Ерика познаваше единствено Франсин. На пейката до нея седеше висок рус мъж, най-вероятно съпругът й. Присъстващите й приятели не бяха много. Едва запълваха два реда. Това затвърди представата на Ерика за Алекс. Приживе тя вероятно имаше много познати, но малко истински приятели. Тук-там по останалите пейки седяха дошлите от любопитство жители на градчето.

Ерика се настани на балкона. Биргит я бе видяла пред църквата и я бе поканила да седне при тях, но тя учтиво й отказа. Би било лицемерно да застане при семейството и приятелите на Алекс. На практика някогашната й приятелка й беше напълно непозната.

Ерика нервно се въртеше на неудобната църковна пейка. През детството си двете с Ана бяха принудени да посещават всяка неделна литургия. Като всички други деца и те умираха от скука, докато слушаха проповедите и псалмите с невъзможни за научаване мелодии. За да се разсее, Ерика си съчиняваше приказки. Измисли безброй истории за дракони и принцеси, които така и не записа. По време на тийнейджърските им години посещенията в църквата значително се разредиха, най-вече благодарение на настойчивите протести на Ерика. Малкото пъти, когато все пак присъстваше на литургия, тя се отдаваше на далеч по-романтични мечтания. Може би за избора си на професия трябваше да благодари или да се сърди на времето, прекарано на църковните пейки.

Впрочем и досега не бе открила вярата. Гледаше на църквите като на красиви сгради, белязани от духа на традициите, но нищо повече. Проповедите от детството й не бяха успели да й повлияят. Те разказваха най-вече за ада и човешките грехове. Не разкриваха светлата страна на религията, в съществуването на която Ерика не се съмняваше, но до която така и не се докосна. Много неща се бяха променили. Сега пред олтара, облечена в пасторски дрехи, стоеше жена. Тя не говореше за вечни мъки, а за светлина, надежда, любов. На Ерика й се прииска през детството си да бе чула подобно тълкуване на религията.

От скришното си място на балкона можеше да види, че до Биргит на първия ред седи млада жена. Опряла глава на рамото й, Биргит я стискаше здраво за ръката. Стори й се позната и реши, че младата дама трябва да е Юлия, по-малката сестра на Алекс. Бе твърде далеч, за да може да разгледа добре лицето й, но Юлия като че ли се чувстваше неудобно от близостта на майка си. Дръпваше ръката си всеки път, щом Биргит я хванеше, но Биргит или се преструваше, че не вижда реакцията й, или чисто и просто не я забелязваше заради емоционалното състояние, в което се намираше.

Слънчевата светлина се процеждаше през високия прозорец от цветно армирано стъкло. Пейките бяха твърди и неудобни и Ерика вече усещаше нарастваща болка в областта на кръста. Изпита благодарност, когато се оказа, че церемонията е сравнително кратка. Остана седнала на мястото си след края й, като наблюдаваше отгоре хората, които бавно напускаха църквата.

Навън слънцето светеше почти непоносимо на ясното небе. Процесията от хора вървеше надолу по малкия хълм към гробището, където току-що разкопаното гробно място на Алекс очакваше да поеме ковчега й.

До смъртта на родителите си Ерика никога не се бе замисляла как успяват да изкопаят гробове през зимата в скованата от лед земя. Сега знаеше, че я нагряваха предварително. Разтапяха леда на един правоъгълник, достатъчно голям, за да побере ковчега.

Докато вървеше към отреденото за Алекс място, Ерика мина покрай надгробната плоча на родителите си. Движеше се в края на процесията, затова за миг спря пред плочата. На ръба на камъка имаше дебел слой сняг, който тя внимателно почисти с ръка. После хвърли един последен поглед на гроба на родителите си и забърза към малката група хора, събрали се малко по-надолу. Добре поне че дошлите единствено от любопитство не бяха последвали процесията до гроба. Бяха останали само семейството и приятелите. Ерика не беше сигурна, че мястото й е тук. В последния момент реши, че иска да изпрати Алекс по последния й път.

Хенрик стоеше най-отпред, пъхнал ръце в дълбоките джобове на балтона си и свел глава. Не откъсваше поглед от ковчега, чийто капак бавно се покри с цветя, най-вече червени рози.

Ерика се зачуди дали същевременно не оглежда присъстващите, за да разбере дали бащата на детето на Алекс не е сред тях.

Когато спуснаха ковчега в земята, от гърдите на Биргит се отрони скръбна протяжна въздишка. В очите на Карл-Ерик нямаше сълзи. Бе мобилизирал цялата си сила, за да подкрепя Биргит и физически, и психически. Юлия стоеше настрана от тях. Хенрик я бе описал изключително точно, оприличавайки я на грозното патенце в семейството. За разлика от косата на по-голямата й сестра нейната беше тъмна, късо подстригана и стърчеше на всички страни, без какъвто и да било намек за прическа. Чертите на лицето й бяха груби, очите хлътнали, скрити зад дълъг бретон. Не носеше грим, а белезите по кожата говореха за сериозно акне по време на пубертета. На фона на Юлия Биргит изглеждаше още по-дребна и кльощава. Малката й дъщеря бе поне с десет сантиметра по-висока, с едро, безформено тяло. Ерика в захлас наблюдаваше как по лицето на Юлия пробягват вихрушки от напълно противоположни емоции. Болка и гняв се редуваха със скоростта на светлината. Не ронеше сълзи. Тя единствена не остави цвете на ковчега на сестра си, а когато церемонията приключи, бързо обърна гръб на отворения гроб и тръгна в посока към църквата.

Ерика се зачуди какви ли са били отношенията между двете сестри. Едва ли е лесно непрекъснато да те сравняват с Алекс. Винаги да изтегляш по-късата сламка. Бързите стъпки, с които Юлия се отдалечи от групата опечалени, явно разкриваха нежеланието й да има каквото и да е общо с тях. Високо вдигнатите й рамене предупреждаваха останалите да стоят настрана.

Хенрик се приближи до Ерика.

— Сега ще има малка почерпка. Ще се радваме да дойдеш.

— Не, не знам — рече Ерика.

— Поне за малко.

Тя се поколеба.

— Добре, окей. Къде ще бъде? У Ула?

— Не, след известен размисъл решихме да е в къщата на Биргит и Карл-Ерик. Въпреки случилото се там знам, че Алекс я обичаше. Имахме много хубави моменти в нея. Едва ли има по-добро място, където да си спомним за нея. Но аз разбирам, че сигурно ти е трудно да се върнеш там. Последното ти посещение не е свързано с кой знае колко приятни спомени.

Ерика се изчерви от срам, като си спомни кога всъщност за последен път бе влизала в къщата, и тутакси заби поглед в земята.

— Не, всичко е наред.

 

 

Ерика отиде до дома на Алекс със собствената си кола и отново я спря на паркинга зад училището. Когато влезе през входната врата, къщата вече бе пълна с хора. Отново се зачуди дали не е най-добре да се обърне и да си тръгне. Но изпусна момента. Хенрик я посрещна и й помогна да свали якето си, после вече беше късно.

Край кухненската маса, на която бяха сервирани няколко вида киш, имаше голяма навалица. Ерика си взе голямо парче от киша със скариди. След това бързо се оттегли в един ъгъл, където можеше спокойно да хапне и да огледа останалите присъстващи.

Като се има предвид поводът, настроението в къщата бе необичайно приповдигнато. Гостите излъчваха трескава радост и изкуствено поддържаните диалози не можеха да скрият, че мислите им се въртят около причината за смъртта на Алекс.

Ерика обходи стаята с поглед. Биргит седеше почти в края на един диван и бършеше очи с кърпичка. Карл-Ерик стоеше зад нея, поставил непохватно едната си ръка на рамото й, в другата държеше чиния с храна. Хенрик умело общуваше с присъстващите. Присъединяваше се ту към една групичка, ту към друга, здрависваше се с всички, кимаше в знак на благодарност за изказаните съболезнования, подканяше гостите да си вземат кафе и сладкиши. Държеше се като съвършен домакин. Сякаш присъстваше на коктейлно парти, а не на погребението на съпругата си. Само едно нещо издаваше колко му коства това — всеки път, преди да отиде до следващата група от хора, поемаше дълбоко дъх и спираше за миг, сякаш за да събере сили.

Единственият човек, чието поведение се набиваше на очи, бе Юлия. Тя седеше на перваза на прозореца на верандата, вдигнала единия си крак до стъклото, с поглед, вперен в безкрайното море. Усилията на всеки, който се приближеше към нея, за да й каже някоя мила дума и да изрази съпричастност към мъката й, оставаха напразни. Тя игнорираше всякакъв опит за диалог и продължаваше да гледа втренчено бялата покривка на водата.

Ерика усети как някой леко я докосна по ръката, сепна се и кафето й се разплиска върху чинийката.

— Извинявай, не исках да те стресна.

Франсин се усмихна.

— Няма нищо, просто се бях замислила.

— За Юлия ли? — Франсин кимна с глава към фигурата на прозореца. — Видях, че я гледаш.

— Да, не мога да скрия, че ме заинтригува. Така силно се откроява на фона на останалите членове на семейството. Не мога да разбера дали страда за Алекс, или просто е обзета от силен гняв поради някакви непонятни за мен причини.

— Никой не разбира Юлия. Но едва ли й е лесно. Грозното патенце, отрасло сред два красиви лебеда. Вечно пренебрегвано и избутвано встрани. Никога не са я обиждали, просто не я искат. Алекс не спомена нито дума за нея през цялото време, докато живеехме във Франция. След като се преместих в Швеция, бях страшно изненадана, когато открих, че тя има по-малка сестра. Говореше за теб повече, отколкото за Юлия. Отношенията ви трябва да са били наистина изключителни.

— Всъщност не знам. Бяхме деца. Като всички останали на тази възраст и ние станахме кръвни сестри и си обещавахме, че никога няма да се разделим. Но даже и Алекс да не се бе преместила, ни очакваше същата съдба като на повечето малки момиченца, които напускат детството, за да влязат в пубертета. Щяхме да се караме за момчета, щяхме да започнем да се обличаме различно една от друга, да попаднем на различни стъпала в социалната йерархия и да си намерим други приятели в зависимост от етапа от живота ни. Но Алекс наистина остави отпечатък върху живота ми. Все още се чувствам предадена. Не спрях да се чудя аз ли казах или направих нещо лошо. Тя просто все повече и повече се отдръпваше и един ден просто изчезна. Когато отново се срещнахме, вече пораснали, ми беше напълно непозната. Сега имам странното чувство, че отново започвам да я опознавам.

Ерика се замисли за растящата купчина страници от книгата й вкъщи. За момента разполагаше единствено със смесица от впечатления, чужди разкази и собствени размишления. Дори не знаеше как да ги подреди, просто се усещаше длъжна да го стори. Инстинктите й на писателка й подсказваха, че това е шансът й да създаде нещо истинско, но не беше сигурна къде минава границата между професионалните й нужди и личната й връзка с Алекс. Любопитството, без което не би могла да напише и ред като писател, я подтикваше да търси отговор на загадката около смъртта на Алекс и в един дълбоко личен план. Имаше избор — можеше да забрави за съдбата на приятелката си. Да обърне гръб на потъналото й в скръб семейство и да се посвети на собствените си проблеми. Вместо това седеше в стая, пълна с непознати.

Хрумна й нещо. Почти бе забравила за картината, която откри в гардероба на Алекс. Изведнъж осъзна защо топлите тонове, запечатали завинаги тялото на Алекс, й се сториха толкова познати. Обърна се към Франсин.

— Помните ли, когато се срещнахме в галерията…

— Да.

— Точно до вратата имаше една картина. Голямо платно, изрисувано единствено с топли тонове, жълто, червено, оранжево…

— Да, знам кое точно имате предвид. Какво за него? Само не ми казвайте, че обмисляте да го купите.

Франсин се усмихна.

— Не, просто се чудя кой е художникът.

— Да, доста тъжна история. Името на твореца е Андерш Нилсон. Родом от Фелбака. Алекс го откри. Притежава невероятен талант. За съжаление е алкохолик, което най-вероятно ще провали кариерата му. Днес не е достатъчно да оставиш картините си в някоя галерия и да се надяваш на успех. Като творец трябва да умееш да пласираш творбите си на пазара, да присъстваш на вернисажи, на изложби, да си художник до мозъка на костите си. Андерш Нилсон е пияница, който не може да се държи цивилизовано. От време на време продаваме някоя негова картина на клиенти, които имат око за талантливи творци. Звездата на Андерш обаче никога няма да заблести на небосклона на изкуството. Ако трябва да съм болезнено искрена, то единственият му шанс е да се напие до смърт. Мъртвите творци винаги се котират в общността.

Ерика погледна учудено крехкото създание пред себе си. Франсин забеляза погледа й и добави:

— Не исках думите ми да прозвучат цинично. Просто се ядосвам, че един толкова талантлив човек пропилява живота си заради алкохола. Наистина е трагично. Имаше късмет, че Алекс откри картините му. Иначе единствените, които щяха да им се радват, са местните алкохолици на Фелбака. Трудно ми е да си представя, че те могат да оценят плодовете на такова елитарно изкуство.

Едно от парчетата на пъзела застана на мястото си, но Ерика нямаше и най-малка идея как се вписва в цялостната картина. Защо Алекс държеше скрит в гардероба си гол портрет, нарисуван от Андерш Нилсон? Едно от обясненията бе, че е възнамерявала да го подари на Хенрик или на любовника си и че е възложила работата на художник, от когото дълбоко се е възхищавала. Но нещо не се връзваше. Картината излъчваше толкова чувственост и сексуалност, че нямаше как да се роди от чисто професионалните отношения между двама непознати. Между Алекс и Андерш имаше странна връзка. От друга страна обаче, Ерика знаеше, че изкуството не е най-силната й страна и интуицията й може да я заблуждава.

В стаята се разнесе шепот. Тръгна от групичката, която стоеше най-близо до входа, а после бе подет и от останалите. Всички погледи се впериха във външната врата, през която влезе неочакван гост, от когото лъхаше изисканост. Когато Нели Лоренц прекрачи прага на дома на Алекс, присъстващите ахнаха от удивление. Ерика се замисли за вестникарската статия, която откри в спалнята на Алекс, и усети как безброй разхвърлени факти се защураха из съзнанието й, а тя не можеше по никакъв начин да ги навърже един с друг.

 

 

Консервната фабрика на Лоренц осигуряваше поминъка на Фелбака от петдесетте години насам. Почти половината от безработните хора в градчето работеха там и фамилията Лоренц се радваше едва ли не на кралски почести сред съгражданите си. Тъй като във Фелбака нямаше условия за зараждането на висше общество, семейство Лоренц сами по себе си представляваха уникална класа. От височайшия си огромен дом, кацнал на върха на хълма, те наблюдаваха Фелбака отвисоко със сдържано високомерие.

Фабриката бе основана през 1952 от Фабиан Лоренц. Той произхождаше от род на рибари и се очакваше да продължи по стъпките на дедите си. Уловът обаче все повече намаляваше, а младият Фабиан бе умен и амбициозен и изобщо не възнамеряваше да живее бедно като баща си.

Основа консервната фабрика, така да се каже, с двете си ръце, а когато се спомина в края на седемдесетте, остави на съпругата си Нели не само една печеливша индустрия, но и огромно състояние. За разлика от съпруга й, който се радваше на обичта на хората, за Нели Лоренц се говореше, че е надута и студена. В последно време тя рядко излизаше в града и подобно на кралица даваше аудиенции на шепа избрани. Затова бе същинска сензация да я видят да влиза през вратата. Тази новина щеше да подхранва клюките месеци наред.

В стаята настана такава тишина, че муха да бръмне, щеше да се чуе. Госпожа Лоренц позволи на Хенрик да й помогне да съблече коженото си палто и да влезе в дневната редом с нея. Той я поведе към дивана по средата на стаята, където седяха Биргит и Карл-Ерик. През това време тя поздрави с кимване отбрана част от присъстващите. Когато застана пред родителите на Алекс, гласовете в помещението отново зажужаха. Гостите си говореха хладно на прозаични теми, като същевременно се напрягаха да чуят диалога край дивана.

Ерика бе една от малкото, които получиха поздрав с кимване. Частичната й известност я правеше достойна за благоволението на Нели Лоренц. Тя дори веднъж малко след смъртта на родителите й я беше поканила на кафе. Тогава Ерика отклони вежливо поканата с извинението, че все още не се е възстановила от преживения шок.

Ерика наблюдаваше любопитно Нели, която сдържано изрази дълбоките си съболезнования на Биргит и Карл-Ерик. Съмняваше се, че в сухото й тяло има място за състрадание. Нели Лоренц бе страшно слаба, с кокалести ръце, които стърчаха от добре ушитата й рокля. Сигурно цял живот бе умирала от глад, за да успее да изглежда толкова слаба на старини. Явно не съзнаваше, че подобна фигура отива на младите, все още сочни тела и загубва блясъка си на стари години. Лицето й бе остро, със строги черти, но изненадващо гладко, почти без бръчки. Ерика заподозря, че не бе минало без скалпел. Най-красивият й атрибут определено беше гъстата й посребрена коса, която бе сплетена толкова стегнато, че кожата на челото й се бе дръпнала нагоре и й придаваше леко учудено изражение. Според Ерика трябва да беше над осемдесетте. Мълвата гласеше, че на младини Нели е била танцьорка и се е запознала с Фабиан Лоренц по време на едно представление на балета в Гьотеборг, в което никоя благочестива девойка не би се съгласила да участва. Уменията й на танцьорка все още прозираха в грациозните й движения. Официалната версия гласеше: тя никога не е стъпвала на сцена, а е дъщеря на някакъв консул от Стокхолм.

След като си поговориха тихо в продължение на няколко минути, Нели остави скърбящите родители и излезе при Юлия на верандата. Никой от присъстващите не показа изненадата си от това нейно действие. Всички продължиха разговорите си, но държаха странната двойка под око. След като Франсин се върна при останалите гости, Ерика отново остана сама в ъгъла и можеше спокойно да наблюдава Юлия и Нели. За първи път днес забеляза усмивка по лицето на по-малката сестра на Александра, която скочи от перваза на прозореца и седна на ратановия диван до Нели. Двете склониха глави една към друга и си зашушукаха нещо.

Какво можеше да свързва тези толкова различни жени? Ерика хвърли поглед към Биргит. Потоците от сълзи по бузите й най-накрая бяха секнали и тя се бе взряла с огромни ужасени очи в дъщеря си и Нели Лоренц. Ерика реши, че в края на краищата може и да приеме поканата за чай на г-жа Лоренц. Щеше да й е интересно да си поговорят на четири очи.

Изпита огромно облекчение, когато напусна къщата на хълма и вдиша чистия зимен въздух.

 

 

Патрик изпитваше лека нервност. Отдавна не бе готвил храна за жена. Жена, която на всичкото отгоре далеч не му бе безразлична. Всичко трябваше да е съвършено.

Тананикаше си, докато режеше краставицата на шайби. След дълги размисли най-накрая се бе спрял на говеждо филе. То вече лежеше във фурната и скоро щеше да е готово. Сосът къкреше на котлона и дразнеше с миризмата си празния му стомах.

Следобедът се оказа доста трескав. Не можа да си тръгне по-рано от работа, както се надяваше, и затова му се наложи да почисти къщата рекордно бързо. Не си даваше сметка до каква степен бе запуснал къщата след раздялата с Карин, но когато я огледа с безпристрастни очи, разбра, че го чака много работа.

Чувстваше се малко неудобно, че домът му въплъщава стереотипа за ергенска квартира — наоколо цареше мръсотия, а хладилникът беше празен. До този миг не бе съзнавал колко й е коствало на Карин да поддържа къщата им чиста и подредена, приемаше го за даденост, без дори да се замисли за положения от нея труд. Много неща бе приемал за даденост.

Когато Ерика позвъни на вратата, той трескаво свали престилката и набързо се огледа, за да провери как изглежда прическата му. Въпреки че си направи труда да я залиже с гел, косата му си оставаше все така неконтролируемо рошава.

Ерика беше прекрасна както винаги. Бузите й бяха леко порозовели от студа, а гъстата й руса коса падаше на буйни къдри в качулката на пухеното яке. Той я прегърна леко, позволи си да затвори за миг очи и да вдиша дълбоко аромата на парфюма й, след което я покани вътре на топло.

Масата бе сложена и двамата започнаха с предястието. Патрик я наблюдаваше скришом, докато тя с наслада вкусваше от пълненото със скариди авокадо. Това предястие не бе нещо специално, но пък човек трудно би могъл да се провали в приготвянето му.

— Не съм си и помисляла, че ще ме нагостиш с вечеря с предястие и десерт — каза Ерика и пъхна поредната хапка авокадо в уста.

— Нито пък аз. Но все пак наздраве и добре дошла в ресторант «Хедстрьом».

Чукнаха се и отпиха от охладеното бяло вино, след което продължиха да се хранят в приятна тишина.

— Как си?

Патрик гледаше Ерика изпод вежди.

— И по-добри седмици съм имала.

— Защо всъщност дойде с тях на разпита? Има цяла вечност, откакто не поддържаш контакт с Александра и семейството й.

— Да, оттогава минаха около двайсет и пет години. Всъщност не знам. Имам чувството, че ме е засмукал някакъв водовъртеж, от който нямам представа дали мога или искам да се измъкна. Мисля, че напомням на Биргит за по-добри времена. Освен това не съм член на семейството и вероятно й вдъхвам известна сигурност.

Ерика се поколеба.

— Има ли някакъв напредък по разследването?

— Съжалявам, не мога да обсъждам случая с теб.

— Да, разбирам. Извинявай, трябваше да се замисля, преди да те попитам.

— Няма нищо. Ти обаче би могла да ми помогнеш. Напоследък доста често общуваш със семейството й, а освен това ги познаваш и отпреди. Би ли могла да споделиш с мен впечатленията си от тях и да ми разкажеш какво знаеш за Алекс?

Ерика остави вилицата на масата и се опита да подреди впечатленията си в реда, в който искаше да ги представи на Патрик. Разказа му всичко, което знаеше, и сподели с него мнението си за близките на Алекс. Патрик я слушаше внимателно, като междувременно успя да отнесе чиниите от предястието и да сервира вечерята, както и да вметне някой и друг въпрос. Изненада се, че Ерика е събрала толкова много информация за толкова кратко време. Благодарение на научените от нея факти и на познанството й с Алекс успя да види поредната жертва на убийство и като човешко същество, като личност.

— Знам, че не можеш да говориш за случая, Патрик, но поне може да ми кажеш дали имате някаква представа кой е извършителят.

— Не, разследването все още тъпче на място. В момента приветстваме всякаква информация.

Патрик въздъхна и прокара пръст по ръба на чашата за вино. Ерика се поколеба.

— Може би разполагам с нещо интересно.

Протегна се към чантата си и взе да рови из нея. Извади нагънат лист хартия и му го подаде през масата. Патрик го пое и разгърна. Прочете съдържанието му с интерес и я погледна учудено, след като приключи.

— Какво общо има това с Алекс?

— И аз това се питам. Намерих тази статия в едно чекмедже, скрита под бельото й.

— Как така «намерих»? По какъв повод си се ровила из чекмеджетата й?

Патрик забеляза как гостенката му се изчерви и се зачуди какво крие от него.

— Ами, отбих се у тях една вечер и поогледах малко.

— Какво си направила?

— Да, да, знам. Няма нужда да ми го натякваш. Постъпих изключително глупаво, но знаеш каква съм. Действам, без да мисля. — Ерика продължи да говори бързо, за да избегне укорите му. — Както и да е, открих тази статия в чекмеджето на Алекс и случайно я взех със себе си.

Патрик не я попита как така «случайно» я е взела. По-добре беше да не знае.

— Какво според теб би могло да означава това? — попита го Ерика. — Статия за изчезнал човек отпреди двайсет и пет години. Какво отношение има тя към Алекс?

— Какво знаеш за това? — попита Патрик на свой ред и размаха статията във въздуха.

— Фактически нищо повече от публикуваното тук. Че Нилс Лоренц, син на Нели и Фабиан Лоренц, изчезна безследно през януари 1977. Тялото му така и не беше намерено. За сметка на това обаче през годините се носеха какви ли не слухове. Част от хората мислят, че се е удавил и трупът му е отплувал в морето, затова не са го открили. Други смятат, че е откраднал голяма сума пари от баща си и е избягал в чужбина. Нилс Лоренц не се радваше на особени симпатии по онова време, така че повечето хора са склонни да вярват на втората версия. Той е единствен син и Нели явно страшно го е била разглезила. Изчезването му я съкруши, а Фабиан Лоренц така и не можа да го преживее. Почина от инфаркт около година след това. Единственият наследник на богатството им днес е приемният им син, който дойде в дома им няколко години преди изчезването на Нилс. Нели го осинови след смъртта на съпруга си. Това е само малка порция от местните клюки. Аз обаче все още не разбирам какво отношение има тази история към Алекс. Единствената връзка между двете семейства е консервната фабрика — Карл-Ерик беше чиновник там, когато двете с Алекс бяхме малки, преди да се преместят в Гьотеборг. Но оттогава минаха двайсет и пет години.

Изведнъж Ерика се сети за още една допирна точка между двете фамилии. Разказа на Патрик, че Нели е дошла на погребението и е отдала цялото си внимание на Юлия.

— Все още не знам каква връзка има това със статията, но едва ли е съвпадение. Франсин, партньорката на Алекс в галерията, спомена, че Алекс е възнамерявала да се помири с миналото си по някакъв начин. Не можа да ми каже нищо повече, но смятам, че нещата са свързани. Наречи го женска интуиция, ако щеш, но усещам, че има връзка.

Чувстваше се леко засрамена, задето не казва на Патрик цялата истина. Имаше още едно малко парченце от пъзела, което пазеше за себе си, поне докато не научи нещо повече.

— Да, едва ли бих могъл да преборя с аргументи женската ти интуиция. Искаш ли още малко вино?

— Да, благодаря! — Ерика огледа кухнята. — Домът ти е много хубав. Твое дело ли е обзавеждането?

— Не, заслугата не е моя. Карин разбираше от тези неща.

— А, да, Карин. Какво се случи всъщност?

— Ами, позната история. Момиче среща солист на оркестър с модно сако. Момичето се влюбва. Момичето се развежда и заживява с певеца.

— Шегуваш се!

— За съжаление, не. Не стига че ме заряза, ами избяга с Лейф Ларшон, обичан и популярен певец в най-известния оркестър на Бохуслен «Лефес». Мъжът с най-красивата хокейна прическа^[1] на западното крайбрежие. Мда, кой би могъл да се бори с мъж с маратонки.

Ерика го погледна озадачено.

Патрик се усмихна.

— Е, може би малко попрекалих, но горе-долу така се получи.

— Но това е ужасно! Сигурно ти е било трудно да го преглътнеш.

— Доста дълго се самосъжалявах, но сега съм окей. Все още не мога да кажа, че се чувствам добре, но бива.

Ерика смени темата.

— Новината за бременността на Алекс дойде като гръм от ясно небе.

Тя впи изпитателен поглед в Патрик и той заподозря, че зад на пръв поглед съвсем невинното й изказване се крие още нещо.

— Да, както изглежда, не е била съобщила на съпруга си добрата новина.

Патрик замлъкна и я изчака да продължи. На Ерика й трябваше известно време, преди да реши да продължи започнатото. Заговори тихо, с дълги паузи, които издаваха неувереността й.

— Според най-добрата й приятелка детето не е от Хенрик.

Патрик вдигна вежди и подсвирна, но не каза нищо, с надежда да получи още информация.

— Франсин ми разказа, че Алекс е срещнала някого във Фелбака. Заради когото е идвала тук всеки уикенд. Спомена ми също, че Алекс не е искала деца от Хенрик, но с този мъж било различно. Алекс била на седмото небе от радост заради детето. Именно затова Франсин най-настойчиво ме убеждаваше, че не може да се е самоубила. По думите й Алекс за първи път през живота си била щастлива.

— Знае ли нещо за въпросния мъж?

— Не, нищо. Алекс го пазела в тайна.

— Не мога да разбера как мъжът й я е пускал да идва във Фелбака всеки уикенд сама. Той знае ли за аферата й?

Патрик отпи още една глътка вино и усети как бузите му пламват. Не знаеше дали вълнението му се дължи на алкохола, или на присъствието на Ерика.

— Очевидно отношенията им са били доста странни. Срещнах се с Хенрик в Гьотеборг и останах с впечатление, че пътищата им рядко са се пресичали. Бях твърде малко с него, за да успея да преценя какво знае или не знае. Лицето му е напълно непроницаемо. Полага голямо старание да не издава мислите или чувствата си.

— Подобни хора понякога са като бомба със закъснител. Търпят, търпят и накрая експлодират. Мислиш, че се е получило така? Че на отхвърления съпруг най-накрая му идва до гуша и решава да убие невярната си съпруга?

— Не знам, Патрик. Наистина не знам. Но ти предлагам да се напием до несвяст и да забравим за всякакви убийства и смърт.

Патрик с радост се съгласи и вдигна чашата си за наздраве.

Преместиха се на дивана и прекараха вечерта в приятен разговор на всевъзможни други теми. Тя му разказа за живота си, за притесненията си около къщата и за скръбта от загубата на родителите си. Той сподели с нея обзелите го гняв и чувство за провал след развода, отчаянието, че отново се връща на изходна позиция точно когато наистина се чувства готов за семейство и деца. Когато започва да вярва, че ще остареят заедно.

Дори тихите паузи бяха изпълнени с усещане за покой. Точно тогава му се приискваше да се наведе напред и да я целуне. Успяваше да се възпре и изпускаше момента.